700 метра под земята

2.

Инстинктът и опитът подсказваха на Мърсър, че чува скорострелни автоматични оръжия, узи например, или по-скоро популярните „Хеклер и Кох“. Х&К бе предпочитаното оръжие на елитни подразделения като Делта или „тюлените“. Звукът от изстрелите бе маскиран от доста добри заглушители, не някакви импровизирани приспособления, а прецизно изработени устройства с правилно подредени отвори за отделяне на топлината и звука.

Странният факт, че чува заглушена автоматична стрелба в изоставена мина, не забави рефлексите му. Беше се хвърлил на пода на транспортьора още преди ехото да стихне. Пропълзя напред през металното леговище на машината като същевременно вдигна ръка и угаси светлината на челника. Вените му се изпълваха с адреналин, сърцето му подскачаше лудо, ала въпреки това той продължаваше да диша спокойно и равномерно.

На трийсет крачки по-нататък бе входът на преддверието, където работеха Ейб и хората му. Мърсър едва различаваше там някакво бледо петно. Би било проява на твърде голямо въображение да го нарече сияние — не беше нищо повече от мрак сред още по-гъст мрак. Оттам долетяха писъци, последвани от нови автоматични откоси. Мърсър мярна сенките на трепкаща светлина, издайническо припламване на огън от дулото на оръжие.

Този път когато автоматите замлъкнаха не се чуха писъци. Той нямаше представа какво се случва и можеше само да се надява, че това е някаква глупава шега, но знаеше, че не е. Остана неподвижен и притихнал, напрягаше очи да различи нещо. Около минута след последния откос започна да пълзи напред — и мярна бързо движение в мрака. Петното от по-малко плътна тъмнина — входът на галерията за изследвания — премигна четири пъти. Силуетите на четирима души, напускащи помещението. Не си осветяваха пътя, но бързината, с която се движеха, и точният интервал помежду им подсказваше на Мърсър, че пристъпват сякаш могат да виждат.

Вероятно използваха термални камери или носеха леки ултравиолетови прожектори и чувствителни очила, които можеха да различават отраженията от тях. С подобна екипировка тунелът щеше да изглежда ярко осветен, докато самите мъже щяха да са скрити в мрака. Военните рядко използваха подобни прибори, тъй като оборудван със сходни очила, противникът лесно би засякъл излъчвателите.

Обувките им не издаваха почти никакъв звук. Те прекосиха тичешком просторното помещение и изчезнаха зад редицата колони. Мърсър се измъкна от импровизираното си скривалище и закрачи предпазливо в мрака. Не смееше да включи челника си. Доближи безшумно мястото, където се бяха появили мъжете, като внимаваше всеки път да стъпва върху солидна повърхност. Когато стигна входа, виждаше малко по-добре благодарение на разсеяната светлина, идеща откъм дъното. Тръгна по късия коридор, който извиваше вляво, после надясно и пак наляво. След всеки завой светлината ставаше по-силна.

Влезе в овална камера с три ярки жълтеникави лампи, разположени върху триножници. Едната бе прекатурена, но въпреки това продължаваше да озарява част от ужасната сцена. Светлината ѝ се отразяваше от голямото петно кръв на пода, лъщящо като червило.

Другите лампи допълваха картината. Шестима души бяха обитавали помещението допреди малко. Четирима мъже и две жени. Една от жените бе по-близо до прекатурената лампа и тъкмо кръвта от шията ѝ бе образувала голямата локва. Ако се съдеше по следите около нея, жената се бе мятала конвулсивно, докато кръвта бе напускала на пулсации тялото ѝ. Втората жена бе простреляна с няколко куршума в гърдите и трупът ѝ бе проснат по гръб върху масата с компютри и научно оборудване, а краката ѝ висяха над пода.

Съдбата не бе по-благосклонна към мъжете. Двама, изглежда, бяха застреляни в гръб, вероятно в началото, когато стрелците бяха проникнали в галерията. Трети, изглежда, се бе опитал да избяга, но куршуми го бяха застигнали в бедрото, хълбока и гърдите, за да го повалят върху раклата с газови бутилки.

Четвъртата жертва беше Ейб Джейкъбс. Навярно бе понечил да прикрие с тяло една от жените. Гърдите му бяха кървава каша, гъстата му брада — извор на гордост — също бе окървавена и приличаше на въ̀лна с ръждиви петна.

В средата на стаята имаше купчина разбити стъкла. От купчината стърчаха тръби, свързани със смесителен прибор, към който бяха включени няколко от газовите бутилки. Останки от приборите, които шестимата бяха използвали за опитите си. Наблизо бе паднала метална кутия със зейнал капак, за чието предназначение Мърсър можеше само да гадае.

Мърсър видя всичко това само с един бърз поглед. Изтича при Ейб, клекна и улови ръката на стария си приятел, но всичко бе напразно. Ейб вероятно бе издъхнал още преди тялото му да падне на пода.

Мърсър очакваше сълзи, но очите му останаха сухи. Вместо това го изпълни нажежен гняв, който се събра на топка в стомаха му. Той се изправи и бързо огледа останалите. Ако имаше и най-малък шанс да помогне на някой от тях, би останал, за да го превърже и да го ободри, но нямаше нищо, което би могъл да направи за тези хора.

Тръгна към изхода, с лепнещи от кръвта ръце, и забърза по една от главните галерии. Челникът осветяваше едва на няколко крачки напред и мракът отвъд озарения кръг бе непознат свят на подскачащи сенки, където можеха да се спотайват въоръжените нападатели. Мърсър погледна тавана и установи, че учените са прокарали лампи от главната мрежа към тяхната галерия. Те не бяха привикнали към тъмнината миньори и бяха държали да има повече светлина.

Нападателите бяха счупили крушките, което подсказа на Мърсър, че най-вероятно са се върнали по същия път, използвайки топлинните следи на все още нагорещените жички като пътеуказатели.

Колкото до топлината… той носеше дебели дрехи, които задържаха топлината на тялото му, и командосите не биха могли да го забележат, докато не се приближи съвсем до тях.

Качи се на сегуея, наведе се напред и подкара нестабилната двуколесна платформа доста по-бързо, отколкото ако се бе затичал из галериите. Вятърът, който го удряше в лицето, му подсказваше, че поддържа доста добра скорост.

Сега всичко опираше до точно изчисление на скорост и разстояние. Колко бързо щяха да се движат нападателите, ако не искаха да вдигат шум? Най-вероятно с ускорена крачка. Което означаваше, че почти ще тичат и ще ги забавят единствено неудобните очила за нощно виждане. Приблизително седем минути за миля. Имаха двеминутна преднина още преди Мърсър да огледа Ейб и останалите. Още една изгубена минута.

Сметката бе обезкуражаваща. Не би могъл да ги настигне. Единствената му надежда бе, че ще се забавят, докато се качват в асансьора.

Най-сетне забеляза светлини отпред. На това ниво районът около асансьорната шахта бе издълбан в голяма пещера, с пътища, водещи в различни посоки към скалните пластове, платформи и канали за товарене и пренасяне на изкопаната руда. Централната платформа пред лифта бе висока три етажа, поддържана от множество метални подпори, между които се виеха тръби и кабели. Имаше твърде много лампи, за да могат командосите да ги изпочупят, и затова не си бяха направили труда.

Мърсър забави двуколесника и спря малко преди да влезе в галерията. Не беше помислял какво ще прави, ако настигне убийците. Не носеше никакво оръжие. Единственото, което му хрумна, бе да предупреди хората на повърхността да блокират асансьора, докато пристигне полиция.

Излезе внимателно в сумрачния тунел и зае позиция зад малък гъсеничен екскаватор, изоставен преди десетилетия. Машината бе обезкостявана системно за резервни части и приличаше на оглозган скелет на едро насекомо, попаднало в мравуняк.

Почти веднага забеляза нападателите. Изкачваха се по зигзаговидната стълба от предната страна на товарната платформа към горния край на високия три етажа асансьор. Бяха четирима, с черни униформи. Всички носеха високотехнологични очила за нощно виждане, повдигнати на челото, а в ръцете си държаха автомати със заглушители. Не бяха Х&К, както бе предположил, а нещо съвсем ново и доста по-зловещо, оръжия създадени само за едно — да убиват хора. Един носеше голяма раница и ако се съдеше по начина, по който се бе привел, вътре имаше нещо тежко.

Асансьорът вече бе спуснат. Оставаше им само да се качат, да затворят решетката и да пратят сигнал на оператора на повърхността. Веднага щом потеглеха нагоре Мърсър възнамеряваше да изтича при интеркома точно до вратата на шахтата.

Планът му се промени само след миг, когато първият стрелец се изкачи на горната платформа и пусна един откос в пулта на интеркома. Още докато звукът от заглушената стрелба утихваше Мърсър видя как таблото мята искри и угасва.

В този момент, без да мисли, той премина към действие.

Изскочи от скривалището си и хукна право напред, докато мъжете горе пристъпваха в клетката. Вместо да приближи платформата обаче свърна встрани и се спусна по стълбите, излизащи на долното ниво.

Последният стрелец затръшна металната врата и миг по-късно се чу сигналът за повикване. Мърсър стигна последното стъпало. Вратата пред него бе затворена и той виждаше, че дъното на високата десет метра асансьорна клетка започва да се издига.

За разлика от обществените асансьори, Мърсър можеше да отвори вратата и да си осигури достъп до шахтата дори когато асансьорът работи. Миньорите бяха обучени на правилата за безопасност и се смяташе, че не биха направили нещо глупаво, с което да застрашат живота си. Като това, което правеше Мърсър.

Асансьорът представляваше трикамерна стоманена клетка, закрепена за скрипец на повърхността. Операторът горе получаваше сигнал на кое ниво да спре клетката. Бяха на най-ниското ниво и Мърсър не се съмняваше, че асансьорът ще се издигне чак до повърхността.

Метално въже се поклащаше като примка под пода на клетката. Около него бе намотан електрически кабел, който се бе откачил от няколко придържащи скоби. Под него шахтата се спускаше още четири метра и завършваше с водосборна яма, където се дренираше влагата. Една помпа се грижеше водата да не прелее през краищата.

Мърсър не забави крачка и изобщо не помисли какво прави. Докато гигантският асансьор се издигаше, той скочи към въжето миг преди то да се окаже твърде високо над него. Успя да го сграбчи, залюля се и се блъсна в отсрещната стена, като едва не измъкна ръката си от раменната става. Задращи, за да се улови по-добре, и отново се люшна под издигащия се асансьор. Едва сега посмя да погледне надолу. Светлината от отдалечаващата се платформа изглеждаше далечна като от небесно съзвездие и съвсем скоро се стопи напълно, погълната от мрака. Дори обувките му изчезнаха в тъмнината.

Мърсър прехвърли ръка през въжето, за да намали напрежението върху пръстите си, и в същия миг още една от скобите, които го придържаха, се освободи. Пукотът бе заглушен от стърженето на металната клетка, но Мърсър внезапно увисна с още десетина сантиметра под пода и едва сдържа изплашения си вик. Само на три метра над него се намираха четирима въоръжени мъже, които очевидно не изпитваха никакви скрупули, когато трябваше да убиват. Ако светнеха надолу, можеха да го видят как виси под решетката на пода.

Той се закрепи малко по-добре. Изглежда, поне засега въжето щеше да го удържи. Погледна нагоре. Двама от нападателите бяха запалили фенери, но не ги бяха насочили надолу.

Намираха се на поне стотина метра над дъното на шахтата и ги чакаха още триста. Ако беше малко по-светло, Мърсър вероятно щеше да изгуби самообладание. Засега обаче се опитваше да не мисли за увеличаващата се пропаст и за дъното далече долу.

Асансьорът продължаваше да се изкачва, стържеше и се поклащаше в едно пътуване, което сякаш нямаше край. Подминаха нивото, на което Мърсър провеждаше курса по спасяване. Нямаше светлини, които да озаряват тунела, но Мърсър усети полъха от внезапната промяна във въздушното налягане.

Ръцете му започваха да се изморяват — и без това вече го наболяваха от пълзенето цял ден през изкуствено създаденото свлачище. Отново се залюля, за да преметне крак през въжето, и остана да виси като лемур, отпуснал ръцете си, за да им даде малко почивка.

Нямаше представа как ще се измъкне от шахтата, когато стигне горе, но засега най-важното бе да остане близо до стрелците. Помисли си, че вероятно са си проправили път със сила на идване и че може да държат оператора горе под дулото на оръжие.

Чу се пукот и още една скоба се откъсна. Тялото му увисна рязко надолу и това накара нови две скоби да се счупят. Той се залюля и едва не се блъсна в стената на шахтата. Имаше усещането, че сърцето му ще изскочи от гърдите, докато се клатеше отчаяно на въжето. При пропадането кракът му се бе изхлузил от импровизираната примка и той отново висеше над бездънната пропаст само на ръце — които пламтяха от умора и болка, сякаш всеки миг сухожилията му щяха да се скъсат.

След трийсет агонизиращи секунди асансьорът започна да забавя — най-сетне приближаваше горната платформа. Беше като ужасяващо и разтърсващо снижаване на скоростта от военнотранспортен самолет, спускащ се над военното летище Баграм, докато афганистанците го обстрелват с преносими зенитни ракети.

Набраната инерция едва не го запокити към металния под на асансьора над него.

Асансьорът спря след секунди. Шахтата излизаше във висока кула с дебели бетонни стени. Имаше само толкова светлина, колкото Мърсър да види зейналата под него черна паст на шахтата, дълбока над петстотин метра.

Ръцете му трепереха.

Трябваше да се измъкне по някакъв начин. Вратата бе над него. Имаше само един начин да я стигне и той бе да се покатери в тясното пространство между асансьорната клетка и стената.

Увисна на въжето и се залюля, като при всяко люшване набираше скорост. Когато при едно от залюляванията стигна най-високата точка, се пусна и улови ръба на клетката, вкопчи пръсти в металната решетка. Пусна въжето с другата си ръка и бързо се хвана и с нея за решетката.

Докато излизаха от асансьора, нападателите разговаряха тихо. Ако Мърсър бе техен командир, щеше да прати клетката обратно долу и да повреди механизма, както и този на втория асансьор, за да забави разкриването на убийствата, докато асансьорите не бъдат ремонтирани.

Имаше късмет, че убийците не бяха толкова педантични.

Напъна мишци и се промуши в тясното пространство между клетката и стената на шахтата. Едва успя да напъха глава и трябваше да издиша въздуха от дробовете си, за да може да продължи нагоре. От пръстите му потече кръв. Убийците вече бяха слезли от асансьора и вероятно бързаха към колата, с която бяха дошли.

Трябваше да направи нещо, иначе щеше да ги изпусне.

Най-сетне се добра до долната врата и успя да отвори предпазната мрежа. Чуваше над себе си гласове. Изкатери се бавно на долното ниво на платформата. Точно срещу него, едно ниво по-горе, бе будката на асансьорния оператор. Имаше голям остъклен прозорец, от който се виждаше цялата платформа. Прозорецът бе опръскан с кръв, трупът на оператора бе клюмнал на стола. Кръвта му все още се стичаше по стъклото. Беше изпълнил каквото му бяха наредили и за награда бе получил куршум.

Пети нападател, също с черни дрехи, очакваше четиримата при високата повдигаща се врата, зад която бе паркиран форд пикап Ф-350 с четири странични врати. Мърсър си отбеляза, че номерата му са свалени. Вероятно беше краден.

Четиримата нападатели се присъединиха към колегата си. Той помогна на мъжа с раницата да я свали и петимата се качиха в пикапа. След секунди напуснаха площадката и се скриха зад завоя.

Мърсър изхвърча през външната врата и хукна след тях. Щом излезе на дневна светлина, забави ход и запримигва заслепено.

Беше късен следобед и валеше студен дъжд. Беше средата на април, но въздухът хапеше сякаш е зима. Пикапът вече бе изчезнал в сумрака. Задните му светлини присветнаха, докато забавяше, за да пропусне един багер от близката кариера. А след това продължи да се отдалечава.

Пътят към мината бе дълъг само миля, но описваше няколко остри завоя, докато се спускаше към долината, където излизаше на шосето. Мърсър се втурна към багера. Беше голям, гумите му бяха високи човешки бой, но се движеше достатъчно бавно, за да може да го настигне и да се изкатери по стълбичката до кабината.

Шофьорът се облещи изненадано и викна ядосано:

— Какво правиш? Можеше да си строшиш главата.

— Имаш ли телефон?

— Тук няма връзка… За какво ми е? Ти кой си?

— Нямам време да ти обяснявам. Пикапът, който току-що те подмина. Мъжете вътре убиха шестима долу в мината, както и асансьорния оператор. Намери телефон и се обади на полицията. Форд Ф-350 с петима души, облечени в черни дрехи. Няма номера.

Шофьорът погледна за миг хладните сиви очи на Мърсър, зърна в тях твърда решимост и предпочете да повярва на странната история. Завъртя джойстика, с който се управляваше багерът, и увеличи мощността.

Мърсър се пресегна и дръпна ръчката обратно.

— Не ме разбра, приятел. Тръгвам след пикапа. Слизай и намери телефон.

— Не мога да…

Повече не успя да каже. Мърсър замахна и го халоса с юмрук под лявото ухо. Главата на шофьора отскочи назад, очите му се изцъклиха. Мърсър освободи закопчалките на колана му и го смъкна от седалката. Багерът продължаваше да забавя ход.

Мъжът бе замаян, но не беше в безсъзнание. Мърсър го издърпа на платформата и го подпря на кабината. Мъжът бързо идваше на себе си. Вместо да го удари отново Мърсър го наведе на една страна и го бутна безцеремонно. Мъжът се претърколи като жаба и пльосна в калта.

— Повикай полиция! Кажи им да спрат пикапа!

Без да е сигурен, че шофьорът ще го послуша, Мърсър се вмъкна в кабината. Багерът бе „Катерпилар 990“. Не най-големият им модел, но не и от дъното на таблицата. Мърсър го познаваше достатъчно добре, за да може да го кара, както и почти всяка друга машина, излязла от завода на „Кат“ в Пеория, Илинойс.

Натисна газта и мощният 625 конски сили дизелов двигател нададе чутовен рев. Машината подскочи напред. Мърсър нямаше намерение да се опитва да настигне изчезналия от полезрението му пикап. Максималната му скорост не можеше да се сравнява с тяхната. Затова пък разполагаше с възможност да се движи извън пътищата, за каквато те можеха само да мечтаят.

Вместо да се отправи надолу по черния път Мърсър насочи багера към края на платото, като избегна почти обратния завой. Наклонът бе доста голям, над четирийсет и пет градуса, но имаше достатъчно малки дървета и шубраци, за да попречат на осемдесеттонното чудовище да изгуби напълно контрол. Мърсър действаше с джойстика сякаш е пилот на изтребител; заобикаляше само големите дървета. Дръвчета с дебелина колкото човешка ръка се гънеха и трошаха под тежките колела, един клон строши страничния прозорец.

Багерът излезе отново на пътя. Мърсър бе скъсил наполовина разстоянието до пикапа, хората в който все още не бяха осъзнали, че ги преследват. Багерът се носеше надолу по склона като разбеснял се слон. Тук растителността не бе достатъчно гъста и багерът започна да се свлича по чакъла и меката пръст. Мърсър трябваше да овладее импулсивното си желание да удари спирачки и вместо това натисна педала за газта, като същевременно въртеше джойстика като побеснял. Изхвърча с огромна скорост върху следващия участък от пътя и за миг се изплаши, че ще се преобърне или че предната ос ще се счупи от удара. Но машината продължи напред — ревящо доказателство за постиженията на американския дизайн и конструктивна мощ.

Пикапът току-що бе профучал. Мърсър виждаше съвсем ясно следите от гумите му в меката почва. Багерът прекоси пътя и когато предницата му се озова над ръба на склона, Мърсър зърна пикапа да доближава следващия остър завой. Стрелците вътре вероятно също вече го бяха забелязали.

Задният прозорец на пикапа се плъзна надолу и отвътре се показа удебеленото от заглушител дуло на автомат. Очевидно бяха разбрали, че багерът ги преследва, и не смятаха да поемат рискове. Дистанцията бе твърде голяма за подобно оръжие, но това не попречи на стрелеца да изпразни пълнителя с 9-милиметрови куршуми.

Само няколко от тях улучиха багера. Мърсър не можеше да чуе звука от ударите през рева на двигателя, но за всеки случай вдигна кофата пред себе си преди да продължи. После пришпори машината по наклона. Този път храстите и дърветата бяха доста повече и се наложи да използва огромното тегло на багера, за да си проправи път надолу. Спусна и кофата, за да посича върховете на дърветата. Скоростта му се снижи наполовина и той започна да се притеснява, че няма да успее. Имаше само още един остър завой преди пътят да излезе на шосето. Дори шофьорът да бе позвънил на полицията, стигнеха ли шосето, нападателите щяха да изчезнат за броени минути.

Ако не можеше да ги спре, Мърсър трябваше да намери начин поне да ги забави.

Багерът ревеше като носорог, защитаващ територията си, и гъстата горичка продължи да изчезва с трясък под металното гребло и тежките гуми, но фордът също бе набрал скорост. Шофьорът знаеше какво прави, защото когато навлезе в последния завой не забави, а само завъртя чевръсто задницата с леко поднасяне, преди отново да натисне газта и да се понесе към спасителния изход.

Летяха право към мястото, където Мърсър възнамеряваше да излезе от налудничавото си спускане през гората. Ако се забавеше съвсем малко, щяха да го подминат и всичко щеше да приключи. Едва ли щеше да ги открие повече.

Фордът хвърчеше с бясна скорост и Мърсър знаеше, че всичко ще се реши след миг. В последните няколко секунди преди да излети на пътя шубраците отстъпиха място на висока до коленете трева и багерът внезапно набра скорост. Четири автомата откриха едновременно стрелба по него. Един от стрелците бе пропълзял в багажното на пикапа и стреляше легнал. Други изстрели отекваха от пътническите прозорци и от двамата мъже на задните седалки.

Докато разстоянието между двете машини се скъсяваше, върху багера се изсипа истински оловен дъжд. Мърсър не можеше да се прикрие с голямата метална кофа, тъй като изстрелите идваха отстрани.

Предното стъкло се пръсна с трясък и го посипаха безброй дребни късчета. Куршуми рикошираха от металните стени и пищяха покрай него.

Мърсър нямаше избор.

Опря крака на седалката и се промуши през прозореца. Претърколи се на платформата, от която преди малко бе хвърлил шофьора, и използва инерцията, за да скочи от багера.

Падна в тревата, присви глава към гърдите си и се претърколи няколко пъти. Багерът профуча покрай него и гумите разровиха земята на сантиметри от краката му. Куршумите продължаваха да отскачат от металните плочи.

А след това багерът излезе на пътя на няколко метра пред пикапа. Ако Мърсър бе останал на кормилото, нещата щяха да се развият иначе. Сблъсъкът с равната повърхност не бе еднакво изравнен между двете предни гуми. Лявата удари първа, което принуди багера да свие рязко в тази посока. Кофата се завъртя като пощуряла и в този момент шофьорът на пикапа скочи върху спирачките и накара колата да поднесе, преди да я пришпори в обратна посока, като матадор, който се дръпва внезапно пред атакуващ бик. Кофата на багера закачи задната част на форда достатъчно силно, за да го повдигне на две гуми. Шофьорът изви кормилото в обратна посока и ако допреди миг пикапът бе готов да се преобърне, сега тупна върху шестте си колела и се понесе с нарастващ рев към опразнения път.

Мърсър лежеше в мократа трева, а през това време багерът се наклони бавно и се килна в канавката. Моторът продължаваше да подава мощност на четирите колела, но кофата се бе заровила дълбоко в земята. Колелата се въртяха и хвърляха кал, ала машината не помръдваше, беше заклещена.

Мърсър чу как фордът изхвърча на асфалтовото шосе и започна да ускорява, отдалечавайки се от мината. Бяха се измъкнали, след като бяха убили седем души.

Нямаше представа какво са отмъкнали в раницата — вероятно нещо, свързано с експериментите. Можеше само да гадае кое е толкова скъпоценно, че да коства живота на седем невинни жертви.

Остана да лежи по гръб под дъжда. Осъзнаваше, че е пропуснал възможността да въздаде правосъдие за убития си наставник. Всичко го болеше.

След пет-шест минути от далечината долетя воят на приближаващи се сирени. Но дотогава той вече бе решил какво ще направи. И то нямаше нищо общо с правосъдието. Въпросът вече бе личен. Въпрос на отмъщение.