Защото те обичам

4. Път в нощта

Конър паркира колата си на „Брум стрийт“ и мина пешком покрай къщите между двете пресечки, които го деляха от дома му. Както останалата част на града, и Сохо се гънеше под монотонната покривка на снега, който забулваше светещите надписи на художествените галерии, ресторантите и модните бутици.

Той стигна до сграда в стил cast-iron4 с характерната фасада от лят чугун. Наскоро подновена, тя бе украсена със стотици електрически крушки, а на тротоара недовършен снежен човек отчаяно чакаше полагащите му се шапка, морков или лула.

— Вземи това, приятелю! — рече докторът и върза шала си на врата му.

При влизането си в сградата Конър прибра пощата си и повика асансьора. Кабината го отведе на последния етаж, където се намираше неговият апартамент: просторно таванско жилище със спартанско обзавеждане. Вътре не миришеше нито на шоколадови сладки, нито на продължително печена във фурната пуйка. Нямаше елха, нямаше детска стая. Нямаше топлинка, нямаше живот. Беше купил този апартамент преди пет години като символ за социален успех, но все още нито го бе мебелирал, нито украсил. Имаше много работа, много неприятности, а най-вече нямаше с кого да сподели грижите по едно обзавеждане.

Докторът бе посветил живота си на това да изучава душите на другите, а той самият бе човек, обвит в тайнственост и загадъчност. Обичаше жените, но всичките му досегашни любовни авантюри си бяха останали безперспективни. Дори нещата да вървяха добре, неминуемо идваше момент, когато партньорката му го упрекваше, че е неуловим. Та как би могъл да признае, че не може да намери в една любовна връзка онази степен на интимност, която го свързваше с пациентите му.

Сподави напиращата прозявка и отвори хладилника, за да извади оттам една вече начената бутилка с шардоне. Наля си чаша вино и отиде в хола. Тъй като апартаментът бе студен, изпи го на екс и не устоя на изкушението да си налее още веднъж.

В тази нощ Конър усети отново стария саморазрушителен импулс. През целия си живот се бе борил с него, но знаеше, че тази борба изисква непрестанна бдителност.

Свали вратовръзката си, направи няколко крачки към прозорците и се отпусна върху дивана. В ума му все още блуждаеше образът на онова странно момиче Иви, което се бе опитало да открадне чантата му. Спомни си какво отчаяние се четеше в погледа й и отново съжали, че така и не съумя да направи нищо за нея. Тревожните й думи отекваха в съзнанието му толкова настойчиво, че усети главоболие: „искам да убия един човек, за да си отмъстя“.

— Не прави тази глупост! — изрече той, сякаш Иви можеше да го чуе. — Каквото и да ти е направил този тип, не го убивай!

Точно в този момент телефонът му иззвъня. Конър сбърчи вежди. Сигурно бе Никол. Заради цялата тази история бе забравил да й се обади.

Вдигна телефона. Но не беше Никол.

Чу глас, деформиран от ужас до неузнаваемост. Той принадлежеше на млада жена, която се обвиняваше, че е убила някого.