Вихрена страст

Глава деветнадесета

Голдбаум се обади на следващата сутрин.

— Гризу не е химично вещество, а газ. Може би затова след него е имало въпросителна.

— А натрий Г?

— Това е решението на въпроса. Гризу е рудничен газ, в който не гори пламък, защото има много въглероден двуокис. Вероятно е съкратено от „газ“. Има специални газови лампи с натрий, които ми миньорите използват, тъй като светлината им е много силна и няма опасност от експлозии в мините.

— Значи миньори — Алекс се дръпна назад в стола си. — О, боже!

— Сети ли се за нещо?

— Естествено. — Алекс затвори телефона и се обърна към Кейтлин. — Аз съм такъв идиот! Толкова бях погълнат от къщата, която Ледфорд е купил, че го оставих да се промъкне незабелязан.

— Какво?

— Откакто Голдбаум ми каза, че Ледфорд е ходил в Турция, нещо все ме тормозеше. Той е посетил няколко града на Дарданелите, после е отишъл в Истанбул и е купил къщата на „Улицата на ятаганите“. Аз се полъгах по нея, а трябваше да се досетя, че става дума за Труве. Там е започнало всичко. В Троя.

След като отминаха пристанището на Канакъл, Алекс продължи успоредно на брега през красиви плодородни земи, покрай малки хотели, плажове и къмпинги. На около двадесет и пет километра от главния път имаше отклонение и табела „Труве 5 км“.

— Мислиш ли, че Ледфорд е скрил плячката в самата Троя? — попита Кейтлин.

— Вероятно е в тунела — поклати глава Алекс.

Очите на Кейтлин се разшириха от учудване.

— Тунелът на Андрос ли?

— Спомням си, че Ледфорд често разправяше за книгата на Лили Андреас и легендата за „Вихрения танцьор“. В книгата нямаше подробности за самата легенда, но тя описваше как Андрос се е измъкнал от Троя през един тунел под града, който излизал до някакъв хълм.

— И ти мислиш, че Ледфорд е открил тунела?

— Мозайката се нарежда — кимна Алекс. — Първо, той се интересува от „Вихрения танцьор“ и произхода му. Второ, поръчва специални фенери за работа под земята. Смятам, че е дошъл тук, открил е тунела и е решил, че той е подходящо скривалище за всички картини, които е откраднал. Вероятно е убедил Краков, че краят на играта ще бъде в Турция и после вместо в Истанбул е установил главната си квартира тук на брега. Истанбул е само на час и половина път от тук, а Троя е близо до малко пристанище — Канакъл. Това е още един плюс, защото им е било по-лесно да изнесат съкровищата от Европа по море, а не със самолет.

— Значи „Аргос“ може да е закотвен на този бряг, а не в Истанбул.

— Бас държа, че е така. Това там отпред трябва да е Троя.

Възбуда обхвана Кейтлин и тя се изправи на седалката. На курсовете, които беше изкарала в Сорбоната, се беше запознала с археологическите разкопки в Троя. Под тези руини бяха открити седем отделни града, но за тях не се знаеше почти нищо. Първото селище беше датирано между 3000 и 2500 г. пр.н.е. Троя VII-а, от около 1200 г. пр.н.е. се считаше за града, описан от Омир, но това бе само предположение. И сега Троя беше също толкова тайнствена и обвита в легенди, както и когато Александър Велики я беше посетил, тръгвайки да завладява света.

Кейтлин обаче беше разочарована. На хълма Хисарлък, където беше разположена Троя, се виждаха само купища земя, камънак и изкопи, зад които проблясваше тюркоазеносиньото Егейско море. Пред входа отпред бяха паркирани два туристически автобуса и се забелязваха множество деца, които се изкачваха към вътрешността на огромен дървен кон — копие на прочутия си Троянски събрат. Отдалече кулата на гърба на коня приличаше на къщичка за игри и грамадният кон изглеждаше по-скоро жалък, а не внушителен. Руините с нищо не напомняха града на Омир.

— Идвал ли си тук? — попита Кейтлин.

Алекс поклати глава.

— Чувал съм, че е голямо разочарование. Понякога е по-добре да запазиш представата си и да избягваш действителността. Искаш ли да познаеш в коя купа сено се намира иглата? — попита весело той, посочвайки хълмовете в далечината.

— Или може би в коя част на купата е — добави Кейтлин. — Просто ще търсим и ще се надяваме на успех. Близо до входа трябва да има триъгълен червен камък.

— Който може да се е превърнал на прах през всичките тези векове. Лили Андреас споменала ли го е в книгата си?

Кейтлин кимна.

— Тогава ще го търсим. Ако Ледфорд е успял да открие тунела, той навярно също е използвал някакъв знак.

— „Ако“ — това е въпросът.

Алекс подкара джипа и отмина Троя по посока на хълмовете.

Не им провървя. През целия ден джипът с мъка се провираше през гъстите храсти и подскачаше по неравния коларски път, но те не успяха да открият триъгълния камък или друго нещо, което да ги насочи към тунела. Едва когато нищо не можеше да се види в падналия мрак, те се отказаха и се върнаха в Истанбул.

Кемал се изтягаше на леглото. Когато влязоха, той безгрижно отмести купчината листа, които преглеждаше.

— Алекс, наистина ли мислиш, че тази последователност ще отвори статуетката.

— Възможно е.

— Интересно. Не ни върши много работа, но определено е интересно. — Ухиленото му изражение стана сериозно, когато погледна към Кейтлин. — Намерихте ли нещо?

— Борчета, кал, скали и мухи — изброи тя.

— Много лошо.

— Е, целим се на високо — каза Алекс. — Канакъл е най-близкото пристанище. Утре ще се върнем там, ще се опитаме да намерим някаква следа от „Аргос“ и ще поразпитаме в хотелите. Ледфорд обича удобствата и не вярвам да се е настанил в подземието. — Телефонът зад него иззвъня. — Това трябва да е Голдбаум. Моля се на бога да е узнал нещо. Днес в нищо друго не ни провървя. — Той вдигна слушалката. — Ти ли си, Голдбаум?

— Кой е Голдбаум? — отвърна отсреща.

— Ледфорд — сърцето на Алекс подскочи.

Кемал измърмори нещо под носа си, а Кейтлин пристъпи към телефона.

— Дълго време не сме се виждали, Алекс. Е, не чак толкова, но на мен така ми се струва. Винаги става така, когато добрите приятели са разделени, нали? Чувам, че кучката от Вазаро е още при теб. Това е грешка, Алекс — смъмри го той. — Трябва да си разбрал колко ме беше разгневила.

— Откъде знаеш, че е още тук?

— Е, нали ви видях днес заедно Труве е толкова прекрасно място! И така напомня за миналото — провлече глас Ледфорд, а после рязко каза: — Бях подготвен за това, но не мислех, че наистина ще попаднеш на малкия ми склад. Ти обаче винаги си успявал да ме изненадаш! Както и да е, ти не откри нищо и вече е късно да се превърнеш в заплаха за мен. Минутите изтичат, Алекс.

— Къде си? — Алекс подмина въпроса.

— Ти днес едва не връхлетя върху мен, тръскайки се наоколо в този джип. Но ще останеш доволен, защото реших да те възнаградя с друга информация. — Той замълча. — Работата няма да стане в двореца.

— Каква работа?

— Не се прави на глупак, Алекс. Писва ми. Сигурно си се досетил, че британската делегация трябва да изчезне от сцената.

— Каква сцена имаш пред вид?

— Питаш твърде много. Открий сам — изсмя се Брайън. — Ако успееш, ще ти дам още една награда.

— Каква награда?

— Бързо ще убия тази кучка от Вазаро, вместо да си губя времето. Имам сериозни причини да го направя. — Гласът му стана мек като кадифе. — Влизаме в играта. Алекс. Ти ще трябва да вземеш решение и ще ти е по-лесно, ако нея я няма. — Той замълча. — Всичко е толкова вълнуващо, нали?

— Не е по-забавно от най-обикновена игра. Както си дошъл, така и ще си отидеш, Ледфорд. Не ме интересуваш.

— Ти заблуждаваш не само мен, но и себе си. Ти също си очаквал, срещата ни. Знаеш ли защо?

— Кажи ми.

— Защото си като мен. Веднъж ти казах, че приличаш едновременно и на средновековен рицар, и на човек от Ренесанса. Помниш ли кой господстваше през Ренесанса. Черните принцове. Алекс, Боржийте и Медичите. — Гласът му беше почти гальовен — Още когато те видях за пръв път разбрах, че ти си принц на мрака. Затова ми стана толкова интересен. Пречи ти само рицарското у теб. Откажи се то него, Алекс.

— Върви по дяволите.

— Още ли не си готов? — Ледфорд въздъхна. — Е, аз доста чаках, Алекс. Мога да почакам още малко — произнесе Ледфорд и затвори телефона.

Алекс постави слушалката обратно.

Кемал въпросително го наблюдаваше.

— Нещата няма да станат в двореца. Трябва да се свържем с Джонатан.

— Как можеш да вярваш на Ледфорд? — попита Кейтлин.

— Той искаше аз да зная за плана на Краков. Впечатлил се е, че обикаляхме около Троя, но пет пари не дава, че знаем за готвеното покушение.

— Защо? — попита Кемал.

— Може би двойна игра? — Алекс намръщено повдигна вежди.

— Може — кимна Кемал. — Преди или след убийството обаче?

— Не зная. За Ледфорд вероятно няма значение. — Той се обърна към Кейтлин. — Веднага трябва да се преместим в хотел „Хилтън“. Приготви се.

— Ей сега. — Погледът на Кейтлин още не се откъсваше от телефона. — Алекс, как е научил номера?

— Затова се местим. Телефонът е записан на името на собственика на къщата. Даже Голдбаум не успя да го открие, но Ледфорд го е издирил. — Алекс се обърна към Кемал: — Искам двама човека за охрана на Кейтлин докато свърши конференцията. Ще го уредиш ли?

— Няма проблем. Имам много познати, които едновременно са и опитни, и грозни. Този път няма да се проваля, Алекс — добави той сериозно. — Обещавам, че на Кейтлин нищо няма да й се случи.

На следващата сутрин Алекс остави Кейтлин да спи в стаята в „Хилтън“ и слезе на третия етаж да потърси Джонатан.

— За бога, Джонатан, от посолството са те излъгали — започна Алекс още от вратата. — Ако атентатът няма да стане в двореца, то всичките им приготовления и мерки за сигурност са просто блъф.

— Или Ледфорд е излъгал теб, както го е правил и преди. — Джонатан се намести в едно кресло и изпъна крака напред.

— Казвал си, че този човек е неуравновесен.

— Този път не ме излъга. Познавам го. Аз си знам колко ми беше трудно да разбера как мисли.

— Добре, да приемем, че Ледфорд е казал истината. Тогава от посолството или не знаят, или не искат да ни кажат къде ще се проведе срещата.

— Или кога.

— Кога ли? — изненада се Джонатан. — Определена е за три часа вдругиден.

— Не, така смятат само журналистите — отвърна Алекс. Но ако мястото на срещата е променено, защо ще запазват часа? Вероятно Краков е предложил тайна среща на съвсем различно място и по друго време за по-голяма сигурност на участниците? В нищо не можем да бъдем сигурни — поклати глава той.

Джонатан се изправи.

— Значи отиваме пак в посолството, но ще можем ли да накараме някой да проговори?

— Нямаме друг избор — Алекс се запъти към вратата.

— Няма ли да вземеш Кейтлин в посолството?

— Не.

— Тя няма да е очарована.

— Нейна работа. — И тъй като Джонатан продължаваше да го гледа, Алекс добави неочаквано сурово: — Макмилън й каза, че е като мишена и беше съвсем прав. В хотела под охрана за нея е по-безопасно. Бих ли могъл да я мъкна из целия Истанбул и да… — Той замълча, осенен от внезапна мисъл. — Боже!

Джонатан въпросително повдигна вежди.

— Може и да не е така — поклати глава Алекс. — Няма значение. Ще трябва да помисля. Да вървим! — замислено каза той.

— Кои са тези подозрителни типове, които се мотаят във фоайето? — попита Челси, щом Кейтлин отвори вратата на стаята.

— Това е са бодигардовете, които Кемал ми осигури. Този с белега е Али, а другият, който прилича на съживен труп, е Хамад. Или може би обратното. — Кейтлин направи гримаса — Предпочитам да срещна Ледфорд, а не някой от тях в тъмното.

— Съмнявам се, след всичко, което се случи във Вазаро. — Челси влезе и затвори вратата. — Джонатан ми се обади и ми каза, че си тук. Каза още да ти предам, че двамата с Алекс отиват в посолството и Алекс ще ти звънне по-късно.

— Защо, за Бога, Алекс не е спрял да ме вземе? — намръщи се Кейтлин.

— Алекс подозираше, че ще се ядосаш — ухили се Челси. — Но ми каза да ти предам, че отива да си изясни някои неща, а не да напада посолството. — Челси се приближи към телефона върху бюрото. — Тъкмо идвам от дома за сираци и не съм закусвала. Искаш ли нещо?

— Кафе. — Кейтлин се настани в плетения стол до телефона. — Как са децата?

— Добре. Единствено Мелис е травматизирана — намръщи се тя. — Беше особено нервна тази сутрин. Най-добре да кажем на Кемал да отиде да я види пак.

— Пак ли?

— Управителката ми каза, че е отишъл при нея вчера късно вечерта, когато децата били вече настанени.

Сърцето на Кейтлин се изпълни с признателност, когато си спомни как Кемал загрижено изпращаше с поглед Мелис.

— Това не ме учудва. Той се притесняваше за нея, когато ти ги отведе.

— Управителката каза, че посещението е предизвикало огромен ефект. Мелис изглеждала доволна и отишла да спи веднага, щом той си тръгнал. — Челси натисна бутона, за да повика камериерка.

— Това е добре.

— Къде е Кемал?

— Не зная — Кейтлин поклати глава. — Отиде си, след като доведе охраната във фоайето. Каза, че ще наминава периодично.

— Казах ти, че нищо не знаят — каза Джонатан, излизайки от кабинета на помощник-секретаря във фоайето на посолството, където го чакаше Алекс. — Саймънс едва не получи удар, когато му намекнах за тайна среща. Ако изобщо има такава — намръщи се той.

— Все някой трябва да знае за нея. — Алекс се замисли. — Познаваш ли някого от екипа на Картрайт?

Джонатан помисли малко.

— Не, но познавам Филип Пибоди, шефа на Скотланд Ярд. Той ще ме свърже с някого. — Той се запъти към приемната до фоайето. — Ще звънна оттук. Може би ще се наложи да ни потърсят по-късно в хотела, но поне ще завъртим рулетката.

— Тогава да вървим — Алекс последва Джонатан в приемната. — За бога, да направим нещо! — Той забеляза учудения поглед на Джонатан и прибави кратко: — Извинявай, много съм нервен.

Алекс изведнъж разбра, че притеснението се беше появило, когато му хрумна идеята за тази странна връзка. Откакто бяха напуснали хотела, той не се решаваше да обмисли ясно тази възможност, опитваше се да не й обръща внимание. Защо ли?

Той седна в приемната в кожения стол с декоративни месингови гвоздеи. Гледаше разсеяно наоколо, докато Джонатан вдигна слушалката и започна да набира номера. После нарочно престана да слуша разговора на Джонатан със Скотланд Ярд, опита се да се освободи от страха си за Кейтлин, от омразата към Ледфорд и от странното нежелание да сглоби частите на загадката. Чувствата му винаги се намесваха при решаването й, а той не можеше да си позволи това в този момент. Притвори очи и започна да изследва невъзмутимо и логично отделните парчета.

— Трябва да се махаме!

Челси и Кейтлин погледнаха стреснато към Кемал, който се втурна в стаята. Гъстите му тъмни къдрици бяха разрошени, а устните му свити в сурова линия.

— Тук вече не е безопасно за теб, Кейтлин.

— Какво се е случило? — Кейтлин я побиха тръпки. — Ледфорд?

— Да. Али е познал един от хората му, преоблечен като келнер в хотела. — Кемал изправи Кейтлин на крака. — Къде е Алекс?

— Отиде в посолството.

— По дяволите! — Кемал сви рамене. — Оставете му бележка. Пишете, че отиваме в дома ми на „Улицата на чалмите“.

— Ще му напиша — Челси се отправи към бюрото в хола, извади лист хартия от чекмеджето и бързо надраска няколко реда. — Какъв е адресът?

— Той знае къде е. Един път спряхме там, за да си взема китарата. Не трябва да оставяме тук никаква информация. — Кемал грабна Кейтлин за ръката и я дръпна към вратата. — Мис Бенедикт, върнете се в стаята си. Тук и за вас не е безопасно.

— А как ще я отведете до там? — подигравателно попита Челси. — Нямате кола. С колелото ли ще я закарате или ще вземете такси, което някой да проследи?

— Ще наема кола — намръщи се Кемал.

— Добра идея — Челси вдигна слушалката на телефона. — Ще се обадя на рецепцията да ни наемат кола, която да ни чака долу.

— Нас? Това не се отнася за теб, Челси.

— Тя е права — потвърди бързо Кемал. — Не трябва да поемате такъв риск.

— Ледфорд и неговите главорези твърде много ме засягат — сви устни Челси. — Те едва не убиха дъщеря ми. Чаках това копеле да ми падне в ръцете.

— Това не ми харесва — каза Кемал.

— И аз не бях съгласна рамката на колелото ти да се отпечата на задните ми части — отвърна Челси. — Понякога трябва да приемаме нещата, които не ни харесват.

Алекс внезапно отвори очи и се изправи в стола.

— О, господи!

— Какво има? — стресна се Джонатан.

— Затвори. — Той скочи на крака и дотича при телефона. — Трябва да се обадя на Макмилън.

— А Пибоди? — Джонатан прекъсна разговора и подаде слушалката на Алекс.

— Може би няма да ни е нужен. — Алекс бързо избираше телефона на Макмилън в Куонтико.

От главната квартира на ЦРУ се обади Чарлз Барни, който веднага го свърза с Макмилън.

— Какво има пак, Каразов? Струва ми се, че…

— Искам да ти задам няколко въпроса — прекъсна го Алекс. — Поверително. Барни още ли е при теб в кабинета?

— Алекс, какво…

— Там ли е?

— Да.

— Прати го да се разходи.

— Не обичам да вземам…

— Направи го!

— Не можеш да заповядваш… — Той прекъсна, но Алекс чуваше приглушено гласа му. После Макмилън отново се обърна към слушалката. — Давам ти две минути, Каразов.

— Къде ще се състои срещата на Краков?

Мълчание.

— Откъде да знам? Американски представители не са поканени.

— Но ти знаеш, нали? Представители на дванадесет страни с охраната си, събрани в Истанбул. Какви неприятности! И колко по-добре би било ако с организацията се заеме неутрална страна. Кажи, не сте ли предложили вие да координирате мерките за сигурност?

Отново мълчание.

— Да.

— Защо?

— Барни мис… Аз мислех, че ще бъде добър дипломатичен жест и ще предизвика одобрение.

— Кога и къде ще бъде срещата?

— Не е твоя работа.

— Така ли? Но ще бъде твоя, когато Ледфорд превърне в трупове половината от участниците.

— Това няма да стане. И на глупците е ясно, че ще вземем мерки за сигурност.

— Кой друг знаеше, че съм в Париж? — Алекс смени темата.

— Човекът, когото бях пратил да те следи.

— А кой знаеше, че съм в Истанбул?

— Докторът, който те лекуваше.

— Никой друг ли?

— Никой.

— Лъжеш се. И Ледфорд е разбрал. Стори ми се любопитно, когато само твоята служба знаеше, че съм в Париж и Истанбул. В Париж може да е станал гаф, но не и в Истанбул. А изведнъж Ледфорд научава телефона ми и тук, въпреки че е записан на друго име.

— Ледфорд беше изгонен от Компанията преди години.

— Той ми каза, че си има източници на информация. Защо да не приемем, че поддържа контакти с нея?

— Мислиш, че съм аз ли?

— Не. — Алекс замълча. — Мисля, че е Барни.

— Ти си луд — каза Макмилън безучастно.

— Барни ли организира срещата на Краков?

Макмилън се колебаеше.

— Аз я уреждах.

— За бога, кажи ми истината! Ти не си свършил нито една работа от деня, в който се запознах с тебе. Барни урежда всичко.

— Добре, Барни я организира. Но не мисли, че…

— Къде ще бъде?

Макмилън се поколеба и после измърмори:

— В три часа днес. Представителите ще се срещнат в Карнакъл. Краков уреди всички да бъдат закарани от Карнакъл до Троя с брониран автобус, който после да ги върне обратно в града. Той ще пристигне в три без петнадесет.

— Проверил ли си автобуса?

— Моите хора не са, но британските тайни служби са го прегледали сантиметър по сантиметър. Здрав е като барабан и е мощен като танк. Ще го прегледат отново преди хората да се качат. Няма проблеми.

— А развалините?

— Миналата нощ районът беше изолиран. Цялата област гъмжи от войници и хора на тайните служби. Никой не може да влезе или да се измъкне без специален документ.

— Ами ако те вече са вътре?

— Невъзможно. Петнайсетина километра от областта при руините е претърсена преди блокадата. Това са обичайни мерки, известни и на глупаците.

— Аз пък ти казвам, че те са подготвени. Барни е човек на Ледфорд.

— Барни? — Той недоверчиво се засмя. — Мисля, че ти… — Какво беше това?

Алекс също беше чул. Леко затваряне на слушалка от друг телефон.

— Бягай от там по дяволите, Макмилън! После извикай британските тайни служби…

На другия край на линията се чу глух пукот, а после ударът от слушалката, паднала върху бюрото.

— Макмилън!

Някой внимателно постави обратно слушалката върху телефона и връзката прекъсна.

За последен път Алекс бе чул този глух пукот, когато беше в Спецназ. Той не можеше да го забрави: звукът, който издава пистолетът със заглушител. Макмилън нямаше да се обади на британските тайни служби, нито на някой друг.

Алекс затвори телефона и се обърна към Джонатан.

— Убиха Макмилън. Срещата е в Троя. Барни знае, че сме по следите на Ледфорд, така че ще се разпореди охраната да ни спре, ако се доближим до мястото. — Вече беше десет без петнадесет. Оставаха по-малко от пет часа до срещата, а той още не знаеше как ще се промъкне през първия пост.

— Джонатан, помоли помощник-секретаря да направи още нещо за мен — Той бръкна в джоба на якето си и измъкна телефонния номер в Истанбул, на който Ледфорд беше звънял. — Трябва да знам чий е този телефон.

Джонатан погледна за момент сериозното лице на Алекс, обърна се и излезе.

Алекс се опита да запази хладнокръвие. Той можеше да е сбъркал. Не беше сигурен. Как се надяваше да е сгрешил!

Джонатан се върна в стаята.

— Телефонът е записан на името на Кемал Немид, „Улицата на чалмите“ № 423.

— О, боже — Алекс разбра защо с такава неохота беше се занимавал със загадката.

— Не го ли очакваше?

— Очаквах го. Надявах се да не съм прав. Бях поискал от Макмилън да ме свърже с агент тук, в Истанбул. Барни го е направил вместо него. За Барни е било лесно да замени името на агента с това на Кемал — усмихна се горчиво Алекс. — Кемал е човекът на Ледфорд в Истанбул. — Кемал, който в момента пази Кейтлин от Ледфорд. — Ръката на Алекс трепереше, докато набираше телефона на хотела. — Стая 546. — Той изчака телефонът да звънне десетина пъти. Никой не вдигна.

Алекс изпита смразяващото усещане, че става нещо, което вече се е случвало. Преди шест месеца той чакаше по същия начин някой да вдигне слушалката в нощта, когато хората на Ледфорд бяха убили Павел.

— Хайде, трябва да се върнем в хотела. — Той остави слушалката.

— Можеш да паркираш тук — каза Кемал. — Трудно е да се изкачваш по улицата с кола.

Челси погледна тясната, криволичеща и неравна улица и кимна.

— Разбирам защо караш колело.

Кемал се измъкна от предната врата и помогна на Кейтлин да слезе. После заобиколи и отиде при Челси.

— Промени ли решението си? Ще се върнеш ли в хотела?

— По никакъв начин — Челси отрицателно поклати глава и отвори вратата.

— Много лошо — Кемал замислено я гледаше, а после пристъпи към нея и постави ръка на рамото й. — Но ти благодаря за…

Челси се свлече към волана и го закри с косата си.

— Челси, какво ти е? — Кейтлин се спусна към нея. — Тя погледна, объркано Кемал. — Какво…

— О, нищо сериозно — каза меко Кемал. Той я хвана за ръката и я побутна към Челси. — Виж, даже не е пребледняла.

— Тя е в безсъзнание. — Кейтлин едва усети убождането, когато дланта на Кемал допря ръката й. — Как можеш да кажеш…

— О, Кейтлин, толкова съжалявам — прошепна Кемал.

Той внимателно я прихвана, защото коленете й се подгънаха и тя политна към земята.

— Алекс, момчето ми, време е за последното действие — каза Ледфорд щом Алекс вдигна телефона в стаята си след около час.

— Къде са те? — попита Алекс.

— Гласът ти е леко напрегнат. Дамите са живи и ще бъде така, ако се подчиняваш на нарежданията.

— Те не са в дома на Кемал. Вече бяхме там.

— Разбира се, че не са. Учудвам се, че си удостоил с внимание онази бележка. Всъщност те са на път за тук.

— За Троя?

— Да. Кемал ще те посрещне на разклона за Труве и ще те доведе при мен — бързо добави той. — Идвай веднага. — Той затвори телефона.

— Той казва, че са живи — Алекс рязко се обърна към Джонатан… — Трябва да отида в Троя.

— Ще дойда с теб.

— Може би имам еднопосочен билет. Няма за какво да преговарям с него.

— Идвам с теб — повтори Джонатан. — Как ще се доберем дотам?

— Ще наемем един джип и Кемал ще ни посрещне на разклона за Троя.

Ледфорд се изкачи на хълма, където чакаше Ханс.

— Време е да тръгваш, момчето ми — каза нежно той. — Добро място ли си избрал?

— Да — сви рамене Ханс. — На другия хълм. Има много издатини, зад които да се скрия.

— Ще можеш ли да уцелиш оттам?

— Знам си работата.

— Разбира се. — Ледфорд се усмихна мило. — След като ни отървеш от Краков, ще дойдеш в тунела да се скрием, докато войниците си отидат и брегът стане спокоен. Разбра ли?

— Не съм глупак. — Ханс стегна каишките на платнената си туристическа раница. — Стрелям по Краков, а експлозията отнася старата дама и делегацията. — Той погледна назад към стаята, от която беше дошъл Ледфорд. — Кога ще започнем да пренасяме картините и другите боклуци?

— Не се безпокой. Кемал ще ги прекара през постовете във военен камион. Ти свърши твоята работа, а аз ще се погрижа за всичко останало.

Когато Кейтлин се събуди, изумрудените очи на „Вихрения танцьор“ загадъчно я наблюдаваха от ъгъла на стаята. Сънуваше ли?… Клепачите й отново се затвориха.

— Събуди се! — Някой разтърсваше рамото й по-скоро решително, а не внимателно.

Кейтлин отново отвори очи и видя Челси, която я наблюдаваше.

— Ти ли си, Челси?

— А кой друг? — отговори Челси. — Съвземи се. Нямаме време.

Сякаш Челси беше забравила, че изпадналият в безсъзнание не може да се контролира Кейтлин поклати глава, паметта й се възвръщаше.

— Кемал…

— Кемал е предател — каза Челси. — Предател от най-висша степен.

— Трябва да има някаква грешка. Кемал не би ни направил нищо лошо.

— Няма грешка. Той ни упой.

Кейтлин огледа малката мрачна стая, осветена от един-единствен фенер, поставен на земята до масата. Тя лежеше на пода. Стените бяха обковани с груби дъски; нямаше прозорци. До отсрещната стена беше опряно походно легло, а на известно разстояние имаше още една врата, при която стояха стол и маса. И върху масата — „Вихреният танцьор“.

Това не беше сън. Статуята на „Вихрения танцьор“ имаше същата притегателна сила, както в „Огледалната зала“ във Версай.

Кейтлин стана, обвивайки ръце около тялото си, за да се запази от студа.

— Тук е много студено. Имаш ли идея къде сме?

— И аз току-що се съвзех — сви рамене Челси. — Опитах да отворя, но и двете врати са заключени.

— Ледфорд. — Кейтлин си възвръщаше способността да мисли. — Трябва да е Ледфорд. „Вихреният танцьор“ беше у него.

— Това си помислих и аз. Предателят Кемал сигурно работи за него.

— Не мога да повярвам, че Кемал ще направи такова нещо — каза Кейтлин. — Челси, та аз го познавам. Той не би… — Тя млъкна, чула ключът да се превърта в ключалката. Едър набит мъж влезе в стаята.

— Добър ден, госпожи. Позволете да се представя. Аз съм Брайън Ледфорд.

Той изглеждаше също толкова обикновен, както и на снимките, които Алекс беше показал на Кейтлин — солиден, як, весел и в никакъв случай не приличаше на чудовище.

— Надявам се, че не сте изморени. Кемал ме увери, че няма да се чувствате зле. — Той погледна часовника си. — Вие се събудихте точно, когато той беше определил. Да, винаги мога да разчитам на него. В един свят пълен с некадърници, той наистина силно се откроява.

Разочарование обзе Кейтлин и от това изведнъж й стана по-студено. Предателство.

— Къде сме?

— Не сте ли се досетили? В тунела, който вие и Алекс търсихте толкова упорито вчера. Кемал ви е пъхнал в багажника на колата, която мис Бенедикт е наела и ви е докарал дотук без никакви проблеми.

— Няма смисъл да питам защо сме тук, нали?

— Разбира се — усмихна се Ледфорд — Как по друг начин бих довел тук Алекс, без опасност да го нараня? Въпреки че вие сте неочаквано допълнение — обърна се той към Челси. — Трябваше да предположа, че моят приятел Кемал ще ми донесе допълнителна печалба.

— А къде е този добър приятел? — попита Челси — Ще му издера очите.

Ледфорд избухна в смях.

— Знаех, че сте забавна. Пратих Кемал на разклона да преведе Алекс през постовете. Британската охрана е много негостоприемна към хора без документи. Естествено, Алекс се надява да преговаря за вас, но по това време вероятно няма да сте вече тук — обърна се той към Кейтлин.

— Ще ни убиете ли? — Тя се опита да запази самообладание. Неочаквано възхищение се изписа на лицето на Ледфорд.

— Надявах се, че ще се изплашите повече. Трябваше да предположа, че Алекс не е бил привлечен само от тялото ви.

Стомахът й се беше свил, но тя не трябваше да издаде колко много я беше страх.

— Няма да убиете Алекс, нали?

— Ако бъде разумен, няма. — Усмивката на Ледфорд изчезна. — Не искам играта да свърши така. Единствено вашата намеса създаваше опасност за него.

— Няма ли все пак да ни изтъргувате? — попита Челси. — Струваме доста пари.

— Скоро ще имам толкова пари, че не бих могъл да мечтая за повече — каза Ледфорд. — Но аз съм честен човек. Няма да ви убия, без да ви дам шанс да се проявите. Алекс навярно ви е казал колко много обичам игрите — обърна се той към Кейтлин.

— Алекс ми каза, че сте убиец.

— И разбира се, това е насочило целия ви гняв срещу мен. — Ледфорд трепна.

— Не само това. Защо убихте майка ми?

— Страшно съжалявам. — Той се усмихна. — Не е трябвало да влизате в играта, ако не сте заложили всичко в нея — презрително махна с ръка той. — Всичко това е минало. Вече сме в друго полувреме. — Той неочаквано измъкна от якето си пистолет и го насочи срещу тях. — Приготвил съм няколко препятствия за вас. Елате тук — Той се насочи към вратата зад масата.

Кейтлин и Челси не помръдваха.

— Не се инатете. Зная, че предпочитате предизвикателството пред сигурната смърт. — Той извади от джоба си ключ и отвори вратата.

Кейтлин и Челси неохотно тръгнаха към него. Лъхна ги студен, влажен въздух. Пълна тъмнина. Не, не съвсем. Кейтлин с мъка различи една светла точица в далечината.

— Светлина — каза Ледфорд проследил погледа й. — Много се зарадвах, когато открих колко предвидливи са били троянците. Главният тунел има разклонения, а това тук е най-интересното от тях. Когато намерих този изход, си отдъхнах — не се знае кога може да потрябва.

— Предлагате ни да се измъкнем ли? — попита скептично Челси.

— Не ми ли вярвате? Всъщност вие сте права. Никога няма да стигнете до края на тунела. Оставил съм няколко изненади за вас по пътя.

— Ами ако изберем да останем тук?

— Ще ви застрелям — каза Ледфорд с очарователна усмивка. — Изберете тунела и ще имате възможност не само да спасите себе си, но и английската делегация, а това ще ви направи героини за света. Не е ли вълнуващо?

— Естествено — отвърна Челси.

— Тунелът излиза точно под хълма Хисарлък, където ще се състои срещата на Краков. — Кейтлин широко отвори очи и той поклати глава. — Алекс не ви ли е казал? Срещата ще се състои след час. Участниците ще пристигнат съвсем скоро със специален автобус, а Краков топло ще ги приветства и ще им покаже руините. — Той замълча. — Както и тази нелепа дървена имитация на Троянския кон. Само като си помисли човек, че истинският Троянски кон е „Вихреният танцьор“! — лицето му се изкриви в гримаса. — Познайте какво ще намерят, изкачвайки се в корема на това чудовище — погледна ги изпитателно той.

— Гърци, носещи дарове? — попита Челси.

— Чудесно — Ледфорд избухна в смях: — Всъщност германци, носещи дарове. Миналата нощ, преди войниците да дойдат, накарах моя стар приятел Ханс да сложи експлозив в главата на коня. Той ще гръмне точно, когато всички са вътре. Бум! — Той театрално разпери ръце.

— И Краков ли? — попита Кейтлин.

— Не, на него му се вие свят от високото и той няма да влезе в коня. За него съм подготвил нещо по-специално. От доста време знам, че Краков иска да премахне мен и хората ми, след като това безумно дело бъде извършено. Аз трябва да действам пръв. Вчера платих на моите хора и ги пратих да си вървят. Сега сме само аз, Ханс и Кемал и един много стегнат план за разчистване на сметките.

— И вие искате ние да провалим този план?

— Няма по-болезнено наказание от това да загубиш, когато победата е на хоризонта. Вие няма да стигнете до края на тунела, още по-малко до развалините. Ако с някакъв невероятен късмет се доберете дотам, ще си имате работа с турските войници, с английските тайни служби и с отряда на Краков за борба с терористи. — Той бръкна в джоба си и извади метално джобно фенерче. Преди да го подаде на Кейтлин, той го включи и изключи няколко пъти. — Ще забележите, че батериите са много слаби. Колко жалко! Всеки момент може да откажат. От друга страна, може и да издържат до края на тунела. Но вие няма как да разберете, нали?

Кейтлин го стисна здраво в ръката си.

— Челси няма нищо общо с това. Щом сте толкова сигурен, че ще се измъкнете, пуснете я да си върви.

— И да ви оставя без компания в последните ви минути? Алекс няма да ми го прости — усмихна се мило той. — А сега, тръгвайте. Чакат ви големи приключения. — Той щракна с пръсти. — О, щях да забравя. Моля, свалете чорапите и обувките си. — Усмивката му се стопи, тъй като двете жени не помръдваха и го гледаха объркано. — Побързайте! Няма по-добър начин да унизиш някого от това да го накараш да се скита бос в тъмното. А аз искам да направя точно това, мис Вазаро.

Кейтлин и Челси събуха обувките и чорапите си и ги пуснаха на, земята.

— Чудесно — поклати одобрително глава Ледфорд — А сега ви казвам сбогом. — Той ги побутна в тъмния тунел и хлопна вратата зад тях.

Миг по-късно те чуха как ключът да се превърта в ключалката.