700 метра под земята

13.

Тръгнаха още преди слънцето да е изгряло. Качиха се на голям мощен пикап, който подскачаше като кораб на завоите и подсказваше на Мърсър, че е тежко натоварен, вероятно с оръжия. Хамид бе на кормилото, а Бук по обичая си седеше до него. Мърсър, другите трима наемници и снаряжението бяха натъпкани отзад.

— Щяхме да те вземем с това чудовище от летището — обясни Букър, — но друга група го използва, за да откара неколцина ентусиасти от Силициевата долина, дошли да убеждават хора, които току-що са излезли от пещерите, че вече им трябва уайфай 4G.

— И как се справят? — попита Мърсър, зареял поглед в полумрака зад прозореца.

— Още са живи — отвърна Бук. — А ние сме тук тъкмо за това.

Приличаше на фукане, но Сайкс говореше искрено. Единственото, което го интересуваше, бе успешното завършване на мисията.

Навън освен тъмно бе и студено — два факта, които потискаха настроението и подкопаваха желанието, и докато се носеха по пустите улици, Мърсър усещаше, че увереността го напуска. В купето миришеше на смазка от оръжията и на подправки от дрехите им, но имаше и първичен мирис от феромоните на хора, прекарали напрегнати и опасни дни навън, както е било някога с ловците в дива Африка. Това беше белег за онази невидима сила, която им даваше кураж пред лицето на врага, въоръжени със зъби, нокти, бързина и умение да се прокрадват безшумно към плячка, която е по-едра от тях и по-добре екипирана, за да се защитава. Плячка, която въобще не е плячка, ала въпреки това онези прачовеци, с техните пръти и още зачатъчен език, не само бяха успели да оцелеят в тревистите равнини, но и с времето се бяха разселили по всички кътчета на планетата.

На едно по-първично ниво мъжете в колата не бяха кой знае колко различни от онези примитивни ловци. Оръжията им бяха по-добри, езикът им — по-развит, но те все още бяха пропити с онзи праисторически кураж, който подклаждаше духа им и ги караше да се изправят срещу предизвикателствата, каквито и да са те.

Вертолетът се помещаваше в хангар в далечния край на международното летище, встрани от пътническите самолети и бойните изтребители на афганистанските ВВС. Бяха го изтикали от хангара и сега ги очакваше под открито небе. Изглеждаше толкова нескопосан, че приличаше на голям фургон с опашка и ротори с издатина отгоре, където бяха турбините на двата двигателя.

Пилотът вече седеше на мястото си и извършваше предполетната подготовка. Втори афганистанец стоеше при товарния отсек и помагаше на пътниците да наместят багажа си. Хората на Букър не си правеха труда да прибират оръжията си в калъфи, а ги носеха открито. Мърсър нямаше представа какви бюрократични пречки е трябвало да преодолеят, за да им разрешат това, но наблизо имаше няколко въоръжени афганистанци и Сайкс отиде да им раздаде цигари — от онези, които бе донесъл Мърсър. Мърсър предполагаше, че това е по-скоро проява на любезност и че истинският бизнес се движи на корпоративно ниво. Войниците незабавно запалиха цигари, изправени пред ярка табела, забраняваща пушенето, изписана на пущу и английски и с картинки, които би разбрало всяко дете.

Сайкс представи Мърсър на пилота Ахмад и после двамата обсъдиха синоптичната прогноза в района на полета. Имаше възможност да вали, но това нямаше да им попречи, нито да отложи експедицията. Поговориха за горивото и Ахмад увери Бук, че е уредил резервно зареждане в Хост.

— Добре — оповести гръмогласно Сайкс. — Да тръгваме.

Мъжете носеха западна екипировка, скрита под афганистански дрехи, които бяха изненадващо удобни и топли. Снаряжението на Мърсър бе поне петнайсет килограма. Част от него бе алпийска екипировка — въжета, клинове, карабини и стопери. Останалото бяха резервни пълнители за автоматите и някои геоложки принадлежности, които бе изровил от склада на компанията. Острата част на чука можеше да свърши работа вместо пикел, но се съмняваше доколко е издръжлива шейсетсантиметровата метална щанга, която бе взел. Беретата, която му бе дал Бук, бе прибрана в кобур, завързан на бедрото, и му придаваше известна увереност. Чувстваше се като каубой от стар уестърн.

Докато се настаняваха по седалките, старите турбини се пробудиха мъчително, една след друга. Двигателят забоботи, когато Ахмад включи трансмисията на роторите и те се завъртяха над тях. След минути целият вертолет се разтресе като миялна машина малко преди разпадане. Усещането не бе непознато на Мърсър. В края на краищата това бе много стар вертолет и изглеждаше сякаш ще му е нужна цяла вечност преди да набере достатъчно мощ, за да издигне масивното си туловище във въздуха.

Като поскърцващ товарен асансьор старият Ми се бореше и хриптеше и издаваше още цял набор ужасяващи звуци, докато оставаше земята под себе си. Слънцето тъкмо бе започнало да озарява планинските върхове. Снежните хребети хвърляха неописуеми златисти отблясъци и изглеждаха толкова девствено чисти, че за миг Мърсър забрави беднотията и мизерията на града, който се простираше под тях.

Само Ахмад и Сайкс имаха слушалки, а руският вертолет бе твърде шумен, за да разговарят с друго, освен с викове, така че Мърсър се приготви за двучасово пътуване над едни от най-незаселените райони, простиращи се чак до границата с Пакистан. Към места, за които все още можеше да се каже, че никога не са били окончателно завладявани.

В ума му внезапно изникна една фраза от Едуин Олдрин1, за Луната, която била „величествена пустош“. Същото можеше да се каже за Афганистан. Под тях нямаше почти нищо освен скали и долини, върхове и примитивни селца край ниви, които се състояха повече от чакъл, отколкото плодородна почва. Беше твърде ранна пролет, за да има цъфнали дървета, и пейзажът бе като килим от различни земни тонове, които се преливаха и смесваха в еднообразна мозайка, простираща се чак до сребристите планини в далечината. Колкото и опитен пътешественик да бе, Мърсър не намираше в себе си сили да хареса тази сурова и безпощадна земя.

Вертолетът продължаваше да се носи с оглушително боботене. Двама от хората на Сайкс бяха заспали, или поне очите им бяха затворени. Трети оглеждаше земята отдясно, докато самият Букър на лявата седалка се озърташе за подозрителни движения долу. Бяха на достатъчна височина и летяха достатъчно бързо, за да се опасяват от РПГ, а талибаните не разполагаха с изобилие от ракети „Стингър“, за да обстрелват всеки прелитащ вертолет, но годините, прекарани в различни бойни зони, го бяха научили да е предпазлив.

Докато се издигаха все по-високо в планината, Мърсър продължаваше да се налива с течности. Височинната болест не беше шега. Никога досега не бе страдал от нея, но му предстояха доста сериозни усилия през следващите дванайсет часа, при това без нужната аклиматизация. Като предпазна мярка глътна и няколко тиленола: знаеше, че главоболието е един от първите симптоми. Сънливко, снайперистът, го видя да гълта таблетките и одобри действията му с вдигнат палец. Мърсър отвърна със същия жест и наемникът кимна, после намести шапката по-ниско над очите си.

След около час и половина Мърсър усети, че Букър го тупа по рамото. Завъртя се върху тясната седалка и пъхна глава в пилотската кабина.

— Какво има?

— Наближаваме мястото с твоите координати — извика Букър над рева на двигателите. — Мислех, че искаш да огледаш.

Мърсър кимна, преизпълнен с опасения. Тази мисия му се бе сторила опасна още от мига, в който Шърман Смитсън му бе продиктувал координатите за мястото, където Майкъл Дилман твърдял, че е намерил мостра 681. Рискът се коренеше в това, че Дилман би могъл да описва място на десетки, дори стотици мили от целта. Тъй като образците бяха открити много преди създаването на модерните навигационни средства като джипиес, Дилман най-вероятно бе работил със секстант и с хронометър, който можеше да не е бил сверяван седмици или месеци, и бе трябвало да предполага и дори да гадае за някои други важни за определяне на местонахождението фактори.

Мърсър бе огледал в интернет точката, където се пресичаха координатите. Там имаше само дълбока сенчеста клисура. Но това съвсем не означаваше, че е мястото, където е била открита мостра 681. Мърсър можеше само да се надява, че Дилман е бил достатъчно педантичен в действията си, за да ги отведе максимално близо.

Земята под ниско летящия вертолет бе насечена от каньони и хребети, сменящи се в безпорядък. Всичко изглеждаше хаотично и същевременно запазваше монотонността на цветовете. Вместо кафявото, което преобладаваше около Кабул, тук светът бе обагрен в сивкави оттенъци, които на места избледняваха до бяло. Труднодостъпен терен, по който най-късото разстояние никога не беше правата линия. Небето също не изглеждаше обещаващо — имаше оловносивия цвят на буреносни облаци.

Букър разделяше вниманието си между панорамата под тях и екрана на джипиеса, на който бе въвел целта им. Мърсър виждаше само топографските особености, докато тримата наемници зад него следяха бдително за движение, което би могло да издаде талибански позиции. От време на време Мърсър виждаше, че Сайкс предава инструкции на Ахмад за корекция на курса.

След минута Бук посочи с палец надолу и Мърсър прочете по устните му, че казва: „Увисни тук“.

Мърсър огледа терена под тях за нещо, което би могло да му се стори познато. В началото ждрелата, стръмните склонове и дълбоките долини му се сториха еднообразни. Наистина ли тук Дилман бе намерил загадъчния минерал, който бе нарекъл Повелителя на светкавиците, а после бе предал на Хърбърт Хувър, за да бъде класифициран и прибран надлежно в колекцията му? Както и на сателитните снимки, нищо в този район не притежаваше някаква геологична стойност. Приличаше на всяко друго забравено от бога кътче в тази страна — голо, безрадостно, необитаемо, отблъскващо и непривлекателно.

Картината не се промени към по-добра след като Сайкс му подаде мощен военен бинокъл. Ахмад кръжеше над мястото, за да затрудни всеки, решил да се упражнява в стрелба по тях, но Мърсър успя да огледа подробно района.

— Да огледаме периметъра на пет мили наоколо — извика той на Бук. Сайкс кимна и предаде разпореждането на Ахмад. Както бяха обсъдили по-рано, разполагаха само с петнайсет минути летателно време преди да се наложи Ахмад да се отправи към Хост, за да презареди.

Полетяха в разширяваща се спирала около точката, зададена от Майкъл Дилман. Мърсър естествено не бе очаквал да открие голям светещ знак, сочещ място на разкопки, но колкото повече се отдалечаваха от пресечната точка, толкова по-малки бяха шансовете да намерят нещо. Когато търси нещо, човек или отива там, където са му казали, или претърсва целия район — стига да разполага с достатъчно ресурси.

Вертолетът кръжеше над нащърбения планински масив и Мърсър оглеждаше за каквото и да е, дори най-малък знак. Всички хребети и склонове изглеждаха еднакви. Нямаше дори място, което да определят за ориентир, нищо, което да им помогне в издирването. Не беше сигурен за какво точно трябва да гледа, за да разбере, че е то, ако го види. Нямаше нищо, което да привлича интереса, и той започна да се обезсърчава, дори да си мисли, че цялото това пътуване е колосална загуба на време.

Все пак реши, че ще е най-добре да се върнат на пресечната точка и да започнат оттам. И тъкмо да потупа Бук по рамото, за да му го каже, нещо долу привлече вниманието му. Беше цепнатина в един от планинските склонове, в началото на тесен каньон. Единственият начин да бъде забелязана бе ако човек застане в подножието ѝ или се намира в небето, както бяха те сега.

Той я посочи на Сайкс.

— Виждаш ли върха на онази покрита със сняг планина, която прилича на пипала на октопод? Погледни под нея и вдясно. Към тясната долина. На какво ти прилича онова, където се срещат двете заоблени части?

— На цепка на задник — отвърна Сайкс ухилено, след като и той забеляза аномалията.

— Помниш ли какво ти казах за бележките на Дилман? Че мострата идвала от „ануса на Земята“. Обзалагам се на каса уиски, че е имал предвид онова ждрело между склоновете.

Букър кимна.

— Ама и вие геолозите имате доста странно чувство за хумор.

— Така е. Това е нашето място.

Сайкс каза на Ахмад и пилотът огледа района за подходящо място за кацане. Имаха късмет, защото на няколко мили встрани на един от склоновете забелязаха равна естествена площадка. Афганистанецът ги откара там и Букър въведе новата им дестинация в джипиеса.

Ахмад приближи зоната за кацане толкова стремително, сякаш смяташе само да прелети над нея, и закова вертолета в последната секунда, изправяйки носа му, сякаш е кон, комуто са дръпнали юздите. Беше майсторска тактическа маневра, но наемниците не си губиха времето да го поздравят. Наскачаха от вертолета и се втурнаха към багажния отсек да си приберат вещите. След броени секунди вертолетът набра височина и ги скри в облак от прахоляк.

Когато облакът се разнесе, четиримата наемници лежаха проснати на земята и оглеждаха района и близките хълмове за признаци на живот. Мърсър също бе залегнал в очакване Сайкс да даде команда, че всичко е чисто. Равномерното бумтене на отдалечаващия се вертолет постепенно заглъхна и бившите командоси от Делта останаха сами.

Въпреки че не бяха забелязали нищо подозрително не се надигнаха, за да се очертаят на фона на небето, а се движеха приведени по склона. Тези планини бяха сред най-сеизмично активните на света и нищо около тях не изглеждаше да е било изложено достатъчно дълго на капризите на времето. Камъните бяха натрошени и заострени, като естествени ножове, които можеха да нарежат незащитената кожа. От цялата екипировка, която му бе дал Букър, Мърсър бе най-благодарен за бойните кевларени ръкавици. Пистолетът му беше в кобура, но Сайкс и хората му оглеждаха терена през мерниците на автоматите си, които въртяха в полукръг, без да пропускат и най-малката подробност. Сайкс водеше, останалите се движеха на дистанция от петнайсетина крачки. Разпръскваха се и се събираха отново, когато теренът го налагаше.

През първата част от придвижването им през планината трябваше да се спускат по стръмен склон и това се превърна в почти неконтролируемо пързаляне. Дребни камъчета изхвърчаха изпод обувките им и постепенно се превръщаха в малки лавини. Едва когато стигнаха до твърда скала към средата на склона успяха да си възвърнат целенасоченото движение.

Да се отправят към долината би било истинско самоубийство в страна като Афганистан. Откриха една стара животинска пътека по средата на хълма и поеха паралелно на хребета, приближавайки се към целта. Въздухът беше студен и влажен, от време на време навлизаха в мъгливи облаци, достатъчно гъсти, за да наподобяват ситен ръмеж.

Пътеката скоро се изгуби и трябваше отново да поемат през камънаците, открити за отсрещния склон на планината и за всеки, залегнал там със снайперова пушка. Докъдето им стигаше погледът местността изглеждаше безжизнена и необитаема. Но Мърсър знаеше, че един умел снайперист може да се прикрие дори на толкова негостоприемно място и да се спотайва в скривалището си дни наред. Питаше се дали би усетил, ако някой го гледа, и трябваше да признае, че не е сигурен. Започна да върви малко по-бързо и да се привежда повече.

Отне им час да приближат на миля от целта. Сайкс даде знак за почивка и нареди на Сънливко да заеме позиция малко по-нагоре със снайпера. Мърсър лапна още няколко обезболяващи и ги поля обилно с вода. Дишаше доста тежко в разредения въздух, но не смяташе, че засега има симптоми на височинна болест. Не усещаше промени в зрението, не го болеше глава, нито му се гадеше. Напротив, дори се чувстваше по-добре, отколкото в съботна утрин след нощ с Хари в бара.

Снайперистът се върна след петнайсет минути. Мъжете бяха залегнали зад една ниска канара, обрасла с шубраци.

— До долината има още път — съобщи той, докато оставяше оръжието до себе си. — Но може да имаме проблем. Чух звънчета.

Сърдитко изруга.

— Какво означава това? — попита Мърсър, макар вече да се досещаше.

— Кози — отвърна Сънливко. — Местните окачват какви ли не джунджурии на вратовете им, включително звънчета.

— И червило — пошегува се Кихавко. — Не забравяй червилото.

— Значи директният подход отпада — реши Сайкс; предполагаше, че козите и пастирите ще се придържат към ниската част на планината, където бе растителността. — Ще се изкачим на хребета и ще заобиколим до долината. И без това нашата цел е там.

Отне им още час бавно придвижване. Бяха наострили всичките си сетива. Повече не чуха звънчетата и решиха, че опасността е отминала. Но изникна нов проблем — спуснаха се черни облаци, натежали от дъжд. Ако бурята се разразеше преди мисията да приключи, Ахмад нямаше да може да се върне, докато не се оправи времето, а никой не се радваше на идеята да прекарат една нощ на открито.

Мърсър завърза кърпата си по-стегнато, за да се прикрие от усилващия се дъжд. От двайсет минути беше започнал да покашля и Сайкс го поглеждаше с нарастващо безпокойство. И двамата знаеха до какво може да доведе това. Освен това трябваше да признае, че тиленолът вече не потискаше така успешно главоболието и напрежението в синусите.

Дишаше малко по-шумно от другите, като задъхано куче в горещ ден.

— Забави малко, човече — посъветва го Сърдитко. — Опитай се да дишаш по-дълбоко и равномерно. Ето така. Дълбоко и равномерно. Дай на дробовете си време да абсорбират кислорода, който вече си поел, вместо да се мъчиш да вкараш още.

След около минута Мърсър почувства, че напрежението в диафрагмата му отслабва, както и стягането в слепоочията.

— Благодаря — изхриптя той.

— Няма за какво, братле.

Продължиха. Долината в началото бе широка, но бързо се стесняваше, а склоновете ѝ ставаха все по-стръмни. Мърсър помнеше от наблюденията си от вертолета, че ще се разшири отново като полукръгла купа точно преди цепнатината между двата заоблени хълма, които бяха оприличили на човешки задник. Предполагаше, че местните пастири използват вдлъбнатината, за да се прикриват от неблагоприятното време. Засега не чуваха звънчетата, нито бяха доловили миризмата на запален огън във влажния въздух, но Мърсър трябваше да признае, че е крайно изтощително постоянно да си нащрек за подобни признаци. Наемниците, които го охраняваха, можеха да издържат дни наред, когато излизаха на бойни патрули, но той щеше да рухне най-много след два часа. Винаги се бе възхищавал на Сайкс и хора като него, но преживяното сега издигна възхищението му на нова висота.

Черните облаци преминаха над тях, без да освободят товара си. Външната риза на Мърсър, макар и набрала влага, продължаваше да го топли, както бяха правили подобни дрехи в продължение на стотици години из тези сурови планини. Стигнаха началото на каньона. Оттук нататък склоновете бяха почти отвесни и потънали в сенки. Бяха безжизнени, ако се изключеха редки снопчета жилава трева и обитаващите цепнатините птици.

Мърсър и Сайкс се скриха зад една скална плоча, откъртила се от урвата преди хиляди, дори може би милиони години, докато останалите мъже ги прикриваха, и се заеха да изучават терена под тях, търсейки входа на пещерата, която Майкъл Дилман бе кръстил „ануса на света“. Отблизо заоблените хълмове пред тях приличаха още повече на гигантски вкаменен задник. Беше малко плосък и обрасъл с трева и Мърсър реши, че трябва да е мъжки, тъй като му липсваха примамливите извивки на женския. И точно там, където трябваше да се намира и при хората, той съзря тъмния вход на пещера, без съмнение вдъхновил Майкъл Дилман за неговото анатомично сравнение.

— Проклет да съм — рече Сайкс, който също бе забелязал високото почти два метра отвърстие. — И сега какво, ще напъхаме тялото ти в предпазен чувал и ще те тикнем вътре?

— О, престани най-после с тъпите си коментари.

Цепнатината бе на десетина метра над дъното на долината и Мърсър си даде сметка, че няма как да се изкатери лесно до нея. Освен това не биваше да забравя, че силите му бързо се топяха в разредения въздух. Имаше едно равно плато на петдесетина крачки над и вдясно от входа на пещерата и до него водеше една от козите пътеки. Оттам би могъл да се спусне по въже до входа, докато останалите го прикриват. Сподели плана си със Сайкс и след няколко минути на внимателно изучаване на терена бившият офицер от Делта даде съгласието си.

Пътеката бе толкова тясна, че трябваше да поставят крак пред крак и да вървят извърнали рамене настрани, но склонът не бе непреодолимо стръмен и скоро се озоваха на двайсетина метра над дъното на долината и на половината от това разстояние над входа на пещерата. Каменен чукан, пречупен наполовина и стърчащ над пропастта, бе подходящо място да завържат въжето, по което смяташе да се спусне Мърсър.

Сайкс и Сънливко му помогнаха с въжето, докато Сърдитко оглеждаше района през визьора на пушката, а Кихавко правеше същото през мерника на автомата си. Имаше още няколко скални отломъци, зад които можеха да се прикрият, но иначе мястото си оставаше неподходящо от тактическа гледна точка и се налагаше да вземат някои противоснайперови мерки.

Докато Букър размотаваше въжето, Мърсър отвори раницата и извади резервните пълнители, манерките с вода, пакетите неприкосновен запас и останалото снаряжение, тъй като смяташе да носи със себе си само чук, щангата, торбички за образци и фенер.

— Не ми харесва тук — промърмори Сайкс, докато проверяваше здраво ли е завързано въжето. — Слизай долу, върши си бързо работата и се връщай. Мястото е твърде открито. Ясно?

— Как казвате вие, момчета? Давай? — попита Мърсър.

— Давай — отвърна тихо Сайкс. Мърсър се покатери върху импровизираната барикада и започна да се спуска покрай стената.

Напрежението в ръцете и раменете почти веднага го накара да се закашля, но той успя да се овладее и се съсредоточи върху захвата за въжето. Беше студено и влажно и скалата бе хлъзгава и несигурна. Усещаше напрежение и в коремните мускули, които се бяха свили на твърди възли, и скоро това пробуди първата вълна на предизвиканото от височината усещане за гадене. Мъжете отгоре се стараеха въжето да не му се пречка, докато се спускаше надолу по дясната страна на скалното образувание. Планината изглеждаше доста млада в геологически план и ерозията все още не бе загладила повърхността ѝ, така че Мърсър намираше достатъчно места да се захваща и да се подпира с крак, ала основният проблем оставаше изтощеното му от усилие и недостиг на въздух тяло.

Като минен спасител Мърсър, естествено, беше опитен катерач, въпреки че този спорт никога не го бе привличал. Движеше се уверено и сигурно, с безупречна техника, като спазваше всички изисквания за безопасност. Пръстите му бяха измръзнали, но не безчувствени, и кракът му само веднъж се подхлъзна на малка издатина, когато рискува да отпусне върху нея част от тежестта си. Тъй като стената бе издадена, той не можеше да види дъното под себе си, което не беше проблем, докато вятърът не започна да се усилва. Първият порив бе толкова рязък и неочакван, че едва не го откъсна от стената. Трябваше да се вкопчи в скалата, да запъне крака в пукнатините и да прилепи тялото си към стръмния масив, докато вятърът полагаше усилия да го запокити в бездната.

Като се бореше за всеки милиметър, Мърсър продължи да се смъква мъчително бавно надолу. От устата му се стичаше слюнка, примесена с кръв. Вероятно си беше прехапал езика, но сега не му бе до това.

След около минута вятърът отслабна и той използва затишието, за да се премести вляво, към входа на пещерата. Толкова високо в планината бе малко вероятно да срещнат хищници — снежните леопарди отдавна бяха рядкост из тези планини, но имаше някои доста едри птици, обитаващи Хиндукуш, и Мърсър не би искал точно сега да се изправи срещу подобен екземпляр.

На няколко метра над и встрани от пещерата спря, извади от джоба си камъчета, които бе събрал горе, и ги метна към входа. Две-три се удариха в стената и отлетяха надолу, но останалите попаднаха вътре. Разчиташе да стреснат и изплашат някоя птица или животно, спотайващо се там.

Приключи спускането и се озова пред входа. Подът бе осеян с кости на дребни животинчета, гризачи и птици, любима храна на по-едрите летящи хищници. Имаше и птичи курешки, повечето засъхнали. В началото пещерата бе широка и висока, но малко по-навътре таванът се снижаваше и стените се приближаваха една към друга. Мърсър откопча карабинката и завърза въжето за един камък, почти толкова голям, колкото онзи горе.

Само на десетина крачки навътре вече се наложи да пълзи на четири крака и да осветява с фенера непрогледния мрак отпред. Нямаше нищо особено в геологичен аспект — стената бе от гранит, целия напукан. Уповавайки се на опита си, Мърсър спокойно можеше да заключи, че при повишената сеизмична активност в този район до няколко хиляди години пещерата ще се затвори напълно.

На още двайсет крачки навътре бе принуден да смъкне раницата и да я тика пред себе си, както правеха командосите. Тук нямаше никакви други следи освен от хищните птици. Върху пясъчния под имаше различни отпечатъци, но не и от човешки крака. Това не му се понрави и Мърсър започна да изпитва първите признаци на съмнение. Досега идеята, че Дилман е посещавал тази пещера, се основаваше само на предположения. Можеше да са на много мили от търсеното място. Все пак той продължи напред, усещайки как покривът се снижава сантиметър по сантиметър, а стените се доближават. Колкото и внимателно да пълзеше, вдигаше прах, който предизвика нов пристъп на мъчителна кашлица, ала този път обкръжаващата го скала само подсилваше усещането за задушаване и увеличаваше болката в гърдите му. Всяка кашлица сега отнемаше усилието на цялото му тяло и колкото и да се опитваше, той не успяваше да успокои дишането си. За миг се разтревожи, че паниката ще надвие разума и че ще изгуби контрол. Помъчи се да се овладее, започна да поема бавно и равномерно въздух, като се стараеше да не мисли за тоновете камък над него и за прашинките, проникващи през ноздрите му. Нито за киселия вкус на кръвта в устата му.

Букър и хората му бяха останали на открития склон над пещерата, в една страна, където властваха талибаните, и разчитаха на него да приключи по-бързо с тази мисия, за да могат да си тръгнат. Отново си пое дълбоко дъх, постара се да го задържи и да накара мускулите на диафрагмата да се отпуснат. Остана така, докато пред очите му не изникнаха тъмни кръгове. Стори му се, че фенерчето всеки миг ще изгасне и ще го запокити в непрогледния мрак на афганистанската пещера. Когато дробовете му се изпразниха, си пое още един, нормален дъх и този път вече нямаше спазми. Въздухът все още бе изпълнен с прах, който дразнеше лигавицата на носа му и чегърташе неприятно гърлото, но не проникваше достатъчно дълбоко, за да събуди наново конвулсии по цялото му тяло.

Беше на двайсетина метра навътре в планината и тунелът бе съвсем тесен, но все още проходим. Тук вече нямаше следи и от животинки. Всъщност нямаше нищо, което да събуди надеждата му, че цялото това приключение не е напразно. Вместо да скърби за смъртта на Ейб Джейкъбс, както би постъпил един истински приятел, Мърсър бе превърнал кончината му в подтик да се отправи на опасно пътешествие, за да задоволи личното си желание за мъст. И ето го сега тук, дълбоко във вътрешностите на забравена от бога планина, насред едно от най-опасните места на Земята, излагайки на риск не само своя живот, но и живота на други. Както бе постъпвал много пъти преди, Мърсър бе свърнал рязко в неочаквана посока, когато животът му бе поднесъл тази поредна изненада, и бе стигнал на място, за което дори не знаеше със сигурност дали е правилното. Даде си сметка, че свитото гърло и парещите очи не се дължат само на прахоляка. Размърда се бавно и започна да пълзи назад към изхода. Светлината от фенерчето се плъзна по неравната стена и за миг нещо привлече вниманието му — неясно петно в периферията на зрението му. Разколебан, объркан, той запълзя отново напред и след малко забеляза на стената нещо, което приличаше на надпис, ала сякаш изрисуван с неуверена детска ръка. Трябваше да изминат няколко секунди преди да си даде сметка, че потъмнялата боя, използвана за надписа, е всъщност човешка кръв.

Там беше изписано МД.