700 метра под земята

17.

Докато гледаше дъжда, който не спираше да се излива от продъненото небе, Мърсър си помисли, че не би се изненадал, ако забележи край пътя стадо екзотични животни, тръгнали да търсят Ноевия ковчег. Потопът му напомняше за тропическия циклон, който бе прекарал във Филипините, където пред очите му за няколко часа изчезна цяло едно селце. Макар че вятърът вече не беше толкова силен, дъждът го накара да забави скоростта и сега джипът почти пълзеше. Местните, които знаеха, че в подобно време нерядко има торнадо, предвидливо си бяха останали по домовете или бяха отбили с колите си встрани. Нямаше почти никакво движение, докато пътуваше на юг и на изток, към река Мисисипи и към една жена, която може би държеше поредното парче от пъзела — надяваше се да е последното в разрешаването на загадката за убийството на Ейб.

Още докато беше в Кабул се бе погрижил за кристала. Първо накара един техник от гаража на Сайкс да му направи малка кутия от месинг, в която да го прибере. Тъй като нямаше доверие на афганистанските пощенски служби, отлетя до Ню Делхи и го прати с експресна поща в Годардовия институт за космически изследвания до един приятел, който сигурно вече потриваше доволно ръце от възможността да използва лабораторията си за изучаването на нещо толкова интересно и вълнуващо. Мърсър му обеща да са съавтори във всяка публикация, свързана с откритието.

Жената, към която пътуваше сега, бе Вероника Бътлър, лична секретарка на Хърбърт Хувър през последните години от живота му, докато той бе живял в „Уолдорф Астория“ на Парк Авеню в Ню Йорк. След смъртта му през 1964 Бътлър се бе върнала в родната си Айова и бе работила в президентската библиотека до пенсионирането си преди десет години. Мърсър бе разговарял по телефона от Кабул със Смитсън, който му бе казал, че ако има някакви тайни, свързани с последните години от живота на президента, особено що се отнася до Майк Дилман, то единственият, който може да хвърли светлина върху тях, е Рони Бътлър. Бе обещал да ѝ съобщи за интересуващия го въпрос и да се погрижи тя да го приеме.

Когато кацна в Де Мойн, Мърсър потърси Смитсън, за да провери уговорена ли е срещата, ала библиотекарят не отговаряше — може би заради лошото време връзката бе прекъснала. Опита още няколко пъти със същия резултат.

Включи радиото и след като смени няколко канала попадна на съобщение за текущото състояние на района около река Мисисипи. С монотонен глас дикторът изброяваше имената на селищата, на които е наложена задължителна евакуация. За щастие сред тях не беше и мястото, където пребиваваше Вероника Бътлър.

След два часа навигацията обяви, че вече пристига, и Мърсър отби на един паркинг край училище, където бяха спрели полицейски коли и няколко жълти автобуса. Две от колите бяха запречили пътя. Полицай с широкопола шапка, върху която бе заметнал качулка, се приближи към колата му.

Мърсър свали съвсем малко прозореца. Бурята навън бушуваше с тътнежа на гигантски водопад. През процепа влетяха едри капки.

— Съжалявам, господине — каза полицаят. — Не можете да продължите нататък. Твърде опасно е.

— Започнаха ли евакуацията?

— На приключване е. Досега сме събрали към две хиляди души в училищната сграда.

— Познавате ли госпожа Вероника Бътлър?

— Не, сър. Аз съм от Юрбъндейл, извикаха ни тук да помагаме за наводнението. Когото и да търсите, вече ще е в салона. Вътре има хора, които помагат на евакуираните. Трябва да попитате тях.

Полицаят се обърна преди Мърсър да успее да му благодари и се върна забързано в патрулката. Мърсър завъртя кормилото и влезе в паркинга на училището, който беше пълен, така че намери място чак в края.

Двама мъже стояха на вратата на салона и се дръпнаха, когато ги наближи, за да му направят път. Само за няколко секунди под дъжда панталоните му бяха мокри до коленете.

— Много страшно — рече единият, едър мъж със сбръчкано лице.

— Ами, само ръми — отвърна Мърсър.

— Имам предвид шапката. — Мъжът посочи рисунката на безйзболната шапка на Мърсър. — Тук хората са привърженици на „Хокайс“. А вие носите герба на щатския от Айова.

Очевидно се шегуваше, въпреки мрачното си изражение. Мърсър се направи на стъписан.

— Боже, знаех си, че нещо не е наред. Почти не ме пази от дъжда!

Едрият фермер се засмя.

— Това ти осигури пропуска, приятел. Върви по коридора и свий наляво. Там е салонът. Има кърпи, понички и кафе.

— Благодаря.

Минута по-късно с чаша димящо кафе в ръка Мърсър обясняваше на една от доброволките, че търси Вероника Бътлър. Глъчката в претъпкания салон беше като в кошер — и пронизвана от детски викове и крясъци. Би предпочел дори фалцета на Хари пред тази шумотевица, ала нямаше как да я избегне за момента. Въздухът бе влажен и тежък, миришеше на мокра кучешка козина.

— Съжалявам, няма я тук — отвърна жената, без дори да поглежда списъците, които съставяше с двете си помощнички.

— В салона на другото училище ли е? — попита Мърсър с надежда.

— Очевидно не познавате Рони. Тя няма да напусне дома си, колкото и да я убеждава полицията. Упорита е като магаре и десет пъти по-жилава. — В гласа на жената се долавяше гордост.

— Значи ще я намеря на улица „Уотър“?

— Там ще е, но на ваше място не бих рискувала. Ще реши, че сте от полицията, и току-виж гръмнала предупредително във въздуха.

— Тя… — Мърсър спря преди да е казал нещо, което може да прозвучи обидно. — Добре ли е?

— О, да. С ума си е като всички нас, просто е малко опърничава. Дядо ѝ е построил къщата, където живее, и тя твърди, че за сто и двайсет години оттогава тя нито веднъж не е била наводнявана, каквото и да прави Мисисипи.

— Дава ли си сметка, че оттогава са построени сто и двайсет мили диги, които променят напълно правилата на играта?

— Няма значение за нея. Ще си остане вкъщи колкото и високо да се вдигне водата. — Жената се засмя отново.

В този момент влязоха още евакуирани: майка с две деца и бебе на ръце. Доброволката се отправи към тях. Мърсър успя да ѝ кимне за благодарност, но тя бе твърде заета да помага с бебето.

— Изгониха ли те? — попита фермерът на входа. — Трябваше да скриеш тая шапка, момко.

— Добре че не нося шапка на моя университет — отвърна Мърсър и спря за миг пред събеседника си. — Аз съм Нитанийски лъв.

Мърсър бе на средата на пътя до колата, когато мъжът най-сетне осъзна, че говори за стария съперник на университета в Айова — държавния „Пен“.

Полицаите при барикадата бяха заети да напътстват един закъсал пикап, който се опитваше да направи обратен завой, за да влезе в паркинга. Мърсър прекара джипа по тревата отвъд преградата. И да го забелязаха, не му обърнаха внимание, нито си направиха труда да го гонят.

Дъждът продължаваше да шиба яростно земята и да отскача от ламарината на колата, сякаш тя беше под обстрел на пехотни оръжия. Чистачките едва успяваха да се справят с него и Мърсър караше предимно по интуиция. За щастие навигацията продължаваше да функционира и той се уповаваше главно на нея.

Улиците бяха станали на реки. Електричеството беше изключено или поради повреда, или преднамерено — и това придаваше на града призрачен вид. Нямаше хора, не се виждаше движение, освен местещите се завеси на дъжда и водата, която се спускаше от хълмовете. Беше пладне, но бурята бе обгърнала къщите в сивкава пелена и изглеждаше сякаш са тук от древни времена.

Мърсър видя двама мъже с надуваема лодка под навеса на една бензиностанция. Бяха с ботуши и якета и вероятно бяха от спасителния доброволчески отряд. Пикапът им бе с подсилено окачване и на покрива бе монтиран червен предупредителен панел. Те също го видяха и му замахаха да се приближи. Мърсър натисна клаксона, за да ги поздрави, ала продължи по пътя си.

Вече виждаше отвъд границите на градчето и редицата дървета разлялата се из низината придошла вода. Знаеше, че зад дигата бушуват водите на Мисисипи и че всеки, който не би искал да попадне в капана на разширяващата се вода, сега щеше да кара в обратна посока. Ако напорът на водата продължеше да нараства, дигата скоро щеше да се скъса и къщите щяха да бъдат пометени.

Зави наляво и пое на юг, извън града. Мина по мост със стоманени подпори: ръждата бе изяла останките от зелена боя. На няколко метра под моста доскоро кротката вода се бе превърнала в кална маса от прииждащи талази, които се носеха със скоростта на локомотив. Из пенливите води се мятаха дънери и някакви други неразличими отломки.

Пътят към дома на Вероника Бътлър се виеше покрай потока. Беше като пълноводна и скоротечна река, преляла през бреговете си и често заливаща участъци от пътната настилка. Да се кара при подобни условия не бе най-умното нещо на света. Въпреки размерите на джипа и плитката вода някоя внезапно придошла вълна можеше с лекота да го отнесе още преди да е успял да реагира.

Чистачките вече едва успяваха да оставят следи върху обливаното от дъжда стъкло.

Вляво се виждаха къщи с дворове и постройки отзад. Не можеше да различи какво има зад тях, но предполагаше, че са полета, които се простират до хоризонта. Вдясно бе потокът, заливащ пътя. Някакво движение в потока привлече за миг вниманието му. Беше бяла кутия, която профуча сякаш бе изстреляна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че кутията е всъщност покрив на влачен от водата бял пикап, чийто двигател и купе са напълно потопени.

— Достигане на целта след двеста и петдесет метра — каза женски глас от навигацията.

Вероника Бътлър живееше в едноетажна къща на невисок хълм над завоя на пътя. При хубаво време това вероятно бе полегат склон, спускащ се към брега на потока, но днес тъмните води бяха стигнали на десетина метра от входната врата. Нямаше гараж и един нов форд бе паркиран на алеята отпред, изоставен на милостта на бурята. До къщата бе издигнат навес за трактор — машината вътре изглеждаше достатъчно мощна, за да дърпа всякакви земеделски приспособления.

Мърсър спря зад форда и изгаси двигателя. Без шума на двигателя и постоянния тропот на чистачките ревът на стичащата се в ниското вода се усили многократно. Дядото на Рони може и да беше вярвал, че е избрал чудесно място за къщата си, но винаги има първи път и Мърсър си помисли, че може и да е днес.

Измъкна се от колата и изтича на верандата. Точно преди да стигне се сети да си свали бейзболната шапка и да я напъха в джоба на якето. Нямаше смисъл да предизвиква неприязън.

Верандата бе широка само два метра, но на дължина се простираше пред цялата къща. От стрехите се стичаха потоци вода и едва когато се приближи съвсем Мърсър установи, че къщата не е бяла, а светлосиня. По стените бяха закачени саксии за цветя, но все още не бяха засадени. Външната врата бе от дебело дърво, или от метал, имитиращ дърво, и изглеждаше, сякаш е прекарала тук цяла епоха. Не виждаше светлини и предположи, че електричеството е прекъснато. Дръпна мрежата за комари и почука с юмрук по вратата. Не последва отговор и той затропа по-силно. Отново нямаше ефект. Мърсър изрита вратата с крак и тя се отвори. Пред лицето му, с бързината на нападаща кобра, изникна дулото на двуцевка и той едва успя да вдигне ръка, за да го избута встрани.

— Казах ви, дявол да ви вземе, че няма да си тръгна.

— Не идвам да ви моля за това — отвърна Мърсър, като все още придържаше дулото вдясно.

Вероника Бътлър бе на осемдесет, но изглеждаше с десетина години по-млада. Имаше целия набор от бръчки и побелели коси, но носеше знаците на времето с гордост. На младини навярно се бе водила зашеметяваща красавица — със светлорижа коса, налети гърди и тънка талия. Мърсър знаеше, че ако Хари бе сега с него, щяха да му потекат лигите.

— Ти не си от момчетата на шериф Конър. — Тя стисна по-здраво оръжието и Мърсър ѝ позволи да отстъпи назад и да го издърпа към себе си.

— Не, госпожо Бътлър. Казвам се Филип Мърсър. Шърман Смитсън от библиотеката „Хувър“ би трябвало да ви се е обадил, че идвам.

— Спомена нещо такова вчера, но не мислех, че ще има такъв глупак, който да пътува в подобно време.

— Понякога сам се изненадвам какви глупости върша — призна той.

Тя го огледа с критичен поглед. Втренчи се в сивите му очи, досущ като нейните, и видя нещо в тях.

— Не мисля, че има много неща на този свят, които биха ви изненадали, господин Мърсър. Влизайте вътре и ми кажете защо си рискувате главата, за да разговаряте с изкуфяла дъртофелница като мен.

Мърсър я последва в къщата. Хареса му безпристрастният начин, по който говореше за себе си. Явно беше от хората, които не се интересуват особено от мнението на околните.

Не му нареди да си свали мокрите обувки, за което ѝ беше благодарен, но той съблече мокрото яке и го метна на закачалката. Тя го преведе през сумрачната всекидневна и кухнята към дъното на къщата. Голям панорамен прозорец гледаше към задния двор, и той залят. На водата ѝ оставаха трийсетина сантиметра, за да нахлуе в къщата.

Вероника Бътлър вероятно бе прочела мислите му, защото каза:

— Потокът Блеър стигна половин метър повече, отколкото е досегашният му рекорд. Баща ми бе геолог аматьор и предполагаше, че този рекорд може да издържи поне още хиляда години. Затова повярва на този природен блъф.

— Аз също съм геолог и съм склонен да се съглася с преценката му, но това е било преди да започнат да вдигат диги по бреговете на Мисисипи и един бог знае какви още прегради нагоре по течението.

Тя изведнъж изгуби уверения си вид.

— Има един бент на десетина мили по-нагоре.

— Бетонен?

Тя кимна и Мърсър въздъхна облекчено. Докато бентът държеше, биха могли да поемат с колата на запад през полето и да се отдалечат от опасността.

— Казах ви, че не съм дошъл тук, за да ви моля да си тръгнете, но започвам да си мисля, че идеята не е толкова лоша.

Тя остави пушката в ъгъла и запали газовата печка.

— Можете да си тръгнете когато пожелаете, но аз няма да вървя никъде. Този бент стои там още от трийсетте, а оттогава е имало доста по-страшни бури. Кафе? Имам само разтворимо.

— Ще го изпия на крак — отвърна той с надеждата да я разубеди.

— Шърм каза, че се интересувате от минералните образци на президента Хувър.

Мърсър предположи, че Рони Бътлър е единственият човек на света, на когото Шърман позволява да го нарича Шърм.

— Точно така.

Тя не го остави да обясни, а продължи:

— Неприятно ми е да ви разочаровам, господин Мърсър, но не зная нищо за тези образци. Когато работех за президента, вече живеехме в Ню Йорк и той пишеше своята легендарна книга „Предадената свобода“. Като млад е бил един от най-добрите минни инженери, но по времето, когато постъпих при него на служба в края на петдесетте, се смяташе по-скоро за политик и историк. Освен няколко разказа за неговите приключения не знаех почти нищо за този по-ранен период от живота му.

Каза всичко това през рамо, докато действаше над газовия котлон. Мърсър знаеше, че подобни думи биха разубедили мнозина, но не и него. Хувър вероятно я бе подготвил за подобен разговор и през годините тя бе отигравала неведнъж твърдението, довеждайки го до съвършенство. Навярно отдавна се бе отказала да вярва, че някой ще прояви интерес. Сигурно се бе успокоила, че тайната е останала в миналото.

Тя се обърна към него. Усмивката ѝ бе малко пресилена.

— Рони — поде той, като повиши глас, за да надвие шума на бурята зад прозореца. — Знаели сте, че рано или късно някой ще дойде. Хувър също го е знаел. Затова ви е подготвил. Тайната е прекалено голяма, за да умре с него, както и да си отиде с вас.

Това я накара да се изчерви и тя запелтечи:

— Аз… не зная… не разбирам за какво говорите. Мисля обаче, че трябва да си вървите.

Отново му обърна гръб и продължи с приготвянето на кафето. От съседната стая се чуваше равномерният ромон на радиото.

— Бях в онази пещера, Рони — каза Мърсър и я видя да застива неподвижно. Беше носила това бреме петдесет години и ужасно искаше да се отърве от него. — Преди два дни бях в Афганистан. Зная, че Майк Дилман е ходил там и е взел всичко, което е имало в пещерата, но открих едно забравено късче от мостра 681.

Рони Бътлър, изглежда, най-сетне реши да спре борбата, която водеше със себе си.

— Президентът бе определил това наименование за колекцията, но предпочиташе да нарича минерала електриций. Повече ми харесваше името на Майк Дилман. Той каза, че му викали Повелителя на светкавиците. Не зная дали го е измислил, или го е чул от местните в района на пещерата.

— Едно парче от този минерал е попаднало у мой приятел и той бе убит, заедно с неколцина учени, а кристалът е откраднат.

— Убит? Откраднат? За какво говорите?

— Тази история вече не е толкова тайна — каза той. — Но трябва да науча останалото, за да спра убийците.

Тя махна с ръка, символичен жест, като хвърлянето на кърпа на арената.

— Както казах, президентът Хувър наричаше минерала електриций, заради свойството му да привлича светкавици и да променя работата на магнитите. Има и други странни особености, но честно, не ги помня — беше много отдавна.

— И това стига. Кажете ми каквото помните. Кой например е бил Майк Дилман?

— Работил е за президента, когато Бърт управлявал един рудодобивен концерн в Китай. Президентът го наричаше „моята хрътка“, защото можел да открива минерали навсякъде. — Мърсър преглътна забележката, че минералите по принцип са навсякъде. — Твърдеше, че Дилман открил огромни запаси от различни полезни изкопаеми, за които китайците не подозирали. Дилман изчезвал с месеци и никой не знаел къде се намира. По онова време президентът бил малко над двайсет, млад, но вече отговорен, и разправяше, че Майк Дилман бил по-млад дори от него — още юноша.

— Президентът Хувър казваше, че освен чудесен геолог Дилман бил и много добър етнограф и разпитвал местните жители за митовете и преданията им, за да разбере къде да търси залежи под земята — продължи тя. — Тъкмо затова заминал за Вазиристан, както се наричала онази страна тогава. При това конкретно пътуване бил придружен от млад французин, пратен в далечния Ориент от семейството си, за да избегне назряващ скандал у дома. Имали някакви връзки с Пекин или Тяндзин. Както и да е, смята се, поне според президента, че онзи млад французин имал влечение към хора от своя пол.

— Аха. — Мърсър повдигна вежди. — А Дилман също ли е бил…

— Нямам представа. Но по време на онова пътуване двамата се натъкнали на нещо. Французинът напуснал Азия малко след това. Не след дълго избухнало Боксерското въстание и семейство Хувър също трябвало да отпътува от Китай за Австралия. Оттогава Дилман преминал на самостоятелна дейност. Никой не осъзнал какъв потенциал крият в себе си кристалите, които донесъл, докато не изминали доста години — по-точно до момента, когато президентът решил да подари своята колекция от минерали. Той пратил сандък с образци на университета „Карнеги Мелън“. Вътре, както ми е разказвал президентът Хувър, имало предимно медна руда, събрана от няколкото мини, в които бил работил, и тя вероятно по някакъв начин е възпирала действието на кристалите, заровени дълбоко в нея. Неговият приятел от „Карнеги“ открил странния феномен и първи измислил термина електриций.

— Значи така се е сдобил Ейб с мострата — рече замислено Мърсър. Тя не отговори, а само кимна, и той я подкани: — Продължете, ако обичате.

Тя първо го попита дали иска сметана и захар и след като той поклати глава му подаде чаша черно кафе. Едва когато сръбна Мърсър си даде сметка колко силно се е нуждаел от ободряващата напитка.

— Когато осъзнал важността на откритието, президентът Хувър се свързал със стария си приятел Майк Дилман и го помолил да отиде в онази пещера, където намерил минералите, и да донесе останалото.

Радиото изпращя и Рони се пресегна да завърти копчето и да го нагласи на станция.

— Много по-късно президентът узнал, че Дилман се свързал с французина, за да го помоли за помощ, без да осъзнава, че трябва да запази откритието в тайна.

— Знаете ли името на този французин?

— Не. Веднъж или два пъти го чух, но не си го спомням, а президентът ми забрани да записвам каквото и да било от това.

Мърсър се опита да прикрие разочарованието си. Нови данни можеха да доведат до нови пътища за разследване.

— Продължете, моля ви.

— Французинът отказал да се върне във Вазиристан, или поне така твърдял, и Дилман тръгнал сам да прибере останалото количество електриций. Напуснал Калифорния през януари 1937.

— А минералът бил открит по време на Боксерското въстание. Това е около 1900, нали?

— Точно така.

— Значи Дилман вече не бил младеж.

— Не бил, но президентът Хувър имал влияние над него и можел да го накара да зареже каквато и да било работа, за да му помогне. Бил упорит в начинанията си, също както когато трябвало да спаси Белгия от глад през Първата световна война, или да се увеличат доставките на храна за Европа след Втората световна. Когато те помоли за нещо, ти го правиш, защото знаеш, че е най-правилното за момента. Историята не е била милостива към него, особено в тази страна, тъй като неправилно бил обвиняван за Голямата депресия, ала въпреки това той си остава един от най-уважаваните американски президенти, които някога е излъчвала тази нация. Беше велик човек, господин Мърсър. Дори в златните си години е бил толкова… — тя се поколеба в търсене на подходяща дума, — толкова завладяващ.

— Майк Дилман — напомни ѝ Мърсър.

— Да. Майк Дилман. Той се върнал в страната, която вече се наричала Афганистан, и извадил останалите кристали от пещерата. Успял да прати телеграма с кратък доклад от Равалпинди веднага щом се върнал в цивилизацията. Президентът Хувър ми разказваше, че в телеграмата се споменавало мъртво тяло в пещерата, което не било там при първото посещение.

Това правеше трупа в пещерата още по-загадъчен.

— Следващата му телеграма пристигнала от Калкута. В нея информирал президента, че на няколко пъти непознати се опитали да го ограбят. Смятал, че са агенти на французина, и добавил, че успели да измъкнат от него едно парче преди да осъзнае за нечестивите им намерения.

Рони се усмихна тъжно.

— Това бяха точните му думи. Все още звучат в главата ми. Извинете. Когато стигнете моята възраст, ще имате само артрит и спомени.

— Имам осемдесетгодишен приятел, който би добавил и уголемена простата, но тук това не се брои.

Тя се засмя.

— Щях да добавя и цици до коленете, ако разговарях с този ваш приятел.

— Би му било приятно да се запознае с вас.

Тя се върна към историята, докато Мърсър надигаше чашата, а дъждът навън продължаваше да вали.

— Дилман успял да се задържи на крачка пред онези агенти на мрака, докато си проправял път на изток, първо на параход, сетне с лодка и каквото още можел да наеме. Ала вече разбирал, че нямало начин да успее да се справи по време на дългото си завръщане до Щатите. Здравето му се влошавало, а французинът сякаш разполагал с главорези във всяка страна от Индия до Филипините. Всеки път, когато Дилман се опитвал да си вземе билет за някой пътнически кораб, пратениците на французина научавали за това. В Сингапур на господин Дилман се наложило да се отбранява с огнестрелно оръжие, а после да скочи от борда на кораб, поел към Сан Франциско, само на няколко мили от сушата. Президентът Хувър осъзнал в каква опасност се намира и му телеграфирал да намери американско консулство или да потърси посолството, но Дилман започнал да губи самообладание от това постоянно преследване и бил твърде изплашен, за да се свързва с непознати. По това време се укривал в град Рабаул на Папуа и Нова Гвинея и писал, че по улиците обикаляли хора, които го издирвали. Тогава на президента му хрумнала една идея как да сложи край на тази гонитба и той поискал услуга от Джордж Пътнам.

— Кой е той?

— Ще ви кажа след миг, защото краят на историята ще накара дъхът ви да спре — засмя се жената.

— Като всеки друг Пътнам не можел да устои на молбата на президента и на свой ред му позволил да се свърже с жена му. Дилман получил ново направление и се съгласил да предаде кристала веднага щом стигне целта си. Успял да открадне една яхта и отплавал на юг до градчето Лае, където на сутринта на 12 юли жената на Пътнам пратила телеграма на съпруга си, че предната нощ е получила пакета.

Мърсър имаше лошо предчувствие.

— А след това тя взела кристалите на своя „Локхийд Електра“, с навигатор Фред Нунън, и продължили дългото си пътешествие из най-опасната част на света, с намерение да извършат околосветски полет и да предизвикат сензация, която да изпълни първите страници на издаваните от мъжа ѝ, Джордж Пътнам, вестници.

Щом имената и датите заеха местата си, Мърсър изстена. Малцина знаеха кой е Джордж Пътнам, но всеки ученик бе чувал името на легендарната му съпруга.

— Знаете за кого говоря, нали? — попита Вероника Бътлър.

Мърсър не беше сигурен дали иска да се смее, или да плаче заради зловещата ирония на тази история.

— Амелия Еърхарт — рече той уморено. — Тя е взела остатъка от мостра 681 на своя самолет и после е изчезнала.