Вихрена страст

Глава дванадесета

Кейтлин прекара неспокойна нощ и на другата сутрин стана в седем. Първото, което направи, беше да се обади във Вазаро.

Телефона вдигна Катрин и Кейтлин почувства прилив на обич при звука на майчиния си глас.

— Мамо? Как си?

— Да речем, добре. — Катрин беше нещо разстроена. — Ама, наистина, Кейтлин, не беше честно от твоя страна да поканиш всичките тия хора във Вазаро, а да не дойдеш да ми помагаш. Очаквам да ми се изтърсят днес по обяд и къде да ги сложа? Мис Бенедикт, мистър Андреас и онзи там Поли… Ами филмовия екип? Не можеш ли да отложиш тази досадна работа в Париж и да се върнеш вкъщи, докато те си заминат?

— Ще се справиш чудесно, мамо. Знаеш, че можеш — каза Кейтлин. — А помисли и какви истории ще разказваш после на приятелките си за Челси Бенедикт. Ще позеленеят от завист, че ти е гостувала във Вазаро.

— Виж, това е вярно — Катрин незабавно се успокои, щом си представи как ще блесне в обществото. — Мислиш ли, че ще мога да я склоня да обядва с мен в Ница някой ден?

— Ако не е много заета.

— А Мариса доброволно се отказа от стаята си в голямата къща и ще отседне в селото у Рьоне и съпруга й. — С всеки изминал миг Катрин все повече се обнадеждаваше. — Трябва да затварям вече, Кейтлин. Нямам време за разговори с теб.

— Почакай. Там ли е Питър Московел?

— О, да, току-що приключихме със закуската. Питър! Ей сега идва. Дочуване, Кейтлин.

— Съжалявам, че не мога да бъда…

— Здравейте, Кейтлин. — Това беше гласът на Питър Московел.

— Просто се питах как върви преводът.

— Чудесно. Днес би трябвало да препиша докрай бележките. На какъв адрес да ги изпратя?

— До офиса на „Американ Експрес“ в Истанбул на името на Кемал Немид, Кажете на Джонатан, ако има някакво съобщение за нас, да го остави на рецепцията на „Хилтън“ за Алекс.

— Добре. Нещо друго?

— Може би ще останем тук известно време. Можете ли да ми изпратите апарата за диапозитиви и холографския филм, които се намират в лабораторията за парфюми?

— Ще сложа записките в същата кутия и ще ги изпратя заедно.

— Благодаря.

Питър помълча и тя усети, че се чуди защо не свършват разговора. По дяволите, тя не искаше да къса дори тази крехка нишка, свързваща я с дома.

— Доволен ли сте от престоя си във Вазаро?

— Как може да не съм? Та това е земен рай. За тези няколко дни, откак съм тук, изщраках десетки фото ленти. — Той продължи забързано. — Но вечерите прекарвам в работа над превода. Мариса ми помага с печатането.

— Тя е доста интересна, нали?

Питър не й отговори веднага.

— Много интересна.

Нямаше вече повод да продължава разговора.

— Понеже не мога да дойда, ще ви бъда много задължена, ако помогнете на майка ми да се оправи с гостите. Тя не е свикнала да се натоварва с проблеми.

— Двамата с Мариса ще я наглеждаме.

Пак помълчаха.

— И още нещо. — Тя се опита гласът й да звучи ведро. — Знам, че ви казах да не ми пращате повече снимки, но наистина не бих имала нищо против, ако получа няколко с изглед от Вазаро.

— Ще пратя снимки от всяка поза — каза нежно Питър.

— Много сте мил. Дочуване, Питър.

Тя затвори и си пое дъх дълбоко, на пресекулки. Чувстваше се толкова изоставена, толкова самотна.

— Има ли някакъв проблем? — Алекс бе застанал на вратата на своята спалня. Тя се запита откога ли слуша разговора й.

— Не. Мама е малко объркана от пристигането на снимачния екип, но ще се справи чудесно. — Тя се изправи, пристегна колана на халата си и тръгна към спалнята. — До няколко дни би трябвало да си получа превода. Затова се обадих във Вазаро. Не мога по цял ден да си клатя краката. Необходима ми е някаква цел.

— Кейтлин.

Тя избягваше да го погледне.

— Трябва да се облека.

— Не ме отрязвай така. Искам да ти помогна.

Тя извърна глава и го погледна право в очите.

— Кажи ми тогава можеш ли да ми помогнеш да не се чувствам като изгнаник от Вазаро?

Той уморено поклати глава.

— Не, не мога да направя това.

— Не съм го и очаквала. — Тя влезе в спалнята си и затвори вратата.

Питър се отмести от телефона и видя, че Мариса стои до него.

— Мъчно й е за дома.

Мариса кимна сериозно.

— Сигурно е ужасно да обичаш тъй силно дома си и да знаеш, че не бива да се връщаш в него. Двете с майка ми сме сменили толкова много жилища, че никъде не сме се задържали достатъчно, за да се привържем към определено място. — Тя тръгна редом с него към входната врата. — Тази сутрин ще ти помагам само два-три часа. Трябва да си опаковам багажа, за да се преместя в селото.

— Можеш ли да намериш място и за мен в дома на някой от работниците? Катрин е притеснена, че няма къде да настани хората.

— Ще попитам Жак. Луи живее сам и може да се зарадва на компанията. — Мариса му се усмихна. — Ще бъде хубаво да сме заедно, далеч от тълпата, нали? И двамата не обичаме шумния светски живот.

— Много хубаво ще бъде.

Тя го хвана под ръка и заедно закрачиха надолу по стълбата.

— Чувствам се тъй добре с теб, Питър.

Той усети как сърцето му заби по-силно от допира й, но се постара да не променя израза на лицето си. Шестнайсет и четиридесет, напомни си сам той. Едно момиче в зората на своя бляскав, активен живот и стар, дръглив кон като него, чието състояние всеки момент може да се влоши. Тя го харесваше. Имаше му доверие. Бяха станали близки приятели, които могат да разговарят и работят заедно. Би трябвало да е благодарен за тия прекрасни споделени мигове.

Той обхвана ръката й и я потупа нежно, докато вървяха към лабораторията за парфюми.

— И на мене ми е хубаво с теб, Мариса.

— Ще се качим на ферибота, за да се разходим по Златния рог — каза Кемал. — Разказвал ли съм ти вече, че някога го наричали „езерото на султана“. Било е много замърсено, но сега е чисто и красиво…

— Много път ли има до този ферибот?

— Два-три километра.

— И ще вървим пеш?

— Разбира се, това е единственият начин да разгледаме Истанбул.

Кейтлин смътно си спомни, че беше казвала нещо подобно на Алекс за Париж, но никога не би могла да бъде такъв неуморен гид, какъвто се бе оказал Кемал. Беше едва осем и нещо сутринта, а тя вече бе капнала.

— Не може ли да вземем такси?

Кемал решително поклати глава.

— Нямаш нужда от таксита. Ти си голяма, силна, красива жена. — Но като видя мрачното й изражение, се омилостиви: — Но може би утре ще ти вземем велосипед под наем.

— Не, благодаря. Не и при това улично движение. — Тя въздъхна. — Добре де, ще ходя пеш.

— Велосипедът е хубаво нещо. Много по-хубаво от автомобила. Може да върви и там, където няма да мине и най-малката кола.

Кейтлин поклати глава.

— Накъде ще вървим?

Кемал закрачи енергично по улицата и тя тръгна редом с него.

Вървяха мълчаливо няколко пресечки и изведнъж Кемал запита:

— Защо се държиш така студено към Алекс?

Кейтлин го погледна гневно.

— Това е много личен въпрос и съвсем не те засяга, Кемал.

— Защото някога сте били любовници, а сега вече не сте ли?

Кейтлин се вцепени.

— Откъде знаеш, че…

— О, Алекс нищо не ми е казвал — побърза да отвърне Кемал. — Просто душата ми е много чувствителна. Естествено усетих отношенията между вас.

— Значи, чувствителност и ясновидски способности.

Кемал се засмя.

— Тези две неща вървят ръка за ръка. — Той се вгледа в напрегнатото й лице. — Страхуваш ли се от Алекс?

Тя се сепна.

— Защо да се страхувам?

— Той е от хората, които могат да убиват. Обикновено жените се боят от подобно качество.

Тя си спомни как преди няколко дни изпита за миг тръпка на страх, когато погледна Алекс.

— Какво се е случило между Алекс и Ирмак?

— Алекс се… раздразни.

— И после?

Кемал сви рамене и не отговори.

— Не, разбира се, че не се страхувам от Алекс — каза Кейтлин.

— Тогава защо спиш в отделно легло, след като желаеш да споделиш неговото?

— Не желая да… Кемал, повече няма да говорим на тая тема.

— Ти ми се ядоса — каза Кемал. — Казах това само защото харесвам Алекс Каразов. А и теб.

— В това няма нищо странно. Ти, изглежда, се разбираш с всички.

— О, да, мен всички ме харесват. Как биха могли да ми устоят?

— Понятие си нямам. — Тя се усмихна неохотно. Невъзможно бе да се сърдиш на Кемал за дълго. Този разбойник весело навлизаше в забранени територии, като че целият свят му принадлежи.

— Но не бива да се отказваш от това, което взаимно можете да си дадете — настоя Кемал. — Кой знае какво ще донесе утрешния ден. Трябва да се наслаждаваш на мига.

— Кемал, ти си завършен езичник.

— Да, наистина е така — възрази той. — Повярвай ми. Говори ти самата мъдрост.

Внезапно тя се изсмя.

— Философията на Кемал?

Той кимна сериозно.

— Когато бях малко момче, бяхме много бедни, всички презираха семейството ми. Затова избягах от тях. Мислех, че бягам към по-добър живот.

— А не беше ли така?

— Алекс не ти ли е казал? Не, не беше по-добър. Трябваше да си остана при семейството и да се наслаждавам на хубавите моменти, а лошите да понасям с… — Кемал млъкна и й се усмихна. — Достатъчно. Ти не искаш да слушаш моето дрънкане.

Дали искаше или не, тя ясно виждаше, че Кемал е приключил с откровенията. Той великодушно й предложи:

— Ако краката наистина те болят, след като се върнем с ферибота, ще вземем такси до вкъщи.

Тя се почувства така, сякаш й бе подарил диамантена корона.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Ще платиш ти, разбира се.

— Разбира се. — Кейтлин бе открила почти веднага колко е бил прав Алекс за комплимента, който Кемал й прави, като не иска пари за тази обиколка. — Това се разбира от само себе си.

— Нямам намерение да се кача на онова дърво, Поли. — Гласът на Челси беше категоричен. — Накара ме вече да яздя неоседлан кон по скалите, да тичам през поле с рози, да танцувам върху гроздове. — Тя се намуси. — Ще си платиш за това. Знаеш ли колко е лепкаво това под стъпалата ми?

— Затова пък те са божествени, ангел мой — каза провлечено Поли. Белите му зъби проблеснаха, докато се усмихваше подкупващо. — Освен това, знаеш, че ни чака още една сцена, преди да си приготвим багажа и отпътуваме за Ница. — Той посочи към портокаловото дръвче малко по-надолу. — Ето, така го виждам. Ти си една Нерейда, седнала в короната на портокаловото дърво. Ще насочим срещу теб вентилаторите, за да ти развяват леко полите и цветовете да се ронят върху косите ти, а след това камерата се спуска на „Вихрения танцьор“, сложен на пиедестал под дървото.

— Но това дърво дори не е цъфнало.

— Значи трябва да цъфне. Донесъл съм специални приспособления от Ница. Кой е казал, че цветовете трябва да са истински? И копринените ще свършат работа. Чудесни са.

— Не разполагаме и със самия „Вихрен танцьор“.

— Но съществува магията на специалните ефекти, ангел мой. Мога да проектирам снимка на „Вихрения танцьор“ върху кадъра и да го заснема сюрреалистично. Ще изглежда като сън.

Челси чу как Джонатан хихика тихичко, но не погледна към него. Последните два дни Поли направо я беше съсипал с изискванията си и не й беше до веселие.

— Няма да се снимам по дървета.

— Ще бъде напълно безопасно. Ще сложим стълба и…

— Поли, аз съм израснала в Нюйоркските предградия. Единствената, зеленина наоколо бяха боядисаните дървета в началното ми училище „Улисис Грант“. Отказвам да изскачам из гъсталака като някой женски Тарзан от джунглата.

— Просто си уморена. — Тонът на Поли стана загрижен и успокояващ. — А аз съм истински негодник, щом не забелязвам как си се преработила днес. Почини си петнайсетина минути и после пак ще поговорим.

— Петнайсет минути? На крак съм от ранни зори, а ми дава… — Челси млъкна, щом разбра, че говори на вятъра. Поли вече се беше отправил към крана на оператора, а останалите от снимачния екип се бяха разпръснали и се придвижваха на групички към дългата маса със закуски, която Катрин бе разпоредила да поставят в края на портокаловата горичка.

— Значи Нереида? — Джонатан повдигна вежди. — Нещо не те виждам като горска нимфа. Твърде си земна.

— Кажи му го на Поли — тя тръгна през горичката към Джонатан. — Внезапно му хрумна, че съм Майката Земя. — Повдигна полите на златистата си рокля, за да му покаже босите си нозе. — И цял ден не съм видяла обувки. Подозирам, че той фетишизира краката.

— Интересна мисъл. — Очите на Джонатан заблестяха, когато я хвана за ръка. — Тогава, предполагам, не ти се ходи на разходка? Да ти донеса ли нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Искам само да свършим по-скоро. Вече никога няма да се оплаквам при натурни снимки в някой филм. Студиите поне ми осигуряват дубльорка.

— Все пак той засне няколко чудесни сцени. Мисля, че най ми харесва онази, в която си приседнала на колене край потока с тази златиста дреха. — Той се извърна към нея и нежно се усмихна. — Свърши изключителна работа. Изглеждаше като някоя млада Жана Д’Арк, която е намерила Свещения Граал.

Той я гледаше така влюбено, че изведнъж цялата й умора и раздразнение се стопиха.

— Наистина ли? Всичко се обърка в главата ми. Не съм сигурна дали си го спомням. — Тя понечи да го хване за ръката, но после се отказа. Атмосферата тук, във Вазаро, беше тъй нереална и идилична, че трябваше постоянно да напомня сама на себе си за непосредствената близост на външния свят, пък и всеки от снимачния екип на Поли би могъл да се изкуши да информира пресата и този свят да се нахвърли върху тях отново. Ръката и се отпусна край тялото, без да го докосне. — Липсваше ми тази сутрин.

— Говорих по телефона с Интерпол, а после с Питър трябваше да прегледаме няколко договора, които изпратиха вчера по куриер от службата ми. Трябва да отделя внимание и за деловите си въпроси.

— Но не твърде много. — Челси опита да се усмихне. — Можеш за малко да ги изоставиш, нали? Скоро едва ли ще имаме такава възможност.

Усмивката на Джонатан помръкна.

— Да, по дяволите. Но ще можем винаги да сме заедно, ако се омъжиш за мен.

— Не, знаеш, че не мога. — Тя се извърна и зарея невиждащ поглед към групата, насядала около масата със закуски. — Твоят Питър ми харесва. Оказа се тъй мил, както ми го беше описал. Дали знае за нас?

— Не съм му казвал нищо, но той ме познава твърде добре, за да се досети. Вероятно разбира, че те обичам. — Той замълча и добави нарочно: — И че ти също ме обичаш.

— Никога не съм казвала такова нещо — рече Челси и ускори крачка. — Казах ти, че не… — Тя млъкна и се насочи към масата. — Време е да започваме снимките. Може би, все пак, ще позволя на Поли да ме представи като Нереида. Какво пък толкова? Играла съм всякакви роли.

— Кога най-после ще спреш да търчиш, Челси?

— Не търча. Просто си върша работата. — Тя го изгледа предизвикателно през рамо. — Това е работата, която мога да върша. А онази, която ти имаш предвид, въобще няма да ми подхожда.

— Много добре ще ти подхожда даже — каза тихо Джонатан. — Опитай. Не е като да…

— Извинявай, че те безпокоя, Джонатан, но току-що те потърсиха по телефона. Мисля, че е по-добре да се обадиш.

Те се обърнаха и видяха Питър, който идваше към тях през горичката.

Джонатан се намръщи отегчено.

— Не може ли ти да го направиш?

— Ал Дженингс е. Обажда се от Кан.

Джонатан се сепна и втренчи поглед в лицето на Питър.

— Че какво прави там, по дяволите?

— Е, мисля, че не е тръгнал на екскурзия. — Погледът на Питър се премести смутено върху Челси. — Казва, че иска да се срещнете в хотела му утре следобед.

Челси успя бързо да прикрие обзелата я паника. Би трябвало да се досети, че съвместният им престой тук е твърде приятен, за да трае дълго.

— Значи, трябва да отидеш, нали?

— Не и ако не го желая. — Джонатан присви устни. — Няма да се втурна само защото Ал Дженингс ме е повикал с пръст.

— Не ставай глупав — каза безцеремонно Челси. — Знам кой е Дженингс. Добрият сенатор от Южна Каролина, който те гласи за президентската кампания. Разбира се, че трябва да идеш. — Тя посрещна смело погледа му. — И двамата знаем защо е тук. Опитва се да спаси политическия ти имидж. Сигурно е видял общите ни снимки от тържеството във Версай, когато ме представяше като водеща. Не трябваше да ти позволявам да го правиш. Господи, как можах да го допусна.

— Решението не беше само твое — каза сухо Джонатан. — Може да си убедена, че носиш цялата отговорност за всяка своя връзка, но аз също направих избора си.

Питър отчаяно се опитваше да избягва погледите им.

— Да му кажа ли, че не съм могъл да те намеря?

— Не. — Джонатан улови погледа на Челси. — Кажи му, че ще се радвам да се срещнем. — Той замълча. — Същото се отнася и за мис Челси Бенедикт.

— Не! — Челси поклати глава — Не ме въвличай в това, Джонатан.

— Защо? Нима се страхуваш, че не си била права, когато мислиш за себе си като недостойна блудница?

— Права съм. — Тя нервно свиваше и отпускаше ръце. — Просто не виждам каква полза бих имала ако дойда.

— Тогава ела само заради мен — каза меко Джонатан. — А и защото ако не дойдеш, ще кажа на уважаемия сенатор да върви по дяволите.

Той наистина щеше да го направи. Челси се почувства безпомощна и раздразнена.

— Ами ако там има репортери?

— Челси, за Бога, не можеш да криеш… — Той се обърна към Питър. — Кажи на Дженингс, че съм съгласен да се срещнем, само ако не бъдат допуснати никакви представители на пресата. — Той запита Челси: — Така добре ли е?

Тя бавно кимна.

— Добре.

Питър въздъхна облекчено.

— Чудесно. Ще ида да му се обадя. — Той се обърна и бързо се понесе през горичката, сякаш имаше крила.

Челси някак войнствено изправи рамене, а ръцете й приглаждаха фината златиста материя на роклята.

— Май ще е най-добре да се покатеря на дървото, ако искаме да свършим със снимките днес следобед. В противен случай Поли ще побеснее, ако отпътувам утре сутрин. — Тя погледна Джонатан и колебливо попита: — Ще дойдеш ли с мен?

— Не бих пропуснал това. Не ми се случва всеки ден да те видя покачена на дърво. — Устните на Джонатан потрепваха. — Твърдо ще дойда.

Засега. За днес.

Челси избягваше да го погледне отново, докато вървяха един до друг към Поли и снимачния екип. Е, нищо не можеше да трае вечно. Трябваше да е щастлива поне, че нищо не наруши последните им две седмици, прекарани заедно.

Но не се чувстваше щастлива, по дяволите. Искаше още.

— Изглеждаш вбесена. За какво си мислиш?

— За едно старо детско стихче, което сякаш е писано за мен. — Тя издекламира тихо:

„Лакоми очи, лаком стомах.

Ако можеш, изяж целия свят.“

Кейтлин ми каза веднъж, че съм алчна. Права е била.

Той отвори уста да каже нещо, но тя бързо продължи.

— Ще трябва да сляза в селото да видя Мариса, преди да заминем. Почти не успях да си поговоря с нея, откак съм тук. Изглежда добре, нали?

— Направо цветущо. — Джонатан сви несигурно вежди. — Тя беше много мълчалива, когато ни запозна. Мислиш ли, че ме харесва?

Челси го изгледа удивено. Никога не беше виждала Джонатан тъй неуверен.

— Тя винаги е тиха. Разбира се, че те харесва. Теб всички те харесват.

— Но тя не е кой да е, а твоя дъщеря — каза Джонатан. — А се надявам да стане и моя.

Челси се опита да възрази, но после се възпря. Ако срещата им с Дженингс протечеше тъй, както тя си мислеше, тяхната връзка може би щеше скоро да приключи, затова би било глупаво, по дяволите, да разваля със спорове последните им мигове. Вместо това се усмихна и каза:

— Не се тревожи. Мариса те харесва. Как би могло иначе?

— Майка ти и Джонатан заминават утре в Кан за делова среща — каза Питър. — А снимачният екип ще отпътува тази вечер за Ница, където ще започне монтажът на рекламните филмчета. Скоро отново цялото имение ще е само наше.

— Това е добре. — Мариса му се усмихна. — Ако можеш да се справиш с Катрин, Жак и работниците.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам. Искаш пак да се заловиш за твоите дневници. — Мариса се облегна на ствола на едно маслинено дърво, вперила поглед в оранжево златистите крилца на пеперудата, кръжаща над малката леха с морави виолетки. — Защо са толкова важни за теб тези дневници, Питър? Каза ми, че Кейтлин се интересува от надписа върху „Вихрения танцьор“, но теб какво те вълнува?

Питър затвори подвързания с кафява кожа дневник на Катерина и се извърна към нея.

— Не знам. Предполагам, че винаги съм чувствал близки всички онези хора, които са ги писали и… не, не е това. От мига, в който започнах да чета дневника на Катерина се почувствах сякаш част от тяхната история. — Той направи гримаса. — Откакто дойдох във Вазаро, започнах дори да ги сънувам.

Мариса отскубна стръкче трева и го взе между устните си.

— Какво точно сънуваш?

— Кошмари.

— За „Вихрения танцьор“ ли?

— Не съвсем.

Тя поклати глава.

— Трябва ли да измъквам тайните ти дума по дума?

И тя щеше да го направи, помисли унило той. Явно беше доловила тревожната нотка в гласа му и сега щеше да настоява. Вече бе разбрал, че кротостта на Мариса прикрива непоколебимата й решителност, особено в случаите, когато ставаше въпрос за доброто на нейни близки.

— Сънувам Парадигнес.

— Кой?

— Не си ли спомняш? Разказвах ти, че Парадигнес бил брат на троянския цар, който дал на Андрос „Вихрения танцьор“ и му помогнал да избяга от Троя преди завладяването й.

— О, да. Самият той решил да остане и загинал при нашествието на гърците в града.

Питър кимна.

— Сънувах го.

— И какво стана накрая?

— Точно това, което може да се очаква от мен. Странен сън. Парадигнес седи в голям стол, подобен на трон. Главата му е подпряна на високата резбована облегалка, а очите му са затворени. Сякаш очаква нещо.

— Откъде знаеш?

— Усещам го. — Той безпомощно повдигна рамо. — Аз го наблюдавам, а същевременно чувствам, че съм самия той. Мога да усетя тъгата му, примирението и очакването му.

— Не ми звучи като чак толкова лош сън. Защо те плаши?

— Защото знам, че ще отвори очи и ще ме погледне. — Питър поклати глава. — Казах ти, че това са много странни сънища.

Мариса хвърли настрана стръкчето трева, което дъвчеше и коленичи пред него.

— Чуй ме, сънуваш такива диви сънища, защото последните четири дни умът ти е само в дневника на Катерина. Защо не сънуваш, например, легендите за „Вихрения танцьор“? А ако пак сънуваш този глупав сън, припомни си, че нямаш нищо общо с Парадигнес. Теб никога не биха те хванали, докато мълчаливо очакваш онези гърци да нахлуят и да те убият. Ти си много по-борбена натура. Щеше по-скоро да тръгнеш с Андрос или да спасиш Троя с голи ръце.

Той смутено се изсмя.

— Радвам се, че имаш такова мнение за мен.

— Вярно е. Ако тази вечер Парадигнес пак ти се яви, кажи му да си ходи. Той няма нищо общо с теб.

— Добре. — Всичко, което Мариса бе казала, беше много смислено. Той не би могъл да й обясни, какви чувства предизвикват тези сънища у него. Да стоиш пред онзи старец, да очакваш с ужас как той ще отвори очи, като знаеш, че това ще стане всеки момент, понеже по някакъв невероятен начин усещаш, че си част от този горд, печален троянец.

Мариса не беше права, че двамата с Парадигнес са съвсем различни. Тя не съзнаваше, че самата тя е борбената натура и всъщност иска да му внуши това качество с усилие на волята си. Той беше много по-склонен да приеме съдбата такава, каквато е и да се държи достойно, както бе направил Парадигнес.

Освен това, двамата имаха още нещо общо, за което не би споменал на Мариса. Старецът е бил напълно неспособен да избяга или да се бие, защото, също като Питър, е имал един недъг.

Парадигнес е бил инвалид.

— Права си, ще му кажа да се маха. — Питър се изправи и протегна ръка да я издърпа. — Хайде. Ела да отидем с колата до Грас, Опаковах колета за Кейтлин и искам да й го пратя днес следобед.

Тя кимна и тръгна редом с него.

— Почакай малко. — Той спря и се отдалечи на няколко крачки. — Слънцето блести през клоните на дърветата и сякаш рисува ореол около косата ти. — Той извади своя „Никон“, провесен на каишка около врата му и се вгледа в нея през визьора. — Какъв фантастичен ефект. Изглеждаш направо като ангел.

— Снимал си ме вече стотици пъти — възрази тя. — А снимките би трябвало да отразяват действителността. Аз определено не съм ангел.

— Знам това. — Също като майка си, Мариса можеше да бъде понякога удивително земна. — Все пак, искам да те снимам.

Не била ангел. Сериозна и сладка, и преливаща от жизненост в най-цветущия период на своя живот.

Изгревът.

Мариса и Питър спряха до лехите със здравец по пътя към селото, за да побъбрят с Жак.

— Наел си нови работници — отбеляза Мариса, оглеждайки полето от хълма, на който бяха застанали с Питър и Жак. — Имаше ли наистина нужда от тях? Брането на здравеца е почти приключило.

Жак повдигна рамене.

— Аниз е вече в напреднала бременност, за да работи на полето, а на Пиер му се наложи да отиде за известно време в Лион да помогне на майка си в магазина. Затова онзи ден наех двама сезонни работници да ги заместят. — Той се понамръщи. — Няма да се задържат дълго. Никой от тях не обича да си цапа ръцете или да се поти от усилие.

— Защо не си ми казал? Мога да идвам да ти помагам сутрин. — Тя се обърна към Питър, който бе насочил фотоапарата си някъде из полето. — Утре ще дойда в парфюмерийната лаборатория следобед вместо сутринта.

— Какво? — Тонът му беше разсеян, тъй като изщрака още няколко снимки. — Добре. Чудесно.

— Чу ли какво казах?

— Че ще се хванеш като робиня в Елисейските полета. — Той мръщеше лице, докато фокусираше апарата върху силното, набраздено от времето лице на Жак, след което щракна копчето. — Бих искал и аз да помогна.

— Остави това. Имаш достатъчно работа — Погледът на Мариса попадна на двамата мъже, работещи в другия край на лехата. Жак май беше прав, помисли тя. Никой от тях не се движеше в плавния, отмерен ритъм на останалите работници на полето и повечето време двамата се смееха и си говореха, вместо да берат. Високото момче със сламена коса приличаше на англичанин и вероятно беше във ваканция. Другият бе по-възрастен, може би в началото на трийсетте, нисък, набит и мургав.

— Е, мисля, че ще се справя по-добре от тях, Жак. Съвсем явно е, че нямат желание да се поизпотят.

— Ще ги раздвижа аз тях. — Жак стисна мрачно устни и тръгна надолу по хълма. — Ще трябва да се поизпотят, независимо дали им харесва или не.

Той им подвикна:

— Ей, Кембро, да не мислиш, че това е градинско увеселение? Ние тук берем цветята, а не ги миришем.

Високото момче със сламена коса го погледна виновно и започна бързо да бере.

— Също и ти, Ферацо — извика Жак към по-възрастния мъж. — Искаше тази работа. Тогава я върши.

Ферацо повдигна глава да изгледа Жак и оголи зъби в небрежна усмивка. Погледът му пробяга по Мариса и Питър, застанали на хълма. Огледа ги бавно и спокойно и чак тогава се наведе над оранжево-червените цветове на гераниума.

Късно следобед същия ден Ферацо позвъни на Ледфорд в парижкия му апартамент.

— Мисля, че днес един ме снима. Онзи, Московел, дето живее в селото — каза Ферацо, щом Ледфорд вдигна слушалката. — Това не ми харесва.

— Дали е заподозрял нещо?

— Не, той снима навсякъде.

— Тогава не се тревожи толкова. — Ледфорд се облегна на стола си. — Това ли е всичко?

Ферацо продължи с войнствен тон.

— Не, хич не ми харесва, дето трябва да се потя из това поле и да слушам празни приказки. Вече цяла седмица се мотая тук. Нямаме уговорка да работя като фермер.

— Само още малко. Какво прави оная жена от Вазаро, откак се е върнала?

— Не се е връщала.

Ледфорд бавно се надигна в креслото си, сякаш нещо го прониза.

— Какво искаш да кажеш, как не се е връщала? Тя напусна хотела преди четири дни и взе самолета за Ница.

— Ами, не е идвала тук. Само снимачният екип и Московел и…

— Защо не си ми казал, че не се е върнала във Вазаро?

— Мислех, че знаеш. — Гласът на Ферацо стана отбранителен. — Прати ме тук, в случай че тя се завърне.

Алекс беше пратил някого да я заведе при, него в Истанбул, за да бъдат заедно. Беше взел инициативата в свои ръце и бе успял да измами едновременно Ледфорд и хората му. Как ли сега им си присмива? Мислите на Ледфорд започнаха да се връщат назад във времето към онзи позорен период в Куонтико и в душата му се разбунтува ярост.

След това потресението му се превърна в толкова силна болка, че едва беше в състояние да мисли. Почувства се предаден. Как можа Алекс да му причини това? Беше позволил на онази мръсница да застане между тях и възвишената им великолепна игра. Ясно защо бе потънал сякаш в земята и Циганина не бе успял да го открие цели два дни. Сигурно в този момент се натиска с оная мръсница. Ледфорд беше вдигнал възпиращо ръка, когато можеше в същото време да нареди на Ферацо да го убие, а ето как му се отплащаше сега.

Той процеди през зъби:

— Ама че си тъпак, по дяволите. Исках да знам абсолютно всичко за жената.

— Не съм тъпак. Не знаех, че ти… да оставам ли сега във Вазаро?

— Какво? — Ледфорд се опита да разкъса гъстата пелена на болката, за да може да разсъждава. — Откъде се обаждаш?

— От селската аптека.

— Кажи ми телефонния номер и чакай там. Ще ти се обадя пак.

Ледфорд записа номера и затвори слушалката.

Кейтлин Вазаро. Беше виждал снимките й във вестника от тържеството във Версай, но си спомняше само смътния образ на висока жена с нежни черти на лицето. В началото беше просто пионка, но сега придобиваше все голяма тежест. Не беше си останала примряла от страх там, където й бе мястото след неговото предупреждение. Сигурно и самата тя е взела най-дейно участие в тази измама. Всичко беше по нейна вина. Бе се възползвала от разклатеното душевно равновесие на Алекс след смъртта да Павел, за да го прелъсти, да се опита да го отклони от неизбежната му схватка с Брайън. Тя беше причината за измяната на Алекс…

Той протегна ръка към телефона, но след това я отпусна. Ще остави това настрана. Ще опита да се изолира от него. Най-напред трябва да си свърши работата в Лувъра. Не бива да действа импулсивно, когато залогът е толкова голям. Откакто Алекс се бе завърнал в живота му, той беше забелязал, че му е все по-трудно да се абстрахира от чувствата си и добре съзнаваше опасността. Щом само успееше да се освободи от тези емоции, ясно виждаше, че е неразумно да упреква Алекс в измяна, след като е нямал и представа какво му е подготвил Брайън в случай, че издържи проверката. Тази неразумност едва не го бе унищожила като момче, но сега вече твърдо я беше овладял.

Той седна в креслото край масата и се опита да освободи ума си от всякакви чувства. Трябваше да обмисли хладнокръвно и бързо как да покаже на Алекс, че не е спечелил нищо със своята измама и да поправи злото, което му беше причинил.

Алекс бе застанал до френския прозорец и рязко се обърна към Кейтлин, когато тя влезе в къщата.

— Къде беше, по дяволите?

— По-спокойно, Алекс — каза Кемал кротко, като се надигна от кушетката.

Кейтлин погледна мрачното изражение на Алекс и веднага застана нащрек. Остави тефтерчето и чантичката си на масата до вратата и свали слънчевите си очила.

— В Археологическия музей. — Тя заобиколи барчето отвори хладилника и извади бутилка лека бира. Без да обръща внимание на Алекс, каза: — Здравей, Кемал.

— Добър ден, Кейтлин. — Той й се усмихна лъчезарно. — Приятно ли прекара деня?

— Не, беше ужасно. Боли ме главата, вратът ми е схванат и съм страшно изморена. — Тя си наля чаша бира и постави бутилката обратно в хладилника. — И нямам никакво настроение да се подлагам на инквизиция.

— Е, това вече е прекалено. — Алекс я изгледа гневно. — Измъкваш се оттук още преди да съм станал и не се връщаш чак до три следобед, а очакваш и да не те разпитвам, така ли?

— Звучиш като нещо средно между училищен директор и разярен съпруг. И двете роли еднакво не ти подхождат.

— Той беше много разтревожен — каза бързо Кемал. — Мислел, че си с мен, докато се отбих у вас за обяд.

— Би трябвало да си с него — каза Алекс. — Но не, ти си се разхождаш из Истанбул сама, без да предупредиш никого.

— Оставих ти бележка.

— В която пише само, че ще се върнеш след няколко часа.

— Не съм очаквала, че ще ми отнеме толкова време. Отидох в музея и не исках никой да ми досажда, докато работя. — Тя вдигна чашата към устните си и отпи глътка бира. — Освен това, Кемал би се отегчил.

— С теб? Никога.

— Млъкни, Кемал — каза Алекс.

Кемал кимна.

— Май така ще е най-разумно. — Той седна на една табуретка и опря лакти върху барплота. — Продължавайте.

Кейтлин заобиколи барчето и седна в кресло стил Кралица Ана срещу кушетката.

— Нямам намерение да ти се извинявам, Алекс. Не мога да позволя на Ледфорд да ме превърне в затворничка. Не съществува причина той да подозира, че не съм се качила на онзи самолет до Ница и е съвсем ясно, че не знае за престоя ни тук, иначе досега да е предприел нещо. Ходеше ми се в музея и отидох.

— Без предпазни мерки.

— Три дни наред излизам с Кемал и нищо особено не се случва.

— Та кой би посмял да те закачи с такъв тигър като мен за пазач — привлече Кемал удивения поглед на Алекс и поклати глава. — Мисля, че е по-добре да си тръгвам. За мен е много трудно да не се намесвам, а и съм объркан на чия страна да застана. — Той се надигна от табуретката и тръгна към вратата. — А, разбира се, чиято и страна да взема, тя неизбежно ще победи, тъй че наистина няма да е честно. — Той отвори входната врата. — Оправяйте се сами. Утре ще се видим.

Кейтлин остана загледана във вратата, дори след като я бе затворил и внезапно започна да се смее.

— Той невероятен.

— Сякаш светът е създаден заради него. — Той опита да се усмихне, но не успя. — Кемал беше прав, много се разтревожих. Достатъчно опасно беше, когато излизаше с него, но това днес надмина всички граници. Ставаш вече прекалено самоуверена.

— Може би. — Тя отпусна глава върху облегалката на креслото си. — Не можех просто така да си седя тук. Искам да чувствам, че върша нещо.

— И какво свърши?

— Разучих всяка плочка и стена с надпис в музея. После поговорих с уредника мосю Модул и го убедих да ме заведе долу в склада, за да разгледам експонатите, които не са изложени.

— Тогава не е за чудене, че си се изморила.

— Имаше няколко плочки със знаци, подобни на онези върху „Вихрения танцьор“, но неговите са по-близки до гръцкия.

— Нима си очаквала да откриеш отговора на загадката точно тук?

— Не. — Тя отпи от бирата и завъртя глава наляво и надясно, за да раздвижи напрегнатите мускули на врата си. — Когато е бил създаден „Вихреният танцьор“, е имало толкова много разпокъсани държавици и култури, че сигурно повечето езици са били сродни помежду си. Три от надписите в музея не са разчетени и до днес. Ябълката на Нютон не пада всеки ден. Дори не знам откъде да започна.

— Ти вече си започнала.

— И аз мисля, че съм започнала, нали? Процесът на елиминиране на вероятностите рядко е удовлетворителен. Показах на уредника снимките от надписа и той каза, че писмеността му изглежда смътно позната.

— Наведи си главата напред. — Гласът му звучеше съвсем отблизо. Бе застанал точно зад стола й.

— Какво?

Той не я изчака да му се подчини. Ръцете му бяха вече на тила й, а силните му пръсти я масажираха, докато палците разтриваха врата й нагоре-надолу.

Тялото й се стегна, всички мускули се втвърдиха.

— Не така — каза той строго. — Само се опитвам да ти помогна. Затвори очи и се отпусни. — Връхчетата на палците му потъваха дълбоко в сухожилията на шията й и тя усети как през тялото й минава приятна вълна след явното отслабване на напрежението. Отпусна се сладостно върху възглавниците на креслото.

— Той каза ли къде мисли, че ги е виждал?

Тя притвори очи и тъмнината, в която потъна, направи удоволствието от допира му толкова интензивно, че с голямо усилие на волята си припомни за какво всъщност бяха говориш преди това.

— Не, той каза, че ще помисли отново. Утре ще се обадя да проверя.

— Не мислиш ли, че малко го притесняваш?

— Не е толкова голямо притеснение да му напомня, че трябва да помисли.

— Ами ако и утре не се сети?

— Ще му се обадя вдругиден.

— И на следващия и на по-следващия. — Той се изсмя. — Кажи ми, този нещастник дали си има телефонен секретар?

— Вече няма да действам по тоя начин. Сега сме в един и същи град е мосю Модул.

— Аллах да го пази, горкия.

— Не си справедлив. Никога не съм била груба към Питър.

— Само настойчива. — Палците му натискаха мускулите в долната част на тила й. — Следващият път като отидеш в музея, гледай да извикаш мен или Кемал да те пазим.

Ръцете му вече се спуснаха към долната част на врата и ключиците й, при което тя почти примря от удоволствие, докато той притискаше, масажираше и отпускаше схванатите й мускули. Приливите на облекчение, заедно с краткотрайните болезнени бодежи караха кръвта да кипне във вените й и тя се почувства отпаднала.

— Най-добре се концентрирам, когато съм сама.

— Но не и когато си мъртва.

Тихо произнесените думи я сепнаха, но не толкова, че да излезе от омаята. Кожата на гърлото и раменете й започна да се затопля и да потръпва под дланите му. Странно, дори и със затворени очи сякаш виждаше силните му, загорели пръсти, впиващи се ритмично в плътта й.

— Знам, че може би нещо ме заплашва… но не го чувствам като реално. Никога не съм го възприемала като реално. И как би могло да бъде? Струва ми се невъзможно, че съвършено непознат човек би искал да ме убие. Не виждам никакъв смисъл в това.

— Кейтлин, за Бога, не ставай толкова глупава и безразсъдна. Един човек на прицел е толкова по-уязвим, колкото си мисли, че нищо не го заплашва. Виждал съм подобни неща и преди. Първо си уплашен, после, когато известно време не се случва нищо, те обхваща досада. А тя поражда безразсъдството. — Гласът на Алекс беше дълбок, мек, убедителен. Тя усещаше мириса на цитрусовия му одеколон в обгърналата я тъма. — Няма да ти се меся. Нека само бъда край теб.

Мускулите й вече се бяха отпуснали и тръпнеха от животворния прилив на кръв, но тя все още не помръдваше. Искаше да чувства още допира му, искаше ръцете му да се плъзнат надолу и да обхванат гърдите й, искаше той да се наведе над нея и да впие зъби в презрамката на… тя се отдръпна рязко от него и се изправи отсечено. Господи, как можеше да изглупява така? Извърна се отривисто към него.

— Боже мой, наистина си добър, Алекс.

Той я изгледа напрегнато.

— Предполагам, че имаш предвид способностите ми на масажист?

— Дай на един човек това, от което има нужда и той ще направи всичко, което поискаш. Нали така стоят нещата?

— Да.

— Вече не можеш да ме манипулираш със секс Алекс.

— Не съм и опитвал. — Той срещна спокойно очите й. — Поне в началото, исках само да ти помогна.

— Но би го направил.

Той се усмихна горчиво.

— О, да. Бих използвал секса, за да те държа изкъсо, ако това е начинът да запазя живота ти. Бих използвал всичко, което ми е по силите.