700 метра под земята

16.

На летището в Ню Делхи Мърсър прехвърли имейлите на своя таблет от хотспота. Вниманието му се спря на бележка от един от колегите на Ейб Джейкъбс от колежа „Харт“. Професор Уоц му обрисуваше доколкото му е известно с какво е помагал Ейб на доктор Тюнис. Мърсър предполагаше, че двата университета, „Харт“ и Северозападния, все още не допускат директен достъп до базата данни, така че някой е събирал информация отдалече. Ако се съдеше по датите, когато бе станало това, изглежда, Кели Хепбърн бе задействала хората си малко преди инцидента.

Мърсър четеше съобщението с нарастващ интерес. Разработките им, изглежда, наистина бяха революционни и при определени обстоятелства вероятно можеха да се категоризират като нещо, което по-добре да не излиза на бял свят. Това удължаваше значително списъка на заподозрените.

Разказът на Уоц за проучванията на Ейб върху „мостра 681“ съвпадаше с малкото, което Мърсър бе научил за електромагнитните свойства на странния кристал. Като биолог Уоц не бе особено конкретен в подробностите, но според него Ейб вярвал, че минералът може да помогне за отразяването на дълбоко проникващите космически лъчи и така да помогне на учените да извършват изследвания под земята, без върху тях да оказват въздействие странични фактори. Подобни проучвания досега се провеждали само в много дълбоките мини на Южна Африка. Ейб смятал, че минералът ще намали значително средствата, харчени в областта на експерименталната климатология и космология.

Мърсър си помисли, че Ейб и Тюнис са пропуснали нещо много по-важно от ползата за изследването на климатичните промени, въпреки че това бе по специалността на Сюзан Тюнис. Ако бе възможно да се възпроизведат свойствата на мостра 681 в лабораторни условия, това щеше да помогне за решаването на един от проблемите, свързани с продуктите на микроелектрониката — платките са подложени на постоянни бомбардировки на космически лъчения и всеки удар увеличава опасността от блокиране на веригите. При един полет през 2008 на „Кантас“ от Сингапур се бе наложило аварийно кацане, след като поредица резки снижавания на височината предизвикали сериозни здравни проблеми у много от пътниците. Следователите стигнали до заключението, че най-вероятно космическите лъчи са оказали въздействие върху трансфера на данни от един вътрешен системен компютър, което довело до загубата на височина. Комуникационни и други сателити също често страдат от постоянния дъжд свръхзаредени микрочастици, сипещи се от космоса. Един защитен екран, който не добавя съществено тегло, би бил божи дар за всички тези клонове на електрониката. Дори компютрите на повърхността нерядко страдат от подобни проблеми и загуба на данни.

Не на последно място бяха, разбира се, и слънчевите изригвания, поразяващи цели електрически мрежи, както бе станало в Квебек през 1989. Защитата на енергоизточници от подобни бури беше скъпо и все още не напълно ефикасно начинание.

На всичко отгоре лекарите смятаха космическото лъчение за виновно при голям брой злокачествени заболявания, когато поразяват ДНК в момента на репликация. Земното магнитно поле по правило блокира повечето космически лъчи, но все пак преминават достатъчно, за да предизвикат значимо увеличение на раковите заболявания.

Обяснимо бе, че Тюнис и Джейкъбс са използвали свойствата на минерала, за да придвижат напред проучванията си в областта на климатологията и прогнозирането на времето, но те пропускаха истинския потенциал на находката, предизвикала интереса на Хърбърт Хувър.

Обявиха полета на Мърсър. Той прибра таблета и се опита да се свърже с агент Хепбърн. Нейт Лоуъл, нейният партньор неандерталец, този път не вдигна телефона и вместо това го посрещна гласова поща. Мърсър остави кратко съобщение за интересно развитие на нещата, пожела на Хепбърн бързо възстановяване и добави, че ще ѝ позвъни по-късно. Опита се да я открие и чрез регистратурата на университетската болница „Джордж Вашингтон“, но те не можеха нито да потвърдят, нито да отрекат, че имат пациент на име Кели Хепбърн.

След това позвъни у дома. Джордан отговори на второто позвъняване:

— Свързахте се с дома на Филип Мърсър.

— Обадете се на полицията — каза Мърсър. — В дома ми има непозната жена, която непрестанно вдига телефона.

— Мърсър! — извика тя. — Безпокоях се за теб. Добре ли си?

— Чудесно. Уморен, но всичко е наред. Как се справяте там?

— Скучно е без теб. Ръката ми е по-добре и има някои неща, които искам да опитам с нея.

— Сериозно? Какво например? — попита той, сякаш не разбираше накъде бие разговорът. За негова изненада и огромно удоволствие Джордан му описа някои вълнуващи еротични сцени, в които смяташе да участват и двамата.

— Имаш ли да добавиш нещо? — попита накрая с дрезгав смях.

— Не. Мисля, че покри най-важните неща, даже мина отвъд границите им.

— Значи се прибираш?

— Точно така. Но трябва да се отбия до Бомбай.

— Защо? — попита тя, опитвайки се да скрие разочарованието си.

— Открих едно изсъхнало тяло в пещерата близо до координатите. Проучих това-онова и изглежда става въпрос за тамошен гуру, починал през 1881. Експертът по тези въпроси е професор в Бомбай и тъй като не е далече оттук искам да се срещна с него лично, вместо да провеждам телефонен разговор по лични въпроси. Изглежда, споменатият учен е потомък.

— И мислиш, че ще знае подробности за мъртвеца?

— Е, не боли от повече информация, нали? Току-що обявиха полета ми. Ще ти се обадя, когато имам възможност. Как е Хари?

— Спря да пуши, отдаде се на благочестивост и смята да става аскет.

Мърсър се засмя.

— Типично за него, все се опитва да направи от себе си по-добра личност.

— Ох, почакай — спря го Джордан. — Какво е това? Аха, спря музиката, наля си цяла чаша уиски и бърка в джоба си за цигари. Беше по-добра личност цели… осем секунди, дами и господа.

Мърсър дочу смеха на Хари зад този на Джордан.

— Млада госпожице, смятам да ви напляскам по дупето — каза Хари, — но се боя, че е твърде стегнато и ще си счупя ръката.

— Скоро пак ще ти се обадя — усмихна се Мърсър.

— И внимавай, защото дъртакът обича да проверява хипотезите си на практика.

Не я лъжеше — познаваше добре Хари. Но тази загриженост? Нима смяташе, че връзката им може да е по-дълготрайна? Кой знае.

Когато най-сетне напусна климатизираната среда на модерната транспортна система и отново се озова в царството на природата, валеше проливен дъжд. Небето беше с калаен оттенък и толкова ниско, сякаш заплашваше да опре в земята. По бетона и асфалта пред сградата на летището се стичаха истински кафяви реки. Звукът от дъжда приглушаваше уличната гюрултия, виковете на шофьорите и клаксоните на автобусите. Преминаващите коли вдигаха пенливи вълни, сякаш бяха хидроплани или състезателни лодки. Въздухът бе студен и тежък. Коженото яке на Мърсър вършеше отлична работа, но той се шмугна до една сергия и си купи бейзболна шапка със стилизирана червена птица отпред.

Трябваше да изчака десетина пътници да се качат на един минибус, за да може да се приближи до паркинга с коли под наем, но като преференциален пътник почти веднага зърна името си изписано на дъската, заедно с указания къде го чака колата — джип, малко по-малък от онзи, който бе карал преди няколко дни.

Въведе адреса в навигационната система, благодарен, че я има, защото нямаше ни най-малка представа къде трябва да отиде. Включи радиото, улови само статичен шум и нещо, което приличаше на мяучене, като онова, което бе чул в Кабул, и реши да остави на бурята да му бъде спътник.

Според картата го очакваха два часа каране.

Шърман Смитсън завъртя ключа на входната врата и подсмръкна. Беше настинал, което правеше последната изцяло дъждовна седмица още по-неприятна. Въпреки педантичната му натура, заради която някои го мислеха дори за гей, Смитсън беше истински мъж. Беше почти метър и деветдесет и една година, докато беше в държавния университет в Айова, играеше за футболния тим „Циклон“. Сега беше на четирийсет и седем, широките му рамене се бяха поотпуснали и имаше шкембенце, но какво пък толкова. Това, което го безпокоеше повече, беше оредяващата му коса, особено на темето. Госпожица Дженкинс, една от доброволките в президентската библиотека „Хувър“, съвсем правилно го бе разубедила още преди няколко години да се реши назад.

Едва ли някога щяха да го покажат на корицата на лъскаво списание, но бе успял да спечели обичта на Алис Холмс, бездетна вдовица, само две години по-голяма от него. Тя работеше за един адвокат в Айова Сити, но живееше само на няколко мили от дома му близо до библиотеката в Уест Бранч. Беше се надявал тази вечер да му гостува и смяташе да ѝ сготви нещо, ала заради проливния дъжд имаше непрестанни предупреждения за опасност от наводнения и затваряне на пътищата. Така че тя бе предпочела да остане при една приятелка в града, вместо да кара в бурята.

Смитсън не смяташе, че наводненията са по-страшни от тези, които помнеше по тези краища като дете, но Алис, дошла тук от Чикаго, все разправяше, че бурите от година на година ставали по-лоши и че било време да се направи нещо за това. Ако питаха него, тя просто трябваше да се качи на колата и да отскочи до него, за да прекарат един приятен уикенд в къщата му, уютно скрити от дъжда, с хубаво вино и увлекателна настолна игра.

Шърман Смитсън прекрачи прага и замръзна.

Може би беше по-добре, че не бе дошла. Във всекидневната цареше мрак, светлината, която идваше от прозорците, бе някак заплашителна и дъждът, който се стичаше от стрехите като плътна завеса, не позволяваше да се вижда на повече от няколко метра в двора. Той се пресегна към ключа на осветлението и внезапно някой го улови за ръката, завъртя го рязко и го повали на пода. Входната врата се затвори със затръшване. Докато Шърман драпаше да се изправи, вдигнал ръце пред себе си да се защити, някой го изрита в коляното. Той извика от болка, тупна на пода и се присви.

— О, я стига си хленчил — каза нисък гърлен глас. — Ако исках да ти счупя коляното, щях да го счупя.

Блесна светлина. Смитсън видя двама мъже. Бяха с черни якета, като мотористи, но без надписи и знаци. Носеха черни ризи и джинси, тежки черни обувки и черни шапки за ски, спуснати пред лицата им. Виждаше само очите и устните им, които изглеждаха прекалено червени, сякаш пламнали от гняв. Макар вероятно целта на маските бе да крият лицата им, те им придаваха зловещ и застрашителен вид. Никой от двамата нямаше оръжие, но те като че ли не се и нуждаеха от оръжие.

Онзи, който го бе тръшнал на пода, се наведе и го погледна в очите.

— Имаме няколко въпроса и си тръгваме, ясно?

Смитсън успя само да кимне. Беше доволен, че се бе изпикал преди да си тръгне от библиотеката, и сега усещаше само лека струйка топла урина да се стича между краката му. Маскираният, изглежда, не я забеляза.

— Не можех да те попитам веднага, така че се наложи да използваме тоя начин, ясно? Виждаш ли, не съм чак толкова лош. Просто понякога ме карат да правя лоши неща. По дяволите, човече, някога правех само добрини. Има доста момчета, дето бащите им са живи благодарение на мен. Така че значи не искам да се боиш, чу ли ме? Просто ни кажи това, дето искаме да знаем, и си тръгваме. Ще трябва да те вържа, но няма да боли.

— Ник? — обади се вторият.

— А, не! Няма нужда от повече убийства.

— Какво искате? — успя да попита Смитсън. Коляното му се беше подуло. Остана седнал на пода, обгърнал го с ръце.

— Същото, което и твоят приятел Филип. Узнахме, че мостра 681 някога е била притежание на президента Хувър, от една папка в Охайо, където се описва къде била намерена. Мърсър е научил всичко това от теб, нали?

— Да. Не. Той знаеше, че президентът Хувър е притежавал мострата, но не и къде е намерена. Това го узна от нашите архиви.

— За същото искаме да си поговорим с теб. Какво още има във вашите архиви? Защото някой е заминал доста отдавна за Афганистан и е прибрал останалите кристали. Трябва да знаем кой и къде са те сега.

— Майк Дилман — изломоти намръщено Смитсън. — Той ги е донесъл. Мърсър ми го каза оня ден по телефона.

— И какво още ти каза? — попита маскираният. Не се държеше агресивно, но Смитсън не можеше да спре да трепери.

— Имало някаква пещера, нарече я естествен геод, но кристалите вече не са там. Освен това видял инициалите на Майк Дилман изписани с кръв на стената.

— Какво е направил Дилман с кристалите? Всичките ли ги е дал на Хувър?

Смитсън имаше чувството, че ще повърне. На лицето му изби пот.

— Не зная — проплака той. — В архивите няма нищо за посещението на Дилман в онази пещера. Поне не в официалните архиви.

Вторият нападател внезапно пристъпи напред и го изрита в гърдите. Архивистът се сви на пода и отново започна да стене.

— Той лъже — каза мъжът.

Водачът се извъртя, зашлеви помощника си през лицето и изръмжа на африкаанс:

— Ако още веднъж се намесиш в разпита, ще ти отрежа топките и ще ги дам да ми направят кесия.

Обърна се към Смитсън и мина отново на английски:

— Извинявай, спътникът ми е доста млад и неопитен. Малко се увлича, нали разбираш? А сега, приятелче, допуснеш ли още някоя грешка, ще ти струва скъпо, освен ако не кажеш цялата истина. Виждаш ли, имам богат опит в работата с хора и познавам, когато някой ме мами. Не искам да ме лъжеш повече, ясно?

Смитсън се огледа, облещил очи от болка и уплаха. Чувстваше се като притиснато в ъгъла животно.

— Та каза, че в архивите нямало официално внесени записи — продължи маскираният. — И аз ти вярвам. Но какво ще кажеш за неофициалния архив, а? Какво има там за онази пещера, дето Дилман е влизал в нея?

— Не зная нищо за никакви неофициални архиви — отвърна Смитсън.

— Шърман, излъжи още веднъж и моят партньор ще поработи здравата над ребрата ти. Както казах, той е млад и току-виж ти строшил по погрешка някое и тогава здравата ще го закъсаме, нали?

За чест на Шърман той успя да издържи още трийсет минути. Водачът не смяташе, че мекушавият библиотекар ще има толкова сила, а беше виждал много по-корави мъже от него да се пречупват в самото начало. Постара се с целия си професионализъм да не нанася повреди, които да заплашват живота на жертвата, и използва две рула скоч, за да му завърже устата, китките и глезените, преди да го затрупа с купчина дрехи в килера. След ден-два, когато се възстановеше достатъчно от побоя, Смитсън щеше да може сам да се измъкне и да потърси помощ.

Дотогава двамата маскирани мъже щяха да са далече, а откраднатата кола да е изгоряла до неузнаваемост.