Защото те обичам

7. Made in heaven

Дванайсет часа по-късно

Лос Анджелис

Болница „Сейнт Франсис“

Едно нескончаемо качване с асансьора. Заклещени в тясната кабина, Марк Хатауей и Франк Маршал се гледаха като куче и котка. Но преди да пристигнат, агентът на ФБР все пак се реши да постави въпроса, който пареше на езика му:

— Не ви ли се струва странно, че вашата съпруга не дойде с нас?

Марк не отвърна нищо и Франк остана с усещането, че говори на вятъра.

— И все пак — продължи той — нейната дъщеря, която тя смяташе за мъртва, се появява и…

— Какво искате да кажете? — отсече Марк с досада.

За момент Франк се поколеба, а след това добави:

— Ако знаете за вашата съпруга неща, които ние не знаем, или имате някакви подозрения, трябва да ги споделите с нас. Това исках да кажа.

Марк продължаваше да мълчи и дори демонстративно му обърна гръб. Той искаше да забрави странната бележка, която Никол му беше оставила и за която не му достигаше въображение какво може да означава.

Засега докторът трябваше да мисли само за дъщеря си, която щеше да види само след няколко минути. Останалото беше без никакво значение. То изобщо не го интересуваше.

— Още нещо — добави Франк. — В интерес на разследването ФБР не желае да се разгласява, че дъщеря ви се е завърнала. Ние не предоставихме информация на пресата и държим засега журналистите да не са в течение на нещата.

— Защо?

— Имаме си основания — отвърна предпазливо полицаят.

Но Марк мина в настъпление:

— Които, разбира се, няма да споделите! Все същата ваша параноя! Тия обаче вече не ми минават! Вече нищо не можете да ми наложите.

Предизвикан от държанието на Марк, Франк натисна копчето за аварийно спиране и блокира асансьора между два етажа, за да има време да изясни положението.

— Нека се разберем, Хатауей: ще ви дам възможност да отведете Лейла в Ню Йорк, но само при условие че се съобразите с някои наши изисквания.

— Пука ми за вас! Пуснете асансьора.

— Държа дъщеря ви да бъде под ежедневното наблюдение на психолог от ФБР. И щом се реши да говори, разпита ще го водим ние.

Това вече беше прекалено. За части от секундата Марк сграбчи федералния агент за яката и го притисна към огледалото на асансьора с такава непредвидима сила, че кабината се разтресе.

— Психологът тук съм аз, разбрано ли е? Никой друг няма да се среща с дъщеря ми. Аз съм специалист по тези проблеми, и то най-добрият в областта.

Франк не направи опит да се освободи, а само отбеляза:

— Вие бяхте може би най-добрият, но в момента сте просто импулсивен и необуздан човек, който две години е живял на улицата. Едва ли точно това са качествата, необходими да донесат спокойствие на едно дете в шок, нали ще се съгласите с мен?

Марк стегна хватката, притискайки агента още по-силно.

— Вие не бяхте способни да откриете Лейла! Ако тя сега е тук, това не се дължи на вас. В такъв случай пръждосвайте ми се от пътя! Аз поемам контрола на положението. Случаят е приключил.

Докторът го пусна и натисна копчето на асансьора, за да тръгне.

— Случаят ще приключи едва тогава, когато похитителят на вашата дъщеря бъде заловен.

Вратата на асансьора се отваря към дълъг коридор със стъклени стени. Отвън дъждът и вятърът продължават да плющят. Вече е нощ и светлините заливат града на ангелите, докъдето стигат очите.

Марк се старае да следва дадените му указания. Стаята на Лейла се намира в дъното на коридора. Той забелязва вратата, до нея трябва да са около четирийсет метра.

Стая №466.

Четирийсет метра.

Болницата жужи от гъмжилото лекари и сестри, но Марк не чува нищо. Потънал в капсула от мълчание, той върви с бавни движения, като гмуркач, задържащ дишането си. Обхванат е от нетърпение и боязън. За да си даде малко кураж, си повтаря, че е подготвен за всички евентуалности. Може дъщеря му да не го познае или пък да прояви агресия… Може би не ще съумее да я накара да проговори, може би…

Трийсет метра.

Времето се проточва до безкрайност. Защо се страхува? В крайна сметка нали той бе излязъл прав. Вече пет години, противно на всички останали, бе мобилизирал цялата си енергия, за да отхвърли дори мисълта, че Лейла е умряла. Човек се бори не толкова с юмруците, колкото с главата си. Този урок Марк и Конър го бяха научили през своето трудно детство, прекарано в един отвратителен квартал на Чикаго. Това убеждение ги бе ръководило при избора на професия. А когато болката стане непоносима и не можеш да отвръщаш на ударите, затваряш се в себе си и чакаш бурята да отмине. Винаги идва момент, когато врагът се уморява да удря. Винаги идва момент, когато се съзира някакъв изход.

Двайсет метра.

Колкото повече се приближава, толкова по-силно Марк усеща как в него се надига някаква буца, събрала всичко, което бе изпитал през последните години. Пет години, това е ужасно много време, когато си пропаднал в бездната на болката: знаеш, че дъщеря ти страда, но не можеш да направиш нищо, за да й помогнеш. Трудно е да нямаш друг отговор, освен да страдаш на свой ред във върховния си стремеж да се покажеш съпричастен.

Десет метра.

Още няколко крачки и край на кошмара. Трудно му е да повярва. Още преди да стигне до вратата, тя леко се отваря.

Най-напред съзира само ореол от къдрави коси, показващи се от прекомерно голяма розова пижама. После едно момиченце, придружено от болногледачка, вдига глава към него.

Това е тя! Пораснала е, естествено. Но на него му се струва все още толкова малка, така крехка… В сърцето му като че ли избухва граната, но той обуздава желанието си да се затича към нея, за да не я изплаши, и само й прави лек знак с ръка.

Цялото му тяло трепери.

Стой, Лейла, не си отивай!

Момичето изобщо не помръдва. Марк се решава да срещне погледа й.

1828 дена, откакто е изчезнала.

Той се беше подготвил да види обезумелия поглед на подивяло момиче, но в очите й не се чете нито ужас, нито страдание. Напротив, изглежда спокойна и уравновесена. Дори понечва да се усмихне, пуска ръката на болногледачката и се затичва към него. Марк се навежда и я взема в прегръдката си.

— Всичко е наред, миличка! — казва й той, вдигайки я във въздуха.

Притиска я до гърдите си и го обзема чувство на безкрайна признателност. Усещане, което по силата си надминава дори онова, което бе изпитал, когато тя се роди.

— Край! — прошепва той на ухото й. — Всичко свърши.

За да отбележи това връщане към нормалния живот, Марк изважда от чантата си малко плюшено зайче, което е взел на тръгване от Ню Йорк.

— Донесох ти бялото зайче, помниш ли го? Ти никога не заспиваше без твоя Зайо Байо.

Момичето взема плюшената играчка и я притиска до гърдите си.

— Всичко свърши, бебчето ми! — повтаря Марк, сякаш иска сам себе си да убеди. — Край, връщаме се вкъщи.