Защото те обичам

29. Нощта, когато всичко започна (продължение)

Бъдни вечер на 2006 г. в центъра на Манхатън…

3:30 ч. — Конър и Алисън

Снегът блести под уличното осветление на Сохо.

Конър паркира своя „Астън Мартин“ и се прибира в апартамента си, студен и безличен хангар, където идва само за преспиване. Натиска електрическия ключ и запалва само една обикновена крушка, самотно висяща от тавана в сякаш необзаведения апартамент. Разсеяно преминава през големия хол със светъл паркет, където още има няколко неразопаковани картонени кутии. Кухнята е гола, както и дневната. Шкафовете са празни, а стъклокерамичните плочки са чисто нови. Конър отваря хромирания хладилник, взема бутилка шардоне, налива си чаша и се връща в хола. Помещението е ледено, затова засилва отоплението, но климатикът бълва само студен въздух. Изпива чашата си на един дъх и си налива друга. Може би трябваше да вземе бутилката със себе си. Чувства някаква бездна в душата си, както често му се случва, когато не е на работа. Бездна, която нищо не може да запълни: нито някой човек, нито някаква придобивка, нито някаква дрога. И личният му живот е като апартамента: отчайващо празен.

Конър сваля вратовръзката си и прави няколко крачки към остъклението. Долу на тротоара забелязва един самотник като него: снежния човек, на когото бе дал шала си. Вдига чашата си към този брат по нещастие, после се отпуска на канапето и машинално включва големия плосък екран, прикрепен към стената. Прекъсва звука и почва да превключва един след друг каналите. На един дават откъси от стари филми, чиято развръзка е в коледната нощ: „Животът е чудесен“, „Чудото на 34-та улица“ и др.

Според народното вярване тази нощ е особена: всичко може да се случи в нея.

Така си мислиш!

Конър затваря очи. Образът на Иви, онази странна и тъжна девойка, която се бе опитала да му открадне чантата, все още се рее в съзнанието му: знае, че тя ще прекара една студена и страшна нощ, чувства, че е на ръба на бездната, разяждана от омразата, но така и не е могъл да й помогне.

Докато се самообвинява, той чува телефонен звън. Намръщва се. Навярно е Никол: беше забравил да й се обади. Поглежда дисплея, на който е изписано „непознат номер“.

— Ало?

— Вие ли… Вие ли сте Конър Маккой?

— Да.

— Знам, че е късно и че сигурно ви безпокоя, но…

Гласът е на по-скоро млада жена, но си личи, че е силно разтревожена.

— … но баща ми препоръча да се обърна към вас… Каза ми, че само вие можете да ми помогнете.

След всяка нейна дума се чува хълцане.

— Какво ви се е случило? — пита докторът.

— Извърших убийство.

За момент Конър остава като втрещен. От другата страна се чуват само ридания и въздишки.

— Трябва да се успокоите, госпожице! — съветва я той. — Може ли да ми кажете коя сте?

— Казвам се Алисън Харисън.

Конър прави няколко крачки към прозореца. През стъклото вижда, че на улицата стои млада жена, опряна на капака на автомобил.

— А къде се намирате, Алисън?

Забулена от падащите снежинки, младата жена вдига очи към прозорец на последния етаж. В момента, когато погледът й се спира на Конър, той чува:

— Долу, точно под вашия прозорец.

Един час след това

Стаята е потънала в полумрак. Алисън спи на канапето в хола. Застанал до прозореца, психологът озадачено наблюдава новата „пациентка“.

Той знае коя е. Виждал е снимката й по вестниците и списанията. Чувал е за нейните простъпки и знае, че името й е синоним на скандал и не слиза от жълтата преса. Но младата жена, с която току-що е разговарял, не е нито арогантна, нито глезено момиче. Объркана и преследвана от миналото, тласкащо я всеки ден към пропастта, тя е дошла да го моли смирено за помощ.

За около час Алисън му разказа своята ужасна история: за произшествието с колата, което отнема живота на едно момче, за трупа, който изчезва благодарение на баща й, за своята депресия и за невъзможността да продължи да живее така, за низа от пагубни действия, за опитите за самоубийство. Тя иска по един или друг начин да се сложи край на този кошмар, макар да е убедена, че няма изход от този ад. Готова е още тази вечер да отиде да се предаде на полицията, но не й стига смелост. Като последна възможност за спасение решава да се обърне към Конър, както преди доста време я е посъветвал баща й.

Конър слага цепеница в камината и разравя огъня. Сега си спомня, че няколко месеца след публикуването на книгата му бе получил писмо от Ричард Харисън. Бизнесменът бил впечатлен от произведението му и искал да се срещнат. Лекарят не бе отговорил на предложението му, но когато няколко месеца по-късно милиардерът публично бе огласил своето заболяване, Конър, вече на върха на славата си, съжаляваше за пропуснатата възможност.

„Детето, което убих, ми се присънва всяка нощ“ — призна си Алисън в края на своя разказ. При тези думи Конър леко изтръпна, защото, слушайки младата жена, той като че ли чуваше собствения си глас и чувстваше нейното страдание като свое. И тогава си обеща да й помогне.

Най-напред й даде транквилант, а после й предложи да пренощува в дома му. На другия ден щеше да й говори за нови начини на лечение, но дотогава тя трябваше добре да си почине. Поуспокоена от думите на лекаря, тя легна близо до камината, загърната в одеяло, и не след дълго заспа.

4:45 ч. Конър и Иви

Потънал в своите мисли, Конър се готви да запали цигара, но в този момент телефонът отново иззвънява. Изненадан от второто нощно обаждане, той бърза да отговори, за да не се събуди Алисън.

— Доктор Конър Маккой?

— Да, аз съм.

— Обаждаме се от полицията…

Обвинявам ви за убийството на двама души в Чикаго през 1989 г.

— … лейтенант Дейв Донован от 14-ти район…

Обвинявам ви, че сте подслонил убийца във вашия дом…

— … извинявайте, че ви безпокоя посред нощ, докторе!

— С какво мога да ви бъда полезен, г-н лейтенант?

— Двама наши служители задържаха непълнолетно момиче, прислонило се във входа на жилищна сграда в Гринич Вилидж. Казва, че майка й е умряла и няма никакви близки в Ню Йорк.

— Иви Харпър ли?

— Точно така се представи. Твърди, че е ваша пациентка.

— Да… така е! — излъга го Конър. — Как е тя?

— Беше в хипотермия, но сега се възстановява. Според регламента би трябвало да се свържа със социалните служби, но предпочетох най-напред да се обадя на вас.

— Идвам! — обещава докторът и затваря телефона.

Вече успокоен, Конър чувства някаква еуфория при мисълта, че ще види Иви. Дали наистина през тази нощ всичко може да се случи?

— Внимавай… Джеръми! Внимавай!

Конър се обръща рязко към канапето. Алисън се мята в кошмарен сън, борейки се срещу невидим неприятел.

Той коленичи до нея, леко я събужда и казва:

— Трябва да изляза за малко.

— Нали ще се върнете? — пита младата жена сънено.

— Веднага щом мога — уверява я той.

Конър отива в кухнята да приготви отвара.

— Джеръми ли се казваше момчето, което бутнахте?

— Да, това е всичко, което знам за него — потвърди Алисън. — Името го пишеше на неговата верижка.

— На неговата верижка ли?

— То имаше верижка на китката, но закопчалката й се счупи. И аз я прибрах в колата.

Казвайки тези думи, Алисън бърка в чантата си, изважда верижката, някои от чиито халкички са сплескани, и я слага на ниската масичка.

Конър се връща в хола и подава на Алисън чаша с димяща смес. Когато взема верижката, той е толкова развълнуван и разстроен, че му се налага да направи свръхчовешко усилие, за да прикрие смущението си от Алисън. После си надява палтото, казва едно вяло „доскоро!“ и излиза от апартамента. Едва в асансьора се отпуска и дава воля на мъката си.

Защото знае кой е Джеръми.

Полицейският участък на 14-ти район

— Ето, това е, което поискахте от мен — казва Конър и подава на полицейския служител формуляра за медицинските разходи, който е попълнил пред очите му.

Докато полицаят преглежда внимателно документа, Конър крачи насам-натам из приемната. През тази коледна нощ в участъка кипи напрегната работа: от всички страни идват полицаи, които ескортират хулигани, пияници, пострадали при пътни произшествия. Конър мрази това място, както и всичко малко или много свързано с полицията. Откакто бе гледал „Клетниците“ в Бродуей, той се идентифицира с Жан Валжан, който непрекъснато се страхува от завръщането на Жавер. Той е дълбоко убеден, че убийството на дилърите един ден ще изплува на повърхността и че животът му ще свърши между стените на някой затвор.

— Добре! — отсича полицейският служители поставя формуляра в съответната папка.

После взема телефона, промърморва няколко думи, обръща се към Конър и с деликатността на съдържател на публичен дом заявява:

— Ще ви доведат момичето.

Налага му се да почака десетина минути, докато освободят Иви.

— Здравей! — казва й той, когато най-после я вижда.

— Здравейте! — отговаря тя и пристъпва към него.

Тя е мръсна, изнемощяла и едва успява да държи очите си отворени. Студът, недоспиването и престоят в килията много са я измъчили.

— Да тръгваме! — предлага Конър и взема раницата на момичето.

Те се движат безшумно в комфортния „Астън Мартин“, а градът прелита пред очите им. Мощните чистачки бързо премахват от предното стъкло редките снежинки.

— Благодаря ви, че дойдохте! — казва Иви с умора в гласа и въздиша. — Съжалявам, че ви събудих посред нощ.

— Напротив, добре си постъпила — отвръща й Конър. — Вече се безпокоях за тебе.

Макар че улиците са пусти, снегът ограничава видимостта. Докторът намалява скоростта на пресечката с „Хаустън стрийт“ и поема на юг.

— И без това не спя по много — уточнява той.

— Знам — заявява Иви своята осведоменост.

Движейки се по „Лафайет стрийт“, в момента, когато отминават кварталите Нолита и Малката Италия, Конър свъсва вежди и пита:

— А откъде знаеш?

— Пише го в книгата.

— В коя книга?

— Във вашата — казва тя и изважда от раницата си стария екземпляр на „Да оцелееш“.

Конър с недоумение клати глава и за пръв път съзира дяволито пламъче по лицето на момичето. Не истинска усмивка, а само наченка.

Иви се навежда към прозореца. Все още не се е съмнало, но се чувства, че нощта си отива.

Колата вече се движи по тесните улички на Лауър Манхатън. Притисната от вертикалните стени на небостъргачите, тя се промъква през каньони от стъкло и стомана, влиза в „Чърч стрийт“ и стига до зоната „Граунд зеро“.

— Къде отиваме?

— В клиника „Моцарт“. Там работя, когато не съм в кабинета си.

— Не искам да ходя в болница — заявява девойката.

Няколко секунди бяха достатъчни, за да се събудят нейните подозрения, недоверието и страхът, че няма да може да изпълни желанието си да отмъсти.

— Трябва да си починеш и да се лекуваш! — отговаря Конър с тон, недопускащ възражение.

Но Иви не му обръща внимание:

— Искам да сляза! — настоява тя и хваща вътрешната ръчка за отваряне на вратата.

— Трябваше да те оставя в затвора — въздиша Конър.

И докато колата се движи с пълна скорост, девойката внезапно отваря вратата и откопчава предпазния колан.

Конър натиска рязко спирачките при църквата „Св. Троица“ и страшно ядосан излиза от колата, заобикаля я и хваща момичето за яката.

— Да не искаш да се убиеш? — избухва той и я измъква навън.

Изненадана от гневната реакция на доктора, Иви затваря очи и обръща глава, като да се предпази от удар.

— Я се погледни, дявол да го вземе! — крещи Конър. — На нищо не приличаш. Изнемощяла, повехнала, състарена!

Момичето гледа отражението си в стъклото на вратата, но бързо свежда очи, защото от видяното й става зле.

— Ако искаш да умреш, продължавай по същия начин! Вече си тръгнала по тоя път! Ти не познаваш Ню Йорк. Ако те оставя тук на тротоара, няма да издържиш дори една седмица. Ще умреш или ще станеш уличница за по 15 долара на сеанс. Дотам ли искаш да стигнеш?

Вбесеният доктор удря с юмрук капака на колата, а по бузите на втрещената Иви се търкулват парещи сълзи.

Вече всичко са си казали. Стоят и се гледат в леденото утро, под сянката на мъртвите кули. Вече са напълно сразени, безсилни, нищо не чувстват.

След известно време Конър бавно сяда зад волана и запалва двигателя. Иви стои неподвижно на тротоара като призрак.

— Дори и една седмица! — повтаря Конър, сякаш говори на себе си.

Лъскавият „Астън Мартин“ напуска лабиринта от мрачни улици на Уолстрийт и стига до брега на Хъдсън. Конър се връща малко назад и навлиза в Батъри Парк Сити. Луксозният комплекс е изграден край самия океан върху насипите пръст, извлечена при построяването на Световния търговски център.

С магнитната си карта докторът навлиза в зоната за паркиране и спира на най-ниското ниво. Напуска колата и прекосява паркинга, без да промълви и дума на Иви, която върви на няколко метра след него. В пълна тишина стигат до асансьора, който ги издига до фоайето на клиниката „Моцарт“, свръхмодерно заведение, заемащо два етажа от Финансовия център.

В приемната Конър разменя няколко думи с дежурния пазач и се заема да попълни досието за приемане на Иви. В това време медицинска сестра я отвежда в стаята й.

Двайсет минути по-късно

Конър леко отваря вратата на стаята. Няма запалена лампа, но помещението е озарено от синкавата нощна светлина на града. Облечена с клиничната пижама, Иви се е изтегнала на леглото със зареян някъде поглед, а от ръката й се подава устройство за преливане на серум.

— Как си? — пита докторът.

Никакъв отговор.

Опитвайки се да поднови разговора, той бавно изрича думите, които чувства за правилни:

— Предполагам, че никога не си имала достатъчна подкрепа и не си срещала разбиране, и затова, за да се предпазваш, си издигнала край себе си стена от твърдост и недоверие…

Иви изобщо не помръдва, но Конър чува дишането й.

— С право постъпваш така: това е начин да надмогнеш грубостите на живота. Дълго време и аз се държах като теб, Иви: нямах доверие в никого.

Момичето усеща върху себе си погледа му и затваря очи.

— Но въпросите не могат да се решат чрез оставане в изолация и самота.

Конър пристъпва към прозореца. Той продължава да говори, а погледът му се губи надалеч, там, където е морската база „Норт Коув“, дала великолепен подслон на петдесетина кораба, чиито светлини озаряват нощта.

— В моята професия обикновено се въздържам от обещания — обяснява й той искрено. — Човек не може да бъде сигурен, когато навлиза в сферата на емоциите и на интимните страхове. Никога не мога да гарантирам на свой пациент, дошъл за консултация, че непременно ще се чувства по-добре.

В този момент вратата се отваря и влиза медицинска сестра:

— Търсят ви по телефона, доктор Маккой. Изглежда е спешно.

Конър се обръща към девойката. Все така със затворени очи, тя диша равномерно и като че ли спи. Докторът завършва своето странно верую:

— Мога обаче да ти обещая друго: ще направя всичко, на което съм способен, за да ти помогна. Но за да има шанс да успея, трябва да ми имаш доверие.

Наведен над леглото, вместо да каже довиждане, Конър й казва шепнешком:

— Без доверие не мога да направя нищо.

7:00 часа Конър и Марк

Докторът взема слушалката, която телефонистката му подава.

Чува се познат женски глас:

— Аз съм, Никол.

— Мислех да ти се обадя… — започва Конър.

Тя не обръща внимание на думите му:

— Трябва да ми помогнеш; свързано е с Марк.

— Той завърна ли се?

— Да, но…

Гласът на Никол секва.

— Той е живял на улицата, представяш ли си? През цялото време е бил с клошарите. И никак не е добре, трябва нещо да се направи. Отслабнал е и диша трудно.

— Успокой се! — препоръчва й Конър. — Обясни ми всичко подробно!

С накъсан от ридания глас Никол му разказва как Марк я е спасил от нападение и как е склонил да прекара нощта в дома й. Макар и ранен, искал да си тръгне призори с кучето си. Безсилна да го възпре, Никол го гледала как се отдалечавал в студа и с ужас си мислела, че може за втори път да изгуби мъжа, когото обича. Дълго време останала неподвижна на тротоара, докато най-сетне забелязала, че лабрадорът с лай се връща към нея. Тя тръгнала по дирите му и те я отвели през две улици по-надолу.

Марк не бил отишъл твърде далеч. Проснат върху снега, той бил в безсъзнание, докато кучето лаело.

— Ако не се направим нещо, той ще умре — добавя Никол.

— Остани с него! — настоява Конър. — Ще изпратя линейка възможно най-бързо.

Коледната нощ е към края си.

Въпреки студа, Конър стои на входното стълбище на клиниката и чака завръщането на линейката. Зад него се извисяват кулите от стъкло и гранит на Финансовия център. Духа студен утринен вятър. За да се постопли, докторът крачи насам-натам по крайбрежната алея.

Той прекара една необичайна нощ, по време на която му се наложи да се срещне с три измъчени същества.

Алисън,

Иви

и Марк.

И тримата бяха на ръба на пропастта, но все още бяха живи.

Тази сутрин той се чувства смазан от тежката отговорност.

Дали ще е в състояние да им помогне?

И как?

Стои замислен, запалва цигара, гледа полицаите, които патрулират на пристанището. Вятърът духа силно и гони облаците на запад. Денят обещава да бъде хубав. Конър вдига глава. На фона на син къс небе прелита самолет, оставяйки дълга бяла следа след себе си.

И в този миг му хрумва нещо.