Защото те обичам

3. Някой, който прилича на мен

Кабинетът на доктор Конър Маккой се намираше в една от стъклените кули на престижната многофункционална сграда „Тайм Уорнър Сентър“ в западната част на Сентръл Парк.

Конър се гордееше с кабинета си, обзаведен така, че пациентите да се чувстват добре и да получат възможно най-добрите грижи. Психологът си бе спечелил име и клиентелата му непрестанно растеше, въпреки че не всичките му колеги харесваха неговите нетрадиционни методи.

В тази коледна нощ Конър все още беше в своя кабинет, потънал в медицинското досие на някакъв болен. Една прозявка, която се опита да сдържи, го накара да хвърли поглед към часовника си.

Един и половина след полунощ.

В крайна сметка никой не го чакаше. Конър живееше само заради професията си и нямаше нито съпруга, нито семейство. Създал бе първия си кабинет заедно със своя приятел от детските години Марк Хатауей, с когото споделяха една и съща страст към психологията. И двамата бяха израснали в трудните условия на един чикагски квартал. Бяха изпитали отблизо страданието, преди да посветят своята кариера и енергията си на търсенето и прилагането на нови методи за терапия. Те жънеха зашеметяващи успехи, но това продължи до момента, когато Марк бе сполетян от нещастието. Конър му бе дал цялата подкрепа, на която бе способен, възобновявайки заедно с него издирването на изчезналото момиче, след като полицията бе отпуснала безпомощно ръце. Но тази помощ не се бе оказала достатъчна: сломен от мъка, Марк също бе изчезнал и това бе предизвикало у Конър дълбока покруса. Той не само че бе загубил най-добрия си приятел, но бе претърпял и най-големия си професионален провал.

За да прогони лошите спомени, Конър стана от фотьойла и си наля съвсем малко чисто малцово уиски.

— Весела Коледа! — промълви той, вдигайки чаша към отражението си в огледалото.

Ограден със стъклени пана и облян от някаква неземна светлина, кабинетът му предлагаше зашеметяваща гледка към парка. Върху една метална етажерка се извисяваха две скулптури в стил Джакомети, а на стената монохромна картина на Робърт Райман предизвикваше недоумение у онези, които виждаха в нея само бял квадрат. Конър обаче бе очарован от изящните преливания на светлината върху платното.

Да отгатнеш невидимото, да виждаш отвъд привидното…

Такава бе самата същност на неговата професия.

С чаша в ръка докторът разгледа няколко снимки на екрана на своя лаптоп. Това бяха изображения на част от мозъка на негов пациент. Конър винаги оставаше запленен от този вид снимки.

Да страдаш, да обичаш, да си щастлив или нещастен: всичко ставаше там, в гънките на мозъка, сред милиардите неврони. Желанието, паметта, страхът, агресивността, мисълта, сънят, всичко в известна степен зависеше от отделяните от организма химически субстанции, от невротрансмитерите, чиято роля е да предават съобщенията от един неврон на друг. Въодушевен от последните открития в невронауките, Конър бе сред първите, които се бяха заели с изясняването на биологическите причини за депресията. Изследването, в което бе взел участие, показваше, че една по-къса форма на транспортиращ ген предразполага човека към депресия или самоубийство. Следователно индивидите не се раждат равни и не реагират еднакво на изпитанията на живота.

Но Конър не се задоволяваше само с изследване на генетичния детерминизъм. Убеден, че психиката и биологията са тясно свързани, младият доктор винаги се бе стремял да се развива в двете области: психологията и неврологията. Влиянието на генетичното наследство е безспорно, но в течение на човешкия живот мозъкът може да бъде препрограмиран чрез емоциите и любовта. Такова поне беше неговото убеждение: нищо не е дадено веднъж завинаги.

Докторът изпи уискито на екс, облече палтото си и излезе от кабинета си. В същата сграда имаше петзвезден хотел, много ресторанти и джазклуб. От всички етажи се носеше празнична врява, която засилваше още повече самотата на психолога.

В асансьора Конър отвори чантата си, за да провери дали не е забравил някое от досиетата, които имаше намерение да прегледа вкъщи. След два дена щеше да проведе сеанс по колективна психология и за да бъде ефективен, този тип терапия изискваше отлична предварителна подготовка.

Той слезе в подземния паркинг, достъпът до който се контролираше чрез система за разпознаване по ретината. Конър изпълни съответната процедура и стигна до колата си, сребрист „Астън Мартин“, който проблясваше с хиляди отражения. Лек натиск върху ключа, за да отвори колата и да усети миризмата на кожа. Сложи чантата си на дясната предна седалка и излезе на площад „Кълъмбъс Съркъл“. Снегът продължаваше да пада на едри парцали, от който улиците ставаха все по-хлъзгави. Конър стигна до „Авеню ъф ди Америкас“ и продължи към квартал Трайбека.

От радиото в колата звучеше електронната музика на „Рейдиохед“, която го отнасяше в някакво несигурно бъдеще, лишено от всякаква хуманност, в което човек навярно ще е загубил всичките си битки. Това звучене беше съвсем в унисон с душевното състояние на Конър, произтичащо от дълбоката незадоволеност, която никога не го напускаше.

На кръстовището с „Бродуей“ се опита да увеличи скоростта и едва не излезе от платното. Като че ли все по-често му харесваше да си играе с опасността и това за него бе своеобразен начин да чувства, че живее.

Спря на червен светофар в началото на Гринич Вилидж, наведе се над волана и за миг затвори очи.

Трябва да се съвзема!

Доскоро си мислеше, че благодарение на професията си окончателно е успял да надмогне предишните си страхове. Дори бе написал книгата „Да оцелееш“, за да разкаже своята история и да отправи към хората послание за надежда. Но с изчезването на Марк всичко бе отишло по дяволите и той отново бе изпаднал в опасно отчаяние, в пагубна самота, преследван от постоянното чувство за вина.

Конър разтриваше клепачите си, когато мобилният му телефон иззвъня и го изтръгна от обзелата го депресия. Той извади апарата от джоба си и видя, че на дисплея беше изписано едно име:

Никол? Те почти не си говореха, откакто тя почна да излиза с този адвокат, Ерик. Пълен глупак. Сърцето му се разтуптя, защото у него се събуди надеждата да научи нещо за Марк, макар че това не му се струваше много вероятно. Възбуден, той тъкмо се готвеше да отговори, когато…

— По дяволите!

Дясната врата на колата се отвори внезапно и някаква ръка грабна кожената му чанта. Без много да мисли, Конър изскочи и се втурна да гони крадеца, по-точно… крадлата.

Въпреки едрите снежинки той различаваше дългите коси на младо момиче, което притискаше плячката до гърдите си.

Конър тичаше все по-бързо, макар че рискуваше на всяка крачка да се просне върху заснежения тротоар. Беше само на два метра от нея, когато тя прекоси рязко улицата, минавайки между колите с риск да бъде прегазена.

Мръсница!

Забравил за всякаква предпазливост, Конър се втурна по стъпките й. За нищо на света не би допуснал да изчезнат досиетата, които съдържаха интимния живот и най-съкровените тайни на пациентите му.

Докторът вече наваксваше изоставането си. Когато забеляза, че тя вече се задъхва, той се хвърли върху нея и с цялата си тежест я повали на земята: неподвижна, с лице в снега и с извита ръка, притисната към гърба.

— Върни ми това! — извика и Конър и изтръгна чантата си.

След като си я взе, той стана бавно, стискайки здраво ръката на момичето, за да я принуди да се изправи.

— Пуснете ме! — изкрещя тя, мъчейки се да се освободи.

Конър не й обърна внимание и я влачи няколко метра до един стълб от уличното осветление, за да я разгледа по-добре. Едва тогава можа да види лицето й.

Беше момиче на петнайсетина години с крехка и издължена фигура. Бледото й лице контрастираше с дългите черни коси, чиито мръсни кичури биеха на алено. Износеното й палто от изкуствена кожа стигаше до къса пола, под която се виждаха обути един върху друг чорапогащници и мрежести чорапи.

— Пуснете ме! — повтори тя.

Все така безразличен към виковете й, Конър стисна още по-силно ръката й. Какво правеше това момиче само посред нощ, в разгара на Бъдни вечер?

— Как се казваш?

— Я се разкарай! — изруга тя.

— Щом е така, ще те заведа при ченгетата!

— Мръсник!

Девойката започна да се бори с такива поривисти движения, че портмонето й падна от джоба на палтото в снега. Конър посегна сръчно с ръка и го вдигна. Вътре имаше лична карта, която му позволи да узнае идентичността на крадлата:

— Какво правиш навън в два часа през нощта, Иви?

— Върнете ми портмонето! Нямате право!

— Не знам дали ти си най-подходящият човек, който да ми говори кой има право — подметна й Конър и я пусна.

Видяла се свободна, Иви отстъпи няколко метра, но не избяга. Стоеше срещу него и го гледаше предизвикателно.

Конър се взря в лицето й. Тя трепереше от студ. Клепачите й бяха гримирани в черно, но под този вампирски грим блестяха светлите очите на уплашено хлапе с четяща се в тях някаква странна решимост.

— Слушай, ще те заведа при родителите ти.

— Нямам родители! — отвърна тя и пак отстъпи назад.

— Къде живееш тогава? В някой център? Или в приемно семейство.

— Разкарай се!

— Вече ми го каза — въздъхна докторът. — Само това ли си научила в училище?

Той изпитваше към нея някакво смесено чувство на досада и състрадание. Приличаше му на някого, но не можеше да каже точно на кого. Виждаше се, че е наплашена, че страда и че това страдание бе взело превес над всичко.

— Както виждам, имаш нужда от пари…

Отговор не последва. Очите й издаваха все този ужас, който тя не успяваше да прикрие.

— За дрога са, нали? Искаш да си вземеш дозата? В абстиненция ли си?

Иви се възмути:

— Не съм наркоманка.

— Ходиш ли на училище?

— Какво те засяга?

Конър се приближи до Иви и се опита да я вразуми.

— Чуй ме, аз съм лекар, мога да намеря къде да преспиш.

— Искаш да ме спасиш, така ли?

— Искам да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— А какво ти трябва?

— Мангизи.

— И за какво?

— По дяволите, ти да не си ченге?

Конър отвори ципа на портмонето на Иви, за да види какво има в него: нищо. Нито една банкнота. Нито една монета.

Той сложи личната карта на мястото й и върна портмонето на девойката, която с рязко движение го прибра.

— Желаеш ли да хапнеш нещо топло? — предложи й той.

— А в замяна какво ще искаш от мен?

— Нищо, Иви! — обеща й той, поклащайки глава.

Момичето го гледаше с подозрение. Животът я беше научил да не се доверява на мъжете, макар че у този имаше нещо успокояващо.

— А защо искаш да ми помогнеш?

— Защото ми напомняш за един човек.

За момент Иви се поколеба, но после отсече:

— Заминавам си, не ти ща яденето.

Конър подзе настоятелно:

— Слушай, има едно ресторантче по-нагоре по 14-та улица, казва се „При Алберто“. Знаеш ли го къде е?

Сякаш неволно тя кимна утвърдително с глава.

— Ще взема колата и ще идем да хапнем — додаде Конър. — Алберто е кралят на хамбургерите в Ню Йорк. Няма нищо общо с „Макдоналдс“, ще видиш.

— Нищо няма да видя.

— Във всеки случай аз ще отида. Ако до десет минути все пак се навиеш на един сочен хамбургер, хрупкав хляб, малки лукчета, резенчета краставички и задушени картофки, знаеш къде да ме намериш.

Без да бърза, докторът се върна обратно по улицата, вървейки по средата на тротоара. След като измина двайсетина метра, той се обърна.

Уличните фенери обагряха в сребристо оределите снежинки и превръщаха улицата в истинска феерия. Сякаш вкочанена от студ, Иви не бе помръднала дори и на сантиметър. Конър пак почувства притеснение, като гледаше крехкото й телосложение и мъртвешки бледия й вид, сякаш нещо в нея вече беше умряло.

— Няма да дойда! — потвърди девойката предизвикателно.

— Ти решаваш — отвърна й Конър.

След по-малко от четвърт час, седнала на маса в кафе-ресторанта, Иви поглъщаше вечерята с апетита на човек, който не е ял от два дена.

В тази гостилничка, останала извън модата и времето, от чиито хромирани метални пейки, тапицирани с протрита изкуствена кожа, се носеше приятното усещане на Ню Джърси. На стената зад касата имаше колекция от снимки с посвещения и човек би си помислил, че наскоро тук са били Джак Никълсън, Брус Спрингстийн и Скарлет Йохансон. В дъното на ресторанта от един плачлив високоговорител се разнасяше старо парче на Клептън, което стигаше до ушите на половин дузина самотни клиенти.

Отвън, на тротоара, Конър пушеше цигара и се взираше през стъклото в девойката, сякаш искаше да проникне отвъд външността й, в тайните на нейната душа.

Иви бе поставила на скамейката свитото си на топка палто и бе разкопчала жилетката си, под която се виждаше черна тениска с надпис „Kabbalists do it better“3. На шията й имаше сребърна верижка, на която висяха обърнат кръст и петолъчна звезда. Тя поглъщаше хамбургера с такова настървение, че цялата се беше изцапала с кетчуп. Докато се бършеше с хартиена салфетка, Конър видя, че на китките си бе сложила лепенки. Забеляза още, че на ръцете й под лактите имаше следи от нараняване, което явно самата тя си бе причинила. Меко казано, това момиче не беше добре. Конър чувстваше, че я владеят противоречиви сили, че е изпълнена с някаква решителност, която обаче можеше да я доведе до срив.

Още като млад, Конър споделяше с Марк дарбата си да вижда в душите на хората.

Марк…

Докторът усети, че при мисълта за своя приятел погледът му се размъти. Когато бяха още деца, те си бяха обещали винаги да разчитат един на друг. В течение на годините наистина успяваха заедно да отбиват ударите, които животът не им спестяваше. Но изчезването на Лейла бе взривило общите им ориентири и розовите им надежди.

Конър всмука за последен път дим от цигарата и хвърли фаса в снега. В тази Бъдни вечер той имаше усещането, че е поел върху раменете си умората на целия свят. Защо ли трябваше в три часа през нощта да мръзне тук, вместо да си е вкъщи? Не биваше да продължава с този начин на живот. Не можеше да помогне на всички. Тежък за носене бе кръстът на майка Тереза. Навярно бе дошло време да си почине, да забрави пациентите си, да напусне Манхатън и да отиде другаде, за да започне нов живот.

Да се възроди.

В продължение на няколко секунди тази евентуална възможност предизвика в ума му своеобразна еуфория, ала само до мига, в който усети, че от другата страна на стъклото Иви е втренчила очи в него. Вдигна глава и за пръв път погледите им наистина се срещнаха. Едва тогава ясно разбра на кого прилича това момиче.

На самия него.

Без да я познава, той чувстваше, че и тя е обречена на подобно на неговото страдание. Иви развяваше своето като флаг, а той криеше своето зад статута си на лекар. Но в крайна сметка и двамата принадлежаха към един вид.

Конър реши да се върне в топлата атмосфера на кафе-ресторанта. Китарата на Клептън бе отстъпила ред на Боб Дилън: Shelter from the Storm, „Да се скриеш от бурята“. Една от любимите му песни, написана от певеца през 1975 г., след скъсването с жена му, Сара. Поредното доказателство за благотворното влияние на мъката върху художественото творчество.

— Е, как е хамбургерът? — попита я той, сядайки на пейката срещу нея.

— Бива — призна Иви и отпи глътка млечен шейк.

Конър се наведе към момичето. Ако искаше да й помогне, трябваше да научи повече неща за нея. И затова се опита да вложи в гласа си цялата убедителност, на която бе способен:

— Преди малко ми каза, че ти трябват пари…

— Зарежи тия работи! — пресече го тя.

— Не, обясни ми за какво ти трябват пари? Искам да разбера.

— Няма нищо за разбиране.

— Щом така смяташ…

Конър въздъхна дълбоко. Защо ли, дявол да го вземе, искаше да се занимава с хора против тяхното желание?

Недоволен от развитието на разговора, той стана и си поръча една „Корона“, без да изпуска Иви от погледа си. Неспокойна, с лице към прозореца, тя гризеше лакираните си в черно нокти.

Докато плащаше бирата, Конър провери съдържанието на портфейла си: три банкноти по сто долара, които наскоро бе изтеглил от банкомата. За да се чувства сигурен, винаги трябваше да има значителна сума в джоба си. Класически рефлекс на човек, който в миналото е бил беден.

В този миг в съзнанието му покълна една идея. Той слезе от високото столче и се приближи до скамейката, където Иви прибираше нещата си с намерение да си тръгва.

— Предлагам ти малка игра — рече той и сложи на масата едната от стодоларовите банкноти.

— Как се казва играта ти? Развращаване на непълнолетна?

— Мислех, че искаш да спечелиш пари…

Тя погледна банкнотата със смесено чувство на презрение и любопитство. Ръката на Конър я прикриваше отчасти и девойката видя, че на безименния му пръст липсваше една фаланга.

— Ако искаш, тя е твоя — продължи Конър, приближавайки банкнотата към момичето. — Отговаряш на въпроса ми и тя е твоя…

Иви се вгледа в лицето му, колебаейки се дали да се включи в някаква заплетена история, чиято логика не й беше ясна.

Но в крайна сметка се реши:

— Питай.

— Защо ти трябват пари? — попита Конър, гледайки я втренчено.

Иви приближи ръката си до зелената банкнота.

— За да си купя „ютия“ — отвърна тя дръзко.

После взе банкнотата и я мушна в джоба си, отправяйки предизвикателен поглед към Конър. За пръв път в живота си печелеше така лесно пари.

Конър замръзна на мястото си. Той бе поразен от отговора на момичето. Внезапно съзнанието му бе прорязано от изображението на пистолет; последва изстрел и гръмко стенание. Отдавнашен спомен, зарит дълбоко в паметта му, внезапно бе излязъл на повърхността, без изобщо да даде знак за това.

Притеснен, докторът измъкна от джоба си следващата банкнота и я сложи на същото място.

— Защо ти трябва „ютия“?

Този път колебанието на Иви продължи по-дълго. Първата й реакция бе да излъже, но предусети, че Конър веднага ще разбере. Пък и истината беше нещо рядко и ценно и си заслужаваше стоте долара, които той й предлагаше.

— Защото искам да убия един човек.

Изреченото падна като гръм. Изумен и изплашен от отговора на момичето, Конър разтърси глава. Извади третата банкнота, разгъна я, постави я на същото място и зададе последния си въпрос:

— Защо искаш да убиеш човек?

Сега Иви не се поколеба. Бе отишла твърде далече, за да мисли за отстъпление. Сграбчи последните долари, както се прибира спечеленото от покер, и рече:

— За да си отмъстя.

Две думи изникнаха в съзнанието на Конър: безпощадно отмъщение. Студени тръпки го полазиха по гърба.

— Какво значи да си отмъстиш? На кого? За какво?

Иви вече си беше облякла палтото и бе завързала шала си.

— Съжалявам, но това са два допълнителни въпроса и ти нямаш с какво да ми заплатиш за тях.

Попаднал в собствената си клопка, Конър безпомощно видя как тя излезе от ресторанта.

— Чакай! — извика той, за да я задържи.

Настигна я на улицата. Снегът продължаваше да вали, покривайки притихналия град с потискаща завивка.

— Не бива така да си заминаваш. Студено е, опасно е. Ще намеря къде да прекараш нощта.

Тя му обърна гръб, без да счете за нужно да му отвърне.

Съвсем отчаян, Конър пъхна в джоба й визитната си картичка.

— Ако един ден все пак си промениш намерението…

Но той знаеше, че това няма да се случи.

Но както пресичаше улицата по пешеходната пътека, Иви изведнъж се спря, обърна се към Конър, за да му постави на свой ред единствения си въпрос:

— Каза, че ти напомням за някого… За кого?

Запалил нова цигара, Конър стоеше пред кафе-ресторанта. Колелца синкав дим, замръзнали от студа, се носеха над главата му.

— За мен.

Изненадана и объркана от този отговор, Иви се взря в лицето му. Погледите им се срещнаха за последен път и тя отново пое по пътя си. Конър я гледаше как се отдалечава в нощта и продължаваше нервно да пуши.

Малко след това той я изгуби от полезрението си, но още няколко минути продължи да гледа замаяно следите, които обувките й бяха оставили по снега.

Естествено, той не можеше да помогне на всички.

Но каква надежда за живот можеше да има едно петнайсетгодишно момиче 

само̀ 

    без пари 

        в студената зимна нощ 

            в Манхатън?