700 метра под земята

22.

„Академик Николай Жуковски“ бе 170-метрово чудо на постсъветското величие. Корпусът му бе боядисан в черно, надстройките в бяло, а вътрешните коридори — в онзи оттенък на зелено, който руснаците, изглежда, харесваха толкова много — или можеха да закупуват при невероятна отстъпка. Надстройките бяха ниски и тесни и придаваха на кораба почти елегантен вид, още повече че нямаше нужда от грозен и опушен комин. Но тъкмо това, което го правеше функционален, го и загрозяваше. Пред триетажните надстройки имаше две огромни сателитни антени, с диаметър повече от трийсет метра, което караше краищата им да се подават извън бордовете. На задната палуба стърчеше една дори още по-голяма антена. Приличаха на онези вдлъбнати чинии, по които си падат радиоастрономите. Първите две бяха монтирани върху мощни хидравлични пръстени, за да могат да се насочват. Задната бе толкова голяма, че бе перманентно фиксирана и хвърляше сянка върху палубата, сякаш там е разпъната гигантска тента.

„Жуковски“ бе замислен и построен като модерна проследяваща станция за съветската версия на космическата совалка, кораб за многократна употреба под името „Буран“. Макар че програмата така и не премина отвъд един-единствен неуправляем полет, голяма част от оборудването на кораба бе предназначена за времето, когато на орбита щяха да бъдат изведени множество „бурани“, за да вдъхват ужас у Запада и да възхваляват руската космическа мощ.

И подобно на много други проекти, започнати от Съветския съюз малко преди системата да се срине, пълнежът бе предимно пропаганда за вътрешно ползване. Докато американците се радваха на гостоприемните предложения на още десетина народа да разположат там своите проследяващи станции, руснаците бяха принудени да построят за тази цел кораби, тъй като по онова време само шепа страни имаха дипломатически връзки с тях. Това оправдаваше и появата на бял свят на „Жуковски“. Но което бе по-важно и значимо за „Жуковски“ и неговия кораб близнак, това беше атомният двигател на борда. Вярно, нямаше никаква функционална нужда корабът да е снабден с атомна енергия, тъй като потреблението на системите му не бе толкова голямо. Но руските конструктори просто се бяха опиянили от идеята, че тяхното последно творение ще разполага с най-модерна и ефикасна атомна електроцентрала и че господството им върху термоядрената енергия е толкова голямо, че могат да я прилагат не само за военни, но и за мирни цели. Американците бяха изминали същия път с построяването на атомната фрегата „Савана“, докато не си дадоха сметка, че пропагандата е необходима само когато изоставаш в надпреварата.

Макар че така и не бе получил възможност да изпълни ролята си в космическата надпревара, „Академик Жуковски“ се бе сдобил с друго предназначение. Вместо да бъде демобилизиран бе прехвърлен в една военна база близо до Владивосток, където го държаха в работещ режим само за да играе ролята на резервен енергоизточник за несигурните генератори на базата. Доста позорно предназначение, но по-добре, отколкото да го пратят за скрап.

Когато замисли своя план, Д’Авежан се свърза с командира на базата с предложение да закупи кораба. „Академик Жуковски“ се нуждаеше от сериозен ремонт и преоборудване, за да може да излезе отново в открито море, и за щастие скоро успяха да се договорят за цената. Корумпираният адмирал освен това получи предложение корабът да бъде ремонтиран в неговата база, което отне шест месеца и изяде 60 милиона долара, ала Д’Авежан продължаваше да смята, че това е една от най-успешните му инвестиции.

След като напусна Владивосток корабът се отдалечи от често използваните морски трасета и с изключение на една вертолетна доставка от Куширо, Япония, която съдържаше откраднатия в Америка кристал, остана далече от общественото внимание. „Академик Жуковски“ беше вече в Пасифика и приближаваше екватора до една отдалечена точка северно от Нова Гвинея. Още по-странен бе този факт в светлината на информацията, с която Д’Авежан се бе сдобил през последните четирийсет и осем часа — информация относно местонахождението на самолета на Еърхарт. Кристалите, които така упорито издирваха, се намираха на по-малко от хиляда мили от сегашното местоположение на кораба и Д’Авежан смяташе час по-скоро да сложи ръка на тях.

Преди това ново развитие възнамеряваха да използват комбинация от естествени кристали — Д’Авежан разполагаше с един камък от Америка и с втори, който бе получил като наследство от своя дядо — който на свой ред се бе сдобил с него по загадъчен начин като млад изследовател в Ориента. Професор Жан-Робер Фортескю, даровит учен, работещ за Д’Авежан в една от свръхмодерните лаборатории на „Юродайн“, бе разработил способ да синтезира изкуствен минерал, което на свой ред бе довело до откриване на уникалните свойства на камъка. Фортескю бе синтезирал минерали, използвайки мощни пресоващи машини, които упражняваха титанична сила, като същевременно загряваха кристалите-семена до над 1000 градуса по Целзий. В такава адска среда късчетата оригинални кристали бяха стимулирани да ускорят растежа си и да добавят материя сами към себе си, както гущерът си отглежда опашка. Както и при споменатото влечуго новият израстък не беше толкова добър, колкото оригиналът. Също като Д’Авежан Фортескю нямаше търпение да се сдобие с нови количества от кристала, макар че за него това бе по-скоро интелектуално упражнение, отколкото източник на печалба.

Фортескю вече бе проверил на два пъти изчисленията и бе стигнал до същото място в океана, за което бяха получили сведения от човека във Вашингтон. Като предпазлив учен, той не бе склонен да приеме на вяра заключенията на друг, ако не са сходни с неговите. Изследванията на електрическите свойства на мострата подкрепяха разработките му и заключенията изглеждаха достоверни, в светлината на това, което бе направил. Но той също така си даваше сметка, че едно минимално отклонение от началната точка може да доведе до сериозни различия в края. Който и да бе американецът, работил над тази задача, несъмнено бе много добър. Толкова добър, че Фортескю с радост би го взел на работа в лабораторията си.

Подобно на много академици, Жан-Робер Фортескю не обръщаше внимание на хода на времето, когато се заемеше с някой проблем. Можеше да прекарва часове и дни в лабораторията, забравил за сън и храна, и цели седмици, без да се изкъпе. Понякога тази всеотдайност караше хората да странят от него.

Фортескю бе заинтригуван от забележителната екранираща способност на кристалите. Първоначалната му идея бе, че подобно свойство може да се приложи за екранировка в микроелектрониката, при това на нанониво, но скоро след това Фортескю се прехвърли към мащабен геоинженерен експеримент, с опит да подсили земното магнитно поле. Д’Авежан го бе убедил, че подобни проучвания ще помогнат за избягването на глобална климатична катастрофа. Жан-Робер не бе сигурен дали експериментът е насочен точно в тази посока, но след настойчивите молби на Д’Авежан бе твърдо решен да продължи.

Фортескю работеше вече десети час, без да почива, ако не се броеше краткото отскачане до тоалетната, за да си облекчи мехура и да гаврътне една богата на електролити и предназначена за спортисти смес. Преглеждаше фотосите, които американецът бе направил на афганистанския геод, откъдето бяха добити тези невероятни камъни. Бе виждал вече геода в серия снимки, направени от пакистански войник от групата, наета да проследи и нападне американеца в онази размирна част на страната. Нямаше никаква причина да не пропусне аномалията. Вътрешността на геода бе приблизително с размери на вана и с неравна повърхност, по която навремето бяха полепвали новообразуваните кристали. Всичко това бе толкова сложно, че наподобяваше на лице в тълпа — всеки дребен детайл се губеше в общото. При едно от първите компютърни сравнения бяха потвърдили, че топографският пейзаж е еднакъв и на двете поредици снимки, но докато ги сравняваше с невъоръжено око на два съседни монитора, Фортескю внезапно забеляза известна разлика. И веднага щом я забеляза, изруга.

— Ама ти наистина си много умен — каза високо на празната стая. — Толкова си хитър, че успя да измамиш дори моите компютри. Ха! Но не и мен!

През следващия час Жан-Робер прегледа всички изчисления, над които бе работил толкова неуморно от дни, и ги приведе в съответствие с новите данни за размерите на геода. Не разбираше само защо филтриращата програма, която бе използвал за обработка снимките на американеца, не бе засякла различието. Филтърът работеше на ниво битове: търсеше статистически аномалии или признаци за намеса, ала не бе засякъл нищо. Технологията, срещу която се бе изправил, бе наистина забележителна, но понякога това, което не може да види компютърът, го вижда човешкото око. И след около час работа той вече знаеше, че снимките, пратени от Вашингтон, са фалшифицирани.

Размерът — обемът — на геода — беше намален с 9,681 процента. В този момент Фортескю разбра, че противникът му се подиграва с него. Това бе плесница в лицето — и Фортескю с радост се хвърли в надпреварата. Още няколко часа проверява всички изчисления, като пускаше симулация след симулация с такова усърдие, че корабният инженер засече повишено потребление на енергия въпреки свръхмощния атомен двигател и се свърза с контролния център, за да се увери, че всичко е наред.

— Няма проблеми, шефе, уверявам те — отвърна Фортескю, когато телефонът на работната му станция иззвъня. — Но трябва да ме извиниш. Налага се незабавно да говоря с мосю Д’Авежан.