Защото те обичам

31. Както преди

В самолета

— Какво е това?

На Алисън й се искаше да изкрещи, но викът заседна в гърлото й.

Иви облещи очи, обзета от необуздаем ужас.

Не е възможно.

Объркан от създалата се ситуация, Марк гледаше слисан стотиците мистериозно опразнени седалки. Нямаше никого. За секунда бяха изчезнали и пътниците, и членовете на екипажа.

Докторът тръгна по централния коридор, следван от двете млади жени. Всички седалки бяха празни. На седалките нямаше нито дрехи, нито чанти, нито вестници, нито книги. Алисън отвори багажните отделения, за да види дали има нещо в тях: празно, празно, празно.

— Лейла! — простена Марк. — Лейла!

Но отчаяният му вик не бе последван от отговор.

Алисън и Иви се спогледаха, търсейки една у друга поне малко утеха. Това не може да бъде действително, помисли си Иви, за да си вдъхне увереност, но кошмарът изглеждаше толкова осезаем, че тя избухна в плач, обхваната от силен и неконтролируем страх.

— Ами пилотите? — извика Марк. — Какво е станало с пилотите?

Самолетът уверено и безпроблемно се спускаше над Ню Йорк, но все пак имаше ли някой, който да го управлява?

Придружен от Алисън и Иви, докторът бързо се изкачи по стълбичката, водеща към горната палуба. Първа класа и бизнес класата бяха празни — както и целият самолет. Марк влезе пръв в служебното помещение, през което се стигаше до пилотската кабина, разположена между двата етажа. Тъй като вратата за самата кабина не беше заключена, Марк я открехна плахо.

В предната част имаше осем контролни екрана, а между тях се виждаха вертикално разположени ръкохватки, приличащи на джойстикове. Но креслата на пилота и на помощника му също бяха празни.

Алисън и Иви влязоха при Марк в кабината. Обхванати от ужас, и тримата се приближиха към прозорчетата. Самолетът летеше ниско. Беше излязъл от облаците и се приближаваше Манхатън. Вече се свечеряваше и въпреки че бяха изпаднали в ужасна ситуация, последните пътници бяха хипнотизирани от гледката, която се откриваше пред очите им. Светлината обагряше небето в бакърени отблясъци и очертаваше контурите на най-известните в света небостъргачи върху ярък златистожълт фон.

Но най-фрапиращото в този пейзаж, който се разстилаше пред погледа им, бяха двете кули на Световния търговски център, които като че ли бяха забодени в небето.

Както преди…

Преди Марк да загуби дъщеря си.

Преди Алисън да блъсне Лейла.

Преди Иви да изгуби майка си.

Беше им чудно, че отново виждат „стария“ Ню Йорк.

Воден от невидима сила, самолетът бе намалил скоростта си. С лекотата на безмоторник той почти докосна кулите близнаци, а белият му корпус проблесна в сребристите им стъкла.

Марк, Алисън и Иви се бяха приближили един до друг. Ръцете и раменете им се докосваха. Беше ги обзел страх и не искаха да са сами в това изпитание.

Какво всъщност ставаше?

Мозъците и на тримата се опитваха да намерят рационално обяснение на това, което изживяваха. Това сън ли беше? Халюцинации, предизвикани от свръхдоза кокаин или алкохол? Не! Това странно пътуване ги беше върнало към най-съкровените им страдания. Те отново се бяха сблъскали със своите демони, съживявайки в душите си решителните моменти от своето съществуване. Всеки се опитваше да погледне от разстояние изминатия път и да внесе ред в живота си, като че ли се подготвяше за… смъртта.

Смъртта…

Това ли беше истинската дестинация на това пътуване? Дали този полет не беше своеобразно чистилище? Дали не беше движение през дълъг осветен тунел, подобен на онези, през които преминават хората, срещнали се с надвисналата над тях смърт?

Може би…

Над Ийст Ривър самолетът направи полукръг и се върна над южната част на острова. Сега вече той наистина летеше много ниско: само на няколко десетки метра над земята и водата. Градът изглеждаше пуст и неподвижен. Огромният лайнер мина над Батъри Парк и над Нюйоркския залив, а после над Елис Айлънд и над Статуята на свободата.

Няколко секунди преди самолетът да се разбие, Алисън хвана Марк за ръката и прошепна:

— Много съжалявам.

Докторът поклати глава. В мътния му поглед състраданието взе връх над омразата.

С последното си движение той се обърна към Иви. Тъй като четеше паника в очите на девойката, той я хвана за ръката, за да я успокои:

— Не се бой!

Самолетът се блъсна със страшна сила във водната повърхност.

Чу се кратък вик.

После синьо.

После черно.

А след това?

А след това…