Защото те обичам

6. Жива

Марк не прослуша втори път съобщението. Лейла беше жива! Минута преди това той се намираше на границата между живота и смъртта. Сега, наелектризиран от новината, чувстваше, че се възражда.

Напусна приюта, затича се стремглаво по „Стантън стрийт“ и стигна до „Малката Италия“. На няколко пъти се опита да спре такси, но никой не пожела да го вземе. Пък и нямаше пукнат долар в джоба. В краен случай можеше да отиде до Бруклин с метрото без билет.

Във вагона Марк се просна върху една седалка, за да си поеме дъх. Едва дишаше, погледът му бе замъглен, но не биваше да се отпуска. В никой случай сега. Трябваше да се успокои, да се съвземе. Нищо че главата му можеше всеки миг да експлодира и че пулсът гонеше сто и шейсет.

Овладей се. Трябва да станеш такъв, какъвто беше по-рано. Направи го заради Лейла. Тя е жива. Ти винаги си бил сигурен в това. Не знаеш точно защо, но винаги си го знаел.

Марк затвори очи и се опита да подреди мислите си.

Нали затова не сложи край на живота си. За да си тук, когато я намерят. Сега ще трябва да й помогнеш. Трябва да си силен заради нея.

Той остана дълго време в това положение и отваряше очи само за да види през коя станция на метрото преминава влакът.

Изведнъж нещо изникна в размътеното му съзнание. По-скоро интуиция, отколкото истинско умозаключение.

Датата! Погледни датата!

На една от по-предните седалки съгледа да се търкаля сутрешният брой на вестник „Ню Йорк Поуст“. Марк го взе и зашари с трескав поглед по страницата, за да види датата: събота, 24 март. Съобщението на Никол беше от предната вечер. Значи Лейла е била открита вчера.

23 март 2007 г.

По принцип тази дата не се свързваше с нищо особено, но за него тя беше дамгосана с нажежено желязо в сърцето и в главата му.

На 23 март 2002 г. бе изчезнала Лейла.

Преди пет години.

Точно до ден.

Марк стигна до тихата улица „Бруклин“, където се намираше онази къща, която някога беше неговият дом. Но не и сега.

На тротоара забеляза полицейска кола, паркирана на забранено място.

С два отскока той се намери на площадката на стълбището и се зае да барабани по вратата, вместо да позвъни.

Появи се лицето на Никол. Един поглед, който казваше всичко: болката от отсъствието, силата на тяхната искрена привързаност. После порив за взаимна прегръдка, прекъсната от появата на агент от ФБР, заслонен в сянката на жена му.

— Добър ден, доктор Хатауей — рече полицаят, показвайки служебната си карта. — Франк Маршал от отдела на ФБР в Калифорния. Навярно си спомняте за мен.

Марк се обърна към него. Сигурно Никол го бе информирала, защото мъжът не изглеждаше учуден, че вижда пред себе си клошар. Той имаше якото телосложение на Ед Харис: набит, прическа алаброс, доброжелателен вид. Именно той бе ръководил разследването по отвличането на Лейла.

— Тя къде е? — попита Марк. — Къде е Лейла?

Никол отвори уста, но Маршал отговори вместо нея:

— Не бива да се горещим, доктор Хатауей — предупреди го той, насочвайки се към поставения върху масата в хола лаптоп. — Засега не сме напълно сигурни, че става въпрос за вашата дъщеря. Провежда се ДНК тест, който ще ни даде още сведения.

Маршал натисна един клавиш и на екрана се появи лице на момиче.

— Тази снимка бе направена снощи, няколко часа след като тя се появи.

Марк се наведе към екрана.

— Това е Лейла! — отсече той без колебание. — Това е нашата дъщеря!

— И аз се надявам да е тя — отвърна Маршал.

— Искам да я видя!

— Тя не е в Ню Йорк, докторе.

— А къде е?

— В Лос Анджелис, в центъра за спешна помощ „Сейнт Франсис“.

— Но как е… как е тя?

— Още е трудно да се каже. Лекарите провеждат изследвания. Но е твърде рано да…

— Била ли е бита, изнасилена?…

— Честно казано, нищо не знаем…

Марк избухна:

— Как така нищо не знаете?

Той толкова се приближи до ченгето, че почти го докосваше, измервайки го със заканителен поглед.

— Успокойте се! — рече му Маршал, отстъпвайки назад. — Ще ви разкажа всичко по ред, както вече го сторих пред съпругата ви.

Никол ги покани в кухнята и се зае да приготви кафе. Мъжете седнаха един до друг и Маршал извади от джоба бележник, за да е сигурен, че нищо няма да пропусне.

— Вчера следобед към пет часа бе намерено момиче на около десетгодишна възраст, което бродело по една от алеите на търговския комплекс „Съншайн Плаза“ в Ориндж Каунти, Лос Анджелис.

Марк се хвана за главата, а Маршал продължи:

— Нейната възраст, външността й, родилното петно, зарасналата рана на брадичката, всичко това ни даваше основание да мислим, че е вашата дъщеря.

— Този търговски център — подхвана Марк, — точно там…

— … там, където тя изчезна преди точно пет години — допълни го Маршал.

По лицето на Марк се изписа някакво съмнение.

— В същия час, на същото място, преди точно пет години…

— Наистина едва ли бихме могли да наречем всичко това случайност, съгласен съм с вас.

— А Лейла какво ви каза?

— Именно там е проблемът, доктор Хатауей, дъщеря ви не каза нищо.

Марк се навъси.

— Нито една дума: нито пред нас, нито пред персонала на болницата, който се грижи за нея от вчера.

Пълен мутизъм?

Марк бе започнал да разсъждава като лекар. В своята практика многократно бе имал случаи да лекува деца, страдащи от психотична немота.

— Това, което чух, ми стига! — рече той и скочи от мястото си. — Тръгвам за Лос Анджелис да търся Лейла.

— Резервирали сме ви места за днес или за утре — уведоми го Франк и също стана. — Обадете ни се, щом се приготвите. Една от нашите коли ще ви закара до летището.

— Ние сме готови — отсече Марк. — Излишно е да чакаме.

За момент в хола настъпи напрегната тишина. Никол я наруши:

— Не!

Марк недоумяващо се обърна към жена си.

Вместо да отговори, Никол посочи с пръст стъклената преграда. Марк погледна в същата посока и видя отражението на лицето си като в огледало. Лице на непознат човек, мършаво, мръсно, с дълга сплъстена коса, рошава брада, подпухнали устни, кървясали очи. Той наистина изглеждаше страшен.

— Нали не искаш да се появиш пред нея в този вид?

Марк се засрами и наведе глава, без да възрази.

— За щастие, не всичките ми клиенти са като вас! — промърмори Джо Калахан, съдържателят на една от последните традиционни бръснарници в Бруклин. — Да се подстригвате веднъж на две години, това никак не ви подобава, доктор Хатауей. При това дори нямам предвид брадата ви.

На стария бръснар му беше нужен цял час, за да си изпълни задачата, както трябва. Привърженик на добре свършената работа, той постави кръгло огледало зад врата на доктора, за да може да прецени дали му харесва новата прическа.

— Надявам се следващия път да не чакам толкова дълго време — обеща Марк.

С десет сантиметра по-къса коса и с гладко избръснато лице, Марк едва се разпознаваше.

След като излезе от бръснарницата, той бързо се насочи към един моден бутик в Парк Слоуп, където често ходеше, когато беше млад, амбициозен лекар, изпълнен с планове за бъдещето. И ето го с ленени панталони, с добре скроено сако, с поло последна мода, украсено със сребрист крокодил… Истина е, че дрехата прави човека. Няколко часа преди това той бе една въргаляща се в мръсотията отрепка, а сега с малко подстрижка и някоя друга нова дрешка създаваше съвсем друго впечатление.

Върна се вкъщи пеша. Полицейската кола вече не беше пред дома му.

Добре че са се махнали.

Тъкмо се канеше да позвъни, когато си спомни, че Никол му беше върнала ключовете. Отвори вратата и мина по коридора. Прозорците бяха отворени. Холът бе облян в пролетна светлина и миришеше на бергамот и портокалов цвят. Компактдискът на Кийт Джарет се въртеше в уредбата и разпръскваше в помещението дъжд от кристални ноти. „Кьолнският концерт“ — апотеозът на Джарет, най-хубавата концертна импровизация за всички времена, джаз, което се харесва дори на онези, които не обичат джаз. Марк бе обзет от силно вълнение. За него този диск имаше и сантиментална стойност: Никол му го бе подарила в началото на любовната им връзка.

— Никол? — извика Марк.

Отговор не последва. Сигурно беше на горния етаж.

Изкачи се, прескачайки стъпалата по две, по три.

— Никол?

Отвори вратата на банята.

Никой.

Спря се на прага на спалнята. Забодена с кабарче, една пощенска картичка изобразяваше две прегръщащи се тела, загърнати в ефирен чаршаф. Марк веднага си спомни „Валсът“, онази скулптура на Камий Клодел, на която се бяха възхищавали в музея „Роден“ при първото си пътуване до Париж. Музиката на Джарет, страстното изображение от Камий Клодел. Два спомена, оставени от Никол, които го връщаха в далечното минало.

Но къде беше жена му?

Смаян, той свали картичката и видя, че на гърба й се четяха няколко набързо надраскани изречения: