Защото те обичам

Епилог №2 Тяхната история… Иви и Конър

Чикаго

Иви излезе тичешком от болницата и се качи в таксито, което я чакаше от двайсет минути. Каза на шофьора адреса на един ресторант на „Магнифисънт Майл“, а след това, понеже беше по бяла престилка, взе да сменя дрехите си на задната седалка.

Бяха изминали десет години след първата й среща с Конър. Някогашната прилична на жив скелет девойка сега беше красива двайсет и пет годишна жена. Преди два месеца бе получила своята диплома по медицина и тъкмо тази седмица започваше първата година на стажа й в отделението за тежки изгаряния към Презвитерианската болница в Чикаго. Същото място, където доста години преди това Конър беше лекуван, след като бе нападнат. Едно не съвсем случайно съвпадение…

Иви направи всичко възможно, за да получи този пост. Тя желаеше да остане в града, където Конър бе роден и бе прекарал детството си, да стъпва там, където той е минавал, да гледа това, което той е виждал, да изстрада неговите страдания, така че в крайна сметка да се слее с него.

Тя бе поканила Конър на ресторант, за да отпразнува дипломирането си. Това беше начин да му благодари за всичко, което бе сторил за нея през изминалите десет години: че винаги бе присъствал в нейния живот, че бе осигурявал издръжката й, за да може да следва, че я беше въвел във фамилния кръг, който бяха си създали с Марк и Никол.

А тя имаше да му направи и едно признание.

Нещо, което тежеше отдавна на сърцето й…

Два дена преди това по време на показна визитация, предназначена за новия персонал, Иви срещна доайенката на болницата Лорина Маккормик, която в миналото ръководеше отделението за тежки изгаряния. Без да я е виждала преди това, Иви вече знаеше коя е. Конър й беше говорил за нея и за нейната всеотдайност при лечението му.

— Ако съм все още на този свят, то е благодарение на нея — беше споделил той пред Иви в един от редките моменти на откровение.

Иви очакваше с любопитство да срещне тази лекарка. За нейна изненада тя я изгледа със смущаваща настойчивост, при все че я познаваше.

Още по-голямо бе учудването на младата жена, когато на другия ден получи електронно съобщение от лекарката, в което беше посочен само номерът на досието на някакъв мистериозен пациент.

Иви потърси случая, но досието беше твърде старо, за да може да се запознае с него в интернет. След вечерното си дежурство тя слезе на третия подземен етаж, където се намираше архивът. Наложи й се да крачи между огъналите се под тежестта на папките етажерки в продължение на часове, за да открие най-сетне въпросното досие.

Досието на Конър.

Тя го отвори с треперещи ръце. Сред многото рентгенови снимки и протоколи по извършените операции Иви откри десетки рисунки, направени от Конър по време на престоя му в болницата. Със свито сърце тя внимателно ги разгледа една след друга. Все същото лице на жена, изписано с необикновено нежни щрихи.

Нейното лице…

Тя сметна, че този епизод за нея е като съдбовен знак, и реши да се възползва от него. Знак, който я окуражаваше да признае любовта си пред Конър.

Тази привързаност имаше дълбоки корени.

След хипнотизирането Конър се беше почувствал отговорен за девойката, която толкова му напомняше за собственото му юношеско минало.

— Тя е от нашите — бе отбелязал Марк по време на терапията. И наистина, двамата бяха минали през сходни изпитания, бяха понесли приличащи си унижения.

От самото начало се бяха почувствали близки и любовта на Конър към Иви се бе засилила с течение на годините.

И за нея той беше единственият човек на този свят. Приемайки помощта му, тя бе поверила живота си в неговите ръце и той бе станал всичко за нея. Често си спомняше списъка, който бе съставила в края на своя дневник, докато живееше в Лас Вегас. Много малко неща се бяха осъществили. Никога не беше ходила на почивка заедно с майка си, която умря без присаден черен дроб. И все пак Иви бе успяла да отиде в Ню Йорк и да срещне човек, който да я разбира.

Колкото до последното й желание — някой да се влюби в мен — тя мечтаеше само за едно нещо: този някой да бъде Конър.

Конър пристигна пръв пред ресторанта. Той остави беемвето си на служител на хотела и се качи с асансьора на терасата, откъдето се откриваше панорамна гледка над река Чикаго. Предложиха му да седне на огряна от слънцето маса и оттам той можа да обходи с поглед огромната гора от небостъргачи. Бе напуснал този град преди тридесет години при трагични обстоятелства и сега за пръв път се връщаше в него. Беше заминал като прокуден, а се връщаше като завоевател.

Последните десет години се бяха оказали благотворни. Експериментите му в областта на терапията чрез хипноза бяха признати от колегите му и вече се преподаваха в медицинските факултети. Той бе използвал този метод при стотици пациенти и за две поредни години бе носител на почетното звание „най-добър лекар в Америка“.

В семейно отношение бе станал кръстник на двамата синове на Марк, с когото се срещаше почти ежедневно. Макар че не работеха заедно, двамата бяха останали много близки. Впрочем Марк беше единственият, на когото той повери тайната си, която го измъчваше от около две години и срещу която искаше да се бори…

В таксито Иви свали маратонките си и си обу по-представителни леки обувки. Бръкна в чантата си и извади козметичен несесер, използва малко пудра и молив за очи и хоп — готово. Искаше да бъде красива, както на рисунките на Конър.

Как ли щеше да реагира той, когато му признае чувствата си? Нищо определено не можеше да предположи. Но не биваше повече да премълчава любовта си, която ставаше все по-силна и можеше да я задуши и дори да я унищожи.

Всичко добро, което беше се случило в живота й, се дължеше на Конър. Иви често се питаше какво щеше да стане с нея, ако не беше срещнала невролога през онази Коледна нощ, когато бе дръзнала да му открадне чантата. Къде щеше да е сега?

В затвора? Умряла? Сервитьорка в някой третокласен мотел? Понякога успехът в живота зависеше от съвсем дребно нещо: от случайна среща, от хрумване, от предоставила се възможност, просто от една нишка…

През всичките тези години тя непрестанно се беше старала да го смае, да спечели неговото одобрение. Всичко, с каквото се захванеше, го правеше заради него. Защото само с него се усещаше такава, каквато е. Конър беше една липсваща от нея част. Той знаеше всичко за нея и тя всичко за него. Иви чувстваше неговите болки, неуспехите и опасенията му.

А когато искаше да си представи бъдещето, винаги се виждаше редом с него и не можеше да допусне, че друг мъж може да бъде баща на нейните деца.

Конър погледна часовника си и отпи глътка минерална вода. Защо бе приел тази покана? Защо си налагаше и това мъчение?

Дълго време Иви и той вършеха много неща съвместно, но напоследък Конър се беше отдалечил: все по-често изнасяше лекции в чужбина и не й се обаждаше по телефона. Защо? Защото си даваше сметка, че се е влюбил в младата жена и не можеше повече да представя любовта си като обикновена привързаност. Обичаше всичко у нея: гласа й, жестовете й, усмивката й, бенката й, а и тя знаеше всичко за него.

Когато бе с нея, Конър чувстваше, че в него се събужда онова, което бе скътал дълбоко в душата си: надеждата, желанието да се открие пред другите, вярата в бъдещето. Като невролог той знаеше, че любовното усещане не е нищо друго освен биологичен — хормонален и невротрансмисионен процес. Но това не променяше нещата: той трябваше да изтръгне това натрапчиво чувство.

Дори и да спечели любовта на Иви, вероятността да я изгуби един ден беше достатъчна, за да се откаже да предприеме каквото и да било. Беше навършил 45 години, на върха на своята кариера и на славата си. Сега все още беше привлекателен и съблазнителен. А утре? Ами след десет, петнайсет или двайсет години?

Той не можа да издържи на напрежението и изведнъж стана. Какво ли диреше в този ресторант за туристи? Защо ли чакаше една жена, която не би могъл впоследствие да обича? Хвърли една банкнота на масата, отправи се към изхода и извика асансьора.

Таксито остави Иви пред ресторанта.

Тя мина през главното фоайе и извика асансьора, за да се качи на терасата.

Двете кабини се разминаха, без двамата да подозират.

Каква може да е причината пътищата на двама влюбени да се разминат? Няколко секунди, малко колебание, непредоставил се случай, просто една нишка…

Конър взе колата си и в съвсем объркано състояние на духа реши да се върне на летището. Тъкмо щеше да поеме по експресното платно, когато през ума му мина опасното хрумване да се върне обратно и да се отправи към квартала на своето детство.

За изминалите трийсет години много малко неща се бяха променили в Грийнуд. Процесът на замогване, който бе завладял една част от Саут Сайд, изобщо не бе засегнал разнебитените кули в града на неговото детство. Конър спря чисто новата си кола в средата на паркинга. Някога такава кола щеше да бъде открадната или запалена за по-малко от четвърт час. Дали днес щеше да оцелее за по-дълго време? Сигурно не, ако се съди по погледите и по подмятанията, които му отправяха една група хулигани. Конър мина между тях, без да се отклони от посоката си. В това време баскетболна топка се търкулна до краката му. Той се наведе, взе я и я хвърли към две момчета, които играеха на същия терен, където Марк и той често пъти си търкаха подметките. С известно опасение Конър влезе във входа на сградата, в която бе живял. Само една част от пощенските кутии бяха изтръгнати. Върху останалите видя няколко познати имена, но не и това на последното семейство, което го беше приютило. В тясното помещение край стълбището едно момче тихо си пишеше домашното.

Винаги има някое такова… — помисли си Конър и му кимна с глава.

После тръгна по стълбището към мястото, където се намираха контейнерите за боклук. Вървеше бавно и неуверено, подпирайки се о бетоновото перило. Защо правеше това? Какво търсеше в студеното и мрачно място, където бе изгубил своето детство?

— Ей, педалче, знаеш ли какво правим с боклуците?

Конър се стресна и се обърна, но не видя никого. Това бе игра на неговото въображение. Трийсет години бяха изминали от онази трагична вечер, но раната в съзнанието му все още бе жива.

Когато стигна до прага, той натисна бутона за осветлението, но помещението си остана тъмно. Навярно счупената крушка не бе сменяна през цялото това време. Поколеба се дали да влезе. Какво искаше да си докаже? Че вече не го е страх? Че можеше да надвие своите демони?

Макар и боязливо, той влезе в стаичката и затвори металната врата след себе си.

— Педалите ги изгаряме! — изкрещя един глас в главата му.

Сега бе сам в тъмното, а и наоколо бе пълен мрак. Почувства как тялото му трепери и как капки пот се стичаха по гърба му. Изведнъж чу шум и въпреки тъмнината му се стори, че съзира смътния силует на петнайсетгодишно момче. Сърцето му почна да бие по-учестено. Направи няколко крачки към него и се видя такъв, какъвто беше като малък: блед, хилав, с твърде тесни за телосложението си дрехи. Като че ли някогашното момче Конър го гледаше, сякаш отдавна бе очаквало този посетител. И той усети как в него се пробужда онзи изконен страх, който в действителност никога не беше го напускал и толкова често му беше вгорчавал живота.

— Не бива да се страхуваш! — прошепна му юношата.

— Заради теб се страхувам — отговори му тъжно Конър.

Другият го погледна, сякаш искаше да го успокои, и рече:

— Сега съм добре.

Конър сложи ръка на рамото на момчето, после затвори очи и страхът му постепенно се разсея.

И изчезна.

Когато Конър излезе от сградата, Иви го чакаше при колата му. Не й беше необходимо много време, за да го открие. Вътре в себе си тя бе сигурна, че всичко ще стигне дотук, до кулите от детството, с което човек никога не се разделя окончателно.

С доверчива крачка тя се приближи до него.

Знаеше, че отсега нататък всичко ще върви добре.

Където хората се обичат, никога не настъпва нощ.