700 метра под земята

19.

Тъй като в района течеше евакуация, Никлас Кьотцер не се затрудни да намери къща, в която да се настани заедно с пленничката си. Подкара лодката обратно почти до мястото, откъдето бяха потеглили, и си набеляза едно място доста встрани от залетите участъци. Тук изкара лодката и изпадналата почти в несвяст Рони Бътлър на сушата. С помощта на сгъваем нож проби останалите камери и издърпа разкъсаните останки на лодката, за да ги скрие.

Къщата, която избра, бе по-голяма от тази на Рони, двуетажна масивна фермерска постройка, с морава, минирана от детски играчки — колела, миниатюрни трактори и един басейн с повалени стени. Предната врата, както очакваше, не беше заключена.

— Това е къщата на Боб и Ели Лумис — заяви Рони, когато най-сетне осъзна къде се намира. — Те имат деца. Какво смяташ да правиш?

— Имам нужда от сухи дрехи и някаква кола, а ти ще ми кажеш това, което си казала на него.

— Нищо няма да ти кажа — заяви тя ядосано.

Той я зашлеви с опакото на ръката си, достатъчно силно, за да ѝ сцепи устната.

— Напротив, ще ми кажеш.

Тя се разсмя и обърса с пръст потеклата кръв.

— Това ли е най-доброто, на което си способен, чуждоземна свиньо? Имах съпруг, който ми наритваше задника всеки божи ден. Очите ми все бяха насинени и няма кост, която да не ми е трошил. Най-добре да вдигнеш залога, ако смяташ, че с тези глезотии ще ме накараш да ти изпея всичко.

— Млъквай! — изръмжа той.

— Или какво? Ще ме удариш пак ли, импотентен задник такъв? Обичаш да биеш бабички, така ли? Животът сигурно наистина се е подиграл с теб, за да паднеш толкова низко. Някога помислял ли си за това?

— Казах да млъкнеш! — изрева Кьотцер и завря дулото на пистолета под брадичката ѝ, достатъчно силно, за да я накара да се повдигне на пръсти.

Тя видя лудостта в очите му и осъзна, че ще натисне спусъка дори ако само преглътне. Изминаха няколко напрегнати секунди, преди южноафриканецът да свали оръжието и да я бутне навътре в къщата. Беше тъмно поради дъжда и липсата на електричество. Светлината, която се процеждаше през прозорците, бе слаба и размита.

Той я накара да седне на един стол в кухнята. Масата бе разтребена, ала мивката бе пълна с мръсни чинии, а върху бара имаше отворени и недовършени пакетчета чипс. Кьотцер разрови чекмеджетата, не можа да намери скоч, но извади навит на топка канап.

Рони мислеше да се съпротивлява, но в края на краищата го остави да я завърже за стола. Канапът бе тънък и той трябваше да омотае глезените и китките ѝ няколко пъти, за да не може да помръдне.

— Съжалявам — заговори той, докато я връзваше. — Не трябваше да става така. Бяхме при твоя приятел от библиотеката, но не бери грижа, няма му нищо. Кажи ми само какво разказа на онзи тип Филип Мърсър и ще си тръгна.

Не я гледаше, докато говореше, но тя разбираше, че я лъже. Шърм Смитсън ѝ бе казал, че мъжете, които го бяха нападнали, разпитвали и завързали, били с маски. Явно присъствието на Мърсър в нейната къща бе променило плановете им. Този човек можеше лесно да бъде разпознат и затова нямаше да я остави жива.

— А що се отнася до по-ранния ти въпрос, кое ме е направило такъв. Тази история започва с дядо ми Пит Кьотцер. Той беше феноменален стрелец и трябвало да представя Южна Африка на Олимпиадата. Когато няколко години по-късно избухнала войната, страната ни предпочела да се обвърже със Съюзниците, вместо да остава неутрална. Дядо ми бил човек на дълга. Прочул се с това, че обучил хиляди млади войници да стрелят добре, а после постъпил в армията и отишъл да се бие с нацистите. Дори написал наръчник за обучение. Велик човек. Точно това ме вдъхнови да се запиша в армията, когато ми дойде времето.

— Единственият проблем беше, че… по време на една учебна стрелба уцелих друг войник — продължи той. — Беше чернокож, по-старши по чин. Стана точно след като чернилките взеха властта в моята страна и ме обвиниха в убийство. Твърдяха, че било проява на расизъм и прочее глупости, и в края на краищата бях изправен на съд. Оправдаха ме, но трябваше да напусна армията. Ето как станах наемник. Знаеш ли какво означава това?

— Че си главорез. Убиваш за пари.

Мъжът си пое дъх през зъби. Нервен тик, който бе забелязала по-рано, в лодката.

— Сега ни наричат предприемачи. И ни плащат царски, за да си рискуваме главите там, където редовните войници не желаят да се бият. Работил съм за някои добри хора, най-често като бодигард, и дори съм участвал в спасяване на заложници. Никога не съм стрелял пръв и никога не съм убивал човек, който не се е опитвал да ме убие. Живях по войнишките закони.

— И войниците бият стари жени, така ли? — попита тя ехидно.

— На един патрул нещата се объркаха — продължи той, в гласа му се долавяше огорчение. — Имахме задача да спасим трима доброволци, отвлечени от един хотел в буша, но се натъкнахме на лагер в джунглата. Помислих, че това са похитителите, и почнахме да ги наблюдаваме, ала малко след това избухна престрелка. Не зная кой пръв откри огън, но стана една… момчетата около мен падаха като круши. Това бе единственият път, когато са ме прострелвали. Неколцина от другарите ми бяха мъртви, двама бяхме тежко ранени, но успяхме да се изтеглим, да се доберем до болница и да докладваме за случката. Оказа се, че това не са терористите, които търсим, а някакви нелегални ловци, търсещи маймуни, горили или кой знае какво. В болницата ме закърпиха, но полицията искаше да ме разпита за инцидента. Наложи се да напусна страната и когато най-сетне намерих доктор, който да прегледа раните ми, беше твърде късно. А след това бе все по-трудно да си намеря работа… и в края на краищата станах наемен „главорез“.

Завърза и последния възел и я погледна в лицето.

— Та какво каза на Мърсър?

— Дадох му моята рецепта за сладкиш с праскови.

— Виж, не искам да ти причинявам болка, но ако се наложи, ще го направя. Сега работя за голяма корпорация и на карта са заложени ужасно много пари. Пари, заради които богатите са готови да убиват. Милиарди долари. Кажи ми и ще си тръгна и никога повече няма да ме видиш.

— Омесваш брашното с мазнина и винаги използваш само пресни праскови.

— Какво ви има на вас, твърдоглави американци?

— Видях лицето ти — каза тя. — Запомних гласа ти. Ще ме убиеш веднага щом ти кажа това, което искаш. Приятелката на Шърман вече го е освободила и той ми се обади, докато бяхте пред къщата. Каза ми, че тогава сте носили маски. Сега, когато мога да те идентифицирам, нямаш друг изход. Може да съм стара, но искам да живея и ще се опитам да протакам докрай. И докато ми причиняваш болка само ще ми напомняш, че съм още жива… Освен това не бива да забравяш канелата и пудрата захар…

Шамарът бе по-силен от всичко, което бе получавала от покойния си съпруг, и Вероника Бътлър осъзна, че този път няма да издържи.

След двайсет минути Никлас Кьотцер скри останките от надуваемата лодка под ръждясалата кола в обора на фермата. Самата кола бе покрита с платнище, което изглеждаше сякаш не е било сваляно цяло поколение. Вече беше заровил старицата под един храсталак на стотина метра от пътя. Дъждът бе превърнал почвата в лепкава кал и бе трудно да се копае, така че гробът стана по-плитък, отколкото искаше.

От друга страна, предполагаше, че когато дойдат, спасителите ще се интересуват повече от оцелелите, отколкото да претърсват околностите за погребани. Ако по някакво чудо се бе спасил, Филип Мърсър би могъл да се досети каква е била съдбата ѝ и да организира издирване, но какво от това? Кьотцер отдавна щеше да е изчезнал, а от това, което бе изтръгнал от Бътлър, можеше да предположи, че следата към минерала е изстинала отдавна. Тази мисия бе приключена.

Огледа още четири къщи, докато се спре на една, която не бе пострадала от потопа. Отпред нямаше паркирана кола, но под навеса откри малко бъги с двигател петдесет коня. Ключът бе на стартера.

Напусна района и се насочи на запад, далече от Мисисипи и спасителите, които щяха да удесеторят усилията си веднага щом дъждът спре. След час стигна едно градче, достатъчно голямо, за да има автобусна спирка. Скри бъгито и се присъедини към десетината измокрени бежанци, които се качиха на пристигналия автобус, без да знае накъде отива — стигаше му да се отдалечава оттук.

Законите на конспирацията изискваха да смени няколко автобуса преди да се озове в Далас, Тексас. Избра си един с нищо незабележим мотел близо до летището, прекара близо час под душа и спа цели дванайсет часа. Когато се събуди, изяде закуската в стаята, докато му изпраха и изсушиха дрехите. Чувстваше се нов човек.

Едва след това се обади на Ролан Д’Авежан. Както очакваше, работодателят му не бе доволен от новините.

— Амелия Еърхарт? — повтори той, след като почти цяла минута сипа ругатни. — Сигурно лъже.

— Това каза, и то в момент, когато вече не можеше да крие нищо от мен.

Настъпи пауза. Кьотцер усещаше, че човекът отсреща би искал да попита как може да е толкова сигурен, да разбере някои подробности. Но вместо това Д’Авежан каза:

— А какво стана с американеца, който непрестанно ни създаваше проблеми?

— Филип Мърсър? Смятам, че вече е мъртъв, минхер.

— Но не си видял как умира?

— Да, не видях. Последния път, когато го видях, беше в една къща, която се носеше по придошлата река. Малко по-късно къщата се разби в железен мост и се разпадна. Все пак докато не открият тялото му, съм склонен да мисля, че може и да оцелее.

— Прословутата ти предпазливост? — попита Д’Авежан с нескрита насмешка.

— Тя ми помогна да оцелея, когато толкова много мои другари загинаха — отвърна незлобливо Кьотцер.

Усещаше, че босът все още е ядосан и че иска да скастри някого, за да докаже, че той дърпа конците. Кьотцер разполагаше с досие на Д’Авежан и още няколко ключови фигури в Европа, в случай че му потрябва нещо, с което да ги притисне. Даваше си сметка, че Д’Авежан е започнал голяма игра и че в мига, когато повече не се нуждае от него, ще се погрижи да напъхат тялото му във варел със сярна киселина. Предполагаше, че е от онзи тип хора, които обичат да бият жените и любовниците си, и този факт едва ли можеше да му действа успокояващо.

— Изглежда, ще трябва да се задоволим с оскъдното наследство на моето семейство и парчето, което взехте от мината в Минесота — изсумтя Д’Авежан. — Можем да продължим напред с помощта на изкуствения кристал, който успяхме да синтезираме в лабораторията, но ще отнеме доста повече време, та резултатите да станат видими. А това увеличава възможността да бъдем разкрити.

— Затова ли ни е нужен „Жуковски“? — попита Кьотцер, който знаеше, че истинската причина за създаването на компанията „Драконът на късмета“ бе да се прикрие от акционерите, че са дали парите си за един бракуван кораб от съветската ера. — Защото ако остане в открито море, ще е по-трудно да го засекат, отколкото с наземни антени?

— Точно така — потвърди Д’Авежан. — Освен това корабът е с атомни двигатели, тоест разчита сто процента на себе си. Никой не може да проследи енергопотреблението му и да се поинтересува защо гълта толкова много мегавати. Започнем ли операцията, промяната ще е бавна, но неизбежна, а най-важното е, че атмосферата ще реагира точно така, както предвиждат климатичните модели. След не повече от десет месеца светът ще възвърне интереса си към продуктите на „Юродайн“.

Кьотцер остави думите на Д’Авежан да натежат като камък, преди да продължи:

— Минхер, струва ми се доста опасно да изпращаме енергия към небето, за да покачим средната температура на планетата.

— Самата енергия не прави нищо. Промяната се дължи на начина, по който тази енергия се преобразува в кристалите и въздейства на магнитното поле около Земята. Като усилваме дори минимално това поле, ще възпрем проникването на космическите лъчи в атмосферата, а тъкмо те помагат за образуването на големи облачни формации. Заради по-високото си албедо облаците отразяват слънчева светлина обратно в космоса и снижават поглъщането на топлина от планетата. По-малко космически лъчи означава по-малко облаци, което ще доведе до покачване на планетарната температура след пауза от почти две десетилетия. Досега учените не бяха в състояние да дадат разумно обяснение на какво се дължи тази пауза, няма да могат да обяснят промяната и сега.

— Промените в климата отново ще застанат в центъра на обществения интерес, и не само сред западните правителства. Когато термометърът наистина започне да се покачва, всички ще поискат от правителствата да предприемат нещо. Европа, Америка, Китай. Няма значение къде. Покачването на температурата ще се усети навсякъде. Пазарите за въглища ще се сринат, инвестициите в слънчевата и вятърна енергия ще се удвоят и утроят и „Юродайн“ ще излезе на сцената, за да отговори на повишените нужди. — Д’Авежан спря за момент и продължи доволно: — Но най-важното е, че човечеството отново ще се изправи пред заплахата от глобално затопляне и ще трябва да се заеме с решаването на този въпрос. А после нивата на въглеродното замърсяване ще се понижат и катастрофалното покачване на температурата, предсказвано отдавна, никога няма да се случи. Когато достатъчна част от световните нужди от енергия бъдат покривани от възобновяеми източници, ще спрем излъчването от „Жуковски“, облачният слой ще се върне към нормалното и излишната топлина, образувана с нашата намеса, ще се отдели в космоса. Все едно ваксинираме света с малки дози глобално затопляне, за да накараме народите да потърсят истинска защита от него.

— Значи няма реална опасност?

— Аз не съм учен — заяви Д’Авежан. — Но са ми казвали, че американците разполагат в Аляска с една система, ХААРП, която въздейства на магнитните полета в горните слоеве на атмосферата, без това да е навредило особено. Увериха ме, че нашата система не е по-различна. Щеше да е по-добре, разбира се, ако бяхме намерили оригиналните минерали, но и изкуствените ще свършат работа.

— Мосю Д’Авежан, опитах всичко, но камъните са изгубени някъде в миналото.

— Е, има неща, които са извън нашия контрол. Вземи няколко дни да довършиш работата там и в края на седмицата се прибирай в Париж.

— Да, сър. В понеделник ще съм в офиса.

— И, Никлас — добави Д’Авежан. — Макар че не успя да намериш камъните, ти удвои запасите ни от естествени кристали и аз няма да го забравя. Ще се погрижа да получиш възнаграждение.

— Благодаря, минхер.

— Ще се видим идната седмица.

Кьотцер затвори телефона и веднага след това позвъни в авиокомпанията. Преди да се върне в Париж бе решил да посети още едно място. Изчака на телефона, докато служителят отсреща го попита закъде иска да пътува.

— Вашингтон — отвърна той. Нямаше никакво желание да остава в Минесота, за да се увери, че Мърсър е мъртъв. Смяташе да провери каква е била съдбата му по по-директен начин.