700 метра под земята

8.

По прищявка на съдбата Филип Мърсър все още живееше в покрайнините на Вашингтон, в урбанизираното предградие Арлингтън. Беше се настанил там малко след като получи научна степен по геология от университета „Пен“ и прие предложението да работи за Американската агенция за геоложки проучвания. Там обаче не се задържа дълго. Беше твърде независим, за да работи на държавна служба, и скоро се прехвърли като консултант на свободна практика към един частен рудодобивен концерн. Още с първия си договор спечели повече пари, отколкото бе смятал за възможно. Нямаше нищо против да е финансово обезпечен, макар че парите не бяха движещ мотив в живота му. Привличаха го по-скоро предизвикателствата, отколкото възнаграждението, което обясняваше защо бе напуснал толкова бързо държавната агенция. И тъй като не знаеше какво да направи с купчината пари, която му се изсипа, се вслуша в съвета на собственика на компактната кооперация от кафяво-червен камък, където бе наел малък апартамент. Човекът го убеди, че недвижимата собственост е единствената сигурна дългосрочна инвестиция, след което му продаде цялата сграда на доста примамлива цена.

Това, което предишният собственик бе пропуснал да спомене, бе, че да си хазяин дори само на пет семейства е неблагодарно занимание, сравнимо например с чистенето на канали в Бомбай. Още първото среднощно повикване заради повреда на водопровода принуди Мърсър да прехвърли управата на мениджърска компания, макар че те прибираха двайсет процента от печалбата. Това обаче не подобри положението. Другите наематели вече знаеха, че сградата е негово притежание, и го безпокояха по всяко време на деня и нощта за големи и малки ремонти.

След половин година почти непрекъснато досаждане Мърсър най-сетне реши, че му стига, и преустрои сградата в еднофамилно жилище, чийто единствен обитател остана той. Оттогава животът му бе поднесъл някои доста големи изненади, но кафеникавата къща си оставаше неговото спокойно пристанище и той си бе дал клетва, че по-скоро ще излезе да спи на улицата, отколкото отново да стане наемодател.

Подкара наетия джип по една от тесните жилищни улици на Арлингтън, разположена от другата страна на река Потомак и срещу столицата. Усмихна се, когато забеляза колата, паркирана на неговото място в края на кварталчето. Беше ягуар тип Ф, с твърд покрив и едни от най-хубавите джанти, които бе виждал. Доставиха му я в деня преди да отпътува на запад, за да поеме курса по минно спасяване. Имаше осемцилиндров бензинов двигател с осемстепенна автоматична скоростна кутия и бе способна да остави зад себе си немалко мераклии с мощни коли. От доста време Мърсър бе подготвял смяната на своя любим XJ-X, изпробвайки поршета, мазерати и няколко по-напудрени БМВ-та, преди да спре избора си на легендарната английска кола. Точно този модел бе елегантен и красив като южноамериканската котка, на която бе кръстен, и бе достоен наследник на своя предшественик, ягуар тип Е, положил стандарта за суперколи някъде в началото на шейсетте.

Джордан Уейсман се бе събудила, но през повечето време мълчеше, опряла уморено глава на прозореца и втренчила поглед напред. Мърсър се досещаше, че болката ѝ се е усилила и че ще откаже да приеме нещо за нея. Макар че и той би постъпил така, смяташе инатенето ѝ за излишно. Нямаше нищо срамно в това да вземаш болкоуспокояващи.

— Стигнахме — обяви той. Час пик бе отминал и в квартала бе относително спокойно. Той избра едно място зад голям жълт училищен автобус.

Това, което му доставяше по-голямо удоволствие дори от спортните коли, бе триетажното блокче. Беше неговото убежище от света, място, където тревогите и напрежението не можеха да проникнат. Достатъчно бе да влезе през вратата във високото преддверие и бе в състояние да забрави всичко, да намери отново лелеяния покой. Знаеше, че след смъртта на Ейб и случилото се впоследствие ще му е трудно да възстанови напълно изгубеното равновесие, но въпреки това бе сигурен, че ще се почувства малко по-добре.

Слезе от джипа. Въздухът във Вашингтон бе със шест-седем градуса по-топъл от този в Охайо и по земята почти не се виждаше сняг. Дори миришеше на пролет, въпреки близостта на магистралите и на големия град. Мърсър помогна на Джордан да слезе от колата. Настроението ѝ, изглежда, се бе развалило още повече и затова имаше вина не толкова счупената ключица, колкото мисълта за Ейб и адреналиновият махмурлук след преживените опасности. Мърсър от собствен опит предполагаше, че тя няма да хапне нищо довечера и ще преспи следващите дванайсет часа, но после ще се събуди изгладняла и поосвежена.

Усети, че нещо не е наред, още щом ръката му обхвана дръжката на вратата. По навик бръкна за пистолета преди да си спомни, че го бе оставил в научния център. През вратата се долавяха слаби вибрации и още докато осъзнаваше какво става в него се пробуди раздразнение и гняв.

Вратата бе отключена, повечето светлини в къщата бяха запалени, а от колоните щедро се лееше хрипливото соло на Джийн Крупа от концерта на Бени Гудман през 1938 в Карнеги Хол. В просторната гостна танцуваха двайсетина души, поне още толкова стояха около билярдната маса и в столовата. Други се бяха подредили по стълбището, от което се виждаше преддверието, и потропваха с крака в такт с барабаните. И в средата на всичко това беше Хари Уайт, издокаран в костюм с жилетка, сякаш изваден направо от някой гангстерски филм. Видя Мърсър и промърмори:

— О, по дяволите!

Партньорката на Хари вероятно долови притеснението му, защото се обърна и видя, че на прага стои мъж, поне с три десетилетия по-млад от този пред нея, в компанията на още по-млада жена. Току-що бяха влезли и докато красивата млада жена бе само изненадана, то спътникът ѝ бе направо побеснял.

Дев Хиндъл, който стоеше до жена си Марта на терасата на втория етаж, позна законния собственик и побърза да отскочи до стереоуредбата в дъното на помещението, за да сложи край на спиращите дъха ритми. От изражението на Мърсър явно се сети, че Хари не е поискал разрешение да покани Оуклонското пенсионерско общество на съботните „социалистас“ за танцова забава насред седмицата. Дев познаваше Хари от времето, когато и двамата работеха в енергокомпания „Потомак Едисън“, и беше срещал на няколко пъти неговия по-млад приятел Филип Мърсър в местния бар „Тини“.

Веднага щом музиката спря в помещението се възцари тишина. Неколцина от присъстващите промърмориха нещо изненадани, но повечето си погледнаха часовниците и предположиха, че е време да се качват на яркожълтия автобус, с който бяха дошли. Така не повече от минута след като Мърсър отвори входната врата и последният от гостите му се шмугна покрай все още разгневения собственик. Малко след това от спалнята на горния етаж се спусна задъхана към седемдесетгодишна двойка.

Мърсър изгледа ядно Хари, докато двойката ги подминаваше. Яката на мъжа бе изцапана с червило, а един от чорапите на дамата се бе смъкнал до глезена.

— В свое оправдание — почна Хари, когато вратата се хлопна зад последните гости, — ще кажа, че не биваше да се прибираш по-рано от утре. — Гласът му звучеше като стържещи по ръждясала метална плоча шипове, дрезгав глас на пушач, пристрастен вече шейсет години към любимия си „Джак Даниълс“.

— А ти не трябваше да превръщаш дома ми в сцена на вакханалия от златните си години.

— Вакханалия? — повтори презрително Хари и прокара ръка през посребрелите си прилежно подстригани и сресани коси. — Само неколцина от нас са пили нещо по-силно от диетичен пунш без захар и нямаше никакъв начин Бети Норис да пусне Джим Питърс отвъд втора база.

— Мърсър, какво става? — попита недоволно Джордан. Беше бледа и трепереше и той осъзна, че вероятно има температура. — Кой е този?

— Съжалявам. Това е моят… ъ-ъ… моят… — Мърсър спря, мъчеше се да реши как да обрисува своя приятел. — Хари Уайт.

Старият донжуан не пропусна да се възползва от предоставилата се възможност.

— Бях неговият Хари Уайт. Отсега нататък ще съм вашият.

— Хари — продължи Мърсър. — Това е Джордан Уейсман. Израснала е с Ейб Джейкъбс.

Въпреки че беше на градус Хари долови посланието в гласа на Мърсър.

— Какво е станало?

— Ейб е мъртъв — отвърна Мърсър и усети, че клепачите му натежават. Умората си казваше тежката дума. Събудиха се и болките по тялото му от двудневните усилия. — Застреляха го в Минесота. Лабораторията му в Охайо беше взривена, запалиха и къщата му. Нападателите на няколко пъти едва не се разправиха и с мен и Джордан.

— О, божичко! — възкликна Хари. — Срещали сме се само веднъж, но харесвах стареца. — Хари сякаш бе забравил, че Ейб Джейкъбс беше с десет години по-млад от него. Всъщност той бе два пъти по-възрастен от Мърсър, но кой знае защо се държеше с него като с връстник.

Уайт извади от джоба си смачкан пакет честърфийлд и понечи да запали, но забеляза неодобрителния поглед на Мърсър и побърза да прибере цигарите и запалката.

— Джордан — обърна се Мърсър към момичето, — дай ми няколко минути да проверя дали някой от гостите не е забравил да си тръгне и после ще можеш да си легнеш. Трябва да вземеш нещо за болката, инак няма да можеш да заспиш. Ще ти намеря и ибупрофен за температурата.

Тя не отговори. Очите ѝ, блестящи и дръзки, сега бяха помътнели и посърнали. В тях се мярна искрица на любопитство едва когато зърна някакво движение по коридора. Нещо излезе от кухнята и се стрелна надолу по стълбите. Движението беше придружено от дращенето на някакви твърди неща по мраморния под. От сенките се показа някакво същество, което можеше да се определи като чанта за голф с четири къси крачета. Отзад имаше полувирната опашка, а отпред стърчеше глава със сребриста муцуна с дължината на папагалски клюн и две огромни очи, които оглеждаха всичко наоколо.

— Това басет ли е? — попита тя и посочи кучето.

— Това е Драг — полубасет-полупрахосмукачка — заяви гордо Хари. — Драг, ела тук, момчето ми, и се запознай с бъдещата си мащеха.

Почти двайсет години по-млад, Мърсър се бе запознал с Хари на бара в „Тини“ още първата вечер, след като се премести в квартала, когато бе излязъл да се поразведри след разопаковането на багажа. След десет години Хари се бе натъкнал на скитащия се по улиците Драг. Мърсър винаги бе смятал, че е изтеглил късата клечка в тази сделка, докато краставото псе бе спечелило лотарията на живота си, особено след като наскоро Хари бе принуден да напусне апартамента си, когато сградата бе определена за събаряне и всички наематели бяха изгонени. От пет месеца Драг и Хари бяха гости на Мърсър и тъй като Хари все обещаваше някой ден да си потърси друго жилище, а Драг не изглеждаше особено ентусиазиран да се мести, Мърсър подозираше, че двамата са станали негови постоянни квартиранти.

Драг изприпка при Джордан и тя клекна и протегна ръка. Благодарение на чувствителния си нос кучето вече бе определило, че тя не представлява заплаха, макар да е лишена от някои примамливи миризми на храна, и затова пренебрегна ръката ѝ, пльосна се пред нея като морж и откри възпълното си шкембе, за да бъде обект на внимание.

— Много е сладък — каза Джордан, която като че ли се пробуждаше от унеса си, и гривните на ръката ѝ затракаха, докато чешеше Драг по корема, а той мърдаше крачета в израз на неизмеримо удоволствие.

— Не му позволявай да чуе това от теб, иначе никога няма да се отървеш — предупреди я Хари. — Стопанинът няма ли си друга работа?

Мърсър го изруга полугласно и се качи по витата стълба към втория етаж, докато неговият осемдесетгодишен приятел и разнеженото куче помагаха на Джордан да забрави неприятните преживявания. Никога досега не бе изпитвал подобна благодарност към невероятната двойка.

Малцина имат представа за това колко страшен може да е светът на тероризма и Джордан току-що бе получила своята лична доза. Хората го виждат по телевизията или четат за него в новините, но е различно, когато се сблъскаш лице в лице с него, защото той вече не е нещо абстрактно, което се случва на другите. Оръжията са създадени, за да убиват, експлозиите — да разкъсват тялото ти, и дори и да оцелееш, ще бъдеш променен завинаги. Това е една от скритите цели на тероризма — да остави след себе си душевни белези и никога вече да не се чувстваш в безопасност. Винаги да се боиш от светлината. Единственото спасение за оцелелите е да му се опълчат, за да покажат на терористите, че не са склонни да бъдат превръщани в жертви. Старецът и неговата жизнерадостна четирикрака торба от кожа, кокали и тлъстини помагаха несъзнателно на Джордан да измине обратния път от мрака и Мърсър знаеше, че не би могла да попадне в по-добри ръце — тези двамата го бяха правили много повече от веднъж, за да си спомня точния брой.

Вторият етаж бе зает от библиотеката на Мърсър: лавиците бяха запълнени с безброй първи издания на научни книги и сборници. Още една негова дългогодишна страст. И макар да обичаше да им се любува, трябваше да признае, че желанието да разширява колекцията напоследък бе изчезнало. По средата на отрупаната с книги стена имаше двойна врата, която водеше към читалнята — просторно помещение с мебели от дъб и месинг, кафява кожа и зеленина. Покрай дясната стена имаше добре зареден бар, срещу вратата бе окачен голям плосък телевизор. Това беше сърцето на дома на Мърсър, лъвското леговище, където прекарваше повечето си време. Седалката на едно от дълбоките кресла прилягаше на задника му като ръкавица, ала за негово раздразнение другото кресло бе не по-малко удобно за Хари. Много преди да изгуби апартамента си Хари бе започнал да смята дома на Мърсър за свой и това важеше със същата тежест за запасите от алкохол в бара.

Мърсър влезе и пътьом отбеляза, че Хари е сдържал думата си и не е пушил тук. Болезнена цена, срещу която му се позволяваше да ползва читалнята, ала с нея вървеше и поне половин галон „Джак Даниелс“, който приятелят му поглъщаше за около седмица. Всъщност Мърсър нямаше нищо против миризмата на цигари. Хари пушеше в тази къща, откакто се бе преместил тук, и това бе по-скоро опит на Мърсър да накара приятеля си да намали цигарите и заедно с тях риска да умре от рак.

Мърсър не се залъгваше, че като ограничава привикналия с никотин Хари в пушенето, добавя години към живота му — човекът все пак бе изкарал до осемдесет и пет. Това бе просто жест на загриженост, мъжкият начин да му покаже, че държи на него, без всъщност да го признава.

Зад читалнята имаше две гостни, свързани с баня. Тук беше и причината за тревогата на Мърсър. Джордан щеше да дели тоалетната с осемдесетгодишен мъж с увеличена простата, отслабено зрение и треперещи ръце — предостатъчно причини за вмирисан клозет. За негова изненада обаче тоалетната блестеше от чистота и ухаеше на ароматизатор с лек намек на ванилия от наскоро изгасена свещ.

Тази гледка не приспа подозрителността на Мърсър — той предположи, че до няколко дни ще получи сметка от фирма за почистване, която Хари е наел, за да подготви жилището за тазвечерното празненство. Огледа внимателно стаята и двойното легло, където смяташе да настани Джордан. Беше си съвсем нормална, макар и доста семпла, но поне чаршафите бяха чисти и в шкафа имаше неизползвани кърпи. Обхванатите от любовна треска старци вероятно бяха използвали за заниманията си стаята на Хари. Мърсър изключи поставения на нощното шкафче телефонен дериват, за да не буди Джордан на сутринта, ако реши да позвъни, и го прибра в един шкаф, където държеше чисти завивки и разни приспособления за прахосмукачката.

Взе лекарства от аптечката и се върна с тях. Хари бе отвел Джордан на горния етаж, бе я настанил на тапицирания с кожа диван и грижовно я бе заметнал с халат. Тя видимо трепереше от треската. Хари бе зад нея и смесваше „Джак“ с джинджифил.

— Донеси вода за Джордан и ми направи едно двойно — нареди му Мърсър и отиде при момичето. Драг се бе проснал на дивана до Джордан и се бе притиснал до нея, за да я топли.

Мърсър седна до Джордан и отметна един паднал на челото ѝ кичур.

— Чувствам се като парцал — оплака се тя, без да отваря очи.

— Ще се оправиш. Просто тялото ти ти казва, че има нужда от почивка.

— Можеше да ми го прати в съобщение, вместо да ми пуска втрисане, болки и схващане.

— Какво да се прави, човешките тела все още не могат да пращат текстови съобщения.

Тя отвори очи и го погледна.

— Не казах ли току-що, че тялото ми трябва да праща текстови съобщения?

— Каза го.

Джордан се изкиска.

— Съжалявам, но вече не мисля какво говоря. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Един бог знае какво щеше да стане с нас, ако не се бяхме срещнали.

Тя го погледна озадачено, сякаш не смяташе срещата им за толкова навременна, но тъй като нямаше сили да остава дълго съсредоточена, лицето ѝ пак се отпусна. Хари подаде на Мърсър чаша вода и се върна на бара, за да направи гимлет с двойна доза водка. Мърсър събуди Джордан и я накара да седне, за да изпие ибупрофена и лекарствата за обезболяване, които ѝ бяха дали в болницата в Охайо. После пъхна една ръка под коленете ѝ и друга под раменете. При други обстоятелства тя вероятно щеше да възрази, че я носят, но сега само опря глава на гърдите му и изстена тихо, докато я отнасяше в спалнята.

Той я положи на леглото, изправи се и я загледа в лицето. Устните ѝ бяха свити в тънка линия, лицето ѝ бе пребледняло, с почти прозрачна кожа. Макар че беше влажна от пот, косата ѝ изглеждаше гъста и хвърляше сапфирени отблясъци, като крило на гарван. Чертите ѝ бяха безупречни.

Докато я гледаше, Мърсър почувства нарастващи тръпки на влечение, но побърза да ги овладее. Кой мъж не би бил привлечен от умна и красива двайсетгодишна жена, която е с петнайсет години по-млада от него? Тя беше момиче мечта за мнозина мъже, но Мърсър нямаше никакво намерение да се опитва да я съблазни. Зави я с одеялото, отметна отново косата от лицето ѝ, излезе, затвори вратата и се върна при бара.

— Първо — заговори Хари с вдигната чаша, когато Мърсър се появи, — през годините си водил доста хубавици тук, но тази е черешката на тортата. Мислех, че онази отпреди няколко месеца… уф… как се казваше…

— Кали.

— Да. Кали. Тя беше чудесна, но не беше така добре оборудвана горе, а знаеш, че обичам, когато блузките на жените подскачат. Дори с превързана ръка мога да кажа, че тази Джордан би засрамила доста прочути актриси.

Мърсър го изслуша, като кимаше разсеяно.

— Разбира се — продължи Уайт и му подаде готовата напитка с пламъчета в зачервените си очи, — малко е възрастна за моя вкус.

Мърсър поклати глава и се настани на столчето пред бара. Реши все пак да възнагради стария си приятел с едно малко удоволствие и каза:

— Ако искаш да запалиш, сега е моментът.

— Премного благодарен — отвърна Хари и посочи димящия фас в пепелника. Знаеше, че Мърсър ще има нужда да поговори тази вечер, и правилно бе преценил, че няма да го праща навън да пуши. Зае обичайното си място на съседното столче. Навремето бе висок и плещест, но годините бяха отпуснали раменете му и бяха прибавили сантиметри към талията. Лицето му бе сбръчкано от времето и алкохола, но в него все още се долавяше закачливост и доброта, каквито децата и жените долавят интуитивно. Вероятно тъкмо това бе причината Драг да го последва до вкъщи след като кой знае колко други са се опитвали да го примамят. Навярно в това се таеше и причината за приятелството между двама инак отдалечени във времето и интересите хора.

— Е, какво е положението с нея? — попита Хари, след като издуха няколко облачета цигарен дим към тавана.

Мърсър му разказа всичко, което се бе случило, откакто за първи път бе чул нападателите с техните автоматични оръжия в Лейстъровата дупка, та чак до телефонното обаждане до Дик Хена, неговия стар приятел и бивш директор на ФБР. Мърсър обаче бе принуден да остави съобщение — Хена водеше изолиран живот, откакто жена му Фей бе починала от внезапен удар. Надяваше се да го намери по-късно и да се отърве от някоя внезапна и не особено любезна визита на ФБР.

Резервният план бе да позвъни на сутринта във вашингтонската служба на ФБР и да обясни какво е станало. Макар че ненавиждаше държавните бюрократи, ФБР бе най-добре оборудваната агенция, където можеха да се проучат документите, които бе взел от кошчето за боклук на Ейб Джейкъбс. Все още не беше извадил хартийките от найлоновия плик, за да не изсъхнат и да се разпаднат.

— Някаква идея кой може да стои зад това? — попита Хари, след като Мърсър приключи историята и втория кръг напитки.

— Никаква — призна Мърсър. Беше се надявал, че докато преразказва историята на своя стар приятел, може да му хрумне нещо. — След като кабинетът и къщата му бяха разрушени, изглежда, всички следи са прекъснати. Освен ако не намерим нещо в хартийките от кошчето.

— Ами учените, на които е помагал? Нещо за онази жена?

— Сюзан Тюнис. Не зная нищо за нея, освен че Ейб се е съгласил да ѝ помага. И не ме питай за какво, защото не ми е казвал. Само ми намекна, че щяло да е нещо революционно.

— Очевидно достатъчно революционно, за да те убият — добави Хари.

Мърсър едва сега осъзна каква грешка е направил. Беше предположил, че атаката е съвпаднала с пристигането на Ейб в мината, и бе съсредоточил усилията си върху смъртта на своя стар приятел. Дори не беше помислил, че е възможно друга група убийци да е навестила местоработата и дома на Сюзан Тюнис, за да ги почистят така, както бяха направили с Ейб. Би могъл да се оправдае с изтощението и необходимостта да защити Джордан, но знаеше, че в действителност просто бе оплескал нещата. Трябваше да накара онзи полицай, Джерард, да използва връзките си и да прати федералните на адреса на Тюнис колкото се може по-скоро.

Гаврътна остатъците от коктейла. Може би се залъгваше. Обикновен полицай от Минесота не би имал шанс да се добере до информация от приоритета на ФБР, нито да промени процедурата им на действие. Нападателите разполагаха с предостатъчно време преди да започне истинското преследване. Може би щеше да извади късмет и някой умен агент щеше да събере две и две и да получи четири… но Мърсър не хранеше подобни илюзии. По дяволите, та те все още не бяха определили ролята му при нападението в колежа „Харт“.

Обмисли дали да не си сипе и трети коктейл и реши да е съвсем малък. Докато отпиваше, Хари навлече синия си дъждобран и взе каишката на Драг. Кучето чу познатото подрънкване на карабинката, завъртя ухо, повдигна един клепач, но не показа с нищо друго желание да слезе от дивана.

— Без тия номера — заяви Хари, докато му закачваше каишката. — Разходката си е разходка и пикането — пикане.