Защото те обичам

17. Губейки своята вяра

Днес

В самолета

14:00 ч.

— И какво се случи след това?

Звуковият сигнал току-що бе известил излизането от турбулентната зона и бе извадил Иви от състоянието на транс, в което беше потънала, разказвайки своята история.

— Какво се случи в Ню Йорк? — настоятелно попита Марк. — Намери ли убиеца на майка ти?

— Аз…

Девойката замълча. Изненадана, че е отишла толкова далеч в своята изповед, тя вече се колебаеше дали да продължи.

Та нали познаваше този човек само от няколко часа? Как можа да му разкрие най-съкровените си тайни, след като по принцип на никого не се доверява? С присъствието си, със своя поглед, с начина на слушане той като че ли проявяваше към нея някаква смущаваща съпричастност, която я изкарваше от равновесие. Почувствала внезапно, че се излага на опасност, тя намери повод, за да се измъкне от силното му въздействие.

— Трябва да отида до тоалетната — оправда се тя.

Разбрал, че е загубил контакта с Иви, Марк стана, за да може тя да излезе, и със съжаление я изгледа как се отдалечава.

Разказът й го бе разтърсил и развълнувал, върнал го бе към собственото му детство и към това на Конър.

Погледна отново към дъщеря си. Тя спеше непробудно, наклонила глава към илюминатора.

Самолетът бе възстановил плавния си полет. Зелен светлинен сигнал вече показваше на пътниците, че могат да ползват мобилните си телефони. GSM ретранслаторът в кабината на пилота позволяваше да се изпращат и получават съобщения. Марк с учудване видя как половината от пътниците трескаво започнаха да набират номерата на съответния оператор. Явно, че за три години средствата за комуникация са достигнали ново ниво. Може би в скоро време хората ще си присаждат постоянна слушалка, за да си телефонират, когато спят, когато сънуват, когато се забавляват с навирени крака… Никога досега те не са комуникирали толкова много и никога не са се слушали един друг толкова малко. Проклинайки своята епоха, Марк си спомни, че телефонът на Никол е у него. Извади го от джоба на сакото си и… — парадоксалното не е чуждо на човека! — направи това, за което преди няколко секунди упрекваше другите. Нямаше съобщения, но имаше много пропуснати повиквания, идващи все от един и същ номер, който не му беше известен. Откакто бе тръгнал, многократно се беше опитвал да се свърже с жена си в Ню Йорк, но безуспешно. Явно Никол не се е прибрала в апартамента им и той изобщо нямаше представа къде може да се намира.

Все пак реши да се свърже с изписания номер.

Едно иззвъняване, второ… После се включи телефонният секретар: „Добър ден, вие се обаждате на…“.

Съобщението прекъсна и Марк не можа да идентифицира съответния абонат.

— Марк?

Веднага позна гласа на жена си.

— Никол? Аз съм.

— Добре ли си?

— Ти къде си? Ще полудея от притеснение.

— Аз… няма да мога дълго да говоря, мили.

Марк долови силно вълнение и дълбока тревога в гласа на жена си. И макар че беше ядосан, първият му рефлекс беше да я успокои във връзка със здравословното състояние на дъщеря им.

— До мене е Лейла. Тя е добре. Проговори ми!

При произнасяне на името му момичето отвори очи и си разтърка клепачите, прозявайки се.

— Искаш ли да кажеш нещо на мама? — предложи й Марк и протегна към нея телефона.

— Не! — отвърна му Лейла.

Марк се изненада и все пак настоя:

— Миличка, кажи няколко думи на мама. Това ще я зарадва.

— Не! — повтори тя категорично и отблъсна телефона.

Съвсем смаян, Марк в продължение на няколко секунди се взираше в лицето на дъщеря си, а в това време чу предупредителния глас на Никол:

— Чуй ме, Марк, трябва да затворя.

Но докторът го разбра посвоему.

— Чакай! Защо Лейла не иска да ти се обади?

— Знам какво й се е случило — призна си Никол.

Думите й отекнаха като гръм.

— Какво каза? — пророни със задавен глас Марк. Обзет от ярост и отчаяние, той стисна юмруци. — Ти знаеше, че е жива?

— Много съжалявам — каза жена му.

— Но какво става, дявол да го вземе? Няма ли да ми кажеш най-сетне истината?

— Не бива да ми се сърдиш.

— Та аз щях да умра от мъка! — избухна той. — През всичките тези години ти ме гледаше как затъвам. Ти виждаше, че вървя по опасен път, и си знаела, че е жива?

— Не е това, за което си мислиш, Марк. Аз…

„Стига! Достатъчно!“

Някакъв мъжки глас бе прекъснал думите на жена му.

— Кой е този тип? — попита докторът.

— Много е сложно. Аз…

„Затвори, Никол!“ — заповяда гласът.

— Кой е този идиот? — изрева Марк.

— Не е това, за което си мислиш! — повтори тя.

„Затвори или всичко ще провалиш!“

— Обичам те — едва можа да добави Никол.

И това бе всичко.

Вцепенен, с празен поглед, Марк не можеше да се съвземе. Вече десетина минути бяха изтекли, откакто установи този кратък контакт с Никол. Пак набра същия номер, но този път дори телефонният секретар не се включи. Жена му го беше излъгала за дъщеря им. Ужасна лъжа! По-лоша от измама, по-лоша от всичко. За пръв път в съзнанието му се промъкна пагубно съмнение. Всъщност той познаваше ли тази, за която се беше оженил? Вече втори ден въпросите се трупаха, но той не намираше никакъв отговор.

Най-напред журналистът, когото той прогони на летището, а после и дъщеря му явно искаха да го предупредят за Никол, но той не бе обърнал внимание на думите им.

Марк вече не знаеше какво да прави. В главата си, в сърцето си, в цялото си тяло чувстваше пълен емоционален катаклизъм и физически срив. Четирийсет и осем часа преди това все още живееше на улицата, скиташе като див из подземията на града и успяваше да оцелее само благодарение на алкохола.

Зарадван, че си е върнал Лейла, той живееше с убеждението, че ще може да се измъкне сам. За момент бе успял да се съвземе и да превъзмогне последиците от своя делириум тременс, но неговият свят за сетен път се срути и крехката му победа не можа да устои на новия удар на съдбата.

Съвсем разстроен, Марк погледна ръцете си, които отново трепереха. Беше плувнал в пот, задушаваше се, трябваше да се раздвижи.

Той стана с рязко движение и в този миг погледът му попадна на Лейла, която отново беше заспала. Дишането й беше бавно и спокойно, лицето й се къпеше в бялата слънчева светлина. Това бе достатъчно, за да го успокои. И тогава разбра, че само тя можеше да го спаси. Той имаше нужда от нея, както тя се нуждаеше от него. Той я закриляше, докато беше до нея, и в определен смисъл тя също го крепеше.

Иви се бе навела над мивката в тоалетната и повръщаше оскъдната закуска, която бе погълнала преди няколко часа. От сутринта й се гадеше, но състоянието й се влоши още повече по време на пътуването. Напоследък здравословните й проблеми се увеличиха: виене на свят, главоболие, бръмчене в ушите… Без да се има предвид изострената й чувствителност, която още повече изчерпваше силите й.

Тя стана, избърса си устата и плисна малко вода на лицето си, което в огледалото й се стори отвратително. Остри бодежи цепеха челото й, а кръвта в слепоочията й пулсираше все по-учестено. Непроветрената и задушна стаичка внушаваше клаустрофобия. Трябваше бързо да излезе, защото в противен случай рискуваше да припадне. За части от секундата в главата й се сблъскаха десетки образи. Спомени, страхове, кратки моменти на радост… И всичко изчезна. За кратко дори й се стори, че чува нещо като шепот.

Тъкмо щеше да излезе, когато усети по рамото си смъдене, което я накара да се почеше през тениската. Но вместо да предизвика облекчение, този жест засили сърбежа, който се превърна в болка. Това непознато усещане почти я подлуди и тя, без да иска, се зачеса силно до кръв. Когато си вдигна ръкава, с изненада установи, че отзад на лявото й рамо се беше появил виолетов белег.

Тогава тя се извърна и видя в огледалото следната странна форма, татуирана върху кожата й: