Защото те обичам

27. Алисън Трети спомен

Бевърли Хилс

Пролетта на 2002 г.

Два часа следобед е.

В спалнята на разкошна вила от средиземноморски тип Алисън отваря едното си око и пак го затваря.

Ох, главата ми!

Предния ден бе организирала внушително парти, за да отпразнува рождения ден на сегашния си интимен приятел. Събрали се бяха младежи от модния бранш на Бевърли Хилс, забавлението бе продължило до късно през нощта. Легна си призори наквасена здравата и с усещане за гадене.

Когато се реши да погледне часовника, не можа да се стърпи да не изругае, скачайки от леглото.

По дяволите!

Обещала е да присъства на откриването на скъпарска спортна зала в Хънтингтън Бийч, а вече закъснява. Прави няколко крачки към тоалетната, но й е трудно да се разбуди: менгеме стяга слепоочията й, пари й на стомаха, устата й е пресъхнала, клепачите й са залепнали. Сега съжалява за всяка чаша водка, за всяка текила, които вечерта бе погълнала с усмивка. В последните няколко години редовно се събуждаше с махмурлук — всеки път се кълнеше, че това няма да се повтори, но добрите й намерения никога не траеха дълго.

След като плисва малко вода на лицето си, тя се замъква до кухнята, където Грациела, старата пуерториканска гувернантка, се е заела отрано да сложи всичко в ред.

— Защо не ме събуди? — упреква я Алисън.

— Не ме беше предупредила.

— Но какво чакаше? Часът е два след обяд.

Испаноговорещата прислужничка изважда чиния от фурната и я поставя на масата.

— Ето, приготвих любимите ти палачинки.

Но Алисън злобно отблъсква чинията.

— Мазно и сладко! Ти луда ли си? Нямам намерение да стана дебела като тебе.

Грациела преглъща укора невъзмутимо. Вече двайсет години слугува на Ричард Харисън и познава Алисън още от раждането й. В миналото се разбираха добре. Алисън й разказваше как прекарва дните си, споделяше с нея своите грижи и тайни. Но от известно време отношенията им все повече се обтягат.

Обзета от лошо настроение, младата жена си слага малко мюсли и ги залива с портокалов сок.

— Боли ме стомахът — оплаква се тя и отваря прозореца.

Кухнята гледа към един великолепен павилион, разположен край голям басейн във форма на китара. Алисън сяда за малко на един тиков стол, но завалява лек дъжд и тя побързва да се прибере.

Ако и времето тръгне на зле! — ръмжи вътрешно богатата наследничка.

Връща се в кухнята, намира две хапчета и ги разтваря в чаша вода.

— По-добре да вземеш парацетамол — препоръчва й Грациела. — Аспиринът може да засили паренето в стомаха ти.

— Ти пък откъде знаеш? — кипва засегнатата Алисън. — Да не си доктор! Ти си прислужница.

След тези обидни думи Алисън излиза от кухнята и се затваря в банята, където си пуска студен душ, който вместо да я успокои, още повече засилва неразположението й. Връща се в спалнята, обува си прилепналите дънки „Блу Кълт“ и римските сандали „Ферагамо“, след това нервно рови из всички шкафове, за да си намери някакво горнище.

— Къде си я сложила? — крещи тя, връщайки се в кухнята.

— Кое? — пита Грациела.

— Тениската ми.

— Имаш стотици.

— Розовата тениска „Стела Маккартни“!

— Щом не я намираш, сигурно е на химическо чистене.

— Казах ти да я изпереш.

— Нищо не си ми казала. И престани с капризите си, Али. Ти си на двайсет и две години, не на дванайсет.

— Защо ми говориш така?

— Говоря ти, както би го правила майка ти, ако беше тук.

— Ти не си ми майка, а си ми прислужница.

— Може и да съм ти прислужница, но ще ти кажа истината право в очите: ставаш непоносима, Алисън. Държиш се като егоистично и повърхностно глезено дете. Нямаш нито сърце, нито човечност. Поддала си се на всичко лошо, до което водят парите — незачитане и загуба на ценностите. Изобщо не можа да разбереш, че богатството не само дава права, но налага и задължения. А ти изобщо ги пренебрегваш. Нямаш план в живота. Вярно е, че съм ти прислужница, драга моя, но от известно време ме караш да се срамувам от теб…

Наранена от жестоката истина, Алисън сграбчва купичката с мюсли и безогледно я хвърля в лицето на прислужницата.

Грациела е стара, но със запазени рефлекси и успява да избегне летящата към нея купичка, която се разбива о стената.

Няколко секунди двете жени стоят безмълвни една срещу друга, зашеметени от внезапния сблъсък.

Първа отстъпва Алисън, която бяга от къщата и се мушва в огненочервената си кола. Трепереща и с премрежен поглед, тя завърта контактния ключ и натиска педала на газта.

Защо постъпих така?

Силен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици, вали над идеално подредените къщи и над безупречно поддържаните цветни градини. Джипът „Вранглер“ лети с пълна скорост по улиците между палми и смокини.

Защо се държах така отвратително? — пита се Алисън със сълзи на очи.

Казаното от Грациела е съвсем справедливо. От известно време постъпва като малка глупачка. Злоупотребите с алкохол и дрога й пречат да се владее и тази импулсивност понякога я докарва до ръба на бездната.

Дъждът вали все по-силно. Машинално се насочва към Хънтингтън Бийч, но вече знае, че няма да отиде на откриването.

Изгаряща от срам, тя се опитва да подреди мислите си. Трябва да промени начина си на живот, това е неотложно. В противен случай ще се подхлъзне и ще стори нещо непоправимо.

Алисън намалява скоростта и избърсва сълзите си. Дъждът е толкова силен, че чистачките едва успяват да премахват водата от предното стъкло.

Младата жена се опитва да си вдъхне повече самочувствие: млада е, изгубила е само няколко години. Все още има време да се оправи, да поднови следването си, да не се среща с мними приятели, да не излиза с дребни хитреци, които имат ум колкото грахово зърно.

Джипът се тресе от пристъпите на вятъра. Пътните знаци по автострадата приканват водачите да бъдат внимателни.

Алисън почти е възвърнала надеждата си. Ще се прибере вкъщи, ще се извини на Грациела и дори ще й благодари, че й е отворила очите. Ще прекара следобеда с нея, ще сподели добрите си намерения и както правеше като малка, ще й помогне да приготви яденето. А вечерта ще съобщи добрата новина и на баща си. Случаят е удобен, защото Ричард тази седмица е в Лос Анджелис. Той поначало имаше големи планове за дъщеря си, но тя се бе отдалечила от него ей така, от глупост и предизвикателство. Какво пък, той пак ще може да се гордее с дъщеря си!

Обзета от нетърпение да осъществи своя план, Алисън се промъква между колите и поема по първия изход, който й се изпречва. Автострадата води към онези типични за Лос Анджелис места, където се редуват паркинги и търговски зони. Алисън присвива очи, за да може да различи сигналните крайпътни табели през дъждовната завеса. Истина е, че чувството за ориентиране не е най-силната й страна. Тя изпуска отклонението, по което искаше да поеме, и се озовава пред входа на открит паркинг. Падащият пороен дъжд, придружен от силен вятър, е действително затормозяващ. Алисън си спомня за филма „Магнолия“, който завършва с ужасен и мистериозен дъжд от жаби. Много коли са спрели на банкета в очакване бурята да утихне, но Алисън продължава пътя си.

Неочаквано отеква мелодията на мобилния й телефон. Устройството е в чантата й; чантата й е на пода до предната дясна седалка.

Всички знаят, че не бива да говорят по телефона, когато шофират, но не го спазват.

Алисън се навежда да вземе телефона си. Казва си, че само ще погледне номера и името, а ще се обади по-късно, когато…

Удар! Силен и неочакван удар!

Алисън се изправя ужасена. Ударила е нещо. Бордюра на тротоара? Някое животно? Натиска с всичка сила педала на спирачката и отваря вратата на джипа. За секунди сърдечният й ритъм се удвоява. Слизайки от колата, най-страшното се оказва истина. Блъснала е…

Човек.

Дете.

— Как си? Какво ти стана?

Алисън се спуска към момчето и е обзета от ужас при вида на бездиханното му тяло. То е дребно и крехко. По дрехите му и по земята няма следи от кръв, но положението на главата му сочи, че май се е ударило в ръба на крайпътен бетонов цветарник.

Обезумяла, Алисън обръща глава на всички посоки и отчаяно търси подкрепа.

— Помощ! Помогнете ми!

Но мястото е пусто. Гръмотевичната буря вилнее с пълна сила и е опразнила улиците.

Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!

Алисън се връща в колата, взема мобилния си и набира 911, но телефонът е претоварен поради лошото време.

Опитва втори и трети път, но безрезултатно.

Шибана от потоците вода, решава сама да закара детето до болницата. Съвсем внимателно го вдига и занася до джипа.

— Ще се оправиш! Дръж се!

Алисън потегля и въпреки паниката успява да излезе на автострадата. „Дженеръл Хоспитал“ не е много далече — на изток от центъра на града.

— Не умирай, моля ти се!

Дъжд и сълзи се стичат по лицето й. Тя почва да се моли на Бога, макар че не е вярваща.

Боже Господи, помогни му да се оправи! Помогни му да се оправи!

Над пътя се е стъмнило, бурята го е направила неузнаваем. Часът е три следобед, а човек имаше чувството, че е настъпила дълбока нощ.

Господи, не ме наказвай по този начин!

Не след дълго колата стига до паркинга на бърза помощ, но главният вход е задръстен от две пожарни коли, които извършват маневри. Вместо да изчака да се махнат, Алисън предпочита да следва светлинната сигнализация, която я отвежда до паркингите в дъното на двора. Младата жена спира джипа, отваря вратата, заобикаля джипа и взема детето на ръце. Но, повдигайки го, е принудена да констатира ужасната истина: то е мъртво.

Тя надава ужасен вик, а после, изпаднала в някакъв транс, го притиска до гърдите си.

Минава немалко време, преди Алисън най-сетне да хлопне вратите на колата. Тя е зашеметена, не знае какво да предприеме, изпада в угнетение. Тогава, проявявайки някакъв остатъчен рефлекс, решава да се обади на баща си.

Половин час по-късно

Дъждът е спрял и влажна мъгла е обгърнала паркинга. Огромен „Хамър“ със затъмнени стъкла влиза в двора на „Дженеръл Хоспитал“. Пръв слиза Ричард Харисън, следван от висок чернокож мъж с внушително телосложение. Къртис е едновременно телохранител на Харисън и изпълнител на всякакви мръсни поръчки. По време на своя възход бизнесменът се бе стремял да се огражда с малък брой предани хора, които са му безкрайно задължени и биха дали живота си заради него. Къртис е един от тях.

Двамата мъже откриват веднага Алисън, седнала до една стеничка и скрила лице в кръстосаните си ръце. Дрехите й са подгизнали. Тя е пребледняла, трепери, зъбите й тракат, стои като замаяна. В едната си ръка стиска до кръв сребърната верижка на момчето, която бе паднала в колата. Ричард се навежда над дъщеря си, докосва лицето й с ръка и установява, че е вдигнала висока температура.

— Закарай я вкъщи! — заръчва той на Къртис. — Грациела ще се погрижи за нея. Повикай доктор Дженкинс, ако нещата се усложнят, и дръж самолета в постоянна готовност за излитане.

Докато Къртис загъва Алисън с одеяло и я отнася до хамъра, Ричард отваря вратата на джипа, вижда трупа на детето и пак я затваря.

— А „останалото“? — пита Къртис с отслабнал глас.

— С него ще се оправя аз — отговаря Ричард.

Пустинята Мохаве

Източна Калифорния

Вече три часа Ричард Харисън се движеше с джипа на дъщеря си. Напуснал бе огромния мегаполис на път за пустинята. Кошмарно пътуване, защото на седалката вдясно, под шотландско одеяло, загърнал го като погребален саван, лежеше труп на дете. Даже и в най-лошите си кошмари Ричард не си бе представял, че един ден ще бъде подложен на такава Голгота. А в живота си бе преминал през най-различни изпитания: Виетнам през 1965 г., когато беше млад офицер; рака на жена му, над която бе бдял през всички стадии от развитието на болестта; икономическата война, която водеше ежедневно в света на бизнеса… Като юноша, в стремежа си да надмогне страховете си, той постоянно се мъчеше да изпревари събитията, представяйки си най-лошите евентуални развития с надеждата, че ще успее да ги преодолее. С годините характерът му беше станал по-твърд, но бе запазил този си навик. С напредването на възрастта се бе подготвил да посрещне болестите, дори смъртта, и се чувстваше готов да ги посрещне безстрашно. Но никога не се беше подготвял за това: да погребе със собствените си ръце дете, което е убила собствената му дъщеря. И се питаше дали ще е в състояние да изпълни докрай намерението си. Откакто беше поел по пътя към пустинята, му се наложи няколко пъти да спира, за да повръща, и вече караше с отворени прозорци, защото въздухът в колата бе невъзможен за дишане. Въпреки това се задушаваше и чувстваше, че сърдечният удар е неминуем. Но не можеше да не помогне на дъщеря си. Преди няколко седмици тя бе осъдена на три месеца лишаване от право на управление на автомобил за каране в пияно състояние. Ако я арестуват сега за убийство на дете в срока на наказанието, ще я осъдят на няколко години затвор и той не би могъл да стори нищо за нея.

Ричард искаше да вярва, че все още може да оправи положението и да спаси дъщеря си. Малко след Палм Спринг той спря до един магазин за инструменти, за да купи лопата и кирка. Плати в брой, обърна си бързо главата, за да избегне камерата за наблюдение, и беше почти сигурен, че никой не го е познал. Беше един от най-богатите хора в страната, но — с изключение на икономическата преса — нямаше медийната популярност на Бил Гейтс или на Уорън Бъфет и можеше да се обзаложи, че мадамата, която го обслужи на касата, по-често чете „ТВ гайд“ отколкото „Бизнес Уик“.

Случаят с Алисън, напротив, беше съвсем друг: със своеволията си тя си беше спечелила известност сред читателите на жълтата преса, т.е. сред всички в Лос Анджелис. От друга страна, въпреки това, което Алисън му беше казала по телефона, Ричард трудно можеше да повярва, че не е имало никакъв свидетел на инцидента, и се опасяваше, че полицията не след дълго ще я открие. Затова трябваше да действа бързо. Много бързо!

Още час джипът продължи да се движи през планински масиви и каменисти равнини, където вирееха само кактуси. Свечеряваше се, когато Ричард навлезе в една наистина пустинна област, недалече от границата с Невада. Отклони се от главния път и пое през местност, покрита с прашен чакъл и скални отломъци. Сред този безплоден кът той съгледа ивица напукана земя, заслонена от голяма юка. Мястото му се стори удобно и той спря колата, но остави фаровете да светят.

Беше седем часа вечерта, когато започна да копае.

В десет часа положи тялото в гроба.

В един часа през нощта Ричард произнесе последна молитва, качи се в колата и се върна по обратния път.

В три часа Къртис го чакаше на предварително уговорено място, подпали джипа и изостави металния му скелет.

В шест часа Ричард се върна в Бевърли Хилс и заведе дъщеря си на летището.

Два часа по-късно частният самолет на милиардера с Али на борда отлетя за Швейцария.

Ричард остана в САЩ в очакване на евентуални последици.

Първия ден не се случи нищо. Втория, третия, четвъртия — също.

След като измина една седмица, Ричард сметна, че полицията няма да стигне до тях и че дъщеря му се е отървала.

Но може ли човек да заличи такава постъпка от паметта си и да си мисли, че това никога не се е случвало?