700 метра под земята

10.

Когато на следващата сутрин Джордан се събуди, Мърсър седеше до леглото ѝ. Тя отвори очи и за миг в тях се изписа цяла гама от чувства, преди да се присвият от болка. Мърсър свали влажния компрес от челото ѝ и го накисна в купичката със студена вода. После го изстиска и пак го сложи внимателно върху горещото ѝ чело.

— Ако до час температурата ти не спадне, отиваш при чичо доктор.

Тя се надигна с мъка. Косата ѝ бе разпиляна. Той ѝ даде вода и тя пи жадно, после се закашля и заговори с дрезгав глас като след тридневен гуляй в казино:

— За първи път в живота си не смятам да споря.

— Как си?

— Все едно съм труп. Защо имам температура?

— Травма и шок — обясни той. — Тялото ти не знае как да се бори с тях, а стандартната реакция е температура. Виждал съм го. Ще мине, но ще стане по-бързо, ако гълташ лекарства. Как ти е ръката?

Тя я размърда, без да помисли, и присви устни.

— Боли ме, но не е толкова зле, колкото беше. Защо си толкова мил с мен? Та ти дори не ме познаваш.

Той ѝ се усмихна.

— Първо, защото имаш нужда от помощ, а други доброволци нямаше, така че отговорността падна върху мен. Освен това си приятелка на Ейб… и това те слага в отбора на добрите, така че съм длъжен да ти помагам. И накрая защото с Ейб се познавате от доста време и се надявах да имаш някаква дори най-малка представа над какво е работил. Трябва да разбера какво го е поставило на мерника на убийците. — На лицето ѝ се изписа смущение, най-вече защото не знаеше какво да отговори на последното.

— Не се безпокой — продължи той. — Ще го обсъдим, когато се почувстваш по-добре. Не ми се искаше да ти струпвам толкова много неща на главата, но една агентка на ФБР е тук и също иска да поговори с теб.

— ФБР? — Джордан очевидно нямаше никакъв спомен от събитията снощи. — Какво искат от мен?

Кели Хепбърн, изглежда, бе подслушвала разговора им отвън, вероятно за да се увери, че Мърсър няма да каже нещо, което да повлияе на изявлението ѝ. Надникна и каза:

— Джордан, имам нужда от потвърждение на разказа, който чухме снощи от доктор Мърсър. Аз съм специален агент Кели Хепбърн.

Показа си значката и влезе. Мърсър ѝ отстъпи мястото си. Преди няколко минути Хари му бе съобщил, че Джордан се буди. Саймънс, един от командосите, когото Хепбърн бе оставила за охрана през нощта, ѝ бе предал същата информация по радиото и Кели Хепбърн почука на вратата на Мърсър само след двайсет секунди. Беше се постарала двамата ѝ свидетели да прекарат заедно колкото се може по-малко време.

Мърсър бе забелязал, че тази сутрин Хепбърн е с по-женствен тоалет и дори е сменила памучната си риза с копринена. Не си личеше да се е гримирала, но носеше обици и обувките ѝ вероятно бяха най-добрите от колекцията в гардероба ѝ. Ала въпреки това здрависването ѝ бе останало хладно, също като предната вечер, и очите ѝ се задържаха върху лицето му точно толкова, колкото изисква етикетът. Предположи, че се е облякла така заради някого в офиса — или за момчетата в колата отвън. Тъй като нямаше и следа от Нейт Лоуъл, можеше да зачеркне поне партньора ѝ от този списък.

Джордан хвърли объркан поглед на Мърсър. После очевидно направи опит да се съсредоточи и да се подготви.

— Баща ми е голямото разочарование на нашето семейство — каза тя и отпи глътка вода. — Той е учен, докато двамата му братя се занимават с право. Единият е старши партньор в Питсбърг, другият е в общинския правен отдел на Филаделфия. От тях научих, че когато разговаряш с властите, особено с агенти на ФБР, трябва да имаш адвокат до себе си.

— Което е ваше право, госпожице Уейсман — съгласи се Кели Хепбърн. — Но този път нито вие, нито доктор Мърсър сте под подозрение и аз няма да записвам разговора и да си водя бележки. Искам само да потвърдите това, което ми разказа доктор Мърсър снощи, и веднага си тръгвам. — Внезапно ѝ хрумна друга мисъл и тя се обърна към Мърсър. — Тази сутрин си преглеждах бележките и не мога да повярвам, че забравих да ви попитам — какво стана с автоматичния пистолет, който сте взели от къщата на Джейкъбс? Къде е онзи „Валтер“ Р-38?

Мърсър погледна Джордан и каза спокойно:

— Кажи ѝ и това ще я успокои, че не сме второто издание на Бони и Клайд. — Забеляза с крайчеца на окото си, че агент Хепбърн настръхна. — Е, поне така се надявам.

Жената от ФБР видимо се отпусна.

— Мърсър скри пистолета на окачения таван на една от учебните зали — отвърна Джордан. — Мисля, че беше 212 или 214.

— Стая 214 — каза Мърсър. — Реших, че полицията няма да е доволна, ако ме залови въоръжен.

— Много предвидливо — отбеляза хладно Хепбърн.

— А вие, госпожице Джордан, какво търсехте в колежа „Харт“ и по-специално в къщата на Ейбрахам Джейкъбс?

— Ами… — Джордан като че ли се притесни. — Аз такова… О, по дяволите! Преди пет месеца ме уволниха, спестяванията ми бяха на свършване и трябваше да освободя квартирата. Попитах татко дали може да се върна при него, но той ми отказа. Винаги е бил погълнат изцяло от работата си, а аз… аз имах други занимания.

Нито Мърсър, нито агент Хепбърн изпитваха желание да обяснява повече за това.

Джордан продължи:

— Ейб и баща ми работеха заедно, когато преподаваха в „Карнеги Мелън“, и Ейб винаги ми е бил като чичо, така че когато баща ми ми каза да се оправям сама му се обадих и го помолих за подслон, докато си стъпя на краката. Ейб трябваше да отиде в Минесота само за няколко дни и ми намекна, че като се върне, може да намери нещо за мен в „Харт“.

— За кого сте работили? — попита Хепбърн.

— Занимавах се с планиране и изследване на градската среда в Скрантън.

— Това ли сте учили?

— Не точно. Учих екология. — Джордан се усмихна, сякаш натъжена от спомена за нереализираните си мечти. — Смятах да спася света, но не се получи.

— Божичко, още една почитателка на дърветата! — възкликна с престорен ужас Мърсър.

Джордан се разсмя, но веднага след това се закашля.

— О, не! Двете години работа към общинския съвет бяха достатъчно да смачкат напълно романтичните ми представи. Отдавна не съм прегръщала дървета.

— Какъв е телефонът на баща ви? — попита Кели Хепбърн.

— Нали казахте, че няма да си водите бележки? — Джордан я погледна.

— Няма. Но имам доста добра памет за числа и просто искам да потвърдя историята ви.

— Не му се обаждайте — каза с умоляващ глас Джордан, очевидно идеята не ѝ се нравеше. — Той не знае, че отидох при Ейб, а като научи за смъртта му и че съм била в неговата къща, ще сметне, че нося вина за това. Зная, че звучи налудничаво, но баща ми има склонност да прави подобни заключения.

— Ще съм максимално предпазлива, госпожице Уейсман — увери я агент Хепбърн. — Бихте ли се опитали да опишете мъжете, които ви нападнаха?

Джордан погледна Мърсър, сякаш търсеше помощ. Хепбърн бе достатъчно опитна да си даде сметка, че е време да ги раздели.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Доктор Мърсър, ще бъдете ли така добър да ни оставите сами за няколко минути?

Той веднага разбра каква е причината за тази молба. Освен това не пропусна да забележи колко ловко Хепбърн бе изтръгнала от Джордан досегашната информация. Стисна леко Джордан за рамото и каза:

— Спокойно. Разкажи каквото помниш и ако се почувстваш твърде уморена, можеш да спреш по всяко време. — Погледна Хепбърн и привлекателната агентка кимна. — Ще се видим след няколко минути.

Мърсър се върна в библиотеката, където Хари вече се бе настанил в креслото и прелистваше „Уошингтън Поуст“. Мърсър се поколеба дали да не си сипе още кафе, но се отказа. Не обичаше да чака, особено когато нямаше друга възможност. Щяха да минат часове преди ФБР да разберат има ли нещо ценно в плика с хартии от кошчето и още повече, докато съберат информация за проекта, над който бе работила Сюзан Тюнис. Мърсър си бе създал навика да мисли за друго като начин да освободи ума си от неприятни мисли, но точно сега дори това не помагаше.

Трябваше да признае, че в конкретния случай той е външен човек. След последните национални избори беше изгубил поста си на специален научен съветник в администрацията на президента на САЩ, служба, която не изискваше много от него, но му отваряше всички врати във Вашингтон. Сега бе един най-обикновен гражданин и въпреки че приятелството му с Дик Хена му бе осигурило известно уважение от страна на службите, не хранеше илюзии, че агент Хепбърн ще се чувства задължена да го държи информиран за хода на разследването. Не беше длъжна да споделя нищо с него, колкото и отчаяно да се нуждаеше от информация. Искаше справедливост за убийството на Ейб, но същевременно си даваше сметка за общата картина. Това престъпление бе с много пластове, с много сенки, спотайващи се в мрака. Някой бе платил много пари, за да вземе това, което бе носил в мината Ейб, и не се беше интересувал дали при изпълнението на тази задача ще има жертви.

Досега живота си бяха изгубили само Ейб, доктор Тюнис и нейните колеги, както и операторът на асансьора, но беше цяло чудо, че към тях не се прибавиха още жертви в колежа. Затова пък имаше десетки ранени и ако Мърсър не успееше бързо да разгадае тази мистерия, броят на жертвите можеше да нарасне.

Трийсет минути по-късно Кели Хепбърн излезе заднешком от стаята и затвори тихо вратата. Дойде в читалнята тъкмо когато Хари бе завършил кръстословицата и се надигаше. Беше пладне — време за първото питие през деня.

— Ще искаш ли нещо, скъпа? — попита я Хари, докато заемаше мястото си зад махагоновия бар. Между множеството бутилки имаше старинен дървен глобус, целият окичен със забодени карфици. Карфиците обозначаваха местата, където е пътувал Мърсър, и изглежда, че с изключение на Антарктида, нямаше много непосетени кътчета на планетата.

— Диетична кола, ако ви се намира — отвърна тя и се настани до Мърсър. — И, мистър Уайт, имайте предвид, че ако още веднъж ме наречете „скъпа“, ще ви застрелям.

— Имаме само обикновена — отвърна Хари, като извърна глава от отворения хладилник. — Предполагам, че това важи и за „сладурче“, нали?

— Обикновена става и очевидно сте доста схватлив за човек, вече стъпил с единия крак в гроба.

Мърсър се разсмя и дори Хари не се сдържа и се изкиска.

— Смятах, че обучението във ФБР напълно заличава чувството за хумор — подметна Мърсър.

Кели Хепбърн си свали сакото и го окачи на облегалката на стола.

— Обикновено е така, но точно в този ден отсъствах от занятия.

Хари сложи пред нея чаша с лед и кутия кола, намигна ѝ и каза:

— Едно на нула за тебе, малката.

— Джордан заспа ли? — попита Мърсър.

— Температурата спадна и се унесе. И без това приключих с въпросите към нея. — Наля си кола и загледа пропукващите ледени бучки. Вдигна чашата, отпи и се намръщи, когато газираното я удари в носа. — Доктор Мърсър…

— Само Мърсър — каза той. — Използвам титлата, за да впечатлявам момичета и управители на ресторанти.

Тя повдигна вежди.

— Аз не влизам ли в някоя от тези категории?

— Само ако може да му уредите хубава маса — обади се Хари, без да вдига поглед от чашата си.

Хепбърн се усмихна.

— Добре, Хари, едно на едно. Та значи, Мърсър, предполагам вече си давате сметка, че случаят не е за ФБР?

— Знаех, че това ще стане рано или късно. Не става дума за тероризъм в традиционната представа на това понятие, а и след изчезването на убийците няма смисъл да се бърза.

— Прав сте. Дори помолих доктора да дойде с мен тази сутрин и да прегледа Джордан, но ми отказа. Благодарение на приятелството ви — на вас и на Хари — с една високопоставена персона успях да уредя да извършат поне начален преглед на събраните от вас улики. Подробният анализ ще трябва да почака. Същото се отнася и за компютрите на колежа „Харт“ и Северозападния. Ако до ден не открием нещо интересно в работата на доктор Тюнис, случаят ще бъде изтикан на заден план и нещата ще се протакат със седмици. Зная, че въпросът е личен за вас, и исках да съм откровена.

Мърсър кимна.

— Сигурен съм, че правите каквото е по силите ви.

— Не смятам, че ще се случи нещо повече, освен ако онези типове не ударят пак.

— И тъй като са получили каквото им трябва от Ейб и са заличили следите от двата колежа, вече са на чисто.

— Именно. — Тя отново вдигна чашата.

— Предполагам това означава, че случаят няма да ви донесе особена полза за кариерата.

— Нещата се объркаха достатъчно, когато вашият приятел, бившият директор Хена, позвъни на сегашния ми началник.

— Съжалявам за това — каза Мърсър. — Просто се опитах да попреча едно малко объркване да се превърне в публичен линч.

— Просто защитавахте себе си и Джордан. Не мога да ви виня за това. — Агент Хепбърн отпи отново от чашата и се надигна. Наметна си сакото и го приглади върху кобура с пистолета. — Докато не съм забравила, ще ми трябват няколкостотин долара.

— Моля?

— Не ви изнудвам. Джордан не е в състояние да пътува, а са ѝ нужни някои неща. Ако не държите сам да купувате дамски принадлежности от близкия супер, съветвам ви да ми дадете парите и да не задавате излишни въпроси.

Мърсър побърза да отброи три стодоларови банкноти. Тя се пресегна и дръпна от портфейла още една.

— Ще се свържа с криминолозите, за да видя има ли някакви предварителни резултати от изследването на хартиите от боклука. Ще се върна когато взема нещата за Джордан и получа новини.

Докато Хари и Драг гледаха полицейски сериал на бара, а Джордан се бореше с треската в спалнята за гости, Мърсър прекара остатъка от деня в кабинета на долния етаж. Първо се свърза с управителите на Лейстъровата мина, за да провери какво е станало с хората от неговия курс и да се увери, че мината е получила последния превод за наема и че застраховката е прекратена. След това написа подробна рецензия за това как се е справил всеки от курсистите, което му отне по-голямата част от следобеда.

Джордан се събуди привечер. Температурата ѝ бе спаднала, но се чувстваше още по-слаба. Успя да вземе душ, докато Хари и Мърсър смениха подгизналите от пот чаршафи, и хапна няколко лъжички супа, преди отново да се унесе в сън.

Агент Хепбърн се обади към шест и попита дали е късно да намине и да разкаже какво е узнала. Пристигна след половин час, тъкмо когато Мърсър се прибираше с купената готова храна за вкъщи.

Хепбърн сложи в коридора няколко плика с покупки с надписи от аптеката и магазина за бельо в близкия мол. Изглежда, Джордан Уейсман възнамеряваше да остане тук по-дълго, за което Мърсър нямаше нищо против.

— Мога ли този път да ви предложа нещо по-силно от кола? — попита Хари.

— Това синьо джони ли е? — попита тя, загледана в бутилката скоч на бара.

— Да, миличка — отвърна Хари с опит да имитира ирландски акцент.

Понеже знаеше колко е скъпо, Хепбърн попита Мърсър дали не възразява.

— Ни най-малко — увери я той. — Ако държите на мнението ми, скочът има вкус на… — щеше да каже „пикня на тибетски як и йод“, но се сдържа. — Важното е, че не го пия и можете да се разполагате с него. Хари, докато си там, ще ми направиш ли един гимлет?

— Действам.

Мърсър извади сандвичи, салати и супи и дори подреди сребърни прибори от едно чекмедже зад бара. Осведоми агент Хепбърн за състоянието на Джордан и каза, че според него на сутринта вече ще е на крака. От своя страна, тя разказа на Мърсър и Хари, че бащата на Джордан е потвърдил за съвместната си работа с Ейб Джейкъбс, но попитал защо името му е свързано с разследването на смъртта на пенсионирания металург. Хепбърн му казала, че това е стандартна процедура, но той станал още по-подозрителен, когато го попитала за дъщеря му. Потвърдил, че Ейб и Джордан били приятели, когато тя била малка, но не бил виждал Джейкъбс от години. Когато се опитал да притисне Хепбърн за повече информация, тя се прикрила зад обяснението за национална сигурност и побързала да сложи край на телефонния разговор.

— Тоест нейната част от историята е вярна — заключи Кели Хепбърн. — И двамата сте на чисто, поне що се отнася до Бюрото. Също като вас в Минесота тя просто се е озовала на погрешното място в погрешното време.

— Не съм си и помислял друго — промърмори Мърсър. — Но е хубаво да го знае човек. Какво друго открихте?

— Всичко, което не бих искала да знам за восъчната хартия.

— Моля?

— Восъчна хартия. Нашите специалисти прегледаха внимателно всичко от кошчето за боклук на Ейб Джейкъбс. Повечето неща са съвсем банални — хартия от принтер, опаковки от сладкиши, празна кутия от ябълков сок, отворени пликове с адреси, които се проверяват, чаши от кафе, смачкани писма, скъсани ластични връзки, както и голямо парче восъчна хартия, която според специалистите е достатъчно пожълтяла и показва значително количество разпадаща се парафинова молекула дрън-дрън-дрън, за да е над петдесетгодишна и дори повече.

Мърсър спря да дъвче бифтека.

— Това може да е нещо важно.

— Точно това си помислих, че ще кажете. — Агент Хепбърн се пресегна, вдигна елегантната си чанта и я сложи до себе си на бара. От нея извади ноутбук, натъпкан със снимки, и сивкав таблет. Включи таблета, плъзна пръст по няколко икони и го подаде на Мърсър.

Беше снимка на восъчна хартия, тъмножълта и очевидно стара. Краищата ѝ бяха напукани и смачкани, сякаш е била увита около нещо с размерите и формата на морков. Мърсър забеляза останки от печатен текст на едно място, но колкото и да се опитваше, не успя да го разчете, дори при максимално увеличение.

— Някаква идея какво пише тук?

Хепбърн взе таблета, прелисти няколко снимки и му показа друга. Беше максимално увеличение на текста.

— Най-доброто, което успяхме да направим.

На екрана бе изписано:

— Да ви говори нещо?

— Вашите хора нищо ли не успяха да изровят? — отвърна с въпрос той.

— Нищо. Като услуга — не забравяйте, че разследването вече не е сред приоритетните — един от лабораторните плъхове го прати на дешифриращата програма и на графолог, но и оттам нямаше резултат. На повече помощ от лабораторията едва ли можем да се надяваме, освен ако не открием директна връзка с тероризма. Не си правете труда да търсите из Гугъл, Бинг или Яху. Прекарах няколко часа в тях и прегледах всички дивотии, които имат дори най-далечна връзка.

Хари бе навлякъл бял дъждобран върху сакото си и тъкмо се готвеше да постави каишката на Драг, но се спря, доближи ги отзад и надзърна в екрана.

— Пробвахте ли с мостра 681 вместо „остра“?

— За какво говориш? — погледна го агент Хепбърн.

— Когато хартията се е смачкала, една от буквите е била изтрита. Това не е „остра 681“, а „мостра 681“. А на втория ред „урър“ може да е остатък от име, например Мурър.

На Хари му отне петнайсет минути да измъкне Драг от къщи, да го разходи да си свърши работата и да го върне. Дотогава Хепбърн и Мърсър бяха проверили няколко десетки фамилии, завършващи на „урър“. Единствената доста далечна възможност бе адмирал Томас Мурър, офицер от Обединените щабове, починал преди десетина години.

Хари си свали сакото и отново се настани на столчето пред бара. Кели смръщи нос, когато от него полъхна на цигари.

— Някакъв напредък? — попита той и сръбна от разводнените останки уиски в чашата си.

— Не особен — призна Мърсър.

— Така и предполагах. Имената, завършващи на „урър“ не са чести. Затова предположих, че първата съгласна не е „р“.

Мърсър изстена наум. Трябваше да се сети, че Хари ще измисли нещо. Старецът се занимаваше вече шейсет години с кръстословици и всякакви други ребуси с думи. Веднъж пред очите на Мърсър позна думата от „Колелото на съдбата“ още по първата буква. Там, където се бяха провалили мозъците и компютрите на ФБР, опитът на Хари се оказа безценен.

— Мисля, че първото „р“ е „в“. Това е „увър“, а не „урър“.

— Добре — кимна Хепбърн. — Стигаме до Нелб Увър. — Започна да пише в таблета. — Което също няма смисъл.

Мърсър най-сетне започна да разбира механизма, който прилагаше Хари.

— Първата буква не е „н“. И тук при сгъването буквата е била изядена. Мисля, че е „х“. — Изведнъж очите на Мърсър се разшириха и всичко в главата му придоби кристална яснота. Знаеше кое е името, изписано върху восъчната хартия, макар все още да не можеше да си обясни какво търси там. — Това „л“ всъщност е с чертичка и става „т“. Я да видим какво се получава…

Тя написа „Хъбт увър“ в търсачката и таблетът изплю отговора, който им бе убягвал целия следобед — Хърбърт Хувър.