Вихрена страст

Глава единадесета

— Дневникът на Катрин Вазаро е сред книгите по парфюмерия в лабораторията за парфюми. — Катрин се усмихна на Питър. — Кейтлин искаше да й е винаги под ръка и Бог е свидетел, че прекарваше повече време в тази лаборатория, отколкото в къщата. Ще ви заведа там, можете да го донесете и да го прегледате тук на спокойствие.

— Не бих искал да ви затруднявам. Просто ми кажете къде е и сам ще я намеря. — Катрин изглеждаше много приятна жена, но Питър не желаеше да губи време в учтивост и благовъзпитано бъбрене, след като веднъж се е добрал до дневника. — Моля ви. Бяхте достатъчно мила да ме приемете в своя дом. Не искам да ви обременявам повече, отколкото е необходимо.

Катрин се поколеба.

— Е, добре, щом предпочитате… Втората каменна пристройка в задния двор на имението. — Лицето й просветна. — Мариса броди някъде наоколо. Ако се натъкнете на нея, сигурна съм, че с радост ще ви покаже къде точно е лабораторията.

— Добре. Значи втората каменна пристройка. Заключена ли е?

Катрин поклати глава.

— Тук, във Вазаро, никой не би откраднал нещо.

Питър се засмя.

— Звучи като същински земен рай; убеден съм, че тук ще ми хареса. А коя е Мариса?

— Дъщерята на Челси Бенедикт. Ще ни гостува следващите няколко седмици. Мислех, че знаете.

Питър поклати глава.

— Никой не ми е споменавал за нея. Но това е без значение. Не бих искал да я безпокоя. Сам ще намеря пътя. — Той тръгна към входната врата. — Ако в момента лабораторията за парфюми не се използва, питам се дали не бихте ми разрешили да проуча дневника там и да препиша някои бележки, които трябва да изпратя на Кейтлин?

— Разбира се. — Катрин се усмихна благосклонно. — Но не е толкова уютно, както в къщата. Гледайте да не се увличате твърде много и да забравяте храненето, както прави Кейтлин. Вечеряме рано, към седем.

— Ще се върна навреме. — Питър отвори вратата. — Между впрочем, аз съм страстен любител — фотограф. Сам си проявявам филмите, но тъй като тук нямам необходимите материали, питам се дали някъде наблизо биха могли да ми проявят лентата?

— В селската аптека.

— Чудесно. Благодаря ви още веднъж, мадам Вазаро.

— Катрин. Тук не държим на формалностите.

— Катрин. — Питър й се усмихна през рамо. — Сега вече съм сигурен, че Вазаро ще ми хареса. — Той затвори вратата зад себе си.

Постоя на най-горното стъпало и пое дълбоко напоения с аромати въздух. Господи, мястото беше наистина красиво. Слънцето грееше ослепително в яркосиньото небе и накъдето да погледнеше, той виждаше дървета, храсти и цветя, растеж и обновление. Никога не се бе чувствал по-силен и изпълнен с живот и сякаш усещаше как кръвта пее ликуващо във вените му.

Питър се усмихна. Кръвта не пееше, пък и той не би трябвало да изпада в такава еуфория. Само мигове преди да пристигне във Вазаро все го сковаваше чувството за собствената му вина за кражбата на „Вихрения танцьор“ преди два дни. Бе умолявал Джонатан да му позволи да остане в Париж, за да се разправя с отегчителните преговори със застрахователната компания и полицията, но вместо да бъде наказан, изпратиха го във Вазаро.

Как, по дяволите, би могъл дори и да заподозре, че нещо не е наред в този земен рай? Всичко му изглеждаше съвършено. Предполагаше, че всичко, което можеше да направи, е да скита наоколо, да разговаря с хората, да снима с фотоапарата и…

Снимки. Господи, та това място беше истински рай за фотографа. Той едва щеше да дочака да разопакова своя „Никон“ и да тръгне да обикаля имението. Откри с изумление, че за него дневникът на Катрин внезапно губи част от значимостта си. Още от първия миг, в който бе зърнал този кът, изпитваше странното чувство, че нещо, за което отдавна е копнял, го очаква във Вазаро.

Ама че глупост! Това, което го очакваше, беше работата по напечатване на превода, за да може да го изпрати на Кейтлин, както и удоволствието да се потопи в изследване на поредния клон от родословното на рода Андреас чрез дневника на Катрин Вазаро.

Той заобиколи енергично централната сграда на къщата, после спря нерешително. Катрин беше казала втората каменна пристройка, но в момента той стоеше озадачен пред една сграда от камък и дърво, която някога явно е служила за конюшня. Дали трябваше да брои и нея?

— Здравейте, мога ли да ви помогна?

Питър се обърна и застана лице в лице с високо, стройно момиче, облечено в широка жълта тениска и избелели джинси. Тя срещна погледа му с вид на вглъбено достойнство и докато той я наблюдаваше, случаен полъх на вятъра духна малък кичур от дългата й, права кестенява коса върху устните й. Тя го отмахна с бавно движение.

— Аз съм Питър Московел. Търся лабораторията за парфюми.

— Казвам се Мариса Бенедикт. — Тя му се усмихна приветливо. — Наблизо е. Ще ви заведа.

Дъхът му спря, докато я гледаше. Почувства се също тъй развълнуван, както при първата си среща с „Вихрения танцьор“ преди повече от двайсет години — уплашен, възбуден, изпълнен с чувство за отдавна чакано завръщане у дома. И го бе обзело странното усещане, че е открил това, което го е чакало във Вазаро.

— Името му е Аднан Ирмак. — Кемал отвори вратата от ковано желязо и въведе Алекс в антрето на голямата къща на Ирмак на брега на Босфора. — Трябва да ви предупредя, че няма да е много сговорчив.

— Щом бъдат попритиснати, повечето хора стават сговорчиви. Води ме при него.

Кемал повдигна рамене, прекоси вестибюла и тръгна по дълъг, блеснал от светлини коридор.

— Малко наркотици, малко други далавери, но по-голямата част от доходите му идва от „Харема“.

— Той ли е притежателят на „Харема“?

— Чувал ли си за него?

— А как иначе? — В Истанбул вертепите бяха легализирани и контролирани от властите, но това, което се вършеше в „Харема“ на Ирмак, беше определено извън закона. Скандалната му слава се носеше из цял свят. — Не си падам по такива работи. Веднъж посетих „Кафас“, но реших да не стъпвам в „Харема“.

— Аз пък съм бил там. — Кемал извърна поглед. — Нечестиво място.

Така беше чувал и Алекс. Срещу съответното заплащане „Харемът“ предлагаше всякакъв вид сексуални наслади и еротични изживявания, от садизъм и мазохизъм до педофилия. Той погледна към скъпия персийски килим върху покрития с плочки под, после към изящната китайска ваза в стил Мин, поставена на почетно място върху пиедестал край вратата, която наближиха.

— Изглежда, че преживява добре покрай тази търговия с плът.

— О, Аднан е много богат. Вероятно би могъл вече да се оттегли в почивка — каза Кемал с крива усмивка. — Но няма да го направи. Пък и защо? Алчен е и си харесва професията.

— Изглежда, Ирмак е достоен другар на Ледфорд.

Кемал кимна.

— А и той има необходимите връзки. Известно време се чудих дали не е самият Циганин. — Младежът почука на врата в края на коридора. — Аз съм, Аднан, Кемал.

— Влизай, Кемал — прогърмя плътен глас. — Знаеш, че вратата ми е винаги отворена за теб.

Алекс последва Кемал в кабинета. Аднан Ирмак седеше зад бюрото си и пушеше с богато украсено наргиле, поставено върху масичка до него. Рубиненочервеното стъкло искреше на късното следобедно слънце, а дългият ален шнур, прикрепен към тръбата, бе обсипана с блестящи златни маниста. Ирмак беше първият турчин, облечен в традиционния халат, който Алекс виждаше, откак бе пристигнал в Истанбул. Но, вероятно тази свободно падаща дреха на бели и кафяви ивици имаше за цел по-скоро да прикрива тлъстините на този доста нисък мъж. Аднан Ирмак сигурно тежеше към двеста килограма.

— Влизайте, влизайте. — Ирмак посочи с дебелата си ръка към двата стола пред бюрото. — Сядайте. Отдавна не си идвал да ме видиш, Кемал. Но сега ти прощавам, понеже ми водиш клиент. — Той се взря одобрително в младежа и на тлъстите му бузи се оформиха трапчинки, когато му се усмихна широко. — Ах, ти, млад дяволе, станал си по-хубав от всякога. — Погледът му се премести на Алекс. — Та, какво мога да направя за вас? Кемал каза, че искате специална услуга и разполагате с нужните средства, за да я заплатите.

— Искам да открия един човек.

— Няма проблем. — Ирмак се изкиска. Той хвърли на Кемал закачлив поглед. — Аз изпълнявам всякакви желания, нали така, Кемал?

Кемал кимна.

Ирмак засмука наргилето си.

— Винаги съм вярвал, че Аллах е създал мъжа на земята, за да получи той всичко, каквото пожелае и съм натрупал богатството си, изпълнявайки неговите желания. Може да се каже, че съм като някогашните доставчици на робини за кралските сараи. — Той въздъхна. — Как завиждам на ония мъже. С каква власт само са разполагали. Тогава са можели да позволят всякакви удоволствия, без да се тревожат за закона. Самите те са били Законът.

— Нямам нужда от проститутка.

— Търси Циганина — каза Кемал.

Ирмак се намръщи и устните му се свиха, когато всмукна дълбоко от наргилето.

— Никога не съм чувал за него.

— Ще ви предложа достатъчно голяма сума, за да напрегнете паметта си.

— Казах, че не го познавам. — Тонът му стана раздразнителен. — Не съм доволен от теб, Кемал. Каза ми, че водиш клиент.

Кемал вдигна рамене.

— Той ти предлага пари.

Алекс каза:

— Не е необходимо да ме водите при Циганина. Исках само да знам как да го намеря.

— Махайте се! — Ирмак ги пропъди с ръката, която не държеше наргилето. — Нищо не знам.

— Кемал казва, че знаете. Кажете си цената.

— Нямам це… — Ирмак внезапно млъкна и придоби пресметливо изражение. — Вашите предложения са безразсъдни. Кемал ми каза, че имате много пари. — Изведнъж той се засмя благосклонно. — Не мога да ви помогна да намерите този Циганин, но може би ще се споразумеем за нещо друго. Вие сте чужденец в нашия град, а чужденците са винаги самотни. — Той се наведе напред. — Били ли сте някога нашето чудесно заведение?

— Никога не съм имал тази чест — каза иронично Алекс.

— Това е нещо, което просто не можете да си представите. Също като някогашните хареми. Изящна обстановка, сладки благовония, сатенени възглавници. — Чертите очи на Аднан блестяха като малки лъскави стафиди, почти потънали в мазното му лице. — А имам и най-модерни лекарства за стимулиране на желанието, докато малките ми красавици умират от нетърпение да задоволят своите господари.

Алекс усети тръпка на отвращение, докато гледаше мъжа. Кемал беше прав, сводникът изпитваше удоволствие от това, което прави.

— Не ме интересува вашият…

— Не прибързвайте. За вас имам нещо специално. — Аднан заговори приглушено. — Прекрасно младо момиче с дълга златна коса и кожа като кадифе. Мелис има малки хубави гърди и едва започва да се окосмява долу. — Ирмак спря, преди да произнесе тържествуващо. — Само на единадесет години е и още е почти девствена. Къде може да…

— Господи! — Алекс се потресе от отвращение. Скочи рязко на крака и заобиколи бюрото. — Не искам да използвам никоя от жертвите ти, кучи сине. — Той завъртя стола настрани, измъкна наргилето от ръката на Аднан и издърпа шнура от рубиненочервената стъкленица. — Но искам да узная как мога да намеря Циганина. — Натисна с коляно слабините на Ирмак, като вложи цялата си тежест. Без да обръща внимание на болезнения му писък, Алекс омота блестящата, обсипана със златисти маниста връв около врата на Ирмак и здраво я стегна. Ирмак започна да издава гърлени звуци, пухкавите му пръсти се опитваха безуспешно да го освободят.

— Искам да науча всичко. — Алекс усука примката още веднъж и тя се вряза още по-дълбоко в тлъстата плът.

Ирмак отвори уста и оголи зъбите си.

— Говори — каза меко Алекс.

— Аз… не мога… аз… — Връвта отново се затегна и пресече безпомощните хъркания на Ирмак.

— Наистина сте много добър, Каразов. — Кемал се взираше със студено любопитство в затегнатата примка около гърлото на Ирмак. Изтегна се лениво назад и прехвърли крак през облегалката на стола си. — Но ще ми позволите ли да отбележа, че той не може да говори с това около шията си?

— Може да кима. — Алекс се изсмя жестоко в посинялото лице на Ирмак. — Ще си поговорим ли?

Ирмак отчаяно закима.

— И ще ми кажеш къде да намеря Циганина?

Ирмак отново кимна.

Кракът на Кемал се поклащаше лениво напред-назад, докато той се усмихваше възхитено към Алекс.

— Отлично. Наистина отлично.

Алекс разхлаби примката.

Ирмак си пое дълбоко и мъчително дъх, докато дебелите му ръце се впиваха в тапицираните облегалки на креслото.

— Ти си луд човек — изкряска той. — Още малко и щеше да ме убиеш.

— Циганина.

— Не знам… — Дрезгавите думи секнаха, щом шнурът започна отново да се затяга. — Аллах ми е свидетел, че не знам къде да го намериш. Но аз познавам много хора. Може би ще успея да разбера.

— Кога?

— Скоро. Утре. — Той сведе очи към примката около шията си. — Да, утре.

Алекс изучаваше изражението му. Мъжът беше твърде уплашен, за да лъже. Ирмак наистина не знаеше къде могат да намерят Циганина. Той разви връвта и я хвърли настрани, след което махна коляното си от слабините на Ирмак.

— Аз съм в „Хилтън“. Обади ми се.

Ирмак кимна, а изражението му беше мрачно, докато с една ръка разтъркваше врата си, а с другата стискаше гениталиите си.

— Ти ми причини болка.

— Точно това целях да направя — каза Алекс. — Доставяше ми удоволствие. А когато нещо ти доставя удоволствие, изпитваш нужда да го вършиш отново и отново. Гледай да запомниш това. — Той тръгна към вратата. — Хайде, Кемал.

Кемал бавно се изправи на крака и го последва.

— Аз самият не бих могъл да се справя по-добре — промърмори той. — Почвам да си мисля, че сме наистина сродни души, Каразов.

— Няма да ти го простя, Кемал. — Ирмак го изгледа свирепо от другия край на стаята, докато разтъркваше врата си.

— Прошка ли? — Кемал погледна назад през рамо и се усмихна. — Че кога между нас е ставало въпрос за прошка, Аднан?

Той последва Алекс навън от кабинета и затвори вратата след себе си.

— Може би наруших деловите ти отношения с Ирмак — каза Алекс, когато тръгнаха по коридора. — Ще гледам да те обезщетя за това.

— О, разчитам на теб. — Кемал се усмихна спокойно. — Всъщност тъкмо изчислявах колко ще ти струва. В крайна сметка ние с Аднан сме стари познати.

— От кога?

— Бях само на осем години, когато Аднан ме приюти — каза Кемал безгрижно. — Бях избягал от къщи, а Аднан чудесно разбира от какво има нужда всяко дете. Нахрани ме, изкъпа ме и заживях в един най-луксозен дом, в „Харема“.

Алекс отвори широко очи от изненада.

— О, да, аз бях най-малкото сладурче в групата от деца — проститутки на Аднан. И в това отношение бях също толкова добър, колкото и във всичко останало. — Кемал сви рамене. — Както и да е, съзнавах, че мястото ми не е там, затова на четиринайсет години избягах и си намерих друга професия, която ме спаси от Аднан и ме направи независим. Да си независим е много важно, нали знаеш.

— Да, много е важно.

— Знаех си, че ще ме разбереш. А парите са върховна независимост. — Кемал отвори входната порта от ковано желязо и двамата излязоха на улицата. — Някой ден ще имам чудесен дом, голям като палат и ще си живея царски. Решил съм да стана най-независимият мъж на нашето земно полукълбо.

— Изненадан съм, че не казваш „целия свят“ — рече иронично Алекс.

— Аз съм реалист — отговори му Кемал. — А реалистите си поставят по една цел за дадения момент. Днес нашето полукълбо, утре — целия свят.

— Ирмак дали лъжеше, като каза, че може да намери някаква връзка с Циганина?

— Възможно е, но ти го накара да се побърка от страх. Той не е смел мъж. — За миг усмивката на Кемал помръкна. — Освен когато си има работа с безпомощни жени и деца. Тогава реве като лъв. — Той сви рамене. — Но Аднан може и да се понапрегне заради нас. Междувременно аз старателно ще търся нова следа. Не се тревожи, ще упорстваме заедно, докато постигнем каквото ти е нужно.

Алекс му вярваше. Бе открил дълбоко в същността му желязна твърдост и остър ум, скрити под безгрижната му външност. Освен това осъзна, че този разбойник все повече му харесва.

— Един мой приятел пристига утре. Ще трябва да наема къща. Да е напълно обзаведена. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. Досега не съм ли изцяло на твое разположение? Имаш ли предвид определено място?

— Важното е да не могат да ни проследят или да се приближат, без да ги видим.

— Знам няколко такива места.

— Така си и мислех.

— Нещо друго?

— Тъй като ще чакам Аднан да ми се обади едва утре, излиза, че сега разполагам с цялата вечер. Искаш ли да ми покажеш някои от забележителностите на твоя Истанбул, освен този проклет магазин за велосипеди?

— Магазинът си беше много хубав — възрази Кемал.

— Най-малкото, много скъп.

Кемал замислено повдигна вежди.

— Има един клуб, в който оркестърът свири страхотен американски рок. Обичам американския рок. С моя уокмен постоянно слушам Брус Спрингстийн. Той е велик музикант. Самият аз съм велик музикант, затова и го разбирам.

— Рок. Точно това очаквах да чуя в екзотичния Истанбул.

— Ще ти хареса. Имай ми доверие. — Кемал притвори очи и дългите тъмни ресници премрежиха погледа му. — Но за мен всяка минутка е ценна. Тази седмица имам изпити и си жертвам заради теб времето за подготовка. Ще си платиш и за това, разбира се.

Алекс трябваше да го очаква. Ако продължаваха с това темпо, той можеше наистина да направи Кемал най-богатия мъж на земното полукълбо. Примирено въздъхна:

— Разбира се.

Челси и Кейтлин влязоха в асансьора и плъзгащите се врати безшумно се затвориха.

— Знаеш ли сега какво да правиш? — попита Челси. — След като онази мистериозна дама и аз напуснем тоалетната, ще изчакаш пет минути и ще отидеш към гишето за твоя полет. Там ще те чака Джо Натан с документите и ръчния ти багаж.

— Би трябвало вече да го знам. Толкова пъти ми го повтори.

— Извинявай. Предполагам, че съм малко назидателна.

Ако Кейтлин не беше толкова нервна, щеше да се засмее на подобно сдържано изявление.

— Джонатан ще ни чака във фоайето. Той реши, че за нас ще е по-безопасно да наемем някоя огромна лимузина за целия снимачен екип, за да можеш по лесно да се скриеш в тълпата. — Вратите се разтвориха и Челси излезе от асансьора. — А сега помни, че трябва да вървиш бавно и небрежно, езикът на тялото е най-важен, когато…

— Един момент, мадмоазел Вазаро. Бих искала да си поговорим. Аз съм Раул Далпре.

Кейтлин се закова на място и погледът й се насочи към съдружника на Ледфорд. Когато беше застанал край Краков, изглеждаше доста незабележителен, но сега излъчваше съзнание за мощ и авторитет. Сивата му копринена вратовръзка блестеше като заскрежена на фона на безукорно скроения му тъмносин костюм. Леденостуден. Тази дума му подхождаше, осъзна тя. Бледо лице, хладни сиви очи, меки на вид, добре поддържани ръце…

Внезапно Джонатан се озова край тях.

— Обясних на мосю Далпре, че трябва да тръгваме за летището, но той настоя да те види, Кейтлин.

— Ще ви отнеме само минутка — каза Далпре.

— Не разполагаме и с минутка — каза рязко Челси, като стисна Кейтлин за ръката и я поведе през фоайето. — Не сте избрали подходящ момент. Хайде, Кейтлин.

— Можем да говорим, докато ви изпратя до колата ви. — Далпре тръгна редом с Кейтлин. — Разбрах, че сте отговорна за донасянето на „Вихрения танцьор“ във Франция, мадмоазел.

Джонатан бързо се намеси:

— Вече обясних защо…

— И че съдружникът ви, мосю Каразов, е напуснал Париж веднага след кражбата. Къде отиде той?

Кейтлин сви рамене.

— Не ми каза. Може би се е върнал в Швейцария. Там има къща.

— И не сте го попитали? Намирам това за странно. Ами ако се беше наложило да се свържете с него? — Далпре замълча, после каза меко: — Не е в дома си в Сен Базил. Лично аз проверих това.

— Не е ли? Е, убедена съм, че ще се обади. — Кейтлин ускори крачка, щом наближиха стъклените врати към улицата. — Алекс е доста непредсказуем.

— Мосю Андреас ми каза, че днес се връщате във Вазаро.

— Точно така — отвърна Кейтлин. — Имате ли нещо против?

— Не, освен ако не решите да изчезнете като мосю Каразов. — Далпре се изсмя студено. — Признавам, че това ще ме раздразни твърде много. Аз не…

— О, виж, вече товарят багажа ни в лимузината. — Челси побутна Кейтлин към улицата. — Трябва да проверим дали носачите не са пропуснали нещо.

Далпре ги последва до лимузината.

— Колата ми е съвсем наблизо. Защо не ви откарам до летището, мадмоазел Вазаро?

— Няма да е удобно. Вече съм уговорил да бъдем посрещнати от персонала на VIP, като пристигнем там — каза Джонатан. — Довиждане, Далпре.

— Изглежда, нямате търпение да се отървете от мен, мосю Андреас. — Далпре пусна тънка усмивка. — А, доколкото си спомням, не бяхте много сговорчив и когато се опитах да осигуря безопасността на вашата собственост. Може би трябваше да се вслушате в съвета ми.

— Може би. — Гласът на Джонатан прозвуча безстрастно. — Нямате ли си друга работа, вместо да разпитвате братовчедка ми? Освен „Вихреният танцьор“ има и толкова други откраднати творби на изкуството, които не сте успял да откриете.

Далпре се стегна.

— Не мисля, че вината е моя. Ръцете ми са вързани, докато не съществува по-тясна връзка между правителствата. — Той се обърна към Кейтлин. — Ще летите за Ница със самолета в два часа, нали?

— Да.

— Тогава ви пожелавам успешен полет. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Довиждане, мадмоазел. — Той се обърна и тръгна по улица „Кастижон“.

Кейтлин изпусна трескава въздишка на облекчение.

— Пристига носачът на лед — промърмори Челси.

Кейтлин кимна.

— Дали се досеща, че няма да пътувам за Ница?

— Може би. — Джонатан сви рамене. — Но не може да бъде сигурен.

— Спусни качулката на пелерината над лицето си. — Челси отстъпи назад и Изгледа Кейтлин критично, преди да кимне. — Мисля, че така е добре. Тази наметка в розово и кремаво беше добър избор.

— Но така няма да мога да изчезна незабелязано.

— Ние и не искаме да останеш незабелязана. Искаме всеки да те запомни. — Тя нагласи декоративните розови ресни около раменете на Кейтлин. — Или поне да запомни пелерината. Тъмносиният ти жакет нали е в дрехите за смяна?

Кейтлин кимна.

Челси направи знак към лимузината.

— Тогава да тръгваме. Време е за представлението.

Когато Кейтлин пристигна на летището в Истанбул, Алекс я посрещна на митницата и бързо я отведе в къщата, която беше наел на брега на Босфора.

— Нашият дом — обяви той, като й отвори входната врата. — Едно английско семейство отпътувало за кратко посещение в Лондон и Кемал успял да уреди ние да я наемем. Френските прозорци водят към градина, сякаш взета от пощенска картичка. Входната врата е осигурена с алармена инсталация. Разполагаме с две спални, голямо помещение, което служи и за дневна и за трапезария, освен това с кабинет и баня. Има вана, но не и душ. Не е чак луксозно, но е напълно приемливо.

Кейтлин не знаеше какво точно е очаквала, но във всеки случай не и тази прохладна, английска, прилична на градина, стая. След екзотичното великолепие от минарета и куполи на джамии по пътя от летището, западната обстановка беше едновременно уютна и ободряваща. Върху канапето и големия фотьойл срещу нея бяха наредени памучни възглавнички с нежни виолетки на блед фон. Продълговат бар плот за закуска с четири високи табуретки, тапицирани в същия крепон на виолетки, разделяха дневната от миниатюрната кухничка. Две светлокоси деца й се усмихваха от поставената в рамка фотография в ъгъла на барплота.

— Хубаво е. Този Кемал сигурно е вълшебник.

— Той е направо невероятен. — Алекс остави на земята двата й куфара. — Каза, че покрил тъй надълбоко документите за наема, че само едно земетресение би могло да ги извади на бял свят, а телефонът все още се води на собственика. Уредих с рецепцията на „Хилтън“ да продължават да приемат съобщения за мен, като ние трябва да ги прибираме всяка сутрин. Кореспонденцията ни ще пристига в офиса на „Американ Експрес“ на името на Кемал, а той ще я взема и ще ни я носи. — Алекс застана до прозорците. — Оттук се открива хубав изглед към Босфора. — Той отвори прозорците и в стаята нахлу прохладен въздух. — Освен това пет пъти на ден от онова минаре се чува гласът на мюезина, който призовава правоверните за молитва.

— Говориш като истински търговец на недвижими имоти. — Тя се обърна и го изгледа — Доста дълго пътувахме насам. Дали са ни проследили?

— Не мисля, но исках да се уверя. Твоята спалня е вляво.

— Кой мислеше, че ще ни проследи? Ледфорд ли?

— Може би някой от неговите хора.

— Онзи ли, който ни следеше в Париж? Мъжът с червената риза?

— Господи, не — засегна се той. — Мислиш ли, че щях да позволя да останеш тук с мен, ако съществуваше такава опасност за теб?

— Не знам. Би ли го направил? — Тя се обърна, за да тръгне към посочената от него спалня и го попита студено: — Кой ни следеше в Париж?

— ЦРУ. Те не представляваха заплаха за теб.

— Но ти направи всичко възможно да не заподозра нищо, нали?

— Да.

— Защо?

— Нямаше смисъл да създавам излишно напрежение. Всичко вървеше добре и не исках да те разстройвам, за, да не би да се откажеш от споразумението ни.

— Съмнявам се, че точно в този момент бих се отказала. — Кейтлин горчиво се засмя. — Благодарение на теб бях напълно заслепена и замаяна през онези седмици в Париж.

— Аз самият бях доста замаян.

— Но не и заслепен. Ти беше съвсем наясно какво правиш, нали, Алекс?

Той присви устни, но каза спокойно:

— Да, напълно.

— Ще ми кажеш ли защо те следяха от ЦРУ?

— Това засяга ли те?

— Не, просто съм любопитна. Би могъл да ме разбереш. Самият ти си много любопитен.

— Да, мога да разбера такова любопитство. — Той се извърна, взе куфарите й и ги понесе към нейната спалня. — Разопаковай си багажа. Ще направя кафе.

— Значи, няма да ми кажеш нищо повече за своите тайни?

— Само ще си губим времето. Това вече няма значение.

— Но за мен има.

По лицето му пробягна подозрение.

— Защо?

— Защото искам да те опозная.

— Вече ме познаваш.

Тя поклати глава.

— Не, само си мислех, че е така. Но ти ме познаваше добре, нали? По отношение на теб бях толкова уязвима, колкото не съм била за никое друго човешко същество, защото ти знаеше точно кои копчета да натиснеш. Ето защо успяваше да ме манипулираш, Алекс. — Тя потрепери. — Ти познаваш този свят, а аз — не. Трябва да проникна в механизма му. Трябва да разбера и как работи механизмът на твоя мозък.

— Напоследък явно не твърде добре. — Той уморено сви рамене и внесе куфарите й в спалнята. — По дяволите, може би си права. Ще те извикам, щом сваря кафето и тогава можеш да ме разпитваш колкото ти душа иска.

Алекс се облегна върху възглавничките на канапето и й се усмихна иронично.

— Е?

Кейтлин се загледа в чашката си с кафе.

— Защо те следи ЦРУ?

— За да ме предпазва.

Тя го изгледа недоверчиво.

Той сви рамене.

— О, не че страшно държат на мен. Ужасно ме мразят.

— Защо?

— Защото съм като пистолет, насочен в главата на Макмилън.

— Кой е Макмилън?

— Род Макмилън е един от шефовете в ЦРУ. Освен всичко друго, отговаряше и за дейността на отдела, който уреди бягството ми от майчица Русия. — Алекс отпи голяма глътка от кафето си. — Има доста честни хора и патриоти, които работят за ЦРУ. Но Макмилън не е от тях.

— Корумпиран ли е?

— Мръсник, както се казва. — Алекс вдигна рамене. — Може би някога е бил свестен, но по времето, когато се запознах с него, вече злоупотребяваше с положението си и с получаваната в Компанията информация, за да пълни собствените си джобове и да трупа богатство.

Кейтлин поднесе чашката към устните си.

— Продължавай.

— Искаш да карам докрай ли? Много добре, когато отначало започнах да работя за ЦРУ, не хранех никакви илюзии относно Макмилън, но това не ме вълнуваше. Компанията ми плащаше добре, пазеха ме да не ме докопа КГБ и ме оставяха да работя на воля над заплетените случаи. Макмилън обеща, че след десет години ще ме преместят и ще ми позволят да заживея свой собствен живот. Това беше добра сделка.

— Тогава защо напусна?

— Случи се една работа… — Той разтърси глава, а погледът му посърна. — Предпочитам да не ти разказвам за това. Ще ме направи много уязвим от теб в момента. Откривам, че все още ми е останало чувство за самосъхранение. — Той отпи от кафето си и постави чашката обратно на масата. — Както и да е, нещо се случи и разбрах, че трябва да напусна работата, която вършех. Но ако напуснех отдела, Макмилън ме заплашваше, че ще спрат да ме охраняват. Знаех си, че няма да минат и шест месеца и КГБ ще ме очисти. Така че трябваше да реша собствения си заплетен случай. Как да не позволя на Макмилън да ме използва повече, а същевременно да не се превърна в труп.

— Сигурна съм, че за един тъй интелигентен човек като теб не е било трудно да намери отговора.

Той се престори, че не забелязва подигравката.

— Започнах да събирам постъпващата информация по този въпрос, за да открия кой стои зад аферата. Не само сведенията по моите задачи, но и докладите, които постъпваха директно при Макмилън. Отне ми половин година и изведнъж късметът ми проработи. Открих нишки информация, които постепенно оформиха цялата картина. Големият удар на Макмилън. Този, който щеше да му уреди целия живот. — Той погледна към Кейтлин и се засмя. — Ти не беше далеч от истината. В повечето ми банкови сметки в Швейцария парите са от наркотици. Но аз не съм замесен с тях, просто откраднах парите.

— От някои наркотрафикант?

Той поклати глава.

— От Макмилън… и Изборски.

— Изборски?

— Един полковник от КГБ. Това беше една от нишките, които се повтаряха в сведенията. Едновременно и ЦРУ, и КГБ искаха да осуетят един заговор, подготвен от венецуелски наркобарон, някой си Мануел Салазар. Салазар възнамеряваше да свали правителството на Венецуела и да поеме властта. Обаче един държавен преврат е много скъпо начинание.

— Колко скъпо?

— Петстотин милиона долара. За да бъдат разпределени между различни държавни служители на Венецуела и армейските офицери, които да организират малък метеж и после дискретно да прехвърлят юздите в ръцете на Салазаровите марионетки. — Алекс се засмя. — И Макмилън, и Изборски считаха, че е техен патриотичен дълг да отнемат средствата, с които Салазар би станал диктатор и не виждаха защо конфискуваните пари да не отидат в собствените им джобове, вместо да се изгубят неизвестно къде по време на юридическия процес. Затова Макмилън и Изборски се споразумяха да си сътрудничат за общата цел. Щом откриеха къде ще бъдат прехвърлени парите, щяха да се намесят и да ги отмъкнат за себе си. Както се казва, да делят фифти-фифти.

— Но ти се намеси пръв?

Той поклати глава.

— Това нямаше да ми разреши проблема. Нямах желание Салазар да хукне по петите ми, затова изчаках докато Макмилън и Изборски откраднаха парите от него. Трябва да призная, че извършиха кражбата много умно и се измъкнаха с чисти ръце. Тогава двамата с Павел им откраднахме парите. — Той се засмя. — И отидохме в Швейцария.

— А те защо не ви последваха?

— Защото, когато напуснах Куонтико, взех със себе си всевъзможни документи, които съдържаха използваната от мен изобличителна информация, а също и моите заключения от тези факти. Направих трийсет и две фотокопия и ги депозирах в сейфове, пръснати по целия свят, като приложих инструкции, че в случай на моята смърт или безследно изчезване, трябва да бъдат незабавно разпратени до различни вестници и политици в САЩ и Съветския съюз. — Той се засмя злобно. — Също така адресирах едно много подробно писмо до Мануел Салазар.

— Умно. Трябвало е да те пазят, за да не се разорят или да бъдат убити от Салазар.

— Или пък от собствените си колеги, които не биха искали да се компрометират съответните им организации.

— Заговор, напълно достоен за теб, Алекс. Забавляваше ли се да дърпаш конците на всички тези хора?

— Забавлявах се, в интерес на истината. Да не би да очакваш, че ще го отрека? Та те ме използваха. КГБ ме използваше, ЦРУ ме използваше. Не мога вече да си спомня някой, който да не ме е използвал, за да постигне целта си.

— Бедният Алекс.

Той пое дълбоко дъх и каза спокойно.

— Не моля за съчувствие. Искам само да разбереш нещата. В моя свят всеки използва всички останали. Аз направих своя избор да напусна този свят, но Павел… той ми беше приятел, по дяволите.

— Значи ти ме използва, за да отмъстиш за него.

— Не съм предполагал, че и ти ще пострадаш.

— Но щеше да го направиш, дори да знаеше, че ще стане така.

Той замълча за миг.

— Когато всичко това започна, не ме интересуваше кой ще пострада, стига да успеех да пипна Ледфорд. Това ли очакваше да чуеш?

Тя внезапно осъзна, че не бе очаквала той да го каже. Не очакваше от него откровеност. Предпочиташе да й се извинява неубедително, да бъде по-мек от мъжа, когото познаваше през последните няколко месеца. Очакваше да получи гориво за поддържане на омразата и гнева си. Почувства неочаквана паника. Защо й беше необходимо допълнително да се зарежда с гняв? Тя бързо сведе очи.

— Точно това очаквах да чуя.

— Тогава си го признавам. Винаги си го знаела, Кейтлин.

Тя наистина се бе досещала за тази страна от личността му и все пак се беше оставила той да я помете. Напомнянето за това увеличи безпокойствието й.

— Както вече казах, бях заслепена и замаяна. Не си спомням точно какво съм знаела за теб и какво не. — Тя остави чашката си. — Какво успя да разбереш, откакто си тук? В Истанбул ли е Ледфорд?

— Агентът на Кемал от летището казва, че не се е мяркал.

— Ами доставчикът, за който ми говори, докато пътувахме насам?

— Циганина? — Алекс поклати глава. — Срещнахме се с един от неговите хора, Аднан Ирмак, но Кемал каза, че снощи той изчезнал, след като го посетих. Кемал не успял да разбере къде е отишъл.

— Тогава какво ще правим?

— Сега очаквам Кемал да ми позвъни.

— Може би Ледфорд няма да се върне тук, ако знае, че го търсиш.

— Имам предчувствие, че ще го направи.

— Разчиташ на предчувствията си? А къде е мястото на шумно разгласения ти талант?

— Никога не съм знаел как точно действа. Част от него се състои в чист анализ и предположения. Другата част… кой знае? Още откакто разбрах за къщата на Ледфорд имам чувството, че това значи нещо.

— Ние ли ще се редуваме да наблюдаваме къщата?

— Не, мен със сигурност ще ме разпознаят, а вероятно и теб. Кемал е уредил това с един от помощниците си.

— Кога ще видя този Кемал? Ти каза…

Кейтлин млъкна, тъй като телефонът върху масичката иззвъня пронизително.

Алекс вдигна слушалката.

— Ало. — Той слушаше известно време. — Разбрах. В единайсет часа. — Постави обратно слушалката. — Кемал. Помоли ме да се срещнем тази вечер. Ще опита да разбере къде се крие Ирмак.

— Крие ли се?

— Ирмак трябваше да ми се обади днес в хотела, за да ми съобщи местонахождението на Циганина, но не го направи. — Алекс леко се усмихна. — Явно, не желае да ме вижда пак. Кемал твърди, че пред покоите му на брега на Босфора обикалят двама бодигардове. Опасявам се, че не бях много търпелив с него при последната ни среща.

Кейтлин усети хладна тръпка, като видя изражението му. Беше му казала, че иска да го опознае, но не беше сигурна дали иска да познава точно този Алекс Каразов.

— Къде ще се срещнеш с Кемал?

— В заведението на Ирмак. Ще чакаме да се мерне там или пък Кемал ще опита да подразбере нещо.

— Тогава идвам с теб.

— Така и предполагах. Едва ли има смисъл да ти казвам, че това е място, където няма да се чувстваш никак добре.

— Наистина няма смисъл.

Той се засмя удивено.

— В такъв случай няма да те разубеждавам. Облечи нещо тъмно, с висока яка и по-консервативно. — Взе двете чашки и ги отнесе в малката кухничка с думите: — И да не обвиняваш после мен, ако шоупрограмата не ти хареса.

— „Кафас“, така ли е? — попита Кейтлин, докато сричаше името, изписано с нечетливи златни букви върху обкованата с месинг махагонова порта.

— Това означава „златна клетка“ на турски. — Алекс почука и вратата бе отворена от висок брадат мъж, облечен в свободно падащ червен халат и с бяла чалма. Алекс промърмори нещо на турски и мъжът ги пусна да влязат в постлания с мозайка вестибюл. Друг мъж в подобна роба подаде на Алекс бял халат, за да го облече. И двамата мъже не зачетоха с внимание Кейтлин. Те се поклониха пред Алекс и го насочиха към оформения във вид на ключалка вход вляво. Алекс хвана здраво Кейтлин за лакътя и я побутна към вратата.

— Всъщност, името е удивително подходящо за това място. — Още при влизането в клуба ги блъсна тежка миризма на сладък пушек и силно кафе.

— Не ми изглежда чак „златна“. — Погледът на Кейтлин обходи просторното помещение. Единственото златисто нещо тук беше мекото разсеяно осветление, озаряващо облицования с камък висок сводест таван. Залата напомняше по-скоро стадион, отколкото клетка. Ниските маси и огромните атлазени възглавници за почетните посетители бяха разположени на шест нива и от всяко се виждаше кръглия подиум, зает от музиканти с чалми, които свиреха на екзотични струнни инструменти, дайрета и барабани.

Сервитьори в алени халати разнасяха подноси с напитки и сладкиши, като припкаха нагоре-надолу по трите стълбища, свързващи като мостове шестте нива на заведението. Нямаше нито една жена, забеляза внезапно тя. Навсякъде имаше само мъже в халати, подобни на онзи, който портиерът бе дал на Алекс.

— А тази сладникава миризма не им ли създава проблеми тук, в Истанбул?

— Сигурно си гледала филма „Среднощен експрес“. Турция не е по-строга към наркоманите от много други страни.

— Не бих искала да изпитам подобно сравнение на гърба си.

— Не се тревожи, „Златната клетка“ е защитена в това отношение.

— От кого?

— От един доста високопоставен правителствен служител, доколкото разбрах. Никога не е безопасно да разпитваш твърде много за тези неща. — Алекс я настани на възглавниците край малка ниска масичка близо до вратата. — Все пак, мога да те уверя, не бива да се опасяваш от полицейски обиск.

— Аз съм единствената жена тук.

— Никой няма да те изхвърли. В този клуб обслужват мъже, но понякога пускат и по някоя жена.

— Какво каза на мъжа, който ни отвори да влезем?

— Паролата, която Кемал ми съобщи. Трябва да я знаеш или да си гост на редовен почетен посетител, за да те пуснат.

— Бил ли си тук и преди?

— Веднъж, преди много години. — Алекс направи знак и един от келнерите изтича по стълбите към тях. — Това място е създадено за мъже със султански наклонности. Най-добре е да гледаш да останеш незабелязана.

— Да не би да съм казала, че ще стана да играя кючек?

Изглежда той почувства остротата в тона й, защото се обърна и се вгледа в нея.

— Нервна си. Казах ти, че това място не е за теб.

— Не съм нервна. Просто съм… — Тя млъкна. — Е, добре, нервна съм. Но ще го преодолея.

Алекс се обърна към келнера, който вече беше до него и заговори бързо на турски. Човекът кимна и след секунда потъна в тълпата.

— Казах му да прати Кемал тук, щом пристигне и поръчах кафе.

Тя го изгледа.

— Говориш турски.

— Колко си подозрителна. Посещавал съм многократно Истанбул, докато бях в КГБ. Харесва ми тук. Както казах, това е град, в който правилата могат и да не се спазват. Никога не съм обичал правилата.

Тя знаеше, че Алекс мрази правилата. Когато не можеше да ги наруши, намираше начин да ги заобиколи. Някога самата тя считаше тази анархия за доста възбуждаща. Погледна бързо към медния мангал върху масата.

— Защо името „Златна клетка“ е подходящо за това заведение?

— Това е историческо понятие. Идва от едно крило на двореца „Топкапъ“, което някога са наричали „Златната клетка“.

— Защо?

— Защото братята на царуващия в момента султан били държани там в доживотен плен и изобщо не им се разрешавало да излизат.

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Какъв ужас.

Алекс кимна.

— Това е било с цел да се предпази властващия султан от покушение. Неприятно, но все пак по-добре, отколкото да те убият. Понякога им позволявали да си имат и наложници, но само след като махали детеродните органи на жените, за да не могат да продължат потомството им.

Кейтлин потрепери.

— Не разбирам защо някой е нарекъл заведението по името на затвор, пък бил той и златен.

Алекс леко се засмя.

— Защото на принцовете им позволявали жени само понякога. А, според теб, как биха действали в подобни обстоятелства здрави, сексуално активни самци?

— Това да не е клуб за хомосексуалисти?

— За да бъдем точни, за бисексуални. Разбрах от Кемал, че Ирмак е хомосексуалист, което вероятно е една от причините Циганина да го свърже с Ледфорд. „Кафас“ е един от най-известните секс клубове в света и би привлякъл Ледфорд за…

— О, довел си и дама! Това ми харесва. Най-добре е бизнесът да се съчетава с удоволствието.

Кейтлин се взираше в изумително хубавия млад мъж. Той бе облечен в същата бяла роба, както и останалите посетители, но носеше своята с финес и блясък, каквито на тях им липсваха.

— Кемал Немид. Кейтлин Вазаро — представи ги Алекс.

Кемал се отпусна на възглавницата до Кейтлин и се обърна към Алекс.

— Не можах да се свържа засега. Държат вратата на „Харема“ заключена чак докато започне шоупрограмата. — Той кръстоса грациозно нозе по турски и незабавно доби вид на царствен халиф, седнал върху копринената си възглавница. Обърна се към Кейтлин: — Колко сте хубава? — Взе ръката й и я поднесе към устните си като старомоден кавалер. — За мен е чест да се запозная с вас. Мога ли да ви кажа, че имате разкошни гърди?

Кейтлин премигна.

— Благодаря.

— Като прекрасни, извисяващи се планини. — Той изгледа с упрек високата яка на черната й рокля. — Не би трябвало да ги закривате така. А аз харесвам ли ви?

Тя погледна объркано Алекс. Той само вдигна рамене и тя отново се извърна към Кемал.

— Аз… не ви познавам.

— Но това, което виждате, ви харесва.

— Да, мисля, че е така.

— Тогава, може би, ще се съгласите да бъдете и с мен, а не само с Алекс.

— Кемал — каза меко Алекс.

Кемал въздъхна.

— Тя е тук във връзка с Ледфорд, а не за удоволствие, така ли?

Алекс кимна.

Кемал поклати печално глава.

— Колко щеше да бъде забавно, ако можеше да се включи и в удоволствията. Много харесвам големи гърди. Това има психологическо обяснение. Твърде малък загубих майка си.

— Извинете, мосю Немид, но какво…

— Кемал. Наричайте ме Кемал. Дори и да не можем да се забавляваме, ще станем добри приятели. Чувствам го. Знаете ли, аз умея да предчувствам нещата.

— Не, не знаех. — Кейтлин трудно прикриваше усмивката си. Момчето бе едновременно арогантно и неудържимо привлекателно.

— А ако искате да се забавляваме, аз съм даваше разположение.

Вече втори път той й говореше за участие в някакви забавления.

— В какво всъщност очаквате да взема участие?

Кемал погледна въпросително към Алекс.

— При всички положения трябва да й кажеш — рече той.

Кемал се обърна намръщено към Кейтлин.

— Това би трябвало да ви го съобщи Алекс. Вече е твърде късно да напуснете. Никой не може да влиза или излиза от „Златната клетка“ след единайсет.

— Тя настояваше да дойде — каза Каразов.

Кемал изучаваше изражението му.

— И поради някаква причина ти си искал тя да види това. Желаеш я за своя харем ли?

— Дойдохме да търсим Ирмак. В момента не ни интересува никакъв харем.

Кемал повдигна вежди.

— И все пак ти знаеш как ще й подейства видяното. Не е почтено от твоя страна да…

— Омръзна ми вече да си говорите, сякаш ме няма — сопна се Кейтлин.

— Извинете ме. — Кемал й се усмихна. — Наистина е невъзпитано от наша страна. Но сега вече сте длъжна да останете за шоуто. Вратите на „Клетката“ са заключени. Такава е традицията, но вие с нищо няма да пострадате.

— Традицията ли?

— Всяка нощ тук се възпроизвеждат сцените на разврат от „Топкапъ“. — Той стисна ръката й, за да я успокои. — Мислех, че Алекс ви е довел за това. Ако някой от почетните гости желае да участва в шоуто, може да го направи.

— Разбирам — каза Кейтлин със слаб глас. — Имате предвид сексшоу. Така ли е?

Кемал кимна.

— Но не такова, каквото може да се види в Париж. Освен няколкото жени, доведени специално от „Харема“, останалите участват доброволно, за да се изявят. Ще го намерите много възбуждащо.

Прозвуча гонг и светлините постепенно намаляха.

Кейтлин погледна надолу към подиума и сърцето й чак подскочи в гърлото. Всички музиканти, с изключение на тоя с барабана, бяха напуснали мястото си и на освободената сцена бяха поставени на разстояние една от друга три кушетки, застлани с алени възглавници. По дяволите, тя вече не беше дете. Нямаше причина да се чувства толкова нервна.

— Не е необходимо да гледате. — Кемал пусна ръката й и се изправи. — Ако можете да се удържите. Аз никога не успявам да го направя, но това е, защото обичам чувствеността. Ще ви видя отново след представлението. Ще се опитам да проникна в „Харема“, когато въвеждат жените. — Той тръгна надолу по стълбите към сцената в средата на залата.

Барабанът започна да бие в ритъма на пулсиращо сърце, а ехото отекваше из цялото помещение. Бледа розова светлина измести мрака и на подиума се качиха двама мъже. Те бяха млади, с атлетическо телосложение, красиви и съвсем голи.

Представлението продължи повече от час и включваше не само хомосексуални, но и хетеросексуални сношения. Всички мъже и жени бяха млади и привлекателни, а и несъмнено запалени от това, което вършеха! През цялото време Кейтлин се чувстваше очарована, едновременно увлечена и отвратена, и все пак безсилна да се извърне настрана. Това беше секс, но и не съвсем, по-скоро чувствен балет, трескав сън. Никакъв звук не наруши фантазията, мъжете край масите стояха мълчаливи в тъмнината, а във въздуха се долавяше някаква съпричастност.

Тя се опитваше да не гледа към Алекс, но няколко пъти по време на представлението сама усети погледа му върху себе си и не можа да се удържи да не го погледне. Той се взираше напрегнато в брадатия мъж, чието лице в момента бе заровено между бедрата на мулатката със златиста кожа.

Бузите на Алекс бяха хлътнали, ноздрите му се разширяваха леко при всяко вдишване. Погледът му внезапно пробяга по лицето й и тя почувства тръпка на желание, щом срещна блестящите му от възбуда очи.

Той се усмихна леко, като забеляза и разтълкува изражението й.

— Вълнуващо, нали? — Гласът му беше нисък, почти гърлен, със славянска интонация, тъй добре позната й от времето, когато заедно се отдаваха на забавленията, които сега наблюдаваха.

— Да. — Кейтлин преглътна и отмести поглед. Той познаваше твърде добре реакциите й, за да се опитва тя сега да отрича горещата вълна от възбуда, обхванала утробата й. Все още чувстваше погледа на Алекс върху лицето си, но избягваше да го погледне отново. — Бих искала Кемал вече да се завърне.

— Скоро ще дойде — каза Алекс. — Програмата ще свърши след десетина минути. Онази дребна червенокоса жена и едрият мъж са изключително еротична двойка, нали?

Очите й се спряха на косматия гигант, застанал зад коленичилата на кушетката жена. Удар на барабан отбелязваше всяко негово проникване и отдръпване от дребното й приведено тяло, а тя мърмореше нещо трескаво и нечленоразделно, докато движеше напред-назад бедрата си.

Удар.

Проникване.

Удар.

Отдръпване.

Удар.

Проникване.

Още по-силно.

Още по-бързо.

Още по-енергично.

Глухият звук от потупващите длани на музиканта върху опънатата козя кожа на барабана.

Глухият звук от сблъсъка между мускулестите бедра на мъжа и меките хълбоци на жената.

Кейтлин чувстваше как гърдите й набъбват и ръката й трескаво стисна подобната на лале чашка кафе върху масата пред нея. О, небеса, тя почти го усещаше. За миг се почувства на мястото на жената, коленичила върху кушетката. Изведнъж й стана трудно да диша. Сърцето й се блъскаше яростно в гръдния кош. С усилие на волята отдели поглед от еротичната сцена.

— За какъв „Харем“ говорехте с Кемал? Това останалата част от легендата ли е?

Алекс кимна.

— „Златната клетка“ в Топкапъ е била разположена срещу харема. — Той посочи към една врата, граничеща със сцената. — Тази врата води към стаите на мъжете и жените от „Харема“. Това е всъщност бордей, но никой не може да влезе в него от другаде, освен от „Кафас“. Почетните гости наблюдават представлението и след това отиват в бордея. Има също и няколко празни апартамента, крито се дават под наем за час или за цялата нощ.

— Невероятно.

— По-скоро удобно — поправи я Алекс. — След подобна оргия на сцената едва сдържаш желанието си. — Той помълча. — Нали, Кейтлин?

Слава Богу, представлението на подиума вече привършваше. Тя успя да си наложи безизразен вид, когато се обърна да го погледне.

— Защо държеше да видя това? За да ме пречупи?

— Да.

— И предполагаш, че ще се хвърля в леглото ти веднага, щом се върнем в къщата?

— Не съм толкова глупав.

— Или пък си мислел, че ще опитам в „Харема“.

Той се усмихна слабо.

— Ако нещата бяха малко по-различни, щях да бъда съвсем сигурен, че ще предпочетеш „Харема“.

Тя бързо извърта поглед.

— Не ми подейства особено.

— О, подейства ти. Виждам как тупти пулса на слепоочието ти. Цялата си разгорещена и възбудена и адски ядосана, че аз го знам.

— Това няма нищо общо с теб.

Едно неопределимо чувство пробягна по лицето му, след което той се усмихна самоиронично.

— Достатъчно си проницателна, за да знаеш, че съм егоистичен тип. Не можем да продължаваме да живеем в една къща, ако си постоянно враждебна към мен и сексът е може би единственото, с което да те укротя. Никога не е излишно да подготвиш терена.

Би трябвало да гледа встрани от него. Знаеше колко убедителен може да бъде Алекс, особено ако се постарае. Най-накрая успя да откъсне поглед от лицето му и го зарея отново към сцената, за да установи, че представлението е свършило.

— Мисля, че е по-добре… ето го и Кемал. — Тя изпита огромно облекчение, когато видя как Кемал прескача по две стъпала наведнъж, докато идваше към тях. Искаше вече да се махне от тук. Чувствената атмосфера беше нарушила самообладанието й, а тя имаше нужда отново да се вземе в ръце.

— Ирмак? — попита Алекс, когато младежът спря до масата им.

Кемал поклати глава.

— Тази вечер го няма. Но все още е в града. Мелис каза, че тази сутрин е идвал в „Харема“.

— Мелис… — Алекс се намръщи, опитвайки да си припомни къде е чувал това име.

— Нали си спомняш Мелис? Единадесет годишна, със златна коса. — Той посочи към мъжете, които се стичаха вкупом към вратата за харема. — Тази вечер тя доста ще се потруди.

— Единадесет годишна? — На Кейтлин й призля. — И деца ли държат тук? Не можем ли да направим нещо?

— Може би — каза Кемал. — Но не и тази вечер. Няма да се случи нищо по-различно от това, което и тя, и останалите вече са преживели.

— Ужасно е, че могат така да използват деца.

— Не просто ужасно, това си е направо смъртна присъда.

— Какво!

— През ден преглеждат проститутките, за да предпазят от зараза клиентите и те да продължат да идват. — Кемал помълча малко и добави тихо: — Но Аднан не би и помислил да създава неудобства на посетителите, като подлага самите тях на тестове. В тези времена на СПИН, колко време мислите, че ще издържат проститутките на Аднан?

Алекс се изправи, свали си халата и хвърли няколко банкноти на масата.

— Защо да не отидем отново в къщата на Ирмак?

Кемал поклати глава.

— Мелис казва, че той не е там. Освен това, ти искаш да хванеш Циганина, преди да убиеш Аднан. Може би той просто се укрива, докато разбере къде е Циганина, за да ти каже. — Щом забеляза уплашеното лице на Кейтлин, отправи й ослепителна усмивка. — Но ние май плашим тази хубава жена. Нека прекратим тъжния разговор. — Той подаде ръка и й помогна да се изправи на крака. — Елате, ще ви придружа до вкъщи.

— Наистина ли?

Кемал свали халата си и го захвърли на възглавниците, за да остане само по джинси и бяла пухкава фланелка.

— Ще пием кафе и ще ви разказвам за всички онези места, които трябва да разгледате в моя град. — Той щракна с пръсти. — Не утре сам ще ви разведа.

— Не съм дошла тук за разходки, Кемал.

— Но какво друго да правя, докато открия Аднан? И понеже ви намирам много красива, няма да ви взема никакви пари. — Кемал погледна към Алекс и великодушно добави: — И ти можеш да дойдеш, ако искаш.

Алекс отвърна сухо:

— Колко мило, че се сети и за мен.

— Да, така е. — Кемал му се усмихна широко. — Особено, след като ми даде да разбера, че нямаш намерение да ме оставиш да покажа на тази хубава жена какъв великолепен любовник съм.

— Много си проницателен.

— Не се тревожи. — Кемал махна безгрижно с ръка. — Имам нужда от парите ти. Обещавам, че никога няма да й покажа какво всъщност губи.

Устните на Алекс потрепнаха.

— Благодаря ти, но не мисля, че е благоразумно да правим обиколки на града. — Той се обърна към Кейтлин. — Както и да е, едва ли съзнаваш какъв комплимент ти прави той с това безплатно предложение. Никой не държи толкова на парите като Кемал.

— Абсолютно вярно. — Младежът хвана Кейтлин под ръка и леко я побутна към изхода. — А сега се връщаме във вашата къща. Живея тук наблизо на „Улицата на майсторите на чалми“, но при мен има хлебарки. А дамите мразят хлебарки.

— Да, така е.

— Аз също, но наемът е малък. Ще се отбием само да си взема китарата и после ще ви посвиря.

— Нещо нямам настроение за веселба.

Кемал кимна разбиращо.

— Все още сте натъжена заради децата. Но в момента няма как да им помогнете, затова не бива да мислите за тях. Наслаждавайте се на мига.

— А ти би ли могъл да го правиш?

Кемал я изгледа замислено и изведнъж й заговори на „ти“.

— Да. Съжалявам, че ме мислиш за безчувствен, но много отдавна съм се научил как да потискам тъгата си, докато дойде време за действие. — Той се усмихна. — Чака те голямо изпитание. Освен всичко и ще ти попея. — Той зае съответната поза, с наведени колене, прокарвайки небрежно пръсти по струните на въображаема китара. — За теб ще изпея „Роден в САЩ“.

— Добър певец ли си?

— О, да — каза Кемал сериозно. — Аз съм върховен музикант. Почти толкова добър, колкото Брус Спрингстийн. В секса съм по-надарен, но с китарата са необходими много упражнения, за да постигнеш съвършенство.

Кейтлин се разсмя.

— Все пак и при двете трябва да знаеш кои струни да дръпнеш. — Думите се изплъзнаха от езика й, преди да ги осмисли. Тя погледна крадешком към Алекс и видя, че той се усмихва леко, с разбиране. Бързо извърна поглед към Кемал. — Алекс ми каза, че работиш за ЦРУ.

— Понякога. Аз съм студент в Университета. — Черните му очи заблестяха. — Следвам философия.

Кейтлин поклати глава.

— Би трябвало да се досетя.

Въздухът беше свеж и малко хладен, сякаш есенен, когато излязоха от „Златната клетка“ и поеха по извитата уличка.

— Сократ също е бил почитател на чувствеността — заяви Кемал. — Както и повечето гърци. Но те ценели мъжката красота много повече, отколкото женската, което не е било съвсем справедливо. Аз съм доста по-демократичен. — Той се обърна към Алекс. — Ще дойдеш ли с нас утре?

— Не нито пък Кейтлин. Казах ти, че не е благоразумно.

Кемал се втренчи в лицето на Алекс.

— Искаш да кажеш, че не е безопасно. Нещо застрашава ли я?

— Ледфорд.

— Това е много лошо. — Изведнъж лицето му просия и той леко се поклони на Кейтлин с наведена глава. — Но не бива да се тревожите, прекрасна госпожо, обещавам да обмисля и преодолея тази трудност.

И докато гледаше изумена решителното му лице, Кейтлин разбра, че Кемал ще сдържи обещанието си.

В следващите няколко часа Кемал доказа, че е наистина такъв върховен музикант, за какъвто се представяше. Умението му да свири на китара обаче бе засенчено от забележителния му баритонов глас. Щом влезе в къщата им, той седна на пода и започна да ги забавлява с рок песни, анекдоти и пикантно — духовити истории из своя градски живот. Кейтлин откри в него любопитно съчетание между момчешки чар и сурова житейска мъдрост. Нещо в него безусловно я привличаше. Алекс, напротив, бе необичайно мълчалив.

Беше вече към три сутринта, когато Кемал прибра грижливо китарата си в калъфа и стана на крака.

— Трябва да си ида в къщи, да взема душ и да се преоблека за училище. Днес ще ви спестя обиколката из града, но утре ще ви взема още в шест сутринта.

Кейтлин премигна.

— Мен ли ще вземеш?

— Разбира се. — Той тръгна към вратата. — Обещах да ви покажа моя град.

Алекс се сепна.

— А аз пък казах, че е много опасно.

— И точно затова ще тръгнем призори. — Кемал се обърна, щом стигна до вратата и се усмихна. — Така ще приключим с маршрута, преди другите да са се размърдали.

Кейтлин поклати глава.

— Навсякъде ще е затворено.

— Аз имам приятели. Ще намеря, начин да отворя заключените врати. — Той отново се извърна към Алекс. — Най-късно до девет ще ти я доведа невредима. Става ли?

— Не — каза Алекс.

— Да — отвърна едновременно с него Кейтлин.

Алекс ядосано я изгледа.

— Това не ми харесва, по дяволите.

— Мисля, че ще бъде безопасно. Ти каза, че от летището насам не са ни проследили. — Тя се обърна към Кемал: — Ще те чакам в шест.

Сияйната усмивка на Кемал отново проблесна и в следващия миг вратата се затвори зад него.

— Защо? — нахвърли се срещу нея Алекс.

Тя избягваше да го погледне?

— Намирам Кемал за забавен. Никога досега не съм виждала толкова въодушевен и сърдечен човек.

— Не ставай глупава. Той е един изпечен, малък негодник.

— Е, тогава значи ще знае как да ме пази, нали? Освен това, мисля, че снощи нямаше да ме заведеш в „Кафас“, ако си знаел, че съществува някаква опасност.

— Ти не ми даде право на избор. Не е сега времето за обикновени туристически разходки.

Туристическите обиколки не я интересуваха ни най-малко. Просто нямаше намерение да седи затворена в една къща с Алекс цели двайсет и четири часа. Онези мигове в „Кафас“ ясно й бяха показали колко е уязвима по отношение на него.

— Може би просто споделям философията на Кемал за насладата.

— Тогава ще дойда с теб.

— Не! — Алекс учудено я изгледа при този яростен отказ и Кейтлин бързо се обърна, за да тръгне към спалнята си. — Не искам да идваш с мен.

— Много лошо. Днес ще трябва да ме изтърпиш. Ако се убедя, че Кемал е прав и няма почти никакъв риск, оттам нататък ще те освободя от присъствието си. Това задоволява ли те?

— Не, но предполагам, че ще се наложи. Лека нощ.

Тя чу как Алекс процеди през зъби някаква ругатня зад гърба й, след което каза уморено:

— Обуй си някакви обувки, подходящи за дълго ходене и лесно се събуват и обуват.

Тя го изгледа през рамо.

— Защо?

— Градът е пълен с джамии, а в тях се влиза само без обувки.

— Откъде знаеш? О, да, нали ми каза, че си идвал тук и преди.

— По това време джамиите не бяха в списъка на най-неотложните ми обекти за посещение. Бях много млад и също такъв поклонник на чувственото, както нашия приятел Кемал. — Алекс уморено повдигна рамене. — Казах ти, че тогава се бях отдал на дребни удоволствия. Главата ми още е пълна с подобни глупости. — Той изглеждаше посърнал и така ужасно самотен, че за секунда Кейтлин усети порив на съчувствие. Господи, колко бе лековерна. Нямаше човек, по-малко достоен за съчувствие от Алекс Каразов.

— Какво ще правим утре, след като се прибера?

Той сви рамене.

— Имаме няколко телефонни разговора. Ще разгледаме снимките на „Вихрения танцьор“. Може би ще трябва да си изградя някаква хипотеза за следващия ход на Ледфорд.

— Можеш ли да го правиш?

— Понякога. Не много често при тази постоянно променяща се картина.

Тя се поколеба, усетила странна неохота да го остави сам. Внезапно попита:

— Защо избяга в САЩ?

— О, не, за тази вечер няма да ти давам повече компромати срещу себе си.

— Е, и утре е ден. — Тя започна да притваря вратата.

— Така нищо няма да постигнеш, да знаеш.

— Какво да постигна?

— Да избягаш от мен.

— Че аз не бягам.

— Виждам, по дяволите. В Париж бе изплашена до смърт, а сега си готова да си заложиш главата, само за да избягаш от мен.

— Аз не… рискът е нищожен.

— Може би. Но, за Бога, не би трябвало въобще да рискуваш. — Той замълча. — Виж какво, трябва да живеем и работим заедно, ако искаме да открием Ледфорд. Не може по цяло денонощие все да ми се цупиш и ядосваш.

— Не разчитай на това. — Кейтлин затвори вратата и уморено се облегна на нея.

Щяха ли някога нещата да потръгнат?