Всичко е обвързано още от детството.
Не ние изричаме думите, а думите изричат нас.10
Днес
В самолета, 11:45 ч.
Еърбъс А380 продължаваше да лети с нормална скорост, прорязвайки облаците, които плуваха в небето над Скалистите планини.
Марк тръгна по просторното стълбище, свързващо двата етажа, и стигна до средата на горната палуба, където се намираше „Флоридита“ — барът, с който авиокомпанията истински се гордееше. Отпускащата музика, изкуствената светлина, удобните кресла, тапицираните с кожа канапета: всичко това създаваше мека и приветлива атмосфера. В този луксозно обзаведен кът човек лесно можеше да забрави, че се намира в самолет.
Марк се настани на една от високите табуретки, разположени в кръг около бара, зад който се виждаше мустакат негър с прическа а ла Джексън Брадърс: човек можеше да го вземе за двойник на Айзък, бармана от „Любовен круиз“ на Алън Спелинг.
— Двойно уиски без лед — поръча си докторът.
Вече се чувстваше по-добре. Самата перспектива, че ще пие, беше го поуспокоила.
И затова, когато Айзък постави пред него питието, Марк си позволи лукса да не бърза да изпие първата глътка.
Погледна около себе си. Все повече пътници се стичаха в бара. До него седна млада жена с предизвикателен вид. В очакване да си даде поръчката, Алисън поклащаше глава в ритъма на музиката, някаква смесица от електро и боса.
— Какво ще си поръчате, госпожице?
— Едно дайкири, моля. Без захар, но с малко сок от грейпфрут.
Алисън вдигна очи към Марк и погледите им се срещнаха.
— Това се нарича „специалитетът на Хемингуей“ — уведоми я докторът.
— Моля?
— Коктейлът, който си поръчахте, горчивото дайкири, е изобретение на Хемингуей.
Тъй като Алисън все още не реагираше, Марк се почувства задължен да поясни:
— Хемингуей, писателят.
— Знам кой е Хемингуей, благодаря.
— Съжалявам! — извини се Марк. — Не исках да ви засегна.
— Не, всъщност аз, наистина…
Под въздействието на някаква неовладяна емоция, Алисън не довърши обяснението си и обърна глава настрани.
Заинтригуван, Марк я погледна по-внимателно: самоубийствено руса11, висока на ръст, с походка на момиче на повикване.
Когато Алисън се наведе да си вземе чантата, той забеляза високо на бедрото й част от татуировка и разпозна будисткия символ, наречен Колелото на закона12:
— Добре ли сте, госпожице? — попита я той.
— Нищо ми няма — увери го тя. — Само вашето споменаване за Хемингуей. Той бе любимият писател на баща ми.
Алисън го погледна право в очите и се почувства учудващо добре. Този мъж излъчваше странен магнетизъм от топлота и човечност, който й вдъхна доверие и я подтикна да продължи:
— Баща ми умря преди няколко дена. Самоуби се.
— Съжалявам много.
— С ловджийска пушка, както…
— … както Хемингуей — довърши изречението й Марк.
Алисън кимна безмълвно с глава.
— Казвам се Марк Хатауей.
— Алисън Харисън.
След като се колеба малко повече от минута, Марк се реши да постави въпроса, който го измъчваше:
— Защо половината от хората в този самолет са се вторачили във вас, Алисън?
Младата жена се смути, но си призна:
— През последните години многократно са ме виждали по вестниците. Всъщност вестниците е много силно казано…
— Така ли?
— Обзалагам се, че вече сте попадали на моя снимка в пресата. В противен случай сигурно ще сте единственият…
— Не съм отварял вестник от пет години — отвърна докторът.
— Наистина ли?
— Наистина.
Алисън погледна Марк заинтригувана.
Докторът на свой ред се взря в лицето й и почувства, че младата жена има нужда да му довери нещо.
— Кажете ми, Алисън, какво съм пропуснал през последните пет години?