700 метра под земята

27.

Самолетът, който бяха наели, елегантен „Гълфстрийм III“, се издигна над остров Футуна и се насочи към международното летище Нади. Филип Мърсър и Букър Сайкс се бяха изтегнали на меките плюшени кресла. Рори Рейс спеше и навярно сънуваше яхтата, която щеше да построи в замяна на своята „Сува Сърпрайз“.

Веднага щом се озоваха във въздуха Бук прослуша гласовото съобщение, оставено от Джейсън Рътланд, и подаде телефона на Мърсър, за да му позвъни.

Рътланд участваше в дискусия, когато телефонът му избръмча, но напусна залата, без да каже нито дума.

— Имаме голям проблем — започна той вместо поздрав и обрисува ситуацията на Мърсър. Наложи се да говори без прекъсване близо десет минути. Мърсър го спря само за да му каже, че според южноафриканския наемник камъните трябвало да се използват за изпращане на енергия в небето, което съвпадаше със страховитите теории на Рътланд. След две минути той изключи телефона.

После Мърсър позвъни на стария си шеф Айра Ласко. Ласко бе съветник по националната сигурност на бившия президент на Щатите и Мърсър му бе докладвал преди в ролята си на специален научен съветник. След последните избори двамата бяха освободени от постовете си, но Мърсър се надяваше, че Айра е запазил връзките си.

Успя да навлезе съвсем малко в историята, когато Ласко, пенсиониран адмирал, го прекъсна:

— Спри. Не се съмнявам, че това, което ми казваш, е истина, но нямам почти никакво влияние над сегашната администрация. Така става, когато една партия избута друга от властта. Не само всичко, направено от предшественика, се оказва погрешно, а и чиновниците са идиоти, на които не може да се вярва. Вместо да се превърнат в лоялна опозиция всички, служили с предишната власт, се обявяват за персона нон грата.

— Айра, това надхвърля всякаква политика.

— Нищо не надхвърля политиката за текущия обитател на Белия дом. Съветничката по националната сигурност е бивша политическа коментаторка с леви убеждения, която веднъж си позволи да каже, че Невил Чембърлейн не е задоволил всички искания на Хитлер. Не мога да отида при нея с такава история. При никого не мога да ида.

— Добре, тогава я сподели с предишното си обкръжение.

— Кое по-точно?

— С флота, Айра. Ти си адмирал. Все още имаш тежест там, нали?

— Да, но…

— Без но, когато става дума за това — рече Мърсър. — Те току-що отлетяха с кристалите и ще са нащрек, защото знаят, че ги търсим. Ако приятелят ми е прав, може да ги използват, за да предизвикат каскаден ефект в земното електромагнитно поле. В най-добрия случай то ще породи обръщане на полюсите, феномен, който се случва по естествен път на всеки няколко милиона години, но е нещо, което човечеството — а ние сме същества, зависещи прекалено много от сателити, енергийна система и всякакъв вид чувствителни технологии — никога не е преживявало.

— А в най-лошия?

— Джейсън не е сигурен — нищо такова не се е случвало досега. Полето може да рухне напълно и да остави планетата беззащитна пред огромни дози слънчева и космическа радиация. За кратко време Земята ще се превърне в безжизнена пустиня.

В другия край на линията се възцари мълчание.

— Сигурен ли си?

— Готов съм да заложа репутацията си и нашето приятелство върху факта, че става дума за нещо от жизнено значение. Айра, затова ти се обаждам. Трябва ми човек, който да ми помогне да ги спрем, без да минаваме по бюрократични канали. Ако Джейсън е прав, те ще пратят голямо количество енергия през кристалите и ще се опитат да нанесат геоинженерни корекции в планетарните магнитни полета. Една малка грешка и всички сме мъртви. Това трябва да бъде спряно преди да е започнало.

— От какво имаш нужда? — попита Айра. — Приятелят ти каза, че най-вероятно ще действат от борда на кораб.

— Да, специален кораб, какъвто могат да построят само руснаците. Има огромни антени за проследяване на обекти в космоса. Джейсън смята, че могат да ги използват, за да насочват лъчева радиация нагоре.

— И къде е този кораб сега?

— С Букър поставихме проследяващо устройство на борда на техния хидроплан, същия, където са и камъните. Смятаме, че ще отиде при кораба до няколко часа. Ще ти пратя координатите, за да може да ми върнеш тяхното джипиес местоположение. Джейсън предполага, че ще е някъде близо до екватора, за да може да се въздейства и върху северното, и върху южното полукълбо. Тези типове са истински екотерористи… това, което ми се ще най-много, е една ракета „Томахок“ да им потопи кораба, ала тъй като е с атомни двигатели, няма как да стане.

— Радиоактивен взрив в океана заради атака на флота… не. Определено няма да стане. Освен това вече не мога да ти намеря ракети — дори да използвам всичките си връзки. Бих могъл да ви осигуря известна помощ, разбира се, но не и оръжия и войници.

— Айра, ще приема всичко, което ми предложиш. Джейсън се рови за повече информация за онзи кораб — казва се „Академик Николай Жуковски“. Веднага щом получим чертежите му, с Бук ще измислим някакъв план и ще се свържем с теб.

— Добре. Ще съм готов.

След двайсет часа, верен на думата си, Айра Ласко бе задействал истинска верига от познати и приятели и Мърсър и Бук се озоваха в задния товарен отсек на един V-22 „Оспри“, самолет на морската пехота, на борда на свръхмодерния самолетоносач „Америка“, гордост на щатския флот. Осприто бе хитроумно замислен хибрид между вертолет и самолет. Можеше да излита и каца вертикално, а после роторите му се завъртаха до хоризонтална позиция и се превръщаха в мощни пропелери, с които самолетът развиваше до 350 мили в час на височина пет километра.

Освен оператора на багажното, младеж със свръхголям шлем, заради който приличаше на момче, играещо си на войници, бяха сами в помещение, предназначено за двайсетина десантчици с пълно бойно снаряжение. Двигателите ревяха оглушително, перките блъскаха въздуха над кабината с неистова ярост.

През малкото прозорче до седалката Мърсър виждаше навигационните светлини на самолетоносача и два издължени и елегантни изтребителя Ф-35. Също като осприто тези свръхзвукови самолети можеха да кацат и да излитат като вертолети.

Малко след това корабът и самолетите изчезнаха от погледа му. Още известно време двигателите ревяха на пълна мощност, после, когато роторите се завъртяха, започнаха да утихват. Изгубиха малко височина, но пък набраха скорост и след секунди вече летяха хоризонтално, с намалена мощност на турбините.

— За първи път ли летиш на такъв звяр? — извика Бук, та Мърсър да го чуе.

Мърсър се ухили като хлапе. Нямаше нужда от думи.

От Фиджи, където бяха оставили Рори с обещание да му сътрудничат за застраховката, отлетяха за Тарауа. Там ги чакаше вертолет „Сий Кинг“, за да ги откара на „Америка“. Бойният кораб току-що бе излязъл от една от базите в приятелска страна на път за Индонезия, където натоварените на борда хиляда морски пехотинци щяха да участват в съвместни маневри с тамошните части.

По примера на Бук Мърсър се опитваше да поспи при всяка удала му се възможност, ала все още не можеше да се похвали, че си е отпочинал. Все пак сега, когато бяха в последната част на пътуването им, се чувстваше готов за действие.

От складовете на кораба им дадоха снаряжение — водолазни костюми и екипировка за гмуркане. Не им позволиха обаче да се възползват от богатата оръжейна колекция. Това бе услуга, която Айра не би посмял да поиска. Не беше проблем за Букър, който все още разполагаше със своя „Вектор“ и четири пълнителя. Но Мърсър бе изгубил пистолета. Капитанът на „Америка“, казваше се Уилям Р. Татъл, ги прие в каютата си малко след като пристигнаха. Обясни им, че никога не е служил под командването на Айра, тъй като Ласко бе подводничар, но се познавали и се уважавали. В случая Татъл поемал огромна отговорност заради Айра. В края на срещата им Татъл отиде при бюрото си и извади дървена кутия със стъклен капак. Кутията бе великолепна изработка, покрита отстрани с орнаменти, и Татъл им обясни какво има вътре.

— Бил е на брата на дядо ми — каза им, отвори я и извади черен колт, модел 1911, четирийсет и пети калибър. — Носел го е в Гуадалканал, Сайпан и Иводзима. Даде ми го когато се дипломирах в Анаполис и аз го донесох, макар и да не е разрешено, на борда на кораба, за да ми напомня, че стоя върху раменете на гиганти. Адмирал Ласко се постара да ми обясни колко е важна тази операция. — Той завъртя пистолета и го подаде с дръжката напред на Мърсър. — Ако е възможно, бих искал да си го получа обратно.

Сега старото оръжие бе прибрано във водонепроницаемата торбичка на пояса на Мърсър заедно с два резервни пълнителя.

Бръмбарът, поставен от Сайкс на хидроплана, показваше, че самолетът е кацнал преди час точно на екватора, на двеста мили източно от Тарауа, така че сега се насочваха нататък. Малко след това хидропланът бе излетял и в момента се бе приводнил край бреговете на остров Тувалу, което означаваше, че ролята му в операцията вероятно е приключила.

През първата част от полета летяха на подходяща височина и с нормална скорост, но планът, който Мърсър и Бук бяха замислили, изискваше някои по-сложни въздушни маневри щом доближат радарния обсег на „Академик Жуковски“. Вторият пилот на осприто не сваляше очи от контролния пулт в очакване радарът на кораба да ги освети. Щом това се случеше, пилотът щеше да се снижи максимално бързо, за да заблуди руските оператори, че са получили фалшив сигнал.

Точно това стана след още два часа полет, вече посред нощ. Без предупреждение двигателите замлъкнаха и самолетът започна да пада към океана като камък. Снижиха се с четири километра толкова бързо, че Мърсър почти усети безтегловност и бе сигурен, че едва ли ще успеят да изравнят повече полета. Букър подвикваше възторжено като каубой и дори младият техник, изглежда, се забавляваше.

Едва в последната възможна секунда двигателите изреваха с цялата си мощ, но този път частично наклонени за хоризонтален полет. Когато роторите започнаха да порят въздуха, главоломното им спускане премина в гладък полет. Бяха само на двайсетина метра над водата и започнаха да кръжат със скорост трийсетина възела.

След няколко минути пилотът се свърза с техника и младият мъж разкопча колана си и дойде при Мърсър.

— Пилотът каза, че има достатъчно гориво да стигне до целта, като лети ниско и бавно както сега, но след като скочите, ще може да поддържа тази скорост и височина само десетина минути и после ще трябва да се върне към нормален полет. Защото в тоя режим двигателите поглъщат горивото като лами. Има опасност радарът отново да ни засече, когато се издигнем, и противникът да заподозре, че става нещо.

— Ясно. Но едва ли ще има значение, ако вече сме се качили на кораба.

Младежът кимна и се върна на седалката си.

След няколко минути младият морски пехотинец наклони глава като куче, чуло ултразвукова свирка: очевидно изслушваше поредното съобщение от пилота. После наново се разкопча, върна се и докладва:

— Пилотът каза, че сме получили радиозапитване от кораб на име „Джаруайн“. Но според нашите прибори това е вашата цел. Както и да е, засега повярваха на обяснението ни, че сме товарен кораб. Движим се със съответната скорост и височина и на радара изглеждаме като малко по-висок контейнеровоз. Хитро, нали?

Мърсър не каза на младежа, че идеята да приближат „Жуковски“ по този начин е негова. Каза само:

— Наистина хитро.

Летяха на четири мили западно от руския кораб, уж следвайки курс към Хавай, преструваха се на кораб с контейнери на борда. Това трябваше да е достатъчно, та на „Жуковски“ да не чуят бръмченето на самолетните двигатели, а Букър и Мърсър да не се изгубят в тропическите води.

От няколко дни Мърсър не спираше да мисли за това как ще сложи край на тази история. Призракът на Ейб трябваше да намери ако не покой, то поне правосъдие. Сега, когато бяха почти при целта, в душата му се прокрадваше съмнение — съмнение за него, за способността му да осъществи тази замислена от него операция, за правото му да се превърне в съдия и екзекутор. И също като в други случаи, когато го мъчеха такива мисли, той се постара да ги прогони. Нито един здравомислещ човек не би подложил на съмнение необходимостта да се защитава от побесняло животно, а тези фанатици бяха доказали, че са точно това.

Замисли се за наемника и за това как животът ги бе събрал отново. За Мърсър това бе в началото на живот, обвързан със служба към страната му по начин, за който не бе смятал, че е възможен. След онази първа среща той бе вземал стотици пъти в ръцете си оръжие, за да защитава беззащитни, и го бе правил, без да се колебае, нито да търси признание. Онзи ден го бе превърнал в по-добър човек, човек, готов да излезе напред, когато други се отдръпват. Истински повратен миг в живота му. Беше видял болката в очите на наемника, но и безскрупулната упоритост, с която бе преследвал камъните. Животът със сигурност не е лек, когато носиш такъв грозен белег на лицето си. Изстрелът на Мърсър бе акт едновременно на създаване и разрушение… на доброто, към което Мърсър се бе приобщил, и на злото, привлякло след това южноафриканеца. Мърсър знаеше, че скоро последното ехо на този изстрел ще отзвучи. Че един от тях ще умре. Просто нямаше друга възможност.

На товарната платформа на самолета блесна червена лампа.

— Време е за шоу! — извика Бук.

Мърсър прогони всички мисли в миналото и застана до страничната преграда заедно с Букър.

Малко по-късно младият техник свали задния люк. През отвора нахлу влажен топъл въздух. Двамата уловиха дръжките на джета, който бяха купили на старо във Фиджи, пристъпиха напред и застанаха над отвора. Петнайсет метра не изглеждаха толкова много, нито пък трийсет възела твърде бързо, докато не погледнеш назад от самолета, от който смяташ да скочиш. Тогава океанът ти се струва на мили под теб и се носи със зашеметяваща скорост.

Веднага щом самолетът се изравни с намиращия се на няколко мили от тях кораб пилотът го свали с още десет метра към повърхността.

Двамата скочиха в пълен синхрон и точно преди да се ударят във водата пуснаха джета, за да не се сблъскат с него при съприкосновението.

Мърсър изплува на повърхността, изплю погълнатата вода и посегна към подскачащата машина. След миг от другата страна се показа и Букър. Провериха дали привързаният за седалката сак си е на мястото. Самолетът летеше без светлини и вече бе далечна бръмчаща точка в небето.

— Готов ли си? — попита Сайкс.

— Да.

Макар че джетът можеше да се носи по вълните с над трийсет възела, те го подкараха със скорост едва пет. Не искаха да вдигат излишен шум, нито пък да бъдат засечени на радара. „Бавно и готови за действие“ бе начинът, по който Бук бе описал начина да доближат „Академик Жуковски“, и точно към този план се придържаха. Беше малко неудобно за двамата да се притискат върху тясната седалка, предназначена за един човек, но се справиха. Машината бе потънала толкова дълбоко, че от време на време вълните ги заливаха, ала маските и шнорхелите им помагаха да не обръщат внимание на това неудобство.

Отне им почти час да преодолеят разстоянието. Букър непрестанно проверяваше движението по компаса. Тъй като бившият съветски кораб също плаваше със загасени светлини, разбраха, че са го застигнали, едва когато бяха почти до него. Нямаше луна и макар звездите да грееха ярко, големият кораб изглеждаше сякаш е погълнат от нощта.

Бяха на по-малко от сто метра преди Мърсър да осъзнае, че тъмната сянка, прикриваща част от звездите над хоризонта, е всъщност тяхната цел. Посочи я на Сайкс и той промени леко посоката.

С трите грамадни радарни чинии, обърнати към небето, корабът приличаше на плаваща планина. Сега, когато бяха по-близо, различаваха отделни светлинки да блещукат от прозорчетата. Бук намали скоростта и през следващите десет минути наблюдаваха „Жуковски“ от разстояние: следяха за движение по палубата, което би издало наличието на часовои. Не видяха нищо освен един тъмен силует в кабината на щурвала, който излиза на два пъти от нея. В един момент се появи втори човек, който се опря на перилата и по блещукането на огънчето се разбра, че си е запалил цигара, която след няколко минути захвърли в морето. Светлинката прекоси тъмния фон като падащ метеор.

Вече нямаше съмнение, че осприто не е предизвикало тревога на „Жуковски“.

— Половин час? — попита Бук.

— Ако не приключим дотогава, значи сме оплескали работата. Така че — да.

Бяха взели от склада на „Америка“ един водонепроницаем таблет, който имаше аларма, осветяваща екрана и пускаща различни маршове. След като настроиха алармата, Мърсър залепи таблета с лепенка за кормилото на джета. Тъй като нямаше начин да привържат джета за корпуса на кораба, се налагаше да го оставят да се носи свободно. Единственият начин да го намерят в нощта, след като приключеха мисията, бе да засекат светлината на таблета или да чуят сигнала.

Последните няколко метра до борда преодоляха, като тласкаха джета. Мърсър протегна ръка, за да не се ударят в металната стена, а Букър обу специални „чорапи“ и нахлузи ръкавици със същата лепкава материя. Веднага щом опря длан върху корпуса материята залепна плътно.

— От АОПП никога не са ме разочаровали — прошепна той.

АОПП бе съкращение за Агенция за отбранителни проучвания и проекти, американската военна версия на прословутия филиал Q от филма за Джеймс Бонд. За тях се казваше, между другото, че са създатели на интернет, изграждането на предшественика на джипиес системата, допринесли са за конструирането на безпилотни коли и провеждането на секретна програма за космическия самолет Х-37В.

Последното им изобретение бе гековата кожа. Инженерите от АОПП бяха проучили по какъв начин гущерите гекони успяват да се задържат, докато се катерят по стени и пълзят по тавани. Бяха открили сложната зависимост между сухожилия и мускули и съответно правилната комбинация от твърдост за сила и мекота за максимален повърхностен контакт. Резултатът бе прилепваща материя, която можеше да удържи достатъчно тежест и същевременно да се отлепва без особено усилие, а също и да се използва многократно. Целта им в края на краищата бе да създадат ръкавици, способни да възпроизведат някои от популярните подвизи на Спайдърмен — и почти бяха успели.

Щом Мърсър нахлузи своите гекоръкавици, Бук отлепи ръка, пресегна се малко по-нагоре и долепи длан до корпуса. Направи същото и с краката и скоро заприлича на огромна черна муха, залепена за борда. Двамата бяха получили инструктаж за това как се използват ръкавиците и „чорапите“ от един специалист на АОПП, пристигнал за полеви изпитания на борда на „Америка“, и знаеха как правилно да ги отлепват и залепват. Първоначалният им план бе да прехвърлят въже през борда по добрия стар изпитан начин за абордаж, ала гекоръкавиците ги спасяваха от опасността да бъдат разкрити.

Скоро се озоваха на почти пет метра над изоставения джет. Усещането бе малко по-различно от традиционното катерене по скали, но не по-натоварващо за тялото. Беше дори по-лесно, защото не се налагаше да се търсят опорни точки и цепнатини, за които да се заловиш.

Главната палуба на „Жуковски“ се издигаше на шест-седем метра над ватерлинията и двамата се изкатериха до нея само за две минути. Ръцете и краката им залепваха като магнит дори на местата, където върху метала имаше влага.

Докато се катереха, Мърсър забеляза нещо необичайно. По корпуса на кораба бе опъната жица, успоредна на борда и омотана на няколко реда, отстоящи един от друг на около метър. Жицата обикаляше корпуса от нивото на ватерлинията до палубата и още по-нагоре, където се губеше в мрака, заобикаляйки главната чиния-антена. Не знаеше дали е опъната наскоро, или е част от конструкцията на кораба, но предполагаше, че е по-вероятно първото.

Спряха да се катерят малко под перилата и известно време се ослушваха напрегнато. Чуваха само плясъка на вълните и бръмченето на машините и уредите на кораба. Покатериха се още малко и огледаха палубата. Както и преди не забелязаха никакво движение.

Прехвърлиха се през перилата, притаиха се в сянката на една спасителна лодка, свалиха екипировката и я скриха зад нея.

— Прекалено е тихо — прошепна Букър.

Мърсър се съгласи. Тези типове притежаваха кристалите от почти цял ден. Би трябвало да се готвят да ги използват, но нямаше признаци за това. Той извади стария колт и го зареди. После прошепна:

— Не разбирам. Нощта е идеална. Защо поне не провеждат подготовка на апаратурата?

Бук сви рамене. Освен звука на някоя отваряща се врата под палубата не долавяха никакво движение.

Внезапно мелодичен тон проряза тишината от високоговорителите на кораба.

— Votre attention s’il vous plait — чу се мъжки глас.

Благодарение на дванайсетте години, прекарани в Западна Африка — първите дванайсет години от живота му, — френският бе единственият чужд език, който Мърсър говореше добре, макар че един истински французин би определил произношението му като ужасно.

Съобщението приключи и той преведе на Букър:

— Започват десетминутно предстартово броене за първия изпитателен тест с истинските камъни. Персоналът, който все още е на палубата, трябва да я напусне незабавно. Всички електронни уреди трябва да бъдат изключени. Всички техници от реактора да заемат местата си.

Съобщението приключи и Мърсър добави:

— Малко избърза с това твое „прекалено е тихо“. Можехме просто да се промъкнем на борда, да откраднем камъните и да приключим с тая работа.

Бук сви рамене.

— Знаеш, че обичам драматизма. Хубаво е, когато има обратно броене и прочее тъпотии.