Защото те обичам

18. Да оцелееш

Днес

В самолета

14:15 ч.

Самолетът за Ню Йорк продължаваше своя полет на повече от 12 хиляди метра височина, прелитайки като гигантска птица над обширните равнини.

Иви затвори вратата на тоалетната, измъчена от това, което току-що беше преживяла. Капчици пот бяха избили по челото й, гърдите й дишаха тежко, тялото й се тресеше. Кой може да е татуирал без нейно знание на рамото й този проклет белег, който странно приличаше на рисунките на малкото момиченце, което седеше до нея?

Залитайки по пътеката, тя се върна обратно, като си проправяше трудно път между стюардесите, които раздаваха подносите с храна, и пътниците, които си раздвижваха краката, за да не получат флебит или белодробна емболия, новите „синдроми на бизнес класата“, с които медиите чрез своите репортажи им проглушаваха ушите.

Иви стигна до своя ред и си седна на мястото, внимавайки да не събуди Лейла. После благодари на Марк за любезността му да вземе и нейния поднос.

— Лошо ли ви е? — попита той, като видя измъченото й лице.

— Не, само от умората — отвърна тя, без да си въобразява, че ще го заблуди.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Можете да ми подадете раницата.

Марк вдигна багажа й, който се бе хлъзнал под неговата седалка. Ципът не беше добре затворен и една книга изпадна от раницата на пода.

Докторът се наведе и я взе. Тя представляваше подвързан том с овехтяла корица и с подгънати страници, многократно четени и препрочитани. Той не можа да надмогне своето любопитство и хвърли поглед към заглавието:

Марк се сепна от изненада. Преди няколко години Конър бе написал тази книга, за да прогони демоните на своето минало. Еклектично произведение, което съчетаваше жанра на психологическото есе с този на спомените от детството. На базата на собствения си опит и на най-сензационните терапевтични сеанси, които бе ръководил, Конър предлагаше на читателите си начини да се излекуват от своите страхове, да разберат причините за тревогите си и да устояват на страданията. Понеже бе публикувана от слабо известен издател и форматът й не отговаряше на стандартите, книгата нито бе рекламирана както трябва, нито предизвика отзиви в пресата. Но, хвалена от уста на уста, публиката й постепенно се разшири и книгата си спечели множество пламенни привърженици.

Докторът обърна томчето. На гърба на книгата имаше снимка на Конър с неговата странна меланхолична усмивка, пределно позната на Марк. Тази импровизирана среща с образа на приятеля предизвика у него нов прилив на вълнение. Двамата бяха толкова близки и споделяха всичко, преди той да слезе в ада. Защо не му се бе обадил, за да му съобщи новината за Лейла? Как така не се бе сетил?

— Това е любимата ми книга — сподели Иви. — Чели ли сте я?

— Написана е от най-добрия ми приятел — призна докторът, връщайки й книгата.

— От най-добрия ви приятел? Вие ли сте онзи Марк, за когото той говори толкова често?

— Да, израснахме заедно в един и същ чикагски квартал.

— Зная.

— Защо казваш, че това е любимата ти книга? — поиска да разбере Марк.

— Защото ми помогна. Глупаво е да го кажа, но понякога имам впечатлението, че е написана за мене.

— Без съмнение това е най-хубавият комплимент за една книга — отсъди Марк.

— Винаги съм се питала… — започна Иви.

— Какво?

— Дали е истина това, което се разказва в книгата.

— Всичко е истина — увери я Марк. Ала след кратка пауза уточни: — Но това не е цялата истина.

— Какво искате да кажете?

— Има важни неща, които Конър не е могъл да разкаже.

— Защо?

Марк се взря в очите на Иви. Понякога се чувстваше способен да прецени даден човек за части от секундата. Поне беше в състояние да каже дали може да му гласува доверие.

Тя е от нашите — увери го вътрешният му глас.

— Защо не е разказал всичко? — повтори настоятелно въпроса си Иви.

— За да не отиде в затвора — отговори й Марк.