Вихрена страст

Глава шестнадесета

Алекс сложи върху кутийката последната страница от първата легенда и замислено се загледа в потъналата в здрач долина.

— Е? — попита го Кейтлин.

— Вървели са на юг покрай брега.

— Да.

— Тамкало не е толкова далеч от брега.

Очите на Кейтлин се разшириха.

— Мислиш, че може да се окаже, че тъкмо Андрос е оставил тук табличката по пътя си към Египет?

— Не казвам това. Това е само една възможност, която трябва да бъде взета под внимание. Казваш, че шардана били много потайни и са оставили малко следи за съществуването си. Но пък имаме надписа на „Вихрения танцьор“, който ти приписваш на Андрос, а сега откриваме и тази табличка на предполагаемия му път от Троя. Ако няма връзка, то поне съвпадението е доста голямо.

— Защо му е трябвало да се отдалечава толкова от брега? — Тя погледна към долината. — И защо се е качил до тук?

— Все още не разполагаме с тези парчета от мозайката.

Той подреди страниците и й ги подаде обратно.

— Но ако тази легенда отговаря на истината, тогава съм съгласен с теб, че Андрос е изневерил на себе си, като е наредил историята да бъде записана от писар.

Тя разсеяно прибра страниците обратно в плика. Мисълта, че Андрос и Хиацинта са били тук на планината, дори в същата тази пещера, я караше да се чувства неловко. Мястото и тъй беше достатъчно призрачно, преда да узнае, че може да е обитавано от духовете на някои от нейните прадеди.

— Това те безпокои.

— Разбира се, че не. — Тя стана и прекоси няколкото метра до входа на пещерата. — Навън захладня. По-добре да се приберем вътре.

Алекс огледа оловносивото небе.

— Не ми харесват тези облаци — навъси се той. — Мисля, че ще е по-добре тази нощ да приключим с търсенето и по-скоро да се махаме оттук. Хич не ми допада идеята да бъдем затрупани от снежна буря.

— Отлично. — Нямаше желание да остава тук с Алекс по-дълго, отколкото беше необходимо за целта й. — Веднага започваме да търсим, по-късно ще ядем. Вземи фенера.

Табличката беше изправена зад един камък в горещия бълбукащ извор в дъното на пещерата. Откриха я само след три часа търсене.

Сърцето на Кейтлин подскочи от радост, а после бясно затуптя. Тя клекна пред нея. Глинената плочка беше широка около двадесет сантиметра и висока приблизително тридесет. Левият й ъгъл беше отчупен. Тя не можеше да повярва на очите си.

— Прекалено е лесно — промълви тя. — Беше почти пред очите ни.

— Защо да не бъде лесно? Да не е Светият Граал. — Алекс клекна до нея. — Може би този, който е издълбал надписа, не е искал да я крие.

— Трябваше да изкатерим цяла планина, за да я намерим.

— Това наистина е препятствие, но не е непреодолима преграда.

Безкрайно предпазливо Алекс хвана плочката и внимателно я подръпна.

— Забита е в земята. Вероятно затова ъгълът се е отчупил, когато момчето се е опитало да я измъкне.

Извади от джоба си ножче и започна да разкопава пръстта около табличката. Пет минути по-късно той предпазливо вдигна плочката и я подаде на Кейтлин.

— Вероятно се е запазила така добре заради влагата в извора. Можела е да се разсъхне и разпадне на хиля… — той прекъсна по средата на думата си, като видя изражението й. — Какво има?

— Има и други. — Кейтлин се наведе и се вгледа към тъмната ниша в стената на пещерата, която досега беше прикривана от изправената табличка. Бръкна в нишата и извади една глинена плочка, още една, после още една. Пет плочки легнаха пред тях на каменния под, преди нишата да се изпразни. Тя ги гледаше захласнато.

— Същата писменост — нервно се разсмя тя. — Господи, а аз си мислех, че имам да разчитам само надписа на „Вихрения танцьор“.

— Ято нашият писар е бил плодовит.

Кейтлин кимна. Погледът й се местеше от табличка на табличка, а вълнението й се усилваше с всяка секунда.

Тя ахна, когато очите й се спряха на последната плочка, която беше извадила от нишата.

— Да — прошепна тя. — Наистина е искал да ни улесни. Гръцки.

Той се прилепи до нея, изучавайки табличката.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Плочката беше разделена на две с една вертикална линия. От едната страна беше писмеността, която тя смяташе за шарданска, а от другата страна на чертата имаше гръцки букви.

— Мисля, че ги е написал заради нас. Оставил ни е табличките, а после ни дава и ключа за разчитането им.

— Тогава защо въобще не е писал на гръцки?

Тя тържествуващо се разсмя.

— Откъде да знам? Може би е искал да ни отправи предизвикателство.

— Но откъде е могъл да знае, че те изобщо някога ще бъдат разчетени? По негово време това не би било възможно.

— Знам. Розетският камък е открит през 1799 г. При тогавашното равнище на знанията са били необходими години работа, докато бъдат разчетени египетските йероглифи. — Кейтлин замислено сбърчи чело. — Препятствия. Да предположим, че е искал думите му да бъдат загубени, но не завинаги.

— Това е само догадка — рече Алекс.

Тя знаеше, че е само догадка, но продължи да следва шапката на мисълта си.

— Ако това е бил Андрос, това би обяснило защо той е основал семейната традиция да се записва историята на рода. Това би обяснило и защо потомците му са постъпвали така.

— А как е могъл да бъде сигурен, че историята или семейството ще оцелеят?

— „Вихреният танцьор“. Постарал се е съдбата на семейството да бъде непоклатимо свързана с „Вихрения танцьор“. Ако оцелее „Вихреният танцьор“, ще оцелее и родът. — Тя погледна надолу към плочките. — И ще оцелеят и легендите, които ни доведоха до тук. Така кръгът ще се затвори и… — Тя спря и вдигна поглед към лицето му, когато осъзна какво всъщност прави Алекс. Той насочваше нейните въпроси и разсъждения, за да я накара да продължи нататък, да достигне по-надълбоко. — Защо ме караш да напредвам пипнешком? Вероятно ти вече сам си стигнал до тези изводи.

— Може би. — Той грижливо започна да подрежда плочките на купчинка. — Но ти ми даде ясно да разбера, че „Вихреният танцьор“ е твоя запазена територия. Сметнах, че няма да се зарадваш на ничия помощ.

Но той беше намерил начин да й помогне и все още я оставяше да контролира положението. Топла вълна заля тялото й, когато погледна към него на светлината на фенера. Лицето му беше напрегнато, веждите му смръщени, докато той внимателно поставяше плочките една върху друга. Като момченце, подреждащо кубчета. Странно наистина, никога не си беше мислила за детство, когато ставаше дума за Алекс. Той винаги беше напълно зрял мъжкар, излъчващ интелигентност, хумор и сексуалност.

Сега можеше да усети сексуалността.

Кристално ясно усещаше силата на неговите ръце, местещи деликатните таблички с такава невероятна грижовност, начина, по който мускулите на гърба му опъваха мекия плат на джинсите, когато той клякаше. Издуването на мускулите на плещите му, когато се пресегна за последната табличка и я сложи на върха на купчинката. Внезапно й се прииска да посегне към него, да го докосне, да пъхне ръка между бедрата му…

Той се изправи и отстъпи назад.

— Аз ще нося плочките, а ти осветявай пътя с фенера. Ще се пукна от яд, ако се спъна и изпусна… — Той се стегна и тя видя как мускулите на корема му се напрягат.

Тя не можеше да диша. Не можеше да откъсне поглед от него.

— Кейтлин?

Той можеше да го види. Кейтлин усети, как в нея се надига паника. Надигна се и грабна фенерчето.

— Прав си. Не искам ничия помощ. — Тя се плъзна покрай него и бързо тръгна към изхода на пещерата.

Чу го да казва нещо, но вече беше прекалено далеч, за да различи думите. Тогава той бързо я последва, а тропането на ботушите му по каменния под отекваше между сводовете. По стените на пещерата можеше да види как сянката му я следва, увеличена до гигантски размери. Тя всеки миг щеше я застигне и това увеличи паниката, която и тъй я беше обладала.

Беше вече клекнала и тършуваше за нещо в раницата си, когато той стигна до изхода на пещерата. Без да поглежда към него, тя извади една синя пола и му я хвърли.

— Увий плочките в това и ми ги дай. Аз ще ги нося в моята раница.

Той вдигна полата от земята и уви табличките в нея. После внимателно ги остави на пода до стената на пещерата.

— Казах ти да ми ги дадеш.

— Ела тук.

Тази едва доловима славянска интонация в гласа му. Тя остана клекнала със свити рамене, гледайки упорито в отворената си раница.

— Не искам.

Той пресече пещерата и застана до нея.

— По дяволите, ще поискаш.

Наведе се и изключи фенера.

Мрак. Топлина. Алекс.

Сърцето й биеше толкова силно. Сигурна беше, че Алекс може да го чуе.

— Няма нищо. Развълнувана бях заради табличките.

— Което пропука бронята ти и ти ме пусна до себе си. Няма да споря за щяло и нещяло. Смятам да остана вътре, да го вземат дяволите.

— Включи отново фенера!

— Не искам да ме виждаш. Искам само да ме усещаш.

В гърлото й за миг се образува буца, но по цялото й тяло премина първична тръпка. Зърната на гърдите й се стегнаха и опънаха ризата.

— Не — отчаяно прошепна тя.

— Искаш го! — Той я вдигна на крака и започна да разкопчава ризата й. — Кажи ми, че го искаш.

Можеше да долови миризмата му в мрака, миризма на варовик, на мускус и на мъж. Той разкопча сутиена й и го свали заедно с ризата. Защо тя не помръдваше? Защо не се бореше с него?

— Грешиш. Не искам това.

— Никога не се предаваш.

Ръката му сграбчи гърдата й и започна да я мачка, докато устата му силно смучеше.

— Вземи ме, усещай ме. — Пръстите му се сключиха около гърдите й, после се плъзнаха надолу и бавно започнаха да мачкат плътта през джинсите й. — Тук.

Гърбът му се изви й тя простена, когато зъбите му притиснаха зърното на гърдата й. Едва съзнаваше, че той разкопчава нейните джинси, но в следващия миг и джинсите, и бикините се свлякоха под коленете й.

— Излез от тях. — Алекс падна на колене на пода, мачкайки с длани голите й бедра и зарови лице в жилавите кичури в долната част на корема й. — Направи го.

Езикът му…

Тя ритна дрехите си, пръстите й пипнешком се заровиха в косата му и гърбът й се изви. Той разтвори бедрата й и я прилепи до стената на пещерата. Голите й бедра и гърбът й бяха притиснати до студения камък, но въпреки това отвсякъде я обгръщаше топлина. Топлите ръце на Алекс държаха бедрата й, топла вълна се надигаше в нея самата. Можеше да чуе острия звук на учестеното си дишане в горещия мрак.

— Не мога.

— Можеш. Именно това искаш. Вземи го.

Зъбите му нежно се сключиха около малкия израстък, поиграха с него, после го дръпнаха. Тя не знаеше дали не е стенала, пищяла, докато нови и нови приливи на страст я изгаряха.

Дръпна я долу и тя усети под голата си плът хладния, копринен полиестер на спалния чувал. Той беше върху нея, разтваряше бедрата й. Смътно осъзна, че той не си е свалил дрехите.

Проникна дълбоко в нея.

— Алекс!

— Забрави кой съм — промълви той. — Мисли си, че съм непознат. Вземи, каквото искаш. Забрави за всичко друго.

Какво говореше той? Никой непознат не би могъл да я накара да се чувства така.

Той проникна леко, после дълбоко, без да я оставя да привикне към ритъма му.

Тя се гърчеше върху спалния чувал, като конвулсивно си поемаше въздух.

— Всичко е наред. Усещаш ли ме? — Той се отдръпваше и проникваше дълбоко, огромен, плътен, горещ. — Добре ли е?

— Не е…

Той се издърпа, докато почти излезе от нея, а палецът и показалецът му започнаха да мачкат и дърпат чувствителната й плът.

— Добре ли е така, да го вземат дяволите? Недей да мислиш за мен. Мисли само за това.

Тя се надигна, оголвайки се да поеме повече от него.

— Така е добре. — Той се отдръпна още малко. — Искаш ли да вляза по-дълбоко? — Ръката му помилва гърлото й, потупа го и после се стегна, палецът потъна в ямичката. — Искаш ли да го усетиш тук?

— Да! — Утвърдителният вик дойде като неудържим взрив.

Той проникна толкова дълбоко, че сякаш щеше да я разкъса, и замръзна.

— Още?

— Още.

Полудя вътре в нея, разкъсвайки я, въртейки, дълбаейки в нея със сила, която беше толкова първична, колкото стоновете и виковете, който тя откри, че надава. Беше като гръм, който удря, удря, удря…

Вдигна краката й над главата си, за да проникне още по-дълбоко. Тя беше открита, всеки мускул се стягаше, откликваше, докато той връхлиташе като разярен бик. Ток протичаше по цялото й тяло, страстта й нарастваше, завихряше се, докато вече не можеше да си поеме дъх, не можеше да чуе нищо, освен накъсаното му дишане в мрака над нея.

— Дай — каза ниско Алекс и влезе докрай в нея. — Сега.

Тя се сгърчи в агонията на върховния миг и усети как той се отпуска в нея, след като свърши.

Рухна върху нея, дишането му беше учестено и накъсано. Гърдите му се повдигаха и отпускаха, когато той жадно изпълваше с въздух дробовете си.

После започна да се измъква от нея, остави я. Можеше да го чуе в тъмнината, но в нея нямаше достатъчно сила, за да се събуди любопитство, фенерът проблесна в мрака и той го пъхна в ръката й.

— Дръж това.

Тя смътно осъзна, че я носи нанякъде. Къде отиваха?

— Седни тук за момент.

Той я остави на камъните, ограждащи топлия извор. Взе фенера от нея и го остави на съседната скала. Около него се виеха облаци пара, а по тъмната му коса и загорялата кожа на лицето и врата му се появиха капчици. Съединените им огромни сенки на стената на пещерата изглеждаха странно. Не плашещи, както преди й се беше видяла сянката на Алекс, а просто особени…

Той опита водата с ръка и после я потопи в топлия, бълбукащ извор. Приятното чувствено изживяване я измъкна от летаргията и изтощението, върна я обратно към реалния свят. Погледът й се спря върху лицето му.

— Бях груб с теб — той се усмихна лукаво. — Меко казано. Почти те разкъсах. Не искам утре да ме обвиняваш, че съм ти докарал мускулна треска.

И тя му беше помагала. Беше пощуряла, беше се държала като разгонено диво животно, чифтосващо се в мрака.

— Това… не означава нищо — каза тя, запъвайки се.

— Значи нещо. — Алекс седна на камъка и се загледа в нея, отпусната във водата. — Значи, че си жива — погледна я той в очите. — Означава, че макар майка ти да е мъртва и да смяташ Вазаро за мъртво, ти не си мъртва. Ти имаш нужди и желания, силни и слаби места, всичко, което си имала и преди. Това означава, че животът продължава.

Кейтлин смаяно го изгледа.

— Казваш, че си направил това само за да ми помогнеш?

— По дяволите, не. — Той се усмихна безгрижно. — Направих го, защото вътре в себе си те желаех толкова силно, че щях да се пръсна. Мислех, че ме познаваш достатъчно, за да не очакваш само благородни чувства у мене.

— Очаквам.

— Не, ти очакваш, аз да бъда злодеят в пиесата. Със същия успех можех да подпаля Вазаро със собствените си ръце.

— Не те обвинявам за…

— Проклет да съм, ако не го правиш. — Той уморено вдигна рамене. — Но не повече, отколкото аз сам се обвинявам. Ставай — Започна да сваля ризата си. — Хайде, ставай.

Тя се изправи в басейна и откри, че той е бил прав. Между краката й пулсираше тъпа болка.

Той я вдигна от басейна и започна да я подсушава с ризата си бързо и без видим интерес.

— Не се притеснявай. Знам, че прибързах. Всичко си е както преди, докато ти не поискаш.

Подаде й фенера, отново я взе на ръце и я занесе обратно към предната част на пещерата.

— Или докато аз отново не загубя търпение.

Той взе фенера и отиде до спалния си чувал в другия край на пещерата. Кейтлин го наблюдаваше как се намества в него. После се пресегна и изключи фенера.

Тя лежа дълго време с отворени очи, преди да заспи. Платът на спалния чувал милваше чувствено голата й плът. Тялото й още тръпнеше.

От извора е, побърза да си каже тя. Но защо го искаше отново?

Беше направила ужасна грешка. Не трябваше да допуска това да се случи. Барикадите бяха рухнали и тя вече не се чувстваше в безопасност.

Жената беше прекалено нервна. Щеше да се наложи да умре.

Изтегнал се на леглото, Ханс наблюдаваше как Жан-Мари Ньоние изприпка през стаята с торба покупки в ръце и се шмугна в кухничката, като старателно отбягваше да погледне към него. Страхът на курвата почти може да се пипне, помисли си той и това го изпълни със самодоволство и удовлетворение. Жан-Мари се страхуваше от него от момента, в който й беше позволил да го подбере като клиент от едно закътано кафене. Това беше преди повече от шест месеца. Нейният страх беше като балсам за душата му всеки път, когато идваше при нея, след като беше превивал гръб под ярема на Ледфорд.

— Донесе ли вестници?

— Да. — Тя грабна вестника от плика и хукна да му го донесе. — Хората на Краков още те търсят.

Същото правеше и Ледфорд. Ханс се усмихна при мисълта колко ли отчаян трябва да е Брайън, след като три безкрайни седмици е претърсвал цял Париж за него. Наистина беше голям късмет, че беше опазил в тайна от Брайън присъствието на Жан-Мари в своя живот. Брайън нямаше да я одобри. С нея Ханс беше господарят.

— Ще трябва да си тръгнеш от тук.

Ханс погледна студено към Жан-Мари.

— Наистина. Не мога да си позволя да те държа повече тук. Трябва да си изкарвам хляба, а не мога да доведа клиентите в къщи, когато ти си на леглото.

— Още не съм достатъчно здрав, за да си тръгна.

— Какво ще стане, ако открият, че съм те крила? Хората на Краков биха могли да нахълтат тук и да ме убият.

— Как да си тръгна? — Ханс се пресегна да вземе вестника, който тя стискаше. — За да напусна тази страна, ми трябват фалшиви документи, а нямам и пари.

— Ще намеря пари. Имам малко спестени.

— О? — Той беше започнал да разгръща вестника, но се спря и я погледна с подновен интерес. — Трябва ми също пластичен експлозив и часовников механизъм. Смятам да изпратя колетчета с малка изненада за Ледфорд и Краков.

— Само ми кажи къде да ги купя и ще ти взема.

— Наистина си нетърпелива да ми видиш гърба — иронично се намръщи той. — Не ме ли обичаш вече?

— Разбира се, че те обичам. Не те ли приютих, не намерих ли лекар, на който може да се има доверие? — Тя преглътна. — Просто си мисля, че ще е по-безопасно и за двама ни, ако напуснеш Париж.

— Може би си права — каза разсеяно Ханс. Беше зърнал заглавието на вестника. Тъпата мръсница не му беше казала за призива на Краков. Навярно си мислеше, че Ханс се интересува само от новините, които са пряко свързани с него.

Това вече беше сериозно. Срещата, за която Ледфорд беше казал на Ханс. Бързо прехвърли вестникарската статия. Срещата беше насрочена чак след три седмици, за 26-ти ноември, и то в Истанбул. Поради сегашната популярност на Краков, върху Картрайт беше оказван значителен натиск, за да се появи там, но въпреки това имаше силни съмнения дали старата дама ще приеме поканата.

Тя щеше да дойде. Краков и Ледфорд щяха да се погрижат всички да дойдат като овце на заколение.

Но Ледфорд нямаше да е единственият касапин там. След три седмици Ханс отново щеше да е здрав. След три седмици той щеше да е готов за Ледфорд.

— Кога ще си тръгваш? — В гласа на Жан-Мари се прокрадваше нетърпение.

— След три седмици. Ако успееш да ми намериш документи.

— Три седмици?

Можеше да види разочарованието по лицето й и това внезапно го изпълни с ярост. Тя да не си мисли, че на него му е приятно да лежи изнемощял и безпомощен в нейния скапан пансион? Той изруга под нос и видя как разочарованието й се смени със страх. Така беше по-добре. Тя трябва да знае кой командва тук. Ако беше научил нещо от Брайън, то беше колко опияняващо може да е чувството, че контролираш друго човешко същество. Беше виждал удоволствието по лицето на Брайън всеки път, когато потискаше Ханс. Сега Ханс беше този, който потиска.

— Първо ще ми трябва паспорт, турска виза и толкова пари, колкото успееш да събереш. После ще поговорим за пластичния експлозив. Разбра ли?

Тя побърза да кимне.

— Сега ми донеси моя нож и едно огледало.

Очите й уплашено се разшириха.

— Ножа ти?

— Действай.

Тя бързо отиде до отсрещния край на стаята, взе огледалцето от чантата си и му го донесе.

— Ножът ти е в чекмеджето на нощното шкафче.

— Донеси го.

Тя взе кожената кания и му я подаде.

— Сега дръж огледалото пред мен.

Тя седна на ръба на леглото му и вдигна огледалото пред лицето му.

— Какво смяташ да правиш?

Огледалцето трепереше в ръцете на Жан-Мари. По дяволите, тя да не мисли, че той би могъл да се огледа по този начин?

— Дръж го неподвижно — нетърпеливо каза той.

Огледа се. По бузите му имаше само златист мъх, но след три седмици той щеше да се сгъсти в брада. Спря се на облака от златна коса, обвиващ лицето му. Извади ножа от калъфа, стисна кичур коса и го отряза с острото като бръснач оръжие.

— Не! — дръпна се Жан-Мари, когато Ханс насочи студения си поглед към нея. — Исках да кажа… беше толкова хубава.

Той не й обърна внимание. Стисна меката златиста маса. Хубава. Той не беше хубав. Не беше слабак, в какъвто Брайън се опитваше да го превърне. Когато приключеше с това и си възвърнеше приличния вид, щеше да покаже на курвата кой командва тук. Беше прекалено болен, за да я изнасили, но нямаше причина да не я потормози малко. Да види, как тези печални очи го гледат така, че той да се чувства като истински мъж.

Внезапно му хрумна нещо, което го накара да се усмихне. Може би като свършеше със своята прическа, трябва да се погрижи да направи една и на Жан-Мари. Много старателно подстригване. Това щеше да е все пак някакво забавление, а тя беше общо взето скучен компаньон. Но той знаеше, че същата нервност и стеснителност, които го бяха привлекли, щяха да се превърнат в сериозен недостатък, щом тя излезеше извън контрола му.

Да, щом измъкнеше от нея всичко, което му трябва, щеше да се наложи жената да умре.

Снегът започна да се сипе преди зазоряване. По обяд, когато Алекс и Кейтлин стигнаха в селото, джипът им беше покрит със сняг.

До него беше паркиран друг джип. На покрива му седеше Кемал и клатеше крака.

— А, идвате най-сетне — пъргаво скочи от покрива той. — Чудех се дали да не тръгна да ви търся. Радвам се, че ми го спестихте.

— Какво правиш тук, Кемал? — попита Кейтлин.

— Не се обадихте — усмихна се той. — Така че дойдох да ви спасявам. Кой е онзи буен луд в колибата? Уплаших се, че може да ви е убил и излапал труповете ви.

— Да не го пусна?

— Не съм такъв глупак!

— Защо дойде? — повтори Алекс, докато сваляше раницата си.

— Не ми ли вярваш? След като се отказах от удобствата на твоята къща, за да прекося хиляди и хиляди километри прашен път, пълнейки дробовете си с дим и изпарения, а накрая да се сблъскам и с този ужасен сняг? — Той извади от задния си джоб един вестник и го хвърли на Алекс. — Реших, че трябва да видиш това. Вчера Краков призова за обединена Европа и покани всички лидери от ЕО на среща в къщата, която е наел. — Той се усмихна и кротко допълни. — В Истанбул на „Улицата на ятаганите“.

— Значи си бил прав, Алекс. — Кейтлин надникна през рамото му, когато той разгърна вестника. — Това ли пише тук? На турски е. Разпознавам единствено името Краков.

Кемал поклати глава.

— Това е вчерашен вечерен вестник. Пише, че „Черната Медина“ е забранила срещата и заплашва да вземе мерки, ако тя се състои.

— Много умно — каза Алекс. — Предполагам, че британският лъв се дърпа?

Кемал кимна.

— Както и останалите държавни глави.

— Ледфорд иска да накара всички да дойдат, за да не ги обвинят, че са се поддали на заплахите на терористите, нали? — попита Кейтлин.

Алекс кимна.

— Като кара „Черната Медина“ да заплашва конференцията, той същевременно иска да покаже, че терористите се боят от обединена Европа и я смятат за заплаха. Дори Картрайт да е нямала намерение да играе по свирката на Краков, сега ще трябва да излезе от укритието си.

— Ледфорд е рискувал.

— Не особено. — Алекс погледна Кемал. — Обзалагам се, че Краков е направил изявление в смисъл, че той и неговите последователи ще дойдат на срещата, но че ще прояви разбиране, ако някой от видните гости предпочете да не идва.

Кемал кимна.

— Точно така.

— Което означава, че от Краков няма да се потърси отговорност, ако нещо стане на конференцията. В крайна сметка нали той ги е призовал да не идват?

— Значи мислиш, че „Черната Медина“ ще нападне конференцията? — попита Кемал.

— Как смяташ? — Алекс сгъна вестника и го хвърли в джипа. — Убийствата на няколко ключови фигури ще хвърлят Европа в паника.

— И могат да се окажат последния тласък, който да изведе Краков на власт — промълви Кейтлин.

Кемал направи гримаса.

— Това означава, че трябва да се хващам за работа. Утре ще сменя Хаман, който наблюдава къщата. Но срещу тази саможертва вие трябва да ми обещаете, че ще ме каните на вечеря всеки ден, за да ме спасите от моите хлебарки. Ще ви докладвам, после ще ви пея и…

— Когато отворят къщата опитай се да се вмъкнеш и да огледаш вътре — прекъсна го Алекс.

— За какво ще трябва да се оглеждам?

— Картини. Статуи. Не мисля, че ще са там, но трябва да сме сигурни.

— Ще проверя — Тонът на Кемал беше изненадващо сериозен. — Ще се обадя и на моя приятел от летището да гледа за Ледфорд.

— И щом започнеш да следиш къщата, не искам повече да идваш във вилата.

— Не? — погледът на Кемал помръкна от разочарование.

— Защо да не идва? — попита Кейтлин.

Кемал направи гримаса.

— Разбирам. Бои се, че докато котката дебне мишката, друга мишка може да издебне котката. Не иска да ги доведа до вас. — Сви рамене и небрежно махна с ръка. — Има основания да бъде предпазлив. Но не разбира, че аз съм тигър, а не проста котка. Мога да погълна всички мишки на една хапка.

— Звучи малко кръвожадно — сухо каза Алекс. — Да не говорим, че ще ти докара разстройство. Защо просто не се ограничиш с наблюдение на мишата дупка? Ще се срещаме с теб всяка вечер на залез-слънце на Капалъ чарши, на „Улицата на майсторите на чалми“.

— Щом настояваш — въздъхна Кемал. — Все едно, хлебарките ми взеха да се чувствуват самотни.

Погледът му се спря на планината, а после се плъзна към лицето на Кейтлин.

— Имаше ли успех?

— По-голям, отколкото очаквах — усмихна се тържествуващо тя.

— Това е добре. — Той я гледаше внимателно, после се усмихна. — Да, много добре. Сега далеч не си така напрегната.

Тя се изчерви, сведе поглед и започна да сваля раницата си.

— Син мин?

— Шесто чувство. — Той се обърна, отиде до джипа си и седна зад кормилото. — Ще се видим отново във вилата. Тази нощ ще трябва да ме глезите, щом се налага да се жертвам и да се заема с такава досадна задача като шпионирането на двореца. — Запали двигателя и включи на задна скорост. — Между другото Алекс, нали знаеш, че ще трябва да платиш за наемането на този джип и за моите притеснения?

— Предположих, че ще получа сметката.

— И то висока. — Кемал се усмихна със задоволство. — В крайна сметка странстващите рицари не вървят евтино.

Обърна джипа и изчезна в облак сняг и белезникаво сив прах.

Кейтлин грижливо закрепи раницата с табличките на пода в багажника на джипа.

— Предполагам, че се започва, нали?

Алекс бавно кимна.

— Все още мога да те отведа някъде на безопасно място.

— Не искам да ходя никъде.

— Глупости. — В гласа му имаше такова ожесточение, че тя смаяно се обърна към него. — Какво, по дяволите, ти липсва? Още имаш корени. Дръж се за тях, за Бога. Може и да не искаш да говориш за Вазаро, и на мен това ми стига. — Алекс пристъпи напред. — Но Вазаро е част от теб. Разрушено и опожарено, но все пак, част от теб. Не може да живееш без корени.

— Ти живееш.

— Защото никога не съм имал такива. Ти си различна. На теб ти трябват… — Той се запъна и хвърли раницата в джипа. — Да се връщаме в проклетия Истанбул.

Кейтлин се качи в колата.

— Ами Абдул Касмина?

— Нима би могла да забравиш за своята благотворителна мисия? Нали няма да имаш нищо против да го вземем с нас и да го осиновим? — Той обърна джипа. — Ще спрем в най-близкия град и ще предупредим властите за копелето. — Каза той, натискайки газта. — Хрумна ми един начин да ускорим разчитането на писмеността. Националната агенция за сигурност има нов компютър, който декодира и символи, и букви. Все още е секретен, но може да помолим Джонатан да натисне някои лостове и да ги накара да ни го пратят. Иначе ще минат години, преди да излезе нещо смислено от тези плочки.

— Не мога да работя с компютри.

— Работил съм и преди с декодиращи компютри. Мога да те науча — каза той, без да я поглежда. — Не се опитвам да ти се налагам. Само предлагам.

Ако машината можеше да помогне за по-бързото разчитане на табличките, щеше да е идиотско от нейна страна да откаже. Макар плочките да нямаха нищо общо с новината, която им донесе Кемал, думите му я накараха да се чувства сякаш й оставеше малко време.

— Благодаря ти — официално отговори тя. — Ще ти бъда признателна за помощта при набавянето на компютъра.

— Ще позвъня на Джонатан, щом се приберем във вилата. Може да му се наложи да понатисне тук и там.

Ферацо беше виждал този човек и преди.

Бавно се отлепи от тухлената стена на магазина срещу двореца на „Улицата на ятаганите“.

Наблюдаваше как къдравият младеж подхвърля през рамо някаква шега на по-възрастния мъж, който стоеше в каросерията на камиона. После прекоси двора. Изглеждаше по-скоро момче, отколкото мъж и походката му беше по младежки жизнерадостна. Устните му се свиха и той започна да си подсвирква някаква песен на Брус Спрингстийн, която Ферацо смътно разпозна. Беше „Glory Time“, „Glory Days“ или нещо такова. Младежът спря до фонтана, за да закрепи по-сигурно една елегантна малка масичка на широките си рамене и после мързеливо се запъти към входа на двореца.

Да, Ферацо със сигурност го беше виждал и преди. Лицето му беше прекалено запомнящо се.

Преди два дни беше видял напереното хлапе на прага на едно кафене недалеч от двореца, а днес то разтоварваше мебели от склада, където преди повече от година Ледфорд беше наредил да ги оставят, когато купи къщата.

Съвпадение?

Ферацо не вярваше в съвпаденията.

Отново се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

Вече почти беше решил днес повече да не следи двореца, но сега щеше да дочака младежа да излезе.

— Защо турците не носят фесове като във филмите? — небрежно подхвърли Кейтлин към Алекс, докато наблюдаваха потока минувачи, течащ покрай щанда за платове. — Когато за пръв път дойдох в Турция, май очаквах да видя въртящи се дервиши и жени с фереджета.

— Фесовете са забранени със закон още през 1926 г., когато Турция започна да търси свой модел за развитие към Запада, вместо към Изтока. Манастирът в Коня, където се провеждат религиозните церемонии, при които дервишите се въртят до припадък, е затворен през 1925 г. Доколкото си спомням, и сега веднъж годишно те се въртят в една спортна зала в Коня, но се съмнявам в това да е останала някаква мистика — разсеяно отвърна Алекс, докато напрегнато търсеше с поглед Кемал сред тълпата. — А туркините в градовете са едни от най-разкрепостените жени в света. Само по селата може да се намерят жени, които още носят фереджета.

— Което говори много за градски живот. — Тя сведе поглед към богато избродираното кадифе, което опипваше. — Кемал трябваше вече да е тук.

— Закъснява само петнадесет минути. Каза, че трябвало да се върне в склада с товарачната бригада.

— Защо мислиш, че произведенията на изкуството няма да са в двореца?

— Може да са ги пренесли от Европа в Турция, но Ледфорд никога не би ги оставил в неохранявана къща.

— Може да са някъде другаде в Истанбул.

— Ще видим това, когато Ледфорд се появи на сцената. — Той кимна към топа пурпурно кадифе в ръцете й. — Харесва ли ти?

Ръцете й веднага се отделиха от кадифето.

— Не, благодаря.

— За Бога, това е само парче плат. Искам да ти подаря нещо.

— Защо?

— Изпитвам нужда да ти дам нещо. Толкова ли е странно? Бог знае, че взех достатъчно от…

— Ето го Кемал — прекъсна го тя. — Изглежда много доволен от себе си.

— Нима е толкова необичайно? — саркастично запита Алекс. — Наистина щеше да е странно, ако Кемал изглежда засрамен и гузен.

— Знам, че го харесваш.

— Той също знае, че го харесвам. Негодникът си мисли, че може да очарова птичките така, че да слязат от дърветата.

— Е, и?

Алекс неохотно се усмихна.

— Ами прав е.

— Той е ухилен до уши и… о, Господи!

Алекс замръзна, като видя изражението й.

— Какво има?

— Зад него. — Думите едва се откъсваха от вцепенените й устни. — В тълпата зад него.

Алекс се завъртя, обхождайки с поглед тълпата, изпълваща пазара.

— Не виждам…

— Сигурна съм, че го видях. Там беше, казвам ти. Снимката, която ми показа. Знам… Ферацо!

Следващите мигове бяха неясен водовъртеж от образи и звуци. Блестящото метално око на дулото на един пистолет гледаше точно срещу главата й.

— Не! — Алекс се извъртя, бутна я на земята и ритна щанда, докато падаха.

Виковете на продавача на платове, когато топовете сатен и кадифе паднаха на улицата.

Тътенът на изстрел, прокънтял из целия пазар.

Болезненият удар на твърд метал в мека плът.

Болезненият стон на Алекс, когато падна върху нея.

Писъците на тълпата, която се разпръсна обезумяла във всички посоки.

Топлотата на кръвта. Не нейната кръв. Кръвта на Алекс!

Обзе я паника. Кръвта на Алекс… стичаща се от слепоочието му.

Не можеше да види Ферацо. Но това нямаше значение. По улицата имаше толкова много хора, че той може да е наблизо, да идва към тях, вече да е върху тях.

Кейтлин отчаяно започна да дърпа отпуснатото тяло на Алекс към ъгъла на будката за платове. Брадатият продавач беше сгърчен на пода и веднага започна да й крещи нещо на турски.

— Млъквай — каза тя ожесточено и бутна продавача настрана. — Не виждаш ли…

Нямаше смисъл да си губи времето. Човекът явно не можеше да я разбере. Повече не му обърна внимание. Притисна главата на Алекс до гърдите си. Беше ли още жив? Така беше притискала и Катрин по време на кошмарното пътуване към селото. Катрин с куршум в слепоочието…

— Кейтлин! — Гласът на Кемал.

— Тук съм — извика тя. — Внимавай, Кемал.

— Него го няма. Избяга, след като стреля по теб. — Кемал клекна до нея и се вгледа в Алекс. — Мъртъв ли е?

— Не знам — прошепна тя. Пресегна се и издърпа ивица сатен от разбърканата купчина платове, натрупани на пода. Внимателно започна да попива кръвта по слепоочието на Алекс. — Толкова много кръв има…

Продавачът пак започна да я ругае, но Кемал се обърна и му извика на турски нещо, което накара очите на мъжа да се разширят от възмущение. Той млъкна, стана и се отдалечи.

— Макмилън… никаква полиция.

Погледът на Кейтлин се закова върху лицето на Алекс. Очите му бяха отворени, а от устните му излизаха думи. Наведе се по-близо до него.

— Макмилън. Доктор… кажи му… Ферацо. — Алекс затвори очи и се отпусна в безсъзнание.

В безсъзнание, но жив.

От облекчение дъхът й секна, а главата й се завъртя.

— Полицията скоро ще дойде — настоятелно каза Кемал. — Не трябва ли да го преместим?

Куршумът се беше плъзнал покрай слепоочието на Алекс, но все пак можеше да е опасно да го местят. Откъде можеше да знае? Но пък Алекс каза „никаква полиция“.

— Можеш ли да го носиш?

Кемал кимна.

— Разбира се, аз съм много силен. — За пръв път обичайната му напереност се беше стопила. Той вдигна отпуснатото тяло на Алекс. — Ти върви напред и се оглеждай за полиция. Щом излезем от Капалъ чарши, ще ви покажа някои странични улички, които трябва да са безопасни. Към вашата къща ли?

Кейтлин стана и погледна Кемал, който се олюляваше под тежестта на товара си.

— Къде другаде?

Наложи се Кейтлин да проведе четири телефонни разговора с Куонтико, щат Вирджиния, преди да накара да я свържат с Род Макмилън. Щом чу гласа му в слушалката, пристъпи направо към въпроса.

— Алекс Каразов беше прострелян.

Мълчание на другия край на линията.

— Мъртъв?

— Не, но му е нужна медицинска помощ и не иска тукашната полиция да се намесва.

— Още ли е в Истанбул?

— Да. — Тя накратко му разказа какво е станало. — Каза да ви предам, че е бил Ферацо.

— Дайте ми адреса ви там.

Тя му даде адреса и обясни как да се стигне до къщата.

— Ще изпратя някого там до четиридесет и пет минута. — Макмилън замълча. — Вие ли сте Кейтлин Вазаро?

— Да.

— Разкарайте се от него.

Пръстите й се стегнаха около слушалката.

— Какво?

— Първо онази каша във Вазаро, сега това. Вие сте мишената. Не искам Каразов да е край вас, да го вземат дяволите.

Кейтлин затръшна слушалката, без да отговори.

— Идва ли някой? — Кемал излезе от стаята на Алекс с леген вода. — Още е в безсъзнание.

— Макмилън каза, че ще изпрати човек до четиридесет и пет минути.

— Добре. Това човек на Ледфорд ли беше?

— Да, казва се Ферацо. Те… смятат, че той е човекът, който е убил майка ми и Питър Московел.

— И стреля по хубавото момиче от снимката?

Кейтлин кимна.

— Лош човек. — Кемал занесе легена в кухнята и изля кървавата вода в мивката. — Грешката е моя. Аз го доведох до вас.

— Можеше да ни намери и иначе.

Кемал поклати глава.

— Не внимавах достатъчно. Дори не усетих, че ме следят. — Подпря легена на мивката. — Може би не съм толкова добър, колкото винаги съм си мислел. Отрезвяваща мисъл.

— Всеки може да сбърка.

— Не и по такъв начин. — Лицето му беше необичайно мрачно. — Можеше да умреш. Алекс е почти мъртъв. Съжалявам, Кейтлин.

— Стига толкова. Сега трябва да се захващаме за работа и да оправим всичко.

Той лукаво се усмихна.

— Много си великодушна, Кейтлин.

А не беше великодушна към Алекс, осъзна внезапно тя. Каза му, че само тя е виновна за това, което стана във Вазаро. Но в сърцето си не искаше да повярва в това, защото не можеше да понесе сама да поеме цялата вина.

Изпитвам нужда да ти подаря нещо.

В съзнанието й отекнаха думите на Алекс, казани точно преди тя да забележи Ферацо. Е, беше й подарил нещо. Почти й беше подарил живота си и още можеше да умре заради това, че се беше опитал да я спаси.

— Не — поклати глава тя. — Грешиш. Изобщо не съм великодушна.

Обърна се и се насочи през стаята към спалнята на Алекс.

Алекс се върна в съзнание чак към четири часа на следващата сутрин. Кейтлин дремеше в креслото до леглото му и внезапно се събуди.

Алекс я гледаше. Сините му очи блестяха на светлината на лампата.

— Здрасти. — Тя разтърси глава, за да прогони последните остатъци от съня. — Ще се оправиш. Куршумът само одра слепоочието ти, но и това е доста сериозно. Докторът каза, че било равносилно на удар с чук. Имаш сътресение на мозъка и трябва да пазиш леглото още една седмица.

— Ферацо?

— Изчезна в тълпата, след като стреля.

— Каза ли на Макмилън?

Тя кимна.

— Той изпрати лекаря.

Алекс леко се усмихна.

— С максималната възможна бързина.

— Каза ми да се разкарам от теб.

Усмивката му изчезна.

— Да го вземат дяволите. Забрави за това. Сега не мога да те пусна. Още си в опасност. Трябва да останеш, докато всичко приключи.

Тя помълча малко, после го попита:

— Как се чувстваш?

— Главата ми ще се пръсне.

Тя потръпна.

— Беше почти като предишния път. Все си мисля за майка ми…

— Катрин… — Алекс също се смълча за миг. — На сутринта искам да се обадиш на Джонатан. Не му казвай какво е станало тази нощ. Предай му, че според мен конференцията за Обединена Европа може да изкара Ледфорд от дупката му и ще можем да го хванем. — Очите му се затвориха. — И не се отдалечавай от вилата, докато… — Той спря.

— Докато?

— Дай на Макмилън време да оправи Ферацо.

Да оправи Ферацо? А, той имаше пред вид Макмилън да има достатъчно време, за да уреди убийството на Ферацо. Потръпна от откритата бруталност на думите.

Алекс навярно беше усетил нейното отвращение, защото отново отвори очи.

— Необходимо е. Той пак ще се опита.

— Не споря. Смятам, че светът няма да загуби от липсата на Ферацо.

В погледа на Алекс проблесна изненада, после устните му се разтегнаха в уморена усмивка.

— В крайна сметка може би и ти ще намериш мястото си в моя свят.

Очите му отново се затвориха и след секунда той спеше дълбоко.

Кейтлин се отпусна в креслото и се вгледа в лицето му.

Неговият свят. Нейният свят. Двата свята сякаш се преливаха, ставаха едно цяло. Тя вече не знаеше къде е нейното място. Това, което изглеждаше ясно и безспорно в дните на отчаяние след смъртта на майка й, сега сякаш се разтваряше и губеше във въздуха. Тя вече не беше наивната девойка, която Алекс срещна, когато за пръв път дойде във Вазаро. Но не беше и жената, която стоеше на хълма и гледаше останките на Вазаро. Тя се променяше, развиваше се, ставаше…

По дяволите, не знаеше каква става. Сега в нея царуваше хаос от объркани и противоречиви чувства. Един Бог знае до каква магия щяха да доведат тези чувства, когато кристализират.

Но когато видя Алекс окървавен на улиците на пазара, беше открила една непоклатима истина. Истина, с която трябваше да се изправи лице в лице и да се пребори.