700 метра под земята

23.

Близките един до друг острови Футуна и Алофи едва се различаваха на хоризонта, дребни издатини върху линията, където земята срещаше небето, истински диви местенца, сякаш все още незасегнати от човешка намеса. По-големият, Футуна, се намираше вляво, когато се приближиха от юг, и бе отделен от съседа си с широк две мили канал. От тази гледна точка Алофи представляваше скалиста твърдина с вулканични хълмове, все още неизравнени от неуморната дейност на вълните и вятъра, ала по-нататък се виждаха снежнобели брегове и пясъци. Гористата част в средата на острова изглеждаше девствена и праисторическа, но капитанът им съобщи, че в джунглата има няколко плантации, отвоювани от гъстата растителност, където островитяните отглеждали тютюн и таро.

Бяха наели във Фиджи десетметрова яхта, която обаче получиха в комплект с капитана и неин собственик, бивш австралиец, казваше се Рори Рейс, отказал срещу всякаква възможна сума да им я преотстъпи за самостоятелно плаване. Яхтата разполагаше с високо мостче за удобство на любителите на риболова, задна платформа за гмуркане и спални помещения за седем души. Имаше и надуваема лодка с двигател за разходки до брега и компресор за зареждане на кислородни бутилки. Каютата на Рейс бе под мостика. Мърсър и Бук хвърляха ези-тура за по-голямата каюта на носа и Бук извади късмет. На втория ден от плаването той информира Мърсър, че леглото му е пухкаво като облаче, а Мърсър измърмори, че неговото е твърдо и мирише на крака.

Сайкс бе успял да си уреди кратка отпуска чрез комбинация от събрани почивни дни и успешната намеса на неговата приятелка Стаси. Това обаче му струва обещанието пред Стаси, че повече няма да се връща в Кабул, и уверението, че двамата с Мърсър не са тръгнали на разходка из Южния Пасифик в компанията на знойни местни красавици. Стаси харесваше Мърсър, ала това не означаваше, че вярва на него или на Бук. „Твоят бял побъркан приятел“ — така го наричаше често.

След успешно разиграната сцена с „ограбването“ на Джейсън във вашингтонското метро Мърсър и Бук се бяха прехвърлили в бунгалото на Сайкс близо до Форт Браг в Северна Каролина, където обсъдиха и съставиха списък на нещата, от които ще имат нужда по време на предстоящото пътуване. На следващата сутрин Бук тръгна по магазините, докато Мърсър се зае да търси подходящ плавателен съд от пристанището във Фиджи. Прекара часове над лаптопа на Бук и почти толкова време на телефона, докато се натъкна на капитан Рори Рейс и неговата яхта „Сува Сърпрайз“, изящен малък рибарски кораб, кръстен на името на столицата на Фиджи. Яхтата бе оборудвана с допълнителни резервоари за гориво, за да може да покрива по-големи разстояния.

Мърсър се опита да я наеме, обаче твърдоглавият австралиец заяви, че без него яхтата няма да отплава от пристанището. Рейс бе петдесетгодишен, с яркосини очи, скрити под мрежа от бръчки, покриващи цялото му широко дружелюбно лице. Посрещна ги на международното летище „Нади“ и първото, което направи впечатление на Мърсър, бе здравото му ръкостискане. А след това — веселият му смях. Едно от първите неща, които каза обаче, бе, че като ги гледал, се радвал, че не ги бил пуснал с яхтата си сами.

— Защо мислите така? — попита навъсено Бук.

— Защото познавам белята, когато я видя, а вие двамата сте си направо беля. Нещо повече, ако не се боях да изгубя парите за чартъра, щях да ви кажа да се мятате още сега на самолета, да отлетите за Хавай и да забравите завинаги за капитан Рори.

Рейс ги бе огледал още докато слизаха от самолета. Бук беше с шорти, което се оказа доста предвидливо, защото панталонът на Мърсър вече бе залепнал за краката му.

— Не зная каква ви е играта — продължи капитанът, — но не мисля, че става въпрос за археология, както казахте по телефона.

— Търсим паднал самолет — увери го Мърсър. — Честно.

— Е, ще видим.

Преди да напуснат летището Мърсър каза на Рейс, че трябва да приберат багаж от митницата. Багажът беше пратен с експресна доставка голям пакет от Щатите. Митничарят накара Мърсър да отвори пакета и сака, идващ с него, за да се увери, че съдържанието отговаря на описанието. Това обаче не отслаби подозрителността му и той прекара багажа през рентгеновото устройство, като го разглежда цяла минута, докато накрая се успокои. Както бе написано в описа, американецът бе получил двайсет килограма висококачествена медна жица, пренавита и натъпкана в кутия с размерите на охладителна чанта за пикник. Митничарят накара Мърсър да плати вносно мито и освободи пратката. Бяха я донесли двама митничари, но Бук с лекота я вдигна сам, сякаш бе стиропор.

На следващата сутрин се качиха на яхтата. Напуснаха пристанището на яхтения клуб „Роял Сува“ и скоро оставиха зад гърба си бариерния риф на Фиджи и се насочиха към открито море. Яхтата се оказа отлично оборудвана. Когато слънцето залезе, двамата пътници се изтегнаха в койките за отдавна жадувана почивка.

Мърсър се събуди призори и усети, че морето се е поразвълнувало. Все още бе слънчево, ала вятърът леко щипеше и дори неопитен моряк като него можеше да определи, че се задава буря. Той се качи на мостика. Рори Рейс седеше на руля, сложил до себе си шише вода и захапал пура между белите си зъби.

— Поспа ли?

— Когато се кача на яхта, сякаш ме хваща сънна болест — призна Мърсър. — Отплаваме ли, гушвам възглавницата.

— А твоят як приятел?

— Той е бивш военен. Обучен е да спи когато може.

— Какви сте вие двамата — наемници?

— Не. Всъщност търсим един паднал самолет. Проблемът е, че има и други заинтересувани. Пратихме ги да го дирят в грешната посока, но те са опасни и много способни типове.

— Опасни?

— Няма да те лъжа. Убиха хора, за да намерят този самолет.

— А какъв самолет всъщност търсите? Само не ми казвай, че е самолетът на Амелия Еърхарт, че ще се гръмна.

— Прибери оръжието, капитане, защото точно него търсим.

Рейс вдигна театрално ръце.

— Бог да ме пази от глупаци! Но парите са си твои, друже. И чартърът също. Ала позволи ми да съм първият, или може би последният, който ще ти каже, че тя се е изгубила на повече от хиляда мили северозападно от нас и е най-малко на шест хиляди метра под водата.

— Когато е излетяла от Нова Гвинея, тя е взела геоложки образци, които са повлияли върху навигационните системи на кораба. Двамата с Фред Нунън са се отклонили от курса десет минути след излитането, но са продължили да летят, без да го знаят. Един от най-мощните компютри на света направи изчисления и според него горивото им е свършило близо до остров Футуна, място толкова далеч от предполагаемия им курс, че никога не са ги търсили там.

— Значи и вие като цял куп заблудени души търсите съкровище из Южния Пасифик?

Мърсър поклати глава.

— Преди две седмици не знаех почти нищо за Амелия Еърхарт. Но един мой приятел бе убит заради мостра от минерал, който тя е пренасяла, а хората, които го убиха, издирват останалото. Смятам да ги спра.

Двамата се измериха с погледи, преценяваха доколко всеки от тях е искрен. Накрая Рейс изсумтя:

— Какво пък, щом така казваш…

Отне им двайсет и четири часа да стигнат Футуна и Алофи, като последните осем прекараха в битка с дъжда и бурята, които щяха да направят пътуването им отвратително, дори опасно, ако не разполагаха с мощни двигатели, а трябваше да разчитат само на платната. Макар че беше сутрин, когато пристигнаха, небето беше навъсено и мрачно. Валеше дъжд, а на хоризонта проблясваха канонади от светкавици.

— Ще направим обратен завой и ще влезем в канала между двата острова. Това е най-добрата защита срещу бурята. — Рейс посегна към руля, ала Мърсър сложи ръка на китката му. — Какво има?

— Букър трябва да слезе на брега. Ще потърсим укритие след това.

— Защо?

— Имам теория, че ако самолетът на Еърхарт е в околностите на острова, над мястото, където е паднал, ще се наблюдава необичайно висока активност на светкавици. За да провери това, Букър ще проследи бурята от най-високия хълм.

— Казва се Колофау.

— Е, ти знаеш.

Букър вече беше на задната палуба под мостика. Беше размотал жицата и я беше намотал около дръжката на една метла. Носеше бойна камуфлажна униформа под пончо също в защитен цвят. Заради широкополата шапка, която висеше на гърба му върху раницата, изглеждаше странно изгърбен.

— Мърсър! — извика той през шума на приближаващата се буря.

Мърсър отиде при него и попита:

— Взе ли всичко, което ти трябва?

Бук го потупа по рамото.

— Естествено. Помогни ми с лодката и чакай да ти се обадя.

След двайсет минути радиостанцията в джоба на Мърсър изписука и Сайкс докладва:

— На позиция съм. Имам чудесна гледка към югозападния достъп за острова. На четиристотин метра височина съм и това ми осигурява отлична видимост въпреки бурята. Сега ще засека координатите и ако имаме късмет, лазерният далекомер може да проработи.

— Действай — каза само Мърсър.

Бурята продължи да бушува през целия ден и през нощта. Известно време Мърсър и Рейс се забавляваха с карти, после Мърсър помогна на капитана да прегледа двигателите в машинното. Макар че бяха в обхват, Бук по навик поддържаше старателно радиомълчание. И въпреки че Мърсър гореше от желание да го потърси, за да го осведоми колко вкусен е бил обядът, се наложи да спазва правилата на играта. Едва призори на следващия ден, когато ветровете започнаха да утихват и влажността да става поносима, Бук най-сетне се свърза.

— Готов съм за евакуация, край.

— Не и докато аз не кажа, край.

— Трябва ли да повтарям, че е време да сложим край на тази идиотщина, край.

Мърсър се разсмя.

— По доброто ти настроение да съдя ли, че тази нощ някоя местна принцеса те е навестила в бивака?

Сайкс също се разсмя.

— Не бивака ми намери тя.

Мърсър обаче нямаше търпение да чуе резултата.

— Добре де, казвай.

— На сто деветдесет и пет градуса спрямо моята позиция, не повече от пет мили от острова, място в океана, което нощес се изпържи от светкавици. Мърсър, това бе най-изумителната гледка, която съм виждал. Морето сякаш сияеше на миля наоколо, като че бе свръхзаредено с електричество и флуоресцираше като неон.

Мърсър почти извика от възторг.

— Ще купя на Джейсън каса от любимия му скоч!

— Не забравяй, че аз предпочитам бърбън.

— Може и за теб да заделя нещичко.

— Нещичко? Ей, няма уважение към работещия човек. Вдигай си задника и ела да ме прибереш. До час може да се гмурнем на мястото на катастрофата.

Капитан Рейс вече бе запалил двигателите. Яхтата заобиколи западния край на остров Алофи и продължи да следва южния бряг преди да завие към брега, където ги очакваше Букър.

Наемникът бе прибрал пончото и ризата в раницата си и сега стоеше като полугола стилизирана статуя — мускулите му се очертаваха под тъмната кожа.

— Брей! — възкликна Рейс. — Видях, че приятелят ти е як, ама пък чак толкова…

— Не го бива много с мозъка, така че за компенсация отделя внимание на мускулите — отвърна Мърсър.

Капитанът поклати глава.

— Ама и вие сте една комбина… Как се запознахте? В армията?

— Какво? — Мърсър се върна в настоящето. Беше зареял поглед в морето, докато си мислеше какво може да намерят там. — А, не. Букър ми беше нещо като детегледачка, когато работех за правителството. Доста бързо осъзнах, че е тъкмо човекът, който бих искал винаги да ми пази гърба.

— Хубаво е да си имаш такава дружка — каза Рейс. — Рядка порода.

— Прав си — потвърди Мърсър, но си мислеше за Ейб. Още един от тази рядка порода.

Сайкс ловко преодоля прибоя, както го бяха обучавали на курсовете за „тюлени“ в Колорадо Бийч близо до Сан Диего, и скоро стигна до яхтата. Мърсър привърза лодката за платформата за гмуркане и Сайкс се качи на борда.

— Благодаря.

— Можеш да ми благодариш и за кафето, което вече ти направих и което те чака.

— Ти наистина си добър човек.

Със съвместни усилия двамата вдигнаха надуваемата лодка и я закрепиха на стойката до борда.

Мърсър извика към мостика:

— Готово, Рори. Знаеш посоката и разстоянието. Да не губим време.

Мъркащите двигатели се изпълниха с живот и зад кърмата на яхтата се вдигна облак бял пушек. Мърсър и Бук използваха времето, за да подготвят водолазните снаряжения. Не знаеха каква ще е дълбочината, но предполагаха, че няма да им се наложи да обличат водолазни костюми в топлите тропически води. Екипировката на Рейс бе в отлично състояние и от най-високо качество. Дори Сайкс, който бе привикнал Чичо Сам да му купува най-добрите и най-модерни играчки, беше впечатлен. Тъй като той бе с по-голям опит, се разбраха той да води.

След двайсет минути двигателите отново притихнаха и след това угаснаха напълно. Чу се дрънчене, последвано от плясък. Рори се появи над тях, нахлупил на главата си широкопола шапка.

— Пристигнахме и имате късмет. Дълбочината е само двайсет и пет метра. Достатъчно плитко, за да спусна котва.

— Великолепно — каза Мърсър. — Първо ще се спуснем да огледаме дъното. Ако имаме късмет, може да си ни доставил точно на място. Ако не, ще използваме сонара, който нае по наша молба.

— Искате да го дърпам с яхтата ли?

— Не е необходимо. Достатъчно малък е, за да използваме надуваемата лодка.

— Вашите желания са закон за мене, момчета. Ще следя прогреса ви от борда. Имам резервна бутилка. Ако някой от вас закъса, мога да му помогна.

Това не беше част от уговорката им и Мърсър подозираше, че Рейс го е пипнала търсаческата треска — една от най-заразните болести, която кара дори най-здравомислещия човек да игнорира опасностите и да заложи живота си на карта заради невъзможна мечта.

Докато Мърсър си нагласяваше екипировката, Бук проверяваше методично всеки елемент — колана с тежести, бутилките и вентилите, компенсатора. Прегледа дори плавниците и уплътненията на маските.

— Ние сме партньори — обясни той. — Което означава, че закъсаш ли ти, и аз може да пострадам. Същото важи и за екипировката. Имаш ли дефекти в нея, значи и аз ги имам. Проверих я, за да не се удавя, докато се опитвам да те спася.

Мърсър осъзна, че този път Бук говори сериозно. Опитваше се да му внуши, че животът им може да е заложен на карта.

— Разбрах те.

След като приключиха с проверките, скочиха от платформата и се гмурнаха в тюркоазено сините води край вулканичния тихоокеански остров. Веднага щом мехурчетата се разсеяха Мърсър установи, че видимостта им е почти неограничена. Дъното бе като озарена от слънцето морава, насред която тъмнееше единствено сянката на яхтата. Водата бе кристалночиста и топла като във вана.

Дъното бе предимно пясъчно, само на отделни места стърчаха черни и сиви скали, щръкнали от земята още по време на раждането на острова. Букър се гмурна надолу, спря да си нагласи дълбокомера и погледна назад, за да се увери, че Мърсър е изравнил налягането в ушите си. Когато стигнаха пясъчното дъно, провери дълбочината и въведе цифрата на миниатюрния си ръчен компютър. Веднага получи времето за спускане, вдигна палец към Мърсър и описа кръг с палец и показалец.

Мърсър върна жеста.

Сайкс имаше компас и определяше посоката и темпото. Мърсър, който бе привикнал да вдишва и издишва през шнорхел, трябваше да го прави с честотата, с която го правеше и Букър. Така щеше да избегне често повтаряната грешка на новаците да поемат твърде много въздух.

Скоро започнаха да привличат вниманието на местните обитатели. Мърсър не знаеше имената на рибите, ала не спираше да се диви на фантастичното разнообразие от цветове и очертания, родени от всякакви ниши на еволюционния процес. По дъното също имаше безброй признаци на живот, по пясъка се виждаха дири от крачета на ракообразни и морски звезди, ала около рифовете животът показваше най-голямо изобилие. Водорасли размахваха лениво израстъците си. От пясъка се подаваха корали с безброй оттенъци, наоколо кръжаха рибни пасажи, които се стрелкаха изплашено, ако се приближи хищник. Оцъклени очи и скрити от сенки тела надничаха от дълбоките пукнатини. По някое време Мърсър забеляза и озъбената паст на една мурена.

Обикаляха близо половин час, но нямаше следи от потънал самолет. Букър разрови пясъка на десетина места, отдалечавайки се бавно на изток, така че когато поемат назад към лодката да прекосят неизследвана територия.

Скоро стигнаха коралов риф, отвъд който склонът се спускаше към тясна долина. Оттатъшният край на долината бе само на стотина крачки, но дъното се спускаше поне на десетина метра под сегашната им дълбочина. Долу беше тъмно и зловещо.

Двамата се спогледаха. Сякаш бяха почувствали едновременно едно и също.

Стените на клисурата бяха тъмносиви, вулканичен камък от стеклата се и изстинала лава. Пясъкът на дъното не беше разстлан, а скупчен на малки хълмчета. Сянка премина над тях, нещо достатъчно голямо, за да запречи слънчевата светлина. Те вдигнаха едновременно глави, но не видяха нищо.

Продължиха издирването.

Като геолог Мърсър го забеляза пръв. Част от стената на каньона бе поддала, откъсвайки се от основата. Подобно свличане не беше необичайно. Това, което привлече вниманието му, бе, че скалата над мястото на свлачището е покрита с пукнатини. Той се приближи, за да я огледа по-добре. Докосна камъка и върху скалата остана дълбока диря. Камъкът бе толкова напукан, че се разпадаше при най-лекото докосване. Мърсър погледна нагоре. Разстоянието бе почти невъзможно, ала доказателството бе пред очите му. В продължение на осемдесет години върху тази скала се бяха изсипвали безброй светкавици и шокът от високоволтовото електричество, изпаряващо водата в околността, бе превърнал камъка в ронлива смес. Картина, подобна на тази, която бе видял в Афганистан, само че тук водата бе помогнала на светкавиците да причинят по-дълбоки поражения в скалата.

Бук изрисува питанка във водата. Мърсър кимна и посочи надолу.

Бук провери запасите им от въздух, погледна ръчния компютър и разтвори два пъти по пет пръста, за да каже, че имат десет минути. Мърсър отвърна с утвърдителен знак и остави на Сайкс да води надолу в каньона.

Веднага щом започнаха да се спускат температурата на водата се понижи. Двамата опипваха периодично скалата, за да се уверят, че няма, да рухне върху тях, когато стигнат дъното. Успяха да отделят малки камъчета, но нищо, което да събуди опасения. Мърсър следеше ритъма, с който се отделяха мехурчетата на Сайкс, за да го спазва.

Дъното на каньона бе безпорядъчна купчина от натрошени камъни, повечето малко по-едри от юмрук, но имаше и няколко истински канари. Двамата започнаха да разравят отломките, като внимаваха да не вдигат утайка.

Откри го Сайкс. Махна рязко с ръка, за да привлече вниманието на Мърсър. Сочеше му някакъв гладък предмет, леко извит и лъскав, сякаш покрит с облицовка. Когато плъзна длан по него, отдолу се показа тъмносив метал.

Сърцето на Мърсър подскочи. Бяха успели още при първото гмурване! Бяха открили самолета! Помогна на Бук да отмести още няколко камъка и възбудата му постепенно премина в учудване — а после и в разочарование. Не бяха открили крилото или фюзелажа на електрата. Това беше открита лодка със стоманен корпус, може би спасителна, прекарала тук десетилетия. След още няколко минути установиха, че е била пълна с торби с цимент. Хартиената опаковка отдавна се бе разпаднала и втвърдените парчета бяха полепнали по дъното на лодката.

Бук потупа Мърсър по рамото и му посочи с палец нагоре. Бяха стигнали предела и трябваше да се издигнат. Направиха две декомпресионни почивки по пътя до повърхността и изплуваха на около четвърт миля от Рори Рейс и неговата „Сува Сърпрайз“. Той ги забеляза още преди да му помахат. Вече беше свалил лодката на вода и скочи в нея. След миг от мотора се вдигна черен облак и той се понесе към тях.

Сайкс изплю регулатора от устата си.

— Никога не бива да се изоставя яхтата без човек на борда.

— Сигурно смята, че сме достатъчно близо.

— Ако го направиш във флота, ще миеш кенефите до края на службата си.

Щом ги доближи, Рейс намали скоростта и описа полукръг. Помогна на Мърсър да прехвърли борда с едно рязко дръпване на бутилката и двамата заедно издърпаха Букър вътре. Беше малко тясно за трима с екипировка, но се справиха.

— Как мина?

— Намерихме нещо обещаващо — отвърна Мърсър.

— Но се оказа стара лодка, пълна с циментови торби, вероятно отпреди петдесетина години.

— Ще се гмурнете ли пак?

Мърсър погледна Бук и той каза:

— Ще си починем няколко часа и може да слезем пак преди залез-слънце. Или пък да си поиграем със сонара?

Мърсър внезапно бе споходен от интересно хрумване.

— Онази натрошена скала ме заинтригува. Питам се дали под старата лодка няма нещо друго и дали екипажът ѝ не се е озовал на погрешното място в погрешния момент.

— Мислиш, че лодката е била потопена от мълния?

— Възможно е. Трябва да я прегледаме от долната страна. Помисли си само какво съвпадение — да се окаже точно там, където търсим.

Върнаха се на яхтата и докато Бук пълнеше наново бутилките, Рори им направи обяд с рибата, която бе уловил. Използва идеалната комбинация от подправки и плодове.

След час Мърсър с тревога установи, че в небето над тях се чува шумът от приближаващ се самолет. Не можеше да го види, тъй като бе скрит от остров Алофи, но чуваха съвсем ясно бръмченето на турбовитловия двигател. После звукът внезапно утихна. Мърсър погледна многозначително Сайкс и той се спусна долу. Повече не се показа на палубата.

— Рори? — попита Мърсър.

— Спокойно, друже. Това трябва да е самолет с доставки от остров Уолис. След двайсет минути ще излетят и ще се разкарат.

Мърсър прекара следващите двайсет и пет минути в напрегнато очакване. Когато най-сетне забеляза отново малкия самолет, той бе сребриста точка, издигаща се право на север в безоблачното небе.

— Казах ти да не се тревожиш — подметна Рейс.

— Не съм се тревожил — отвърна Мърсър, ала си даваше сметка, че се е поддал твърде лесно на параноята.

В четири следобед Бук прецени, че азотът се е разтворил достатъчно в кръвта им, за да не създава опасност, и навлякоха отново снаряжението. Рейс вече бе откарал яхтата над мястото, където бяха открили лодката, и те трябваше само да последват веригата на котвата до дъното. Този път взеха и метален лост, за да повдигат циментовите парчета.

Спуснаха се бързо и незабавно се захванаха за работа. Светлината видимо бе намаляла, след като слънцето се бе скрило зад остров Футуна, ала видимостта оставаше отлична. По-едрите парчета цимент тежаха над трийсет килограма и изискваха доста голямо усилие, макар че ги местеха във водата. След четирийсет минути, когато Бук вече подаваше тревожни сигнали, че заради усилената работа кислородните им запаси привършват по-бързо, Мърсър успя да отмести и последния блок и установи, че на дъното на лодката има дупка колкото човешка длан. Нямаше съмнение, че е от взрив или мощен разряд, идещ отгоре.

Това, което привлече вниманието му, бе точно под отвора, чиито краища бяха обгорели, сякаш е бил пробит от светкавица. Беше нещо с гладка метална повърхност. И лъщеше като огледало. Мърсър докосна с ръка лъскавата повърхност и усети леки равномерни неравности от оребряването на крилете. Махна на Бук да се приближи и му посочи с пръст.

Букър се ококори, осъзнал, че това, което вижда, е вероятно част от крило или корпус на самолет. Погледна въпросително Мърсър. Мърсър кимна. Бяха преместили достатъчно циментови късове, за да могат да изтикат настрани потъналата лодка, но с толкова много камъни наоколо нямаше никакъв начин да я преобърнат. Сайкс обмисли проблема за миг, после даде знак на Мърсър, че е време да изплуват. Мърсър искаше да продължат работа, но трябваше да се вслуша в съвета на по-опитния си приятел.

Този път, когато се озоваха горе, можеха да се изкатерят направо на платформата за гмуркане по стълбичката, която Рейс бе спуснал.

— Кажи ми, че имаш идея — каза Мърсър веднага щом свали регулатора.

— Имам — отвърна Букър.

Рейс помогна на Мърсър да си свали бутилката.

— Какво намерихте, момчета?

— Има нещо под старата лодка — отвърна Мърсър. — Нещо изработено от алуминий.

— Самолет? — попита австралиецът.

— Най-вероятно — каза Мърсър.

— Повече от най-вероятно, мамка му — възкликна възбудено Букър. — Това е самолет, и ти го знаеш. Въпросът е как да преместим лодката. Твърде голяма е, за да я преобърнем, но може би ще успеем да я дръпнем с въже от яхтата.

— Няма проблем. Имам поне сто и петдесет метра. Не е достатъчно дебело, но може да го оплетем тройно. Това трябва да стигне.

— Идеално — каза Букър. — Утре призори се спускаме и ако имаме късмет, до обед трябва да сме свършили.

— Мислех си — заговори Рейс — ако това наистина е самолетът на Амелия Еърхарт, не трябва ли да повикаме експерти — археолози или специалисти по съхраняването на старини?

— Чуй какво ще ти кажа — отвърна Мърсър, докато разрошваше с пръсти косата си. — Искаме само сандъка в носовия товарен отсек на самолета. Вземем ли го, интересът ни приключва. Откарваш ни до Сува, за да се приберем у дома, а после може да се върнеш с цял екип и да кажеш, че ти си намерил самолета с помощта на някакъв американски приятел.

Рейс не беше сигурен, че го е чул правилно.

— Приятел? Какво искаш да кажеш с това — приятел?

— Казва се Джейсън Рътланд. Той е ученият от НАСА, открил мястото на катастрофата. Обещах му част от славата. Двамата може да измислите някаква история за това как сте си сътрудничели в търсенето от известно време, и готово — ще станете прочути като Боб Болард, човека, дето намери „Титаник“.

— А вие двамата не искате ли да участвате в подялбата?

— Аз със сигурност не — отвърна Мърсър. — Бук?

Сайкс помисли за секунда и поклати глава.

— Последното, което ми трябва, е да ме гонят някакви побъркани авиаторни фенове и да ми искат автограф. Пасувам.

— Ето, Рори. Това ще даде тласък на бизнеса ти. Ако искаш да си наистина изобретателен, можеш да продадеш правата за откриването на самолета. Сигурно си имаш някой неприлично богат клиент, който с радост ще участва.

— Мога да назова поне неколцина — отвърна замислено Рейс.

— Обзалагам се, че всеки от тях би се разделил със солидна сума, за да присъства, когато най-сетне намерят Амелия Еърхарт.

— Трябва да помисля за това.

Мърсър вече виждаше как се завъртат колелцата в главата на австралиеца и си представи, че идната година из тези води ще се навърта „Сува Сърпрайз 2“, в сравнение с която тази яхта ще изглежда като съборетина.

Докато Мърсър и Букър плакнеха екипировката с прясна вода, Рори ги откара по-близо до брега. Спуснаха котва достатъчно далече, за да не ги безпокоят комарите, и достатъчно близо, за да се наслаждават на шума на прибоя, и Рори свари скариди с бира. След като се нахраниха, отвориха бутилка френски коняк. Пиха малко, тъй като двамата приятели смятаха да се гмурнат още на сутринта, а технически погледнато Рори беше на служба, но затова пък бяха в приповдигнато настроение и обсъдиха мистичната привлекателност на най-прочутата американска авиаторка. Накрая се съгласиха за едно — Еърхарт нямаше да е толкова известна, ако беше завършила околосветския си полет. Смъртта ѝ по време на опита я бе превърнала в мъченица и героиня, докато ако беше оцеляла, просто щеше да влезе в статистиката. Мърсър постави точка на разговора, като ги попита коя е била първата жена пилот, успяла да обиколи със самолет планетата. Въпросът му предизвика мълчание.