Вихрена страст

Глава пета

— Аз съм Питър Московел. Мис Вазаро с вас ли е? — Дълбокият глас прозвуча момчешки по домофона на входната врата.

Алекс хвърли развеселен поглед към Кейтлин на седалката до себе си.

— Точно тук.

— Ще отворя вратата и ще ви посрещна пред централния вход. Докато стигнете къщата, не слизайте от колата.

Домофонът прекъсна и железните порти бавно се разтвориха.

Алекс подкара тъмносинята кола, взета под наем.

— Сигурен съм, че щеше да ме отпрати, ако му бях казал, че съм те оставил във Вазаро. Убедена ли си, че никога не си го срещала?

— Не, никога не съм чувала за него.

Високата желязна порта тракна и се затвори след колата им, а огромните резета, задвижвани електронно, се плъзнаха на място.

Кейтлин погледна желязната врата над рамото си.

— Чувствам се сякаш влизам в строго охраняван затвор. Къде са кучетата?

— Добермани.

— Какво?

— Андреас има шест добермана, които охраняват имението. Затова Московел ни предупреди да не излизаме от колата, преди да сме стигнали къщата.

— Откъде знаеш за кучетата? — Сама отговори на въпроса си. — От онези пакетчета, които получаваше, нали?

Той кимна.

— Разположението на общото имение не е важно за нашата задача, но смятам, че не боли, ако знаем нещо и за него.

— Защо е общо?

— Няколко души от семейството на Андреас имат къщи на територията му. Двете сестри на Джонатан и съпрузите им живеят край брега, а баща му — по-навътре в сушата. Господарският дом е заобиколен от малки сгради за гости, както и помещения за прислугата.

Направиха завой на пътя и видяха огромна червена тухлена постройка с високи бели колони.

— Много внушително — промърмори Кейтлин. — Южняшката аристокрация, която пие уиски с джоджен. — Кимна към знамето, издигнато на пилон по средата на моравата. — Това не е ли знамето на Конфедерацията?

— Семейство Андреас се е борило на страната на Съюзниците и всички са много патриотично настроени. — Щом Алекс излезе на извития път, водещ към къщата, видя, че широките двойни врати се разтвориха и един слаб мъж се появи на верандата. — Това трябва да е Питър Московел. За нас може да се окаже важен.

— Как?

— Работи при Андреас от осемнайсет години и се ползва с пълното му доверие. — Разгледа мъжа, който слизаше по стъпалата. — Заедно са учили в Йейл. Московел произхожда от миньорско семейство от Западна Вирджиния и е следвал със стипендия. Имаше още нещо… — Лицето му просветна, щом си представи визуално последния абзац от информацията. — Точно така, Московел не е добре със сърцето. Преди пет години са му направили трета операция байпас.

— Няма вид на болен.

Питър Московел беше малко по-висок от среден ръст и макар да не беше мускулест, изглеждаше добре, загорялата му кожа изпъкваше на фона на белия летен пуловер и сивия панталон. Грижливо подстриганата му светло кестенява коса блестеше меко на слънчевата светлина и изглеждаше нежна като на бебе. Имаше невзрачни черти, но раздалечените му кафяви очи блестяха от интелигентност.

— Не е болен. Само трябва да внимава. — Алекс спря и угаси колата. Обърна се към нея и се усмихна уверено. — Не се притеснявай. Ще получим онова, за което сме дошли.

— Както ти казах, чувствам се не на мястото си. — Приглади полата си. — Добре ли изглеждам?

Алекс хвърли нехаен поглед към тъмносиния костюм, с който беше облечена Кейтлин.

— Добре си.

Тя направи гримаса.

— Не съм сигурна дали мама би се съгласила с теб. Този костюм е отпреди пет години.

— Андреас няма да гледа дрехите ти. — Отвори вратата и излезе от колата. — Хайде да отидем при него.

— Мистър Каразов? — Питър кимна учтиво на Алекс, докато отваряше вратата на Кейтлин. — Аз съм Питър Московел. — Помогна на Кейтлин да излезе, очите му с любопитство изучаваха лицето й. — Вие трябва да сте Кейтлин Вазаро. Отдавна очаквам този момент.

Кейтлин го изгледа озадачено.

— Как сте, мистър Московел?

— Питър. — Усмихна се той. — Надявам се, че ще станем много добри приятели. Четох дисертацията ви, която е помогнала на Божоле за написване на доктората му. Тя е най-умната и най-дълбока част от цялата теза. — Направи пауза. — Бих искал да ви използвам.

— Да ме използвате?

Той затръшна вратата.

— У вас е дневникът на Катрин. Аз имам дневниците на Катарина и Санчия Андреас, но никога не съм чел този на Катрин. Разбирате ли, дори не знаех…

— Почакайте. — Кейтлин вдигна ръка, за да спре потока от думи. — Вие имате дневниците на семейство Андреас?

Той я погледна глуповато.

— Ами всъщност те са на Джонатан, но аз ги чувствам като че ли са мои… През последната година се канех да ви позвъня и да ви помоля да направите копие на дневника за моя сметка и да ми го изпратите.

— Не мога да направя това. Съдържанието на дневника е поверително.

Той изкриви лице.

— Съжалявам, че го казвате. В дневниците на Андреас също има много тайни.

— Защо ви интересува дневникът на Катрин?

— Дълги векове родовете Вазаро и Андреас са били свързани. Предполагам, че интересът ми се разпали, тъй като години съм живял с „Вихрения танцьор“ и исках да узная повече за него. — Лека усмивка освети чертите на Московел и те вече не изглеждаха невзрачни. — Едното доведе до другото. Вече нямам живи роднини и семейство Андреас с неговите предци станаха и мои. — Сви вежди при тази мисъл. — От тогава започнах да се чудя дали в дневника не пише нещо за надписа на статуетката.

Тя застина.

— За надписа?

— Трябва да ви е известно, че той не е разчетен.

— Разбира се, но аз…

— Извинете, но не бихме ли могли да обсъдим това по-късно — намеси се Алекс. — Не бих искал да карам мистър Андреас да ни чака.

Питър кимна.

— Той е в кабинета. — Хвана Кейтлин за лакътя и започна да изкачва стъпалата. — Както ви казах, започнах да чета дневниците, за да открия повече за „Вихрения танцьор“. — Минаха през изискано антре с блестящ дъбов паркет. — Миналата година се натъкнах на някои писма от семейната кореспонденция, в които се споменава за дневника на Катрин.

Кейтлин забеляза развеселения поглед на Алекс, вперен в Питър и разбра какво си мисли. Питър проявяваше почти детинско нетърпение, макар че бе зрял човек с голям житейски опит. От това противоречие ентусиазмът му изглеждаше още по-симпатичен. Въпреки че самият човек й харесваше, тя започна да усеща силна завист и негодувание. Той притежаваше двата по-ранни дневника, имаше на разположение самият „Вихрен танцьор“, който можеше да изучава всеки божи ден и пак не му беше достатъчно.

Питър спря пред махагонова врата на квадрати.

— Може ли да поговорим за това по-късно? — запита той тихо. — Наистина ми е нужно да видя този дневник.

— Ще говорим, но нищо не мога да обещая.

— И това е добре. — Усмихна й се, докато отваряше вратата. — Мистър Каразов и мис Вазаро са тук, Джонатан.

Отстъпи, за да минат, преди да ги последва в кабинета и да затвори вратата.

Джонатан Андреас беше едър човек.

Първото впечатление на Кейтлин беше от огромните размери на мъжа, който при влизането им се извърна от прозореца. Беше висок поне един и деветдесет и два, с масивни рамене, широк гръден кош и конструкция на физически работник. Носът и устата му също бяха изрязани в едър мащаб, беше с широки скули, изсечени вежди и очи по-скоро черни, отколкото кафяви. На слепоочията тъмнокестенявата му коса беше леко посребрена, но той не изглеждаше по-стар от четирийсет и една-две годишен. Беше облечен със същата непринуденост като Питър — с тъмносин памучен пуловер, черен панталон и мокасини.

Когато Андреас тръгна към тях да ги посрещне, усмивка освети лицето му и разнесе настрани бръчиците около очите му. Кейтлин го гледаше като хипнотизирана. Съвсем не беше хубав мъж, но в него имаше нещо…

— Мис Вазаро. — Ръката му обгърна нейната в здраво и сигурно ръкостискане и тя усети, че я обзема приятно чувство. — Надявам се, че ще разрешите да ви наричам Кейтлин. Не знам по какъв повод сте тук, но се радвам, че решихте да дойдете. През целия си живот съм слушал за семейство Вазаро и беше време да се срещнем.

Тя внезапно разбра с какво е привлекателен Джонатан Андреас. Излъчваше доброта, която внушаваше на човек впечатлението, че нищо лошо не може да му се случи в негово присъствие. Тя беше заинтригувана.

Тя се усмихна.

— Не бях сигурна дали ще ме приемете добре. Спомням си, че съм чувала истории за това колко се бил ядосал баща ви при загубата на „Вихрения танцьор“.

— И още е така. — Черните очи на Андреас блеснаха. — По тази причина през живота си само съм слушал за Вазаро. — Пусна ръката й и й посочи един от двата кафяви кожени фотьойла пред огромното бюро от палисандрово дърво в средата на стаята. — Седнете. Предполагам, че Питър ви е атакувал веднага след като сте слезли от колата?

— Виновен съм — призна Питър и се отпусна върху кожения диван с възглавници в другия край на кабинета. — Но мистър Каразов я спаси, преди да успея да я сразя.

— Мистър Каразов. — Андреас се обърна към Алекс. — Извинете ме за неучтивостта. Не ми се удава често възможност да запълня петдесетгодишна празнина.

— Напълно ви разбирам — отвърна Алекс. — От онова, което съм чувал, вие сте съвсем подходящ да запълвате празнини.

Сърдечният израз на Андреас претърпя неуловима промяна, но Кейтлин забеляза нов елемент на предпазливост, докато той преценяваше Алекс по-внимателно.

— Дал съм своя принос. Не може човек успешно да води бизнеса си, ако всички не работят задружно. Няма ли да седнете?

Алекс седна и се усмихна непринудено.

— Ще забележите, че не ви изчаках да седнете. С удоволствие ви предоставям силовата позиция.

Андреас кимна.

— Казали сте на Питър, че се отнася за бизнес. — Обърна се към Кейтлин. — За Вазаро ли?

Тя кимна.

— Имаме нужда от вашата помощ.

— Пари?

— Не точно. — Кимна към Алекс. — Предпочитам бизнес партньорът ми да обясни.

— Какво искате от мен? — Андреас запита Алекс.

— „Вихрения танцьор“.

Кейтлин чу, че Питър Московел промърмори нещо, но тя не сваляше очи от Алекс и Андреас. Андреас се усмихна под мустак.

— Шегувате се.

— Бихме искали да ни дадете „Вихрения танцьор“ назаем за кратко време. Вероятно шест месеца. Кейтлин има нов парфюм, който трябва да бъде пуснат на пазара по подходящ начин и…

— Искате да използвате статуетката като рекламен трик за привличане на вниманието? — прекъсна го Андреас. — Така правят половината търговци по света. Смятате ли, че сте първите, които идват при мен. Не даваме „Вихрения танцьор“ за такива цели, мистър Каразов.

— Обикновено не го давате — рече тихо Алекс. — Но в този случай обстоятелствата са различни. Ако парфюмът не успее, мис Вазаро би могла да загуби всичко, което притежава, а тя е ваша роднина.

— Далечна роднина.

— Все пак смятам, че това е малко по-различно за вас. Известно е, че защитавате семейството си — продължи Алекс. — Ние нямаме желание да използваме статуетката за неопределено време. Един кратък тур из Европа при пускането на парфюма и малко по-дълъг тук, в Съединените щати. След обиколката статуетката ще ви бъде върната в Порт Андреас.

— Колко мило от ваша страна.

Алекс подмина иронията в тона на Андреас.

— Естествено, след като ограничаваме използването на „Вихрения танцьор“, ще се наложи да изразходваме за кампанията допълнителни средства.

— И какво ви кара да вярвате, че ще ви помогна?

— Казах ви, от семейни чувства — Алекс се усмихна — Допълнителният мотив е, че през следващите пет години ще ви давам шест от моите двайсет и пет процента от печалбата. Изчислих, че тя ще е около триста милиона долара.

— Много внушително. — Андреас се облегна на стола си. — Дори и да реша да ви помогна изпращането на „Вихрения танцьор“ в Европа е изключено.

Алекс кимна с разбиране.

— Кражбите. Давам ви честната си дума, че няма да изгубите „Вихрения танцьор“, ако решите да ни помогнете. От само себе си се разбира, че мерките за сигурност ще бъдат изключителни.

Андреас го погледна скептично.

— Прав сте, все пак съществува опасност. Вероятно би трябвало да използваме вашите специалисти по охрана и турнето да става под личното ви наблюдение.

Андреас се разсмя невярващо.

— Вие очаквате да тръгна на турне със статуетката? Аз съм зает човек, Каразов.

— Това е логичният начин да се осигури безопасността на „Вихрения танцьор“. Ясно като бял ден.

Той особено наблегна на последното изречение и Андреас спря присвитите си очи върху лицето на Алекс.

— Какво искате да кажете?

— Вече обясних.

— Не е достатъчно. — Андреас се обърна към Кейтлин и каза: — Съжалявам, но рискът е твърде голям.

Кейтлин почувства как надеждите й се сгромолясват. По дяволите, трябваше да знае, че няма да стане.

— Поне чуйте плана ни за кампанията. — Алекс разтвори куфарчето си. — Веднага щом се върнем, ще намеря дизайнер за опаковката. Мислех си, че запушалката може да представлява малка фигурка на Пегас, която да напомня „Вихрения танцьор“, изработена от матиран кристал „Бакара“. — Извади от куфарчето купчина рисунки, бележки и снимки. — Както вече казах, ще имаме нужда от допълнителна примамка и това обикновено става с някоя известна личност. Елизабет Тейлър представи „Пасион“, Шер — „Без задръжки“, Баришников — „Миша“. — Той стана, прекоси кабинета и се изправи до Андреас. — Ето снимките и биографиите на няколко актриси, за които бихме могли да помислим.

Андреас се поколеба, преди да поеме купчината.

Кейтлин го наблюдаваше как сложи листовете пред себе си, седна зад огромното бюро от палисандрово дърво. Ясно беше, че Андреас няма намерение да им разреши да използват „Вихрения танцьор“ и в момента само проявява любезност. Но тя знаеше, че Алекс няма да се откаже. Имаше същия съсредоточен и напрегнат израз, както тогава на полето.

Андреас заразглежда нетърпеливо снимките.

— Имаме нужда от жена, която излъчва блясък, притежава интелигентност и сила. Публиката трябва да я възприеме както заради артистичния й талант, така и заради ореола й на секс символ. — Тонът на Алекс беше безизразен. — Лично аз предпочитам Челси Бенедикт. Винаги съм харесвал филмите й. Вероятно някоя от другите също би могла да свърши работа. Глен Клоуз спечели доста привърженици и…

— Челси Бенедикт? — Андреас се взираше упорито в снимките.

— Признавам, че е противоречива, но смятам, че добрите й качества превъзхождат лошите.

Андреас вдигна очи и Кейтлин с изненада забеляза студенината, с която изгледа Алекс.

— Изглежда доста задълбочено сте обмислили кампанията си.

— Това е само предварителен план, но не исках да ви губя времето, идвайки съвършено неподготвен. — Алекс се усмихна. — Може би си заслужава да го обмислете? Ако желаете допълнителна информация, през следващите два дни ще бъдем в хотел „Хайят“ в Чарлстън.

— Ще си помисля. Вие сте много разсъдлив човек, мистър Каразов. Чудя се дали Кейтлин осъзнава с кого точно си има работа.

Сянка премина през лицето на Алекс.

— Моля?

— Когато поискахте среща с мен, накарах Питър да се свърже с един мой стар приятел, който е в Управлението по национална сигурност, за да видим какво можем да научим за вас.

— Защо това изглежда малко необичайно за една обикновена делова среща.

Джонатан леко се усмихна.

— Славата ми на семеен покровител не е случайна. Не бих искал дори далечна моя роднина да попадне в копката на някой мошеник.

— Алекс не е мошеник — заяви Кейтлин.

— Не, не е. — Джонатан отвори средното чекмедже на бюрото си, извади кафяв плик и го отвори. — Нашият мистър Каразов е нещо като загадка. Питър се сблъска с доста трудности, докато се добере до досието му. Изглежда, ЦРУ не желае да отговаря на никакви въпроси, си, свързани с него. То се знае, Управлението за национална сигурност и ЦРУ не поддържат особено топли отношения, но сенаторът заяви, че затварят всички кранчета, щом се спомене името на Каразов. Все пак успяхме да изчоплим нещичко.

— Не се съмнявам в това — вметна Алекс безизразно.

— Вие сте трийсет и седем годишен, роден румънец, но преди шест години сте станал натурализиран гражданин на Съединените щати. Избягал сте от СССР пет години преди това заедно с един мъж на име Павел Рубански. — Джонатан направи пауза. — Не без горещата подкрепа на ЦРУ. Изглежда са имали много голяма нужда от вас.

— Казвате, че е бил агент? — смаяна запита Кейтлин.

— Не, не мисля — отвърна Джонатан. — ЦРУ го е лъхнало в института в Куонтико, Вирджиния, осигуряващ идеи по различни проблеми и той работил там шест години. Каквито и задачи да е изпълнявал, те са го смятали за извънредно ценен, за да му дават всичко, което е поискал — частен реактивен самолет за разходки през уикендите — Джонатан отмести поглед от Кейтлин върху досието върху бюрото си, — до услуги като наемане на проститутки за по хиляда долара на нощ.

— Изглежда сте разровили доста на дълбоко — сухо отбеляза Алекс. — Щом са се отнасяли толкова добре с мен защо съм напуснал?

— Поради конфликт — отвърна Джонатан. — Още една въпросителна. По някаква причина сте ги напуснали и сте оставили много сърдити хора в Куонтико. Там е работата, че обикновено ядосаните вдигат шум до Бога, но ЦРУ е покрило с мълчание всичко, отнасящо се до вас.

— Уверявам ви, че не съм някакъв смахнат учен, който прави експерименти с химически оръжия.

— Аз и не мисля, че сте такъв. Научната теория не се връзва с военната ви подготовка в Спецназ.

— Спецназ? — запита Кейтлин.

— Бях военен — обясни Алекс. — Спецназ или Специальное назначение е руският еквивалент на Зелените барети.

— И създава най-добрите убийци в света — добави Джонатан.

— Не повече от Специалните служби на Съединените щати — каза Алекс. — Разбрах, че сте били техен служител във Виетнам, Андреас.

— Да — потвърди Андреас. — Но не съм служил в КГБ. — Той замълча за малко. — В Спецназ сте били само две години, когато КГБ ви е наело, за специална мисия.

— Каква специална мисия? — се поинтересува Кейтлин. Усети, че между Алекс и Джонатан се разиграва някаква игра на котка и мишка, която започваше да я плаши.

— Защо не го попитате? — Андреас се облегна на стола си с вперен в лицето на Алекс поглед. — Задачите му се пазят в най-строга тайна. КГБ никога не се държи особено любезно, но по отношение на Каразов направо проявява параноя. Няма съмнение, че е блестящ. Има много силна зрителна, памет и книгите в библиотеката му в Куонтико варират от ядрена физика до древна история; Ма много е популярен. Спецназ, КГБ, ЦРУ всички искат да го имат за себе си — при това като галеник.

— Трябва да сте разбрали, че напоследък никой не ме държи като галеник — каза Алекс.

— Да, живеете в Швейцария в луксозна хижа, очевидно разполагате с толкова пари, че можете да правите каквото пожелаете, имате сметки в няколко швейцарски банки.

— Той пише романи — обади се Кейтлин. — Под името Алекс Калан.

— Псевдонимът му ми е известен. Всъщност чел съм книгите му и им се възхищавам. Той е гений на напрегнатите, изпипани сюжети. Но се съмнявам, че ЦРУ и КГБ са го държали под ръка, за да ги снабдява с интересно четиво. — Джонатан се усмихна. — Трябва да е имал значително състояние още преди хонорарите му да потекат, иначе нямаше да може да купи хижата.

— Той се опитва да каже, че очевидно съм непочтен и е опасно да имаш вземане-даване с мен, Кейтлин — шеговито каза Алекс.

— Просто не е безопасно. — Джонатан се обърна към Кейтлин. — Убеден съм, че всеки трябва сам да решава за себе си, но решението трябва да бъде добре мотивирано.

— Затова той те използва ти да ми задаваш въпросите, сигурен, че на него няма да му отговоря.

По дяволите, стига са си говорили за неща, които тя не схващаше.

— За мен има един-единствен съществен въпрос. Какво си работил в ЦРУ, Алекс?

Той не отвърна веднага и за миг й се стори, че няма да отговори. После изрече рязко.

— Решавах ребуси.

— Шегуваш се.

— Не. — Устните на Алекс се извиха в злобна усмивчица. — Не е шега. Бях най-добрият в този бизнес. Всъщност аз бях бизнесът. Никой не можеше да свърши това като Алекс Каразов.

Изведнъж Джонатан наостри уши.

— Какво сте правели?

— Много е просто. Имам талант за това. Дайте ми малко информация оттук, малко оттам и аз откривам взаимозависимостите. Претеглям възможностите и вариантите и предвиждам какво ще се случи след два или три хода. Понякога и след повече.

— Звучи като фокус-бокус — каза Кейтлин.

Алекс поклати глава.

— Това е като майсторска партия шах в голям мащаб. Само че аз никога не съм вземал участие в самата игра. Просто им казвах какви ходове да правят, за да печелят. — Усмивката му изчезна. — Спечелиха много партии с моя помощ. Деветдесет и два процента, за да бъдем точни.

— Операции в сферата на интелекта ли? — запита Джонатан.

— Да, предимно. Понякога ме даваха на заем и на други управления.

— Кои управления?

Алекс сви рамене.

— Хайде да престанем да се ровим в безчестното ми минало. Казах ви най-важното. — Изразът му беше не на циничен, а на отегчен човек. — Добре, да не би да сте решили да ме прогоните в мрака?

— Какво? — Тя не чу въпроса. Нещо, от това, което той каза изведнъж я развълнува.

— Наистина ли можеш да разгадаваш загадки? Всякакви ли? — прекъсна го тя.

Той кимна смутено.

— Да.

— И това е уникален талант, така ли? И няма по-добър от теб?

— Уверявам ви, че всъщност аз съм единственият.

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му.

— Добре. — Нетърпение и възбуда се бореха в душата й, когато се обърна към Джонатан. — В такъв случай има още нещо, което трябва да сложим в сделката. Надписът върху постамента на „Вихрения танцьор“ все още не е разчетен. Мистър Московел явно се интересува от тоя въпрос. А вие?

Джонатан млъкна.

— Разбира се. Това е някаква мистерия, която от векове преследва семейството.

— Тогава Алекс и аз ще разрешим загадката.

Алекс вдигна вежди.

— Ние?

— Естествено. — Кейтлин се намръщи към него от нетърпение, преди да се обърне към Джонатан. — Аз имам подготовка по антични предмети, а Алекс е човек, който умее да разрешава проблеми. Кой би бил по-подходящ?

За миг Джонатан не отговори.

— Интересно предложение. Но разрешете да ви напомня, че въпреки всички опити надписът не е разчетен вече повече от хиляда години.

— Но Алекс каза, че възможностите му са уникални.

Алекс се усмихна.

— Следващият път ще внимавам какво говоря. С теб това не е безопасно.

— Джонатан, ако Каразов би могъл да помогне… — Питър се обади за първи път откъм дивана. — Ако можем да започнем…

Джонатан погледна замислено към Алекс.

— Вие какво ще кажете?

— Трябва да изследвам надписа.

— През вековете семейство Андреас е привличало най-добрите специалисти в света, за да работят над него. Според мен сега се нуждаем от нещо повече. От един свеж поглед. — Джонатан се усмихна леко. — Смятам, че имаме нужда от човек, който умее да разрешава загадки.

— Аз правя анализи и ги проектирам в бъдещето, а вие говорите за нещо коренно различно.

— Но това също е загадка — каза Кейтлин. — Ще се справим.

— Радвам се, че имаш такова доверие в мен — провлечено каза Алекс. Обърна се към Джонатан. — Но бих се опитал да го направя, ако това означава, че приемате молбата ни.

— Ще трябва да помисля. — Джонатан се изправи. — Ще помоля Питър утре сутрин да ви се обади, независимо какъв ще е отговорът ми. Приятен ден.

— Беше любезно от ваша страна, че ни приехте. — Кейтлин стана. — Нямаше да ви безпокоим, ако това не означаваше толкова много за Вазаро. Моля ви, повярвайте ми. Ще успея — ние ще успеем да разчетем надписа. — Излъчваше дълбока искреност. — А ако ни дадете „Вихрения танцьор“, обещавам, че ще го опазим невредим, мосю Андреас.

— Джонатан. — Изразът на Андреас се смекчи, щом се обърна към нея. — Независимо от решението ми, надявам се, че не се виждаме за последен път. Сигурно бихте могли да ни гостувате няколко седмици през есента, когато семейството се събира за рождения ден на баща ми. — Направи гримаса. — Децата вдигат голям шум, но смятам, че ще харесате сестрите ми.

— Благодаря, но не съм сигурна дали баща ви ще одобри присъствието ми на своя празник, а и аз трябва да се грижа за Вазаро.

— И за вашия нов парфюм.

Тя кимна и се обърна към Питър.

— Предполагам, че утре ще се чуем.

Питър се усмихна и се изправи.

— Обзалагам се.

Тя стоеше в нерешителност.

— Чудех се… След като сме тук, дали не бих могла да хвърля един поглед на „Вихрения танцьор“?

— Разбира се. — Джонатан кимна на Питър, който незабавно се отправи към вратата на кабинета. — Питър ще ви отведе в салона.

Алекс прихвана лакътя на Кейтлин и те тръгнаха след Питър.

— Каразов. — Джонатан ги спря, когато стигнаха до вратата. — Още един въпрос. Какво стана с вашия приятел Павел Рубански?

Кейтлин почувства как ръката му я стисна по-силно.

— Какво е казано в досието?

— Швейцарската полиция е направила доклад, че през юни миналата година той получил сърдечен удар и умрял в хижата ви.

— Тогава защо питате?

Джонатан помълча малко.

— Може би не биваше. Просто от любопитство. — Затвори досието върху бюрото си. — Изпратете ми останалата информация за производствените планове.

Алекс кимна.

— Веднага, щом се върнем в хотела.

Питър тръгна през антрето, но щом вратата се затвори след тях, Кейтлин прошепна на Алекс:

— Какви планове?

Алекс я водеше по коридора след Питър.

— Ще напиша няколко предложения и ще ги изпратя по куриер.

— Няколко? Не трябва ли да имаме разработен план преди…

— Би трябвало да имаме, но не съм го направил. Все още.

— За него казват, че е много добър бизнесмен, Алекс.

— Блестящ. Но ми се струва…

— Ето го и него. — Питър отвори една врата наляво. — „Вихреният танцьор“ се намира на онзи пиедестал.

— Представях си, че го държите в трезор — каза Алекс, когато влязоха в голямата стая с висок таван.

— Вие бихте ли сложили някой член на семейството си в трезор? — изкриви лице в гримаса Питър. — Само като си представя — заключвам в камерата любимата си леля… Не се безпокойте, охранителната система в имението е непробиваема.

Погледът на Кейтлин моментално се насочи към пиедестала в средата на салона, върху който беше поставена статуетката. Пое дълбоко дъх и прекрачи прага.

— Боже мой. — Смяташе, че е подготвена, но се оказа, че не е.

— Действа като юмручен удар в корема, нали? — запита неелегантно Питър. — Знам как се чувствате. И аз все още понякога изпитвам неудобство.

Но Кейтлин не изпита подобно нещо. След първото смайващо впечатление тя усети, че всичко си дойде на мястото. Като че ли целият й живот я е водил към този момент. Бавно прекоси салона и застана пред статуетката, опиваща се от красотата на Пегас.

— Привет, момче. — Не осъзна, че е произнесла на глас думите, когато протегна ръка и докосна изящното филигранно крило. Беше я малко страх да го докосне. С дланта си усети хладното гладко злато и все пак сякаш…

— Кейтлин? — Чу гласа на Алекс.

— Да. — Колко странно. В нейния холографски филм тези блестящи смарагдови очи изглеждаха студени, но в действителност в тях нямаше никаква хладина. Като че излъчваха мъдрост разбиране, дори съчувствие.

— Време е да вървим.

— Не, само да… — Обърна се, за да възрази и забеляза, че Алекс и Питър се бяха вторачили не в статуетката, а в нейното лице. Ръката й пусна крилото на Пегас, наложи си да отстъпи крачка назад и да се усмихне на Питър. — Благодаря ви, че ми позволихте да го видя. От дете чаках този момент.

— Моля. — Питър все още я гледаше особено. — Беше много… любопитно.

Със странно покровителствено движение Алекс се придвижи напред, хвана я за ръката и внимателно я поведе към вратата.

— Великолепна е. Един поглед към истинското творение винаги прави дълбоко впечатление. Ще очакваме да ни се обадите, Московел.

— Добре. — Питър мина покрай тях и тръгна обратно към кабинета на Джонатан. — Приятен път до Чарлстън.

— За малко да развалиш всичко — мърмореше Алекс на Кейтлин, докато вървяха през антрето към външната врата. — Московел вече се чудеше дали няма да грабнеш статуетката и да побегнеш с нея.

— Толкова е красива, Алекс.

— И ние решихме, че това е причината. Гледа я в продължение на пет минути, без да кажеш и думица.

— Пет, не, не може да бъде… — Струваше й се, че стоя само секунди пред пиедестала. — Наистина ли?

— Наистина. И двамата си помислихме, че тя те хипнотизира. — Алекс отвори външната врата. — Но мисля, че общо взето, срещата премина добре. — Изведнъж се подсмихна. — Макар че разочарова дълбоко Андреас, като не се ужаси от разкритията му за престъпното ми минало. — Усмивката му угасна, щом се взря в нея. — Да ти кажа право, аз също се изненадах от реакцията ти.

— Защо? Беше много интересно, а аз винаги съм знаела, че имаш тайни. — Тръгна надолу по каменните стъпала към колата, която ги очакваше. — Всъщност, съвсем не беше толкова страшно, колкото си представях.

— Значи насочи всичките си усилия към онова, което беше важно за теб и атакува. — Алекс я следваше по стълбата. — Много добре се справи, като знам колко беше толкова изплашена, преди да влезем в библиотеката.

— Моментът беше решителен. Забравих, че съм нервна. — Погледна го сериозно. — Ще си заслужим парите, Алекс. Аз ще разчета надписа.

— Поправи ме, ако греша, но ти не включи ли и мен в групата?

— Беше само защото препоръките ти изглеждаха много солидни и си помислих, че той няма да се съгласи, ако предложа само себе си. — Кейтлин добави бързо: — Не се безпокой. Аз сама ще се справя с надписа на „Вихрения танцьор“.

— Не съм сигурен. Проблемът заинтригува и мен.

Тя живо се обърна към него.

— Той е мой Алекс.

Той избухна в смях.

— Просто те дразня. Любопитно ми беше как ще реагираш.

— Това твое проклето любопитство. — Отпусна се. — Извинявай. Просто никога не съм очаквала, че ще имам възможността да го погледна отблизо. — Внезапно се намръщи, когато й хрумна друга мисъл. — Все пак мисля, че Джонатан ще се заинати, ако не му дадем подробен план.

Алекс поклати глава.

— Според мен този път Андреас иска само няколко изписани листа хартия.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Трябва да има някакво извинение, за да ни даде онова, което искаме.

— Смяташ ли, че би могъл да промени мнението си?

— Не. — Алекс отвори вратата и й помогна да седне. — Мисля, че вече го е променил.

— Какво мислиш, Питър? — Джонатан се облегна на кожения стол, а пръстите му разсеяно си играеха със снимката на Глен Клоуз пред него.

— За какво?

— За Каразов.

— Умен. Твърд. Потаен.

— А за Кейтлин Вазаро?

Питър се усмихна.

— Смятах я за безобидно котенце, докато не се хвана за идеята да разшифрова надписа и не я пусна вече. У нея има много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. — Усмивката му изчезна и той придоби замислен вид. — Влюбена е.

— В Каразов?

— Може и в него. — Питър сви рамене. — Но определено във „Вихрения танцьор“. Трябваше да видиш израза й, когато го гледаше. Не можеш да си представиш как светна.

— Тогава ще внимава още повече нещо да не му се случи.

— Така е. — Питър го наблюдаваше. — Мислиш да им дадеш „Вихрения танцьор“ ли?

— Не съм толкова глупав, че да не го обмисля сериозно.

Питър се усмихна.

— Ако очакваш да те разубедя, няма да стане. Ако закараме „Вихрения танцьор“ във Франция, ще получа възможност да сложа ръка върху дневника на Катрин, а освен това ще разполагаме с един много подготвен човек, който да разчете надписа.

Джонатан се засмя.

— И ще поемем риска да се върнем без статуетката.

— Ще взема всички мерки да няма пробив в охраната, ако решиш да го направиш.

— Сигурно много искаш този надпис да бъде разчетен.

— Аз също мислех така, докато не видях как Кейтлин Вазаро гледаше статуетката. За мен това е хоби, за нея — нещо съвършено различно.

— Няма голяма вероятност някой от вас да успее. В продължение на столетия много учени са се опитвали да разчетат надписа върху постамента на „Вихрения танцьор“. — Джонатан говореше меко. — Повечето от тях са на мнение, че е написан на език, отмрял още преди времето на фараоните.

Питър поклати глава.

— Най-старите сведения свързват „Вихрения танцьор“ с Троя. Ако статуетката се е появила на сцената преди това, щяхме да чуем отнякъде.

— Надраскано в пещерите на неандерталците ли?

— Щеше да е известно — упорито повтори Питър.

— Питър, нямаше да знаеш… — Джонатан се засмя и поклати глава. — Боже, какъв си инат. Обади се на Мадъкс и виж дали не можем да открием още нещо за Каразов. Тези сведения са дяволски малко. Ако ще си имаме работа с него, трябва да знаем колкото се може повече.

— А ще си имаме ли работа с него?

Погледът на Джонатан се върна на купчината снимки и чертежи върху бюрото. Помълча малко, преди да изрече бавно:

— Мисля, че да.

Щом Питър излезе от кабинета, той отиде направо в големия салон, където преди малко въведе Кейтлин Вазаро и Алекс Каразов, за да видят „Вихрения танцьор“. Обикновено залата се използваше само за тържествени случаи, но преди шест години Питър убеди Джонатан да му позволи да премести своя кабинет в салона.

Отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра номера на Изследователското бюро на Мадъкс. Свърза се, даде на Мадъкс информацията, която имаше за Каразов и затвори.

Облегна се на стола, а погледът му се втренчи в смарагдените очи на „Вихрения танцьор“. Усети как сърцето му затуптява по-бързо и как го обхваща познатото напрежение. Каза на Кейтлин, че в началото статуетката го е притеснявала, но не сподели, че тя все още упражняваше същия ефект върху него. Нямаше да го разбере. От първия миг стана ясно, че тя чувства необикновена близост с Пегас.

А той? Защо премести бюрото си, за да бъде близо до „Вихрения танцьор“? Беше казал на Джонатан, че е заради красотата на статуетката, но това беше само отчасти вярно. „Вихреният танцьор“ го заслепяваше и очароваше, но също така го и държеше в плен.

В плен ли? Глупости. „Вихреният танцьор“ го омайваше, защото беше втъкан в историята на рода Андреас и ако Кейтлин изпитваше някакво безсъзнателно влечение към статуетката, той чувстваше същата привързаност към клана Андреас. Болното сърце не му позволяваше да живее напълно нормален живот, но само ако можеше да разтвори дневника на Катрин, тогава би се издигнал и полетял, вместо да пълзи на „разумна“ скорост, както му препоръчваха лекарите.

Седна на стола си с изправен гръб и взе от чекмедже на бюрото си подвързания с кожа том. Много грижливо разтвори изтънелите страници на книгата с любимата си легенда и скоро потъна в света на Парадигнес, Андрос и Хиацинта през оня последен ден, когато гърците завладяват Троя.

След вечерята в хотела Алекс изпрати Кейтлин обратно до стаята й, отключи вратата и й подаде ключа.

— Ще поръчам закуска за двама в твоята стая за девет часа. Какво ще искаш?

— Каквото и да е. Няма значение.

Щеше да я остави. Независимо, че беше наел две отделни стаи, до този момент Кейтлин смяташе, че той ще прекара нощта в нейното легло. Извърна лице, за да не види разочарованието й.

— По кое време мислиш, че ще се обадят?

— Толкова рано, колкото Андреас сметне за прилично. Знае, че си нетърпелива и няма да иска да ти опъва нервите. — Отвори й вратата. — Хареса те.

— И аз го харесвам. — Обърна се към Алекс. — А ти?

Алекс се поколеба.

— Да, трудно е човек да не го хареса. При други обстоятелства мисля, че бихме станали приятели.

Тя го погледна объркана.

— Има ли по-добра възможност за приятелство от деловото партньорство?

Алекс целуна леко Кейтлин по челото.

— Ти бъди приятелка с него. Вие сте от един сорт.

— Какъв сорт?

— Открити. Внимателни. — Усмихна й се. — Много отдавна съм изгубил навика да бъда такъв. — Обърна се да си върви. — Спи добре.

— Не вярвам да успея. — Тя сбърчи нос. — Отново се чувствам нервна. Ти може да си сигурен, че всичко ще се нареди добре, но аз не съм. Тази година не ми върви.

Алекс се намръщи над рамо.

— Казах ти да не се безпокоиш.

Тя отсече:

— Да, сър.

— Вземи един горещ душ, легни си веднага и след пет минути ще заспиш. Не си спала почти трийсет и шест часа. Ако имаш нужда от мен, аз съм надолу по коридора.

Но не и в същото легло.

— Няма да имам нужда от теб. — Усмихна му се с усилие. — Прав си, не е разумно от моя страна. Лека нощ.

Влезе в стаята и бързо затвори вратата зад себе си. Не бива да се обижда, че той не остана при нея. Сигурно е уморен колко и тя, и има нужда от почивка. Отношенията им бяха главно секс, а не любов. Може дори да е решил, че сега, когато започваха сериозно работа, трябва да забравят интимните си отношения.

Огледа се неспокойно в малката приемна. Стори й се, че апартаментът е като всички други. Малка дъбова масичка беше поставена пред канапето на златисти цветя, разположено на отсрещната стена. Бюро от полирано дъбово дърво и стол със същата златистобяла тапицерия като канапето стояха под прозореца срещу вратата на спалнята. Белите сатенени завеси сега бяха спуснати пред огромния прозорец, но по-рано бе забелязала, че стаята гледа към морето. Беше удобна, елегантна и… безлична. Изведнъж се почувства безкрайно далеч от всичко, което познаваше и обичаше, на милиони километри от Вазаро.

Кръгла идиотка. След още една минута щеше да се разплаче като дете, на което му е мъчно за дома. Кейтлин се стегна и бързо прекоси хола към спалнята. Щеше да вземе душ, както я посъветва Алекс, веднага ще си легне и след минути ще заспи.

Ако не успее, ще лежи будна и ще си мисли за вълшебните мигове, когато се взираше в очите на „Вихрения танцьор“.