700 метра под земята

15.

Ролан Д’Авежан се качи на подиума под нарастващите аплодисменти. Не беше изненадан, тъй като присъстващите бяха добронамерени към него, ала когато знаеш, че хората срещу теб откликват на думите ти, речта обикновено върви по-гладко.

— Мерси, мерси — каза той в микрофона, за да успокои ентусиазма на зрителите, които надхвърляха двеста души. — Много ви благодаря. За мен е чест да съм тук днес, въпреки че ми коства пет милиона долара да кажа само няколко думи. — Тълпата избухна в смях от шегата му, но повечето знаеха, че е истина. На триножник непосредствено до катедрата бе поставено уголемено копие на чека, който току-що бе връчил на президента на Земната лига.

— Ще призная, че аз съм този, който би трябвало да ви аплодира. Вие сте на фронтовата линия на климатичната война, тъкмо вие се борите с апатията на хората, които не виждат пред какви рискове е изправена планетата ни. И, което е още по-важно, воювате срещу противници, финансирани от компании, забогатели от продажбата на органични горива, поставящи лесната печалба над опасността от непоправимо унищожаване на околната среда.

Тази забележка предизвика негодуващи възклицания и съскане, сякаш беше нямо кино и току-що на екрана се бе появил мустакатият злодей. Бяха като добронамерени и наивни деца.

Д’Авежан продължи:

— Въпреки положените от вас усилия въглеродът в нашата атмосфера продължава да се увеличава. — Би предпочел малко по-научния термин „въглеродно замърсяване“, но проучванията сочеха, че информираната част от аудиторията го намира за малко префърцунен, въпреки че като пропускаше да спомене „двуокис“ подсилваше внушението за нещо мръсно. — Тревожният сигнал бе подаден още в началото на осемдесетте, но както знаем не бе направено нищо, за да се спре парниковият ефект. И докато доскоро заплахата си оставаше в далечното бъдеще, сега вече знаем, че ужасите на това бъдеще чукат на вратата. Сигурно малцина от вас не са чули за загиналите от ужасната горещина през 2003-та. Само Франция даде петнайсет хиляди жертви, повечето от тях възрастни хора. Или за убийственото лято на 2010-а, което покоси петнайсет хиляди руснаци. Това са едва първите жертви на глобалното затопляне, но няма да са последните, когато подобни екстремни явления се превърнат в ежедневие.

— Морското равнище продължава да се покачва и скоро тихоокеанските островни държави ще изчезнат под вълните и това ще добави милиони нови климатични бежанци — продължи той. — И щом Съединените щати, най-богатата страна на света, не можаха да спрат Катрина или супербурята Канди от разрушителните им въздействия върху собственост и население, какви шансове имаха Филипините с тайфуна Хаян, който отнесе хиляди невинни жертви в океана? Броят на загиналите непрестанно расте, дами и господа, не след десет и петнайсет години, а сега. Полярните шапки се топят. Древни глетчери из целия свят се смаляват и учените обсъждат възможността за гигантско разпукване на ледената покривка на Антарктида. И докато термометрите неумолимо скачат нагоре, топлината може да предизвика отделянето на нови подсилващи парниковия ефект газове, затворени под замръзналите мочурливи тундри на Русия, Аляска и Северна Канада.

Спря. Беше ги разходил из страната на опустошенията, на мрачното и безперспективно бъдеще. Макар и добре познато и дори изтъркано, нещо повече, в преобладаващата си част изплетено от недоказани твърдения и опашати лъжи; а ако имаше някакви факти, те се отнасяха за местни явления без глобално въздействие. Но неизменно оказваше нужния ефект, тъй като от постоянните повторения бе залегнало дълбоко в съзнанието на хората.

— Едва ли е нужно да ви припомням за последствията, които очакваме, когато Майката Природа реши да се възпротиви на намерението на човечеството да унищожи създадената от нея среда. Хората, които постъпват в Земната лига, разбират същината на кризата, пред която се изправяме, и осъзнават, че ние сме обединени от общата кауза да решим проблема. Ето защо днес преотстъпих на Лигата такава голяма сума. Ще поискам от вас да убедите останалия свят в необходимостта от спешни действия. Времето да спасим тази планета се ограничава с всеки ден, трябва час по-скоро да преустановим изгарянето на фосилни запаси и да преминем към възобновяеми източници на енергия. Вятърът и слънцето могат да озарят бъдещето ни, но само ако започнем още днес.

— Много хора тук, в Европа, призовават да се разчита все повече на природната енергия — това беше нов термин, „природна енергия“, звучеше като търговска марка и целеше да се превърне в един от лозунгите на природозащитниците, — но все още малцина си дават сметка колко е ограничено времето ни. Трябва да излезете сред хората и да ги убедите в нуждата от действие, нека гледат на вятърните централи край градовете си като на важно постижение. Вместо израза „не и в двора ми“ да преминем към заявлението „моля, нека има и в моя двор“. — Направи многозначителна пауза. — Имаме нужда от политическа воля, за да вземем тези трудни решения. Но вие разбирате добре това, а хората навън все още не. Вече няма възможност за избор, пред нас е само назряващото неизбежно. Трябва да се преориентираме към възобновяема енергия или просто да признаем, че не сме успели да създадем жизнеспособна цивилизация, ала по блясъка в очите ви виждам, че няма да допуснете това да се случи. Не и докато зависи от вас. Не и когато Земната лига има какво да каже по въпроса. Не сега. Нито никога!

„Ето това е“, рече си, докато се опиваше от оглушителните ръкопляскания. Трябваше да накара цялата тази пасмина да се пробуди и да се надигне, за да избере политици, готови да се вслушат в ООН, и хора, решени да се справят с проблема. Помаха към камерите, подаде още веднъж ръка на президента на Земната лига, човек, привикнал с неприятния си мирис, който поне за официалното събитие си бе направил труда да обуе изгладени панталони. Веднага щом слезе от подиума Д’Авежан побърза да избърше ръцете си с кърпичка очистващ гел — след малко щеше да ги измие както трябва.

— Ролан, благодаря ти още веднъж — заговори Жан-Батист Рено. — За изключителната ти подкрепа и затова, че отдели днес от времето си да говориш пред нас. — Наблизо стоеше малка групичка почитатели, повечето жени, и Ролан не пропусна да отбележи, че някои дори са привлекателни.

— Вие всички се борите в името на доброто — отвърна той.

— Но става все по-трудно. — Директорът поклати глава. — Допреди няколко години всички мислеха за климатичните промени. Получавахме непрестанни дарения, можехме да организираме многохилядни митинги. Днес разчитаме едва на няколкостотин души и половината от тях са платени клакьори.

— Кризата с недвижимата собственост се превърна в извинение за много хора да загърбят проблемите на околната среда — каза Д’Авежан.

— Баба ми казваше, че колкото по-лека става кесията, толкова повече се отпускат връзките ѝ.

— Мъдра жена — съгласи се Ролан. — Трагедията е, че напоследък се наблюдава все по-значима разлика между доскорошните предсказания на учените и покачването на глобалната температура. Започнахме второто десетилетие, а все още няма значимо повишение на температурата на повърхността.

— Това не ме безпокои — подсмихна се екокръстоносецът. — На всеки няколко месеца някой вестник публикува статия, която да го обясни. Тревожа се по-скоро от това, че някои медии говорят за неочаквана пауза в парниковия ефект и подлагат на съмнение обясненията, които даваме за нея.

— Това беше грешка от самото начало. — Д’Авежан се намръщи. — Физичните принципи на процеса, при който въглеродният двуокис задържа топлина в атмосферата, са добре установени. Научните основи за изработването на бъдещите сценарии включваха доста предположения, повечето от които не можеха да бъдат потвърдени. Но е твърде късно да посочим тези различия, без каузата ни да пострада.

Рено кимна.

— Съгласен съм. В началото всичко будеше тревога, а сега нямаме друг избор, освен да продължаваме в същата посока. Ако се опитаме да се върнем назад и да променим някои от по-ранните си твърдения, ще изгубим доверието на хората и тогава планетата ни ще бъде обречена.

— И точно затова имате нужда от мен — засмя се Д’Авежан. — Аз ще се погрижа Земята да е на мястото си и за нашите деца, както и за техните, приятелю.

Разнесоха се ентусиазирани ръкопляскания и Д’Авежан сложи край на разговора, както и на възможността да се запознае с някоя от привлекателните поддръжнички на каузата. Неколцина журналисти му зададоха обичайните въпроси, докато си проправяше път през залата на университета, но той отклони вежливо предложението за интервю с оправданието, че закъснява за среща. Отвън бяха разположени маси, от които парижани можеха да вземат брошури и постери, възвестяващи за опасностите от употребата на органични горива като цяло и хидравличното разпукване2 в частност.

Д’Авежан не смяташе, че който и да било от протестиращите е наясно, че хидравличното разпукване е процес, който се наблюдава вече повече от едно поколение и неведнъж е доказвано, че не представлява реална опасност. За пореден път изпита благодарност, че младежите са склонни да приемат всичко на доверие и никога не проучват сами спорните въпроси. Спомни си един израз — „полезни идиоти“, чийто баща е бил Ленин, а може би Сталин. Беше малко грубичък, но не твърде далече от същината.

Така наречената „хидроразривна революция“ бе довела до нарастване на американските запаси от природен газ. Ако същото се случеше в Европа, мислеше си Ролан, щеше да довърши финансово неговата компания, която имаше доста добри позиции в сферата на възобновяемата енергия. Не ставаше въпрос за снижаване на въглеродните емисии чрез използването на природни газове, нито за намаляване на неблагоприятните промени в климата. Това си беше най-обикновена капиталистическа необходимост. Ако Европа не се преориентираше към борба с хидроразрива, цените на природните енергоизточници щяха да хвръкнат до небесата и всяка вятърна или слънчева електростанция щеше да преустанови работата си, което пък щеше да съсипе компаниите от типа на „Юродайн“. Д’Авежан бе готов на всичко, за да попречи на хора като Ралф Пикфорд да оглозгат кокалите на компанията, която бе създал, и това включваше финансиране на полутерористични екоорганизации като Земната лига и дори специални операции в Щатите. Е, което трябва да се направи, трябва да се направи.

А когато прахът се слегнеше, той щеше да се погрижи да засади няколко дървета някъде.

За да поддържа изградения си облик на екозащитник, Д’Авежан се возеше в нова Тесла S седан. Шофьорът го очакваше в края на улицата и паркира до тротоара още преди Д’Авежан да го повика. Беше се събрала малка тълпа ентусиасти от Земната лига и подгонен от полъха на немити тела и канабис, Д’Авежан побърза сам да си отвори задната врата, преди да го е направил шофьорът.

— Съжалявам, че не бях достатъчно бърз, мосю — извини се той.

— Няма проблем — успокои го Д’Авежан, докато колата потегляше безшумно, изпроводена от бдителните погледи на неколцина природозащитници. — Трябваше да се махна час по-скоро от тази воня. Баща ми често се оплакваше от това как смърдели хипитата през 60-те. Не мисля, че миризмата им се е променила оттогава.

— Да, мосю. Нито политиката им. Всичко е заради жените.

— Заради жените? — попита заинтригувано Ролан.

— Oui, мосю. Поне така казваше баща ми. Разказваше, че в онези години жените гледали на грима и фризурите като на признаци за мъжко потисничество и затова ги отхвърлили и се преориентирали към au naturel. Когато миризмата ставала твърде настойчива, се мажели с вонящи масла, не парфюм, моля ви се, а някаква гадост на име…

— Пачули. Това наистина не се трае.

— Именно. Е, тъй като това бил женският начин за протест, мъжете трябвало да търпят, ако искали да им пускат нощем. Затова спрели да се бръснат и стрижат, не минало много време и всичките тези непримирими борци започнали да изглеждат еднакви. Така е до ден днешен.

— Значи всичко пак е заради секса?

— Че не е ли винаги, мосю?

Д’Авежан подсмръкна. През годините Майкъл неведнъж го бе карал до някоя от многобройните му любовници и бе чакал търпеливо в колата, докато той се наслаждава на прелестите им.

— Предполагам, че си прав.

— У дома ли се прибирате, мосю?

Ролан провери двата телефона за съобщения. Имаше няколко пропуснати обаждания, повечето от които можеше да игнорира. На втория телефон зърна съвсем кратък текст: „Обади ми се“. Беше пристигнал, докато той произнасяше речта си пред Земната лига.

— Още не — каза той и прибра телефоните. — Трябва да отскоча до работата.

— Mas bien sur, мосю.

След половин час Д’Авежан посръбваше водка в своя защитен от електронни въздействия и подслушване кабинет, загледан през прозореца към светлините на града. Извади нов телефон, след като току-що бе пуснал предишния в шредера, и набра един номер. Далече под него трафикът се бе превърнал в бавна река от светлини. Айфеловата кула сияеше като ярка стрела, сочеща в небето.

— Никлас? — каза той, когато телефонът престана да звъни, но отсреща не отговори никой.

— Извинете. Тъкмо пиех вода.

— Как мина?

— Както очаквахме — отвърна наемникът.

Д’Авежан изруга, най-вече задето си бе позволил известна надежда.

— Американецът пристигна и си замина?

— Не. Пакистанският екип осъществи контакт. Стигнали са координатите, оставени от Майк Дилман преди почти сто години, но там нямало нищо. Разпитали афганистанския водач дали е имало минни проучвания в района. Той им казал, че на няколко мили от мястото, където търсели, някога имало стара каменна кариера, но после споменал нещо интересно — планина, която според неговите родители привличала светкавици. Прехвърлих информацията на моя стар приятел Парвез да провери на място. Той и хората му се насочили към планината и когато се приближили, американецът бил там с група въоръжени наемници от Кабул. Още не сме сигурни що за хора са, но Парвез смята, че е познал един от тях — негър на име Сайкс, преди служил в Делта, а сега нает от една компания — „Системи Ген-Д“.

— Приключвай по-бързо — подкани го Д’Авежан.

— Да, добре. Та нашите хора излезли на терена, когато решили, че моментът е най-подходящ, и нещата бързо се объркали. Наемниците имали вертолет, оборудван с ракети. Парвез изгубил шестима и има още осем ранени.

— Нали каза, че тези пакистанци са добри?

— Когато се запознах с Парвез Наджам в Сомалия, той беше в пакистанския контингент на ООН и се опитваше да възстанови положението в страната след инцидента с онзи блекхок. Винаги е бил първокласен боец, минхер, но понякога сраженията не протичат както си ги планирал. Особено след като не са знаели, че геологът разполага с въздушно прикритие.

— Добре — изсумтя недоволно Ролан. — Научили ли са нещо?

— Да. Открили пещера. Прати ми видеозапис. Имало изсъхнал труп, който сякаш бил там от хилядолетия, и естествена кухина, където вероятно са се съдържали минералите, но била празна. Прехвърлих целия му доклад на адреса, който ми дадохте.

— Нещо друго?

— Една странна работа. По време на битката се разразила буря и един от хората му бил ударен от светкавица, а още няколко мълнии паднали наблизо. Вие казахте, че минералът може да притежава електромагнитна сила. Има логика, ако светкавиците падат толкова начесто и наблизо, да смятаме, че американецът е открил някое малко парче.

Д’Авежан се ядоса.

— Малко? Колко малко? Можел е да отнесе цяла торба!

— Не, минхер, хората са го видели съвсем ясно. Не е носел нищо освен пистолет. Не той е човекът, плячкосал пещерата. Трябва да е бил Дилман преди години.

— Значи минералите са другаде? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да. И мисля, че знам как да ги намерим.

Д’Авежан слушаше внимателно, докато наемникът описваше предложението си, и от време на време кимаше одобрително, макар че не можеха да го видят. Наемането на пакистанските бойци се бе оказало рисково начинание, което все още не се бе изплатило, но сегашното предложение звучеше като перспективен план за набавянето на минералите, необходими, за да осъществят начинанието си на борда на „Академик Николай Жуковски“.

— Добре — каза Д’Авежан, когато събеседникът му приключи. — Направи го и ще получиш щедра премия.

Наемникът понечи да отвърне нещо саркастично, ала стисна устни. Работеше от две години за Д’Авежан и „Юродайн“ и се бе научил, че има моменти, в които е по-добре да запазиш мнението за себе си.

— Данке, минхер.