700 метра под земята

1.

Мина „Лейстър“, Минесота

Наши дни

За попадналия в капан миньор тъмнината е абсолютна. Тя е целият негов свят. Тя изпълва всяка цепнатина и вдлъбнатина на рухналия тунел. Тя е като лепкав допир върху кожата му, сякаш в него се притиска труп. Чернилката притежава тегло, сякаш го притиска все едно е облякъл плътно прилепнал водолазен костюм. И тежестта ѝ се увеличава всеки път, когато си поема въздух, понеже мракът нахлува в дробовете му, смазва ги, кара го да се чувства като че ли поглъща топла течност, която не може да изкашля. Тя полепва по небцето и гърлото му като задушлива мазнина, упорита и пресищаща. Изпълва ушите му, запушва ги, така че дори когато крещи, звукът е само далечно ехо на детски хленч.

Чернотата. Тя е целият му свят и ако не дойде своевременно помощ тя със сигурност ще започне да прониква в ума му, след като вече е покорила тялото.

На петдесет метра напред и на цял един свят отвъд Ханс Грубер, мълчаливият германец, комуто бе писнало от шегите, които другите си правеха с лошия му английски, се провираше внимателно между отломките от рухналата скала, покриващи пода на шахтата на триста метра под прерията на Средния запад. Носеше тежко работно облекло, изцапано с прахоляк и мърсотия. На гърба му бе пристегната кислородна бутилка, макар че той и групата му не бяха засекли наличие на отровни газове. Луминесцентната лампа на каската му изпращаше яркосин конус светлина към мрачното царство, през което вървеше.

Това, което затрудняваше придвижването още повече, бяха дългите метър и нещо стоманени подпори, някога поддържали рухналия таван. Имаше стотици, щръкнали сред отломките: запречваха тунела и всяка от тях сякаш се протягаше към дрехите му, оставяше болезнени охлузвания по кожата, като че ли го гонеха пръсти на скелет. Прахолякът от срутването се бе уталожил, но из въздуха все още се рееха прашинки. Самият въздух бе неподвижен — сигурен признак, че вентилацията не действа, поне в тази секция на мината. Още едно неприятно стечение на обстоятелствата.

Зад него останалите работеха усилено с криковете. Хората му бяха монтирали десетина повдигача, за да стабилизират увисналия над главите им таван и да го задържат поне докато приключат със спасителната операция, с ясното съзнание, че над тях има милиони тонове камънак.

Само преди три часа, в един инак съвсем нормален работен вторник, работна група бе пробивала отвори в тавана на тази секция и после бе използвала пневматични повдигачи, за да забива метални подпори дълбоко в надвисналата скала: създаваха нещо като стоманена мрежа, която да осигури хората, работещи под нея. Тази мина се славеше с опасните си скални масиви, но работата продължаваше тук от години и поне досега не бе имало фатален инцидент. Прилагаха се проверени техники и схеми за работа и всички ги изпълняваха стриктно, ала въпреки това Майката Природа невинаги се впечатляваше от подобни неща. С глухо протяжно стенание един близо двайсетметров участък от тавана, дебел поне метър и половина, бе рухнал. За късмет хората, следващи екипа с криковете, все още не бяха дошли да запълнят пробитите дупки, така че никой от тях не бе пострадал при срутването. Но от другата страна имаше миньори и Грубер и хората му трябваше да се доберат до тях.

Грубер беше водач на групата и на него се падаше честта да размахва тежащия десетина килограма стоманен прът и да го забива в тавана, за да провери за клатещи се късове и опасно надвиснали камъни. Сводът над главите им бе напукана скална маса, която можеше да рухне всеки момент. От време на време прътът откъртваше по някой отломък, който се стоварваше с грохот върху неравния под. Неведнъж камъните отскачаха към Грубер и му се налагаше да се отдръпва.

Беше горещо, работата бе мръсна, лицето му бе покрито с пот и полепнал прахоляк. Той спря и се обърна към човека, който го следваше.

Вторият спасител му кимна окуражаващо и вдигна пръст.

— Давай, Ханс.

И Ханс продължи напред. Навлизаха все по-навътре в срутения участък. Някъде там ги очакваха трима души. Шансовете да са премазани и дори убити не бяха никак малки, но винаги съществуваше възможност да са се намирали отвъд каменната лавина и сега да са невредими. Тъкмо в това се състоеше задачата на Грубер — да установи какво се е случило и да им окаже помощ, ако са живи. Надеждата за живот неведнъж бе помагала на хората да овладеят първичния страх от мрака и затвореното пространство и да тръгнат из неизследваните подземни лабиринти. Като войници зад вражеските линии, знаещи, че другарите им ги търсят, миньорите също се нуждаеха от вярата за спасение, за да издържат, докато дойде помощта.

Грубер забоде пръта в поредното съмнително място и предизвика още едно минисрутване. Няколко камъчета чукнаха по каската му и за няколко секунди въздухът се изпълни със задушлив прах. Грубер отвори вентила на бутилката и вдиша няколко пъти дълбоко през маската, преди да го затвори. Този въздух бе за хората, които трябваше да спаси, а не за негово улеснение. Продължи напред, изкатери една каменна купчина, провря се под тавана под надвисналите нащърбени камъни и се заизвива по корем нататък. Проходът отпред изглеждаше напълно запушен.

Досега не се бе налагало да отместват рухнали камъни, но явно им предстоеше да се заемат точно с това.

Грубер протегна ръце и изведнъж усети, че горните няколко отломки от преградата отпред се разместват. Запъна крака в тавана и натисна още по-силно с ръце, като с лопата на булдозер. Трябваше да напрегне всичките си сили, но най-сетне камъните поддадоха и се срутиха по отсрещния наклон.

Още докато се търкаляха надолу той чу нечий слаб вик за помощ.

Развълнуван, Грубер осъзна, че е стигнал края на срутването.

— Тук имаме един! — извика немецът и запълзя още по-бързо. Провря глава през отвора.

Светлината от каската му озари тунела нататък, който, изглежда, не беше рухнал. На двайсетина крачки напред зърна металния корпус на пневматичната машина, използвана от миньорите, за да пробиват отвори в тавана. Между нея и него лежеше един от пострадалите. Каската на миньора се бе изтърколила на няколко крачки встрани. Единият му крак, изглежда, бе затиснат.

Грубер се запровира още по-яростно. Скалата най-сетне го пусна и той се плъзна надолу по купчината натрошени камъни и запълзя към лежащия миньор. Над него таванът изглеждаше солиден.

— Всичко е наред — каза на пострадалия.

Миньорът беше в шок. Бе престоял твърде дълго в мрака и фенерът на Грубер го заслепяваше.

— Слава на бога — въздъхна мъжът. Грубер опря манерката си до устните му и пострадалият отпи жадно. Задави се и изплю част от водата.

— Дай да ти видя крака. Счупен ли е?

— Не ме боли — отвърна през кашлица мъжът. — Просто е затиснат.

— Ще те измъкнем за нула време.

— Ще ми дадеш ли каската? Тук беше толкова тъмно… — каза с треперещ глас миньорът.

— Ей сега, приятел. Как се казваш?

Грубер се пресегна към изтърколилата се встрани каска.

— Том Роджърс.

Ханс натисна копчето на лампата.

— Бум! — отекна глас в сумрака.

— Vas? — Грубер се огледа стреснато.

— Казах „бум“ — повтори вторият спасител, човекът, който му бе кимнал окуражаващо преди малко.

— Току-що уби себе си, Том и най-вече — погуби мен.

— Nein — възрази Грубер. — Das ist bullshit.

— Das ist neicht bullsheet — отвърна мъжът, като имитираше немския акцент на развълнувания Грубер. Промуши се през тесния отвор и се спусна по задник по каменистия наклон. Когато заговори отново, от подигравателния му тон нямаше и следа.

— Провери газовия си детектор.

Грубер покорно вдигна платненото покривало на устройството, окачено в торбичка на рамото му. Детекторът не бе включен за тази част от изпитанието, но върху циферблата му бе залепен хартиен кръг с обозначения. Докато напредваше из тунела, Грубер го бе проверявал няколко пъти, откъсвайки най-горната хартиена тапа. На кръга под нея неизменно бе написано „чисто“. Този път бе стигнал до последния кръг. Върху него бе написано: „Наличие на метан в експлозивна концентрация“.

— Но аз не съм предизвиквал никакви искри — възрази Грубер. — Оставих металния прът върху купчината отломки и по мен няма други метални части, които да предизвикат искра. Метанът не може да експлодира.

Том Роджърс, „пострадалият“ миньор, междувременно се беше изправил и отупваше прахта от панталоните си. Също като Ханс Грубер Роджърс бе дошъл тук на обучение и сега се бе доближил заинтригувано, за да разбере какво се е объркало. Освен че Ханс му бе дал вода твърде рано, не виждаше други причини да е сгафил. Според него германецът се бе справил като по учебник.

— Погледни лампата на Том — каза инструкторът по спасяване.

— Електронните компоненти са затворени херметично — отвърна Грубер. — Лампата не може да предизвика взрив.

Филип Мърсър си свали очилата и каската и втренчи сериозен поглед в Грубер.

— Затова ти казах да я погледнеш — повтори той с леко раздразнение.

Това беше двайсетият път, в който Мърсър довеждаше обучаващи до финалното изпитание, за да провери на какво ги е научил за двете седмици ускорен курс и полева подготовка. Съвсем обяснимо бе да е изморен.

Грубер огледа лампата под бялото сияние на своята, видя грешката си и изруга:

— Scheisse!

— Именно. — Мърсър посочи лампата. — Лещата е пропукана. Това позволява на метана да се добере до източника на светлина и когато включиш захранването, всички ние ще се превърнем препечен schnitzel. Тупна Грубер по рамото. — Да идем да намерим останалите.

Мърсър побутна двамата си ученици към отвора на „затрупания участък“ и ги последва. Беше доволен, че Ханс е последният от деветнайсетте мъже и жени, които се бе съгласил да обучава на миньорска спасителна техника, използвайки опита, натрупан от легендарната Група Прото в Южна Африка.

Мърсър сам бе разработил програмата и с помощта на собственика на мината бе изградил няколко подземни полигона, за да подложи учениците си на изпитание. В някои от тунелите имаше машини за дим, които да симулират пожар, в други помпи, бълващи вода. По този начин Мърсър се опитваше да ги запознае с основните препятствия, с които им предстоеше да се сблъскат в света на минното спасяване. Беше участвал в достатъчно истински спасителни операции, за да си дава сметка, че не може да се предвиди всичко и че най-важно е да научи хората си да мислят и да импровизират, без да поемат ненужни рискове.

Все още получаваше поздравителни картички от Лос 33, отряда чилийски миньори, в чието спасяване бе участвал през 2010, и очакваше да продължи да ги получава още много години. Тогава бе послушал интуицията си и съветите на един местен инженер, за да посочи мястото, където трябва да бъде прокопана евакуационна шахта с дълбочина над 700 метра в скалния масив, за да бъдат спасени трийсет и тримата мъже, затворени долу за рекордните шейсет и девет дни. С живот и кариера, изпълнени с много моменти, пораждащи гордост, Филип Мърсър би трябвало да заключи, че е един от най-добрите.

Останалите ученици ги очакваха в спасителното убежище, изкопано в една от стените на главния тунел на стотина метра от „срутената“ галерия. Навремето убежището бе оборудвано да побере четирийсет души, които да издържат тук цяла седмица, докато дойдат спасители, но този някогашен меден рудник бе изоставен в края на осемдесетте, тъй като вече не носеше печалби. Наблизо имаше друга мина, която все още разполагаше със солидни залежи, но Лейстърската дупка бе изпяла песента си.

Помещението бе само кухина с неравни стени и заравнен под. Електричество се подаваше чрез прокарани по стените кабели, свързани с овехтял, но все още боботещ генератор, поставен близо до старата вентилационна шахта. Мърсър не беше сигурен дали димът от генератора в края на краищата стига до повърхността на триста метра над тях, но нивото на въглероден окис засега не бележеше тенденция към покачване, така че той предположи, че се е справил добре.

Тези хора бяха пристигнали от всички краища на света, за да изучават техники за спасяване от него, и през повечето време той беше доволен от напредъка им. Всички имаха известен опит, най-вече Кара Хокинс, единствената жена. Тя бе един от бригадирите в наскоро и повторно откритата сребърна мина в Невада и се бе появила, яхнала своя „Харли Софтейл Херитейдж Класик“ и облечена с черни кожени дрехи. Беше висока и добре сложена и много бързо разсея догадките за половата си ориентация, като вкара в леглото Хосе Кабрильо, минен инженер от Боливия, който изглеждаше и говореше като Рикардо Монталбан.

— Е? — каза Герхард Вернер, когато тримата се приближиха. Двамата немци бяха стари приятели и работеха в една и съща мина в Германия.

Ханс прокара пръст през гърлото си.

— Kaput.

— Съберете се — извика им Мърсър, докато бършеше с кърпа потта от лицето си. Някой му подаде бутилка вода, студена, извадена от хладилника в ъгъла. Като играчи във футболен отбор всички се скупчиха да го изслушат.

— Половината група допусна една и съща грешка.

— Значи Ханс също е включил лампата — изръмжа Герхард.

— Да — потвърди Мърсър. — Но не това бе най-голямата му грешка. Не, грешката на всички вас бе, че слушате жертвата. Мислете за това като за спасяване на давещ се. Някой от вас има ли изкаран курс за водно спасяване?

Огледа бледите им изцапани лица. Повечето миньори идваха от селски въглищарски райони. Самите те бяха селяни и фермери и вероятно опитът им с водните басейни свършваше до връзване на рибарски кукички. И все пак видя, че се напъват да му покажат, че знаят.

— Добре — продължи той. — Първото, на което те учат, е, че винаги трябва да приближаваш давещия се отзад. Някой да знае защо?

Една ръка щръкна.

— Да, Хосе.

— Ако те види, ще се опита да те завлече със себе си.

— Нещо от този род — съгласи се Мърсър. — Пострадалият не иска да те удави, но човешкият рефлекс, когато се давиш, е да се вкопчиш във всичко, което е наблизо, и да се покатериш върху него, а това включва най-вече спасителите.

— Искате да кажете, че пострадалият миньор е като давещ се плувец? — попита друг ученик.

— Именно. И така, защо? — Този път се вдигнаха няколко ръце. — Джими?

— Щото е паникьосан, а ние сме лежерните. Знаем к’во е най-доброто за него, щото сме обучени.

— Научил си добре урока, Джими — кимна с усмивка Мърсър. — Ще преведа на нормален английски за нашите чуждестранни гости.

Всички се засмяха. Повлияваха се добре от стила на Мърсър да задава въпроси и после да обяснява спокойно грешките им, като размесва всичко това с добре премерен хумор. Беше им весело, но и учеха важни неща.

— Миньорът, когото приближаваш — обясни Мърсър, — е бил сам в мрака. Той е гладен, жаден, пострадал, изплашен и се моли да му помогнат. Няма значение дали е бил долу шест часа или шест седмици, тъй като в тъмното времето губи реален ход. Той иска да излезе — и може да гледа на теб като на пречка за своето спасяване. Важното е да не забравяте, че вие командвате положението, както е с полицаите и пожарникарите. Също като тях ние знаем правилата. Не и жертвата.

— Том искаше да му запалят лампата, но допълнителната светлина не е приоритет за жертвата — продължи той. — Ще го накара да се почувства по-уверен, но няма да му спаси живота. От вас се очаква да прецените обстановката, стабилността на скалата, нивото на газовете, медицинското състояние на пострадалия. Това са нещата, с които трябва да се заемете първо.

— Ако запомните нещо от този учебен семинар, това ще са следните два постулата. — В гласа на Мърсър се доловиха сериозни нотки. — Първият е да се благодарите на бога, че не сте китайски миньор. — Думите му предизвикаха сподавен смях, тъй като в часовете по теория бяха обсъждали ужасите на китайската рудодобивна индустрия. — Но сериозно, помнете, че ако някога ви повикат да приложите уменията си, значи ваш събрат миньор е преживял най-лошия ден в живота си… и че неговият живот е във вашите ръце. Не влошавайте още повече положението, като забравите какво сте научили.

Остави ги няколко секунди да обмислят казаното, после плесна с ръце, за да наруши мълчанието.

— Добре, научих ви поне на основите и въпреки няколко гафа, които не бяха bullsheet, Ханс… всички преминахте успешно курса. — Избухнаха аплодисменти. — И — продължи Мърсър — това означава, че вечерята е от мен.

Миньорите нададоха възторжени възгласи, въпреки че тукашната кръчма бе само натруфен долнопробен китайски ресторант. На бара обаче имаше трийсет вида наливна бира, достатъчно студена за пресъхналите им гърла.

Всички наставаха, шумни като деца, напускащи класната стая. Мърсър остана загледан след тях.

Преподаването на миньорска спасителна техника не бе основното му занимание. Мърсър бе известен геолог и минен инженер. Основно се прехранваше като волнонаемен специалист на големи рудодобивни компании, нуждаещи се от второ мнение преди да хвърлят милиони долари, за да отворят някоя шахта, или когато им трябваше съвет, за да увеличат печалбите на вече работеща мина. Зад гърба му стояха немалко открити от него богати залежи в цялата гама от боксит до алуминий, или екзотични като сапфирите от една мина в Индия, която предлагаше на пазара най-големите и красиви скъпоценни камъни, намирани някога. Службата му го бе отвеждала до почти всички краища на планетата и го бе направила богат, но той бе от онези заможни мъже, които не забравят корените на своя успех. Изпитваше отговорност към професията си и се опитваше да предаде опита си на други. Заплащането му за проведения в Минесота курс например щеше да е една десета от средствата, които печелеше от консултации. Но някои неща в живота не са свързани само с пари.

— Доктор Мърсър.

— Само Мърсър, Том — каза той на мъжа, който не бе излязъл с групата. — Доктор е титла, към която прибягвам когато ми трябва резервация за ресторант.

— Исках само да ви благодаря за всичко. Беше много интересно.

— Ако трябва да съм честен, искрено се надявам никога да не ви се наложи да прилагате наученото.

На събеседника му му бяха нужни няколко секунди, за да схване казаното.

— И аз се надявам на същото. Благодаря ви. — Стиснаха си ръцете. Том Роджърс се обърна и тръгна през галерията към мястото, където се спускаше асансьорът. Мърсър остана на място. — Идвате ли?

— Не — отвърна Мърсър. — Ще прескоча да видя какво прави научната група, която е наела друга част на мината. Ще се видим в ресторанта.

Мърсър свърна в страничната галерия и спря генератора, който захранваше осветлението и хладилника. Обгърнаха го пълна тишина и непрогледен мрак. Това бе истинско изключване на сетивата — странно и неприятно преживяване, което повечето хора не можеха да изтърпят дори няколко минути. Мнозина изпадаха в паника след секунди. Мърсър би могъл да остане тук цяла вечност. Включи челната светлина и тръгна навътре в тунела, далече от хората, които бяха изчезнали зад ъгъла. Те се бяха насочили към главната асансьорна шахта. Мърсър се отправи към спомагателната. Стъпките му отекваха едва чуто въпреки обкованите с налчета подметки.

Всъщност научната група не беше основният му интерес. Бяха дошли тук, в мината Лейстър, за да провеждат изследвания върху климатичните промени и космическите лъчи. Нуждаеха се от подземие, а точно тази мина бе разположена под дебел стотици метри пласт от желязо. Рудните залежи нямаха особена пазарна стойност, но действаха като изолатор на определени галактически лъчения, докато с лекота пропускаха други. Всичко това бе някак досадно и встрани от полето на неговите познания.

Проблемът със съвременната наука, замисли се той, бе, че тя бе станала толкова тясно специализирана, та геолог като него нямаше ни най-малка представа какво се случва в сферата на климатологията. И двете науки бяха земни, ала пътищата им се бяха раздалечили толкова, че доколкото знаеше, мъжете и жените долу можеха да се занимават с вуду магии и заклинания.

Не, интересът на Мърсър не бе към научните изследвания, а към Ейбрахам Джейкъбс. Джейкъбс бе един от факултетските съветници на екипа, доскорошен известен преподавател от държавния университет „Пен“, а после в „Карнеги Мелън“, сега пенсиониран консултант, работещ за малък частен колеж в Източно Охайо. Джейкъбс бе научен ръководител на Мърсър по време на обучението му в университета „Пен“, където той бе защитил докторат по геология.

Когато го питаха за миналото му, Мърсър обичаше да се хвали, че е афроамериканец. Хората поглеждаха бялата му кожа и светлосивите очи и обикновено повдигаха въпросително вежди и тогава Мърсър им обясняваше, че е роден в Африка, от баща американец и майка белгийка. Родителите му бяха убити при едно забравено въстание в страна, която тогава се наричаше Заир, и той бе отгледан от баба си и дядо си. Те бяха чудесни хора и се грижеха за всички негови детски нужди, но тъкмо Ейб Джейкъбс бе човекът, заел в живота на Мърсър ролята на баща.

Двамата се разделиха, след като кариерата на Мърсър пое рязко нагоре, и се събраха отново след няколко години. Оттогава наставникът и успелият ученик полагаха усилия да се срещат поне веднъж в годината. Бе изминала година и половина от последната им среща и Мърсър изпитваше нарастващо чувство за вина, още повече след като ежемесечните им телефонни разговори се бяха превърнали в скучни размени на сведения. Тъкмо затова сега крачеше енергично и нетърпеливо в тъмния тунел.

Бе приел предложението да преподава минно спасяване в Лейстърската дупка, защото знаеше, че Ейб също ще е тук, за да помага в научните изследвания. При последния им разговор Ейб му бе съобщил, че пристига днес, докато останалите членове на групата бяха дошли преди седмица за да монтират оборудването.

Мърсър стигна до едно осветено кръстовище, откъдето тръгваха няколко тунела. Тук бе вторият асансьор, метална клетка зад стоманена разгъваща се врата, който работеше единствено благодарение на факта, че галериите на горните нива се използваха за складови помещения заради постоянната им температура. На долните нива въздухът бе твърде влажен, за да е подходящ за склад.

Мърсър стъпи върху мрежестия под на асансьора и дръпна вратата. Под краката му цареше непрогледен мрак, който сякаш жадуваше да го погълне. Мърсър завъртя ръчката на пулта, асансьорът се разклати с поскърцване и започна да се спуска. Стига да пожелаеше, Мърсър можеше да протегне ръка и да докосне неравната скална стена. Шахтата бе грубо издялана и Мърсър често си мислеше, че който и да я е издълбал, е бил първият човек, видял някога всеки един от тези камъни. Още едно потвърждение на факта, че човечеството не е нищо повече от кратко проблясване върху скалата на геоложкия часовник.

Спусна се още сто и петдесет метра. По мъждивата светлина, проникваща отдолу, определи, че приближава най-дълбоката мрежа от тунели в мината. Повдигна ръчката, за да забави скоростта на асансьора, и я завъртя докрай, когато подът се изравни с поредната врата. За разлика от обществените асансьори с техните обезопасителни спирачки, този се заклатушка няколко секунди — усещане, което новаците намираха за доста неприятно. Мърсър застина неподвижно, докато напрежението на дългото над петстотин метра въже се изравни, дръпна внимателно вратата и пристъпи в тунела.

Имаше две дарби по рождение. Едната бе почти фотографската памет, а другата — пространственият усет, който му помагаше да се ориентира в триизмерните лабиринти на подземните галерии, както и да се движи из тях без опасение, че ще се изгуби.

За разлика от нивото, на което провеждаше занятията си, тук имаше доста прибори, скупчени близо до асансьора. Главният асансьор бе на четвърт миля и би могъл с лекота да вдига тежките кофи с руда, вадени навремето от галериите, както и тежките машини, спускани и издигани редовно. Ала кой знае защо учените предпочитаха да използват този значително по-малък и неудобен асансьор за пренасяне на снаряжението си.

Мърсър видя, че са свалили дори три-четири колички за голф и няколко двуколесни сегуея с гуми с големи грайфери. Бяха включени в зарядната станция, свързана с основното минно електрозахранване.

„Има си първи път за всичко“, помисли си той, докато се озърташе любопитно. Изключи кабела на една от двуколесните платформи, качи се върху нея и натисна копчето за „старт“. Едва не тупна на земята, тъй като се бе наклонил леко назад и сегуейът се опита да изскочи изпод него. При втория опит разположи тежестта си правилно, хвана здраво дръжките, наведе се напред и се изненада колко гладко се движи на пръв поглед нескопосаната машина. След броени секунди се накланяше на една и друга страна и се носеше из тунела като опитен ездач.

Този участък от старата мина бе прокопан с прилагане на техниката „помещения и колони“. Според Мърсър този избор бе странен, тъй като обикновено по този начин от земята се вадеха въглища. Помещенията бяха просторни, с площ десетки и стотици квадратни метри, поддържани на равни интервали от колони неизкопана руда, чиято цел бе да подпират тавана. Мърсър мина безшумно през няколко подобни кухини и най-сетне приближи една странична галерия, където знаеше, че учените са разположили снаряжението си. Пред входа на галерията имаше още пет-шест електромобила за голф и сегуеи, както и механични транспортьори, пригодени за използване в помещения с нисък таван. Последните бяха истински миньорски машини, където водачът седеше в метална клетка отстрани на корпуса, вместо да е отгоре. Един Господ знаеше как бяха върнали към живот тези ръждясали бракми, но очевидно ги бяха използвали, за да докарат тук най-тежката част от оборудването.

Мърсър остави двуколесника при другите и доближи един от транспортьорите. Мощният дизелов двигател бе разположен отпред, колата се задвижваше от множество малки колела с гуми с големи грайфери и ужасно напомняше за рудиментирала механична стоножка.

Мисълта му бе прекъсната от внезапен шум — същия, който Мърсър бе чул в деня, в който родителите му бяха застреляни от африкански бунтовници. Чувал го бе неведнъж оттогава. Беше отчетливото, забързано ехо на автоматична стрелба.