700 метра под земята

7.

Воят на сирените постепенно се засилваше. Двамата тичаха, уловени за ръце. Снегът бе дълбок и се налагаше Мърсър да дърпа Джордан през наветите места. Ако искаше да открият нещо преди да са дошли полицаите, трябваше да побързат.

Нямаше представа с колко време разполагат. Първо, естествено, щяха да пристигнат местните полицаи, после щяха да повикат подкрепление от областните. Но Мърсър се надяваше, че ще имат поне десетина минути, докато полицията започне да оформя кордон. След това всичко тук щеше да се превърне в район на престъпление и щяха да се изправят пред същите бюрократични пречки, които бе успял да избегне в Минесота.

Студентите бяха напуснали сградата. Мнозина тичаха през поляните към относителната сигурност на общежитията. Други оставаха прикрити зад паркираните отпред коли. Докато двамата приближаваха разбития вход, Мърсър се постара да прикрие пистолета, за да не предизвика нова вълна на паника. Момче и момиче бяха приклекнали зад скамейка пред фасадата на модернистичната сграда. Отвътре се чуваше равномерният вой на противопожарната аларма.

Мърсър приближи двамата зад пейката.

— Чуйте. Аз съм цивилен полицай — каза им и показа дръжката на пистолета. — Когато дойдат униформените, им кажете, че влизаме вътре.

Момичето го погледна ококорено; момчето кимна и не попита защо един цивилен полицай ще води със себе си вътре жена.

Във фоайето цареше хаос, навсякъде се въргаляха останки от строшени мебели и разкъсан мокет, късчета от ламарината на джипа. За щастие вече нямаше жива душа. Но воят на алармата бе толкова силен, че двамата неволно се присвиха. Беше почти невъзможно да разговарят.

Изкатериха се по рампата и прескочиха разнебитените от хондата перила. И тук подът бе посипан със стъкла и отломки, през разбития прозорец вееше студен вятър.

Качиха се на втория етаж. Вляво бе терасата, откъдето се виждаше атриумът и един окачен на тавана модел на слънчевата система. Гледката бе наистина впечатляваща. Луната бе изпъстрена с миниатюрни кратери, а пръстените на Сатурн сияеха във фантастични цветове.

Вдясно имаше открита площ, задръстена от преобърнати столове и отломки, а на пода се виждаха следите от гумите на хондата. Встрани започваше широк коридор с поредица от затворени врати и Мърсър предположи, че са учебни стаи. На три четвърти от разстоянието видя обгорен вход, през който все още бликаха водни прашинки от противопожарната система. Ударната вълна от експлозията бе отнесла стъклените панели на луминесцентните лампи и коридорът бе мъждиво осветен, но проблясваше ярко всеки път, когато светваше фенерът на противопожарната аларма. Ефектът бе като в къща на призраците. Мърсър извади рефлексивно пистолета, когато от една учебна стая изхвърча студент и изтича покрай тях, без дори да ги поглежда.

Изпроводи с поглед младежа, докато той се скри зад ъгъла, приведен от уплаха, след това пристъпи бавно в коридора. Веднага забеляза движение — сянка, която се местеше зад водната завеса на противопожарната инсталация. Мърсър би разбрал студента, който се бе притаил през шест стаи от взрива, но не и някой, спотайващ се на самото място на експлозията. Силуетът спря да се движи и като че ли се загледа към тях през водната стена.

Инстинктът и опитът взеха връх. Джордан бе на две крачки пред него. Той се хвърли към нея, обгърна я с ръка през кръста и я събори на пода. Претърколи се отгоре ѝ, за да я прикрие с тяло, и протегна дясната си ръка, насочил пистолета към фигурата на непознатия. Джордан тъкмо си поемаше дъх, за да даде воля на гнева си, задето се бе отнесъл така безцеремонно с нея, когато коридорът се разтресе от приглушения бумтеж на откоси.

Въздухът около тях сякаш внезапно оживя, изпълнен с прах от мазилка и барутен дим. Куршумите разтрошаваха всичко и сипеха върху двамата парченца от мазилката на стените и от пластмасата на луминесцентното осветление.

В сравнение със заглушения автомат пистолетът на Мърсър изрева като оръдие в тесния коридор. Беше си истинска агресия спрямо всички сетива и той се опита да я повтори, но пистолетът засече още след първия изстрел, пуснат съвсем прибързано, без дори да е насочен към противника.

Аналитичната страна на ума на Мърсър мигом съобрази, че пружината в пълнителя на осемдесет и четири годишния пистолет не е издържала на времето и вероятно се е скъсала. Сега бе притисната надолу от тежестта на патроните, които трябваше да избутва в цевта, и нямаше сила да се върне в първоначалното си положение. Пистолетът изстреля само първия куршум, но следващият в пълнителя не се бе издигнал достатъчно, за да може да влезе в затвора. Мърсър трябваше да го извади и да презареди ръчно.

Всичко това му мина през ума, докато вдигаше Джордан от пода и я теглеше към една от учебните зали. Едва успяха да се прикрият зад вратата, когато в коридора отекна нов откос и няколко куршума се забиха в дървената каса на вратата. Мърсър веднага забеляза, че вътре има врата, свързваща тази зала със следващата и вероятно така до дъното на коридора. Помещението бе предназначено за химична лаборатория, с дълги успоредни маси, върху които бяха подредени колби и епруветки, както и метални спиртници. Той накара Джордан да залегне зад една от масите и ѝ нареди:

— Стой тук.

— Не се тревожи — отвърна тя задъхано. — Изобщо не смятам да продължа с теб нататък.

— Това е най-умното, което каза днес.

Междинната врата бе затворена, но не и заключена. Мърсър освободи заседналата гилза и постави нов патрон в затвора. Останалите патрони от пълнителя събра в лявата си ръка. Замисли се за миг върху факта, че ще се изправи срещу автомат с пистолет, произвеждащ единични изстрели. Ала имаше нужда от отговори и онзи тип отсреща можеше да му ги даде.

Надзърна в следващото помещение. Беше типична учебна зала, с катедра, черна дъска и двайсетина стола. Таблици по стените и широки прозорци. Навън вече се събираха полицейски коли и светлините им се отразяваха в утринния сняг.

Мърсър мина през стаята, после и през следващата, която бе досущ като предишната. Чу плисъка на стичащата се вода. Нападателят не бе стрелял отново и Мърсър се зачуди дали все още дебне зад водната завеса. Зачуди се също и защо са го оставили тук. Единственото обяснение би могло да е да причака тях двамата. Шофьорът вероятно бе успял да предупреди водача, че ги е забелязал, и той бе организирал набързо клопка в кабинета на Ейб — не само за да унищожи документите му, но и за да се разправи с човека, който ги гонеше още от Минесота. След което стрелецът лесно можеше да се измъкне в хаоса.

Не можеше да им отрече дръзновение. Планът бе добър и едва не бе успял.

Тъкмо се готвеше да влезе в следващата учебна зала, когато чу писъка на Джордан Уейсман.

Бяха го изненадали във фланг!

Мърсър се завъртя и хукна обратно през стаите. Прекоси първите две, без да се озърта, и нахлу в химичната лаборатория. В първия миг си помисли, че някой от студентите е взел момичето за заложник. Нападателят имаше гладко момчешко лице и черна коса, мокра от водата на пръскалките и полепнала по темето му. Изглеждаше на не повече от седемнайсет, макар вероятно да бе по-възрастен. На рамото му се поклащаше миниузи със заглушител, черен автоматичен пистолет бе опрян в слепоочието на Джордан, а с другата си ръка младокът я бе обгърнал през шията в задушаваща хватка, като я дърпаше толкова силно, че обувките ѝ почти се бяха отделили от пода. Без съмнение очакваше Мърсър да спре или поне да забави фронталната си атака.

Стрелецът бе твърде млад, за да е научил урока, че не бива да очакваш страх от човек, който няма какво да губи.

Мърсър се хвърли към него. Видя, че очите на младока се разширяват от изненада, когато осъзна, че е допуснал тактическа грешка. Понечи да свали пистолета от челото на Джордан и да го насочи към Мърсър, но той вдигна повреденото си оръжие и изстреля единствения патрон в цевта. Деветмилиметровият куршум проби дупка в челото на нападателя и излетя от задната страна на главата му в облак от розови, бели и сивкави пръски, които полепнаха по стената зад него в ужасяваща имитация на роршахов тест.

Стрелецът отхвърча назад от удара на куршума и едва не събори със себе си Джордан, докато се свличаше. Тя успя да се освободи от ръката му и когато видя кървавата каша, в която се бе превърнало лицето му, изпищя изплашено.

Мърсър дотича до нея, притисна я към себе си и я завъртя, за да не гледа локвата кръв, която се образуваше под главата на убития. Опита се да я успокои, да надвика воя на алармата и да ѝ каже, че всичко е наред, но в началото не се получаваше. Все пак след секунди Джордан спря да трепери и се притисна за миг към него, преди да се освободи от прегръдката му.

— Ужасно рискован начин да ми спасиш живота — каза едновременно благодарна и разгневена.

— Когато натисках спусъка, бях само на три метра. Можех да го поваля от дваж по-голяма дистанция.

— Кой си ти? Сериозно. Що за геолог може да стреля така?

— Геолог, който прекарва доста време на опасни места — отвърна Мърсър. — Хайде. Сто на сто са чули изстрелите. Полицията ще щурмува сградата всеки момент. Ела.

Забързаха по коридора. През разбитите прозорци нахлуваше леденостуден вятър и нямаше начин да избегнат шуртящата от разпръсквателите вода. Кожените якета предпазваха телата им, ала водата се стичаше по лицата им и влизаше под дрехите. Мърсър реши да не казва на Джордан, че импровизираният душ е отмил част от кръвта и мозъка на нападателя, полепнали по якето ѝ.

Беше се опасявал, че ще завари кабинета на Ейб напълно изгорял и опустошен, но със задоволство установи, че обгорялата стая вероятно е била предназначена за регистратура, ако се съдеше по шкафовете с множество чекмеджета покрай стените, малката масичка и голямото отрупано с документи бюро. Сега папките бяха подгизнали от водата и залепнали една за друга. Имаше малък прекатурен от взрива диван, а от масичката пред него бяха останали само четири щръкнали метални крака. Пожарът, на който нападателят бе разчитал, така и не се бе разгорял. Дори без пръскалките на противопожарната инсталация мебелите съдържаха твърде много метал и прекалено малко дърво, за да дадат храна на пламъците.

Трите врати срещу входа бяха от масивно дърво. Едната бе затворена, а другите две бяха изтръгнати от пантите. Помещенията зад тях очевидно бяха претърсвани набързо и безкомпромисно за вещи и документи, принадлежащи на Ейб Джейкъбс. В едната стая Мърсър видя поставени в рамка на стената дипломи на името на професор Джудит Мъри. Второто помещение се оказа работен кабинет на доктор Антъни Уоц. И двете стаи бяха пострадали от взрива, с разбити прозорци, но изглежда водата бе причинила най-много щети.

Мърсър предположи, че идването им е попречило на нападателя да влезе в третия кабинет, който сигурно принадлежеше на Ейб. Вероятно нападателите бяха знаели, че кабинетът му се намира някъде на този етаж, но не бяха били сигурни за точното местоположение и беше истинска проява на лош късмет за тях, че бяха претърсили първо другите две стаи. Ала Мърсър знаеше, че късметът невинаги сочи в една посока и че съдбата покровителства не само смелите.

Сложи нов патрон в затвора на пистолета и насочи дулото над мястото, където бе монтирана солидната брава. Както и по-рано изстрелът бе истинска агония за слуха и за миг надви несекващия вой на алармите. Мърсър изрита вратата и влезе в кабинета на Ейб Джейкъбс.

Помещението бе запълнено от пода до тавана с кашони с документи и книги. Още документи бяха разпилени върху малкия диван и на пода — истинска лавина от информация и бележки. Бюрото на Ейб бе заровено под купища научни списания и тетрадки. Стар компютърен монитор заемаше единия край на бюрото, двайсетгодишно чудо на техниката, което никога нямаше да се възстанови от изкуствения дъжд от тавана.

Мърсър не знаеше какво да очаква. Вероятно някакъв ключ към случващото се. Вместо това се изправи пред планина от възможни ключове. Всяка от тези книги, бележници и тетрадки можеше да съдържа данни за това, на което се бе натъкнал Ейб и което бе станало причина да го убият. Преди да дойде Мърсър се бе опасявал, че няма да има нищо, с което да се захване след взрива. Сега обаче бе изправен пред истински склад от информация, само дето не знаеше как да се възползва от него. Дори властите да му осигуряха пълен достъп до всичко това, щяха да са му нужни седмици преглеждане, сортиране и каталогизиране на информацията в папките, кашоните и чувалите на Ейб.

Имаше само един логичен начин на действие, при положение че времето им с Джордан бе ограничено. Той сграбчи кошчето за боклуци и изсипа от него няколко литра вода. На дъното останаха смачкани хартии и една потъмняла бананова кора. Каквото и да имаше в кошчето, надеждата да му помогне да разбере над какво е работил неговият доскорошен научен ръководител бе почти нищожна.

— Да вървим — каза той.

— Кошчето? — Джордан го погледна. — Само него ли ще вземеш?

— Ако се интересуваш от стари копия на „Международния журнал по прахова металургия“, чувствай се свободна да ги прибереш. Или някое от останалите прашасали издания. — Мърсър се обърна и излезе в коридора. Беше подгизнал и трепереше от студ. Погледна през рамо. Джордан го бе последвала, с полепнала по лицето мокра коса и пребледнели устни. В главата му изплува фразата „мокра кокошка“. Досети се обаче, че той едва ли изглежда по-добре.

Вместо да се върнат към атриума продължиха навътре в сградата. Мърсър отдели една минута, за да скрие пистолета над панелите на тавана при последната стая. Освен това изпразни кошчето и прибра смачканите хартийки — без банановата кора — под якето си. После с Джордан се спуснаха по пожарната стълба на първия етаж и излязоха през аварийния изход в хаоса на студентското градче.

— Дръж ръцете си вдигнати и куцай, сякаш си си ударила крака — предупреди я Мърсър, когато тръгнаха към паркинга.

— Какво? Защо?

— За да не ни застреля полицията и за да се измъкнем оттук преди някой да ни е заподозрял във връзка с всичко това.

— Но ние не сме направили нищо нередно — възрази Джордан. А после гласът ѝ потрепери и тя добави: — Ох, мамка му! Олеле!

— Какво има? — попита я загрижено Мърсър, обърна се и видя, че очите ѝ са разширени от болка и объркване. Беше се опитала да вдигне ръце, но не можеше да повдигне лявата над рамото.

— Не зная. Нещо с ръката ми. Направо ще умра от болки.

Той се огледа. На паркинга по-нататък полицейските коли бяха блокирали достъпа до научния център, а зад кордона вече се подреждаха линейки, за да приемат жертвите. Една полицайка ги забеляза и им замаха с ръка. Партньорът ѝ държеше насочена към сградата пушка.

Мърсър прегледа за миг ръката на Джордан. Не виждаше никакви външни следи от нараняване. Аленото ѝ кожено яке не бе разкъсано от куршуми, под него също нямаше кръв. Предположи, че си е навехнала ръката, когато я бе съборил на стълбите, и че в най-лошия случай има счупена ключица. Нито едно от тези състояния не заплашваше живота ѝ.

— Не обръщай внимание засега — посъветва я той. — Зная, че те боли, но трябва час по-скоро да се измъкнем оттук, иначе може да ни задържат поне няколко дни. Ясно?

Тя прехапа устна, жест, който според Мърсър бе неустоим при всяка жена. Очите ѝ се насълзиха, но въпреки това кимна храбро. С понижаването на нивото на адреналина в кръвта ѝ болката щеше да се усилва.

Тръгнаха отново и Мърсър започна да куца, докато заобикаляха сградата на научния център и доближаваха паркинга.

— Побързайте — подкани ги полицайката, когато я наближиха. Очите ѝ бяха скрити зад огледални очила, косата ѝ — прибрана под шапката. Тя им махна към скупчените отзад коли.

— Ударих си коляното — оплака се Мърсър, когато се озоваха на сигурно място зад патрулката.

— Какво стана? — попита го полицайката, без да обръща внимание на оплакването му.

— Не зная. — Мърсър говореше припряно и изплашено, с изтънял глас на човек, който едва си сдържа нервите. — Бяхме на втория етаж. Чухме нещо долу, после силна експлозия. Трябваше да претичаме покрай помещението, където беше взривът, и докато минавахме, отвътре проехтяха изстрели. Поне така ми се стори, защото бяха някак си… приглушени. После имаше два силни трясъка. Бум и след малко пак бум. Тогава вече бяхме на стълбището. Там паднах и си ударих коляното. Съборих и Джордан. Тя казва, че я боли рамото. — Обърна се към нея. — Ужасно съжалявам, Джорд.

— Поне вече сме в безопасност — отвърна тя и го погали по рамото, сякаш за да го успокои. — Това е най-важното.

— Видяхте ли някой или нещо? — попита полицайката. Оглеждаше втренчено Мърсър, сякаш е заподозрян. Той уж случайно разкопча якето си, за да ѝ покаже, че издутината под него не е от оръжие, а от документите, които бе събрал в кошчето на Ейб.

— Не. Нищо. — Направи се, че едва сега е забелязал колко са измокрени документите. — Божичко! Тези ми трябваха!

— Моля ви, сър, съсредоточете се — каза полицайката.

— Ох, ужасно ме боли ръката — обади се и Джордан и потърка с театрален жест лакътя си.

— След малко ще се погрижим за вас — увери я полицайката и пак насочи вниманието си към Мърсър. — Сигурен ли сте, че не видяхте нищо? Някои свидетели разказваха, че из градчето се преследвали две коли.

— О, не, нищо не видяхме — отвърна Мърсър все така загледан отчаяно в мокрите документи. — Нали ви казах, че бяхме на втория етаж. Горе настъпи суматоха, после чухме експлозията. С Джордан побягнахме в обратна посока веднага щом се включи противопожарната инсталация и изгаси пожара в коридора. После чухме изстрелите, а след това дойдохме тук. — Той я погледна с детска невинност.

Сега вече полицайката не гледаше с такава подозрителност този почти истеричен мъж и жената, която го галеше, за да го успокои. Вероятно вече ги беше категоризирала като невротичен гей и жена, която има много повече кураж от него.

— Сър, имате ли някакви документи?

— Горе в куфарчето — отвърна без колебание Мърсър.

Жената понечи да зададе следващия въпрос, но радиостанцията ѝ изпука. Тя изслуша кодовото запитване, което произнесоха от другата страна, и заговори в микрофона на рамото си:

— Не, нищо засега. От сградата излизат само студенти и преподаватели. — Отново се заслуша. — Прието. — Махна с ръка на Мърсър и Джордан. — Вървете отзад при пожарните. Там има линейки, които ще ви откарат в Презвитерианската болница, ако сте пострадали сериозно.

— Благодаря ви — отвърна Джордан, преметна здравата си ръка през раменете на Мърсър, притисна се към него и го поведе зад полицейската барикада.

— Не се съмнявай, че ще получиш Оскар — прошепна ѝ Мърсър, докато се отдалечаваха от сградата на научния център.

— Играла съм мисис Хигинс в колежа — отвърна тя.

— Кой?

— „Моята прекрасна лейди“. Мисис Хигинс. Майката на Хенри Хигинс. — След като видя, че обясненията ѝ нямат успех, тя се отказа. — Но и ти не се справи зле.

— Опитах се да подражавам на Харви Уейнстейн от „Денят на независимостта“.

— Харви Фирстейн — поправи го Джордан. Лицето ѝ бе пребледняло, но не от студа. Придържаше наранената си ръка и присвиваше устни. — Уейнстейн е филмов продуцент.

— Ще трябва да приема твърдението ти на доверие.

Докато стигнат редицата пожарни коли и линейки, Мърсър бе престанал да куца, за да не привлича внимание. Джордан се беше опряла на него и дори той трябваше да признае, че студът прониква до мозъка на костите му. Трябваха им сухи дрехи.

Двама парамедици ги видяха да се приближават и изтичаха насреща с одеяла в ръце, готови да ги загърнат.

— Добре ли сте? — попита единият. Беше нисък, със смешни мустачки, ала лицето му изглеждаше загрижено.

— Ударих си коляното — отново заговори припряно Мърсър, — но иначе ми няма нищо. Джордан пострада повече. Боли я рамото. Не зная защо.

Като чуха това, двамата парамедици забравиха за Мърсър и натикаха Джордан през отворената врата на линейката, където от вентилаторите духаше толкова топъл въздух, че беше почти като видима въздушна завеса. Настаниха я на носилката, разкопчаха ѝ якето и се заеха да преглеждат раменната става; разпитваха я къде и кога я боли и колко е силна болката. Докато се занимаваха с нея, Мърсър намери в едно от чекмеджетата панталони и туники. Никой не му обръщаше внимание и той приседна на прага и си свали ботушите и джинсите. Дори изложена на открития въздух кожата му чувстваше повече топлина, отколкото през мокрите джинси. Той нахлузи два чифта памучни панталони и пристегна връзките на пояса. Използва няколко хирургични компреса, за да си направи партенки, с които смени мокрите чорапи. След това си свали пуловера и навлече суха топла туника. Едва сега се почувства по-добре. Използва найлоновата торба на дрехите, за да прибере хартийките, които бе взел от кошчето на Ейб, и я натика в джоба на джинсите си.

После се върна при парамедиците, които все още се занимаваха с Джордан.

— Каква е присъдата?

— Ще можем да я потвърдим, ако ни позволи да ѝ срежем якето — каза мустакатият парамедик, — но мисля, че ѝ е счупена ключицата.

— Значи в болница? — Мърсър повдигна вежди.

— Да.

— Чуйте, момчета — заговори с ведър глас Джордан, — не се съмнявам, че е счупена, но не искам да губя повече от скъпоценното ви време.

И незабелязано намигна на Мърсър. Той почти беше готов да я целуне. Джордан усещаше интуитивно, че не бива да ги откарват в болницата, където със сигурност щяха да въведат имената им в болничната система.

Междувременно тя продължи:

— Навярно има доста ранени студенти от експлозията, а и нападателите са някъде наоколо. Не искам да съм отговорна, ако някой ранен полицай или тежко пострадал студент не стигне навреме до болницата, защото съм заела линейката.

Мъжете очевидно бяха разкъсани между желанието да помогнат на тази привлекателна, но все пак леко пострадала жена и възможността да спасят нечий застрашен живот. В края на краищата победи професионализмът и желанието да станат част от нечие драматично спасяване. Двамата се спогледаха и мустакатият каза:

— Ако ни обещаете да идете направо в болницата. — Погледна Мърсър. — Имате ли кола?

— На две минути оттук — увери го Мърсър, без да обяснява, че в момента е затънала в езерото и ченгетата вероятно я оглеждат с подозрение.

— Добре. Знаете ли къде е Презвитерианската болница?

— Роден съм в нея — излъга Мърсър.

Парамедикът кимна.

— Откарайте я право там. Ако си мисли, че сега изпитва болка, не знае какво я чака по-късно.

Загърнаха Джордан с одеяла и ѝ помогнаха да слезе от линейката.

— Благодаря — каза тя. — Вие сте чудесни хора.

— Само полека оттук нататък.

Тя ги възнагради с още една усмивка и Мърсър я поведе настрана. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Джордан каза:

— Нямаме кола и ти не знаеш къде е болницата. Дотук играх с теб, но не се шегувам, като казах, че ръката ужасно ме боли.

— Повярвай ми — отвърна Мърсър. — Няма да се забавим и минутка.

Пред градчето вече спираха новинарски фургони, задържани единствено от втория полицейски кордон. Мърсър и Джордан го преодоляха, без да ги разпитват, и скоро се озоваха на паркинга, където сновяха изплашени и възбудени студенти. Мърсър приближи едно хлапе в паркирана кола със запален двигател. Вратата беше отворена и отвътре по радиото се чуваше гласът на репортера, който стоеше само на десетина метра встрани.

— Искаш ли да станеш герой? — попита Мърсър момчето.

То вдигна озадачено глава.

— Какво?

— Току-що откараха една наша приятелка в болницата, но не ни позволиха да се качим в линейката. Ще ни откараш ли там?

— Къде я откараха? В Презвитерианската? — попита хлапето. Беше гладко избръснато и носеше скъпо яке, макар че джинсите му бяха покрити с кръпки. Мърсър предположи, че якето е коледният му подарък. Последният модел БМВ вероятно също бе подарък от мама.

Мърсър поклати глава.

— Не, споменаха друго име. Съжалявам, но не съм оттук.

— Презвитерианската е най-близо, но може и да е „Сейнт Агнес“, тя е на десетина мили по-нататък.

— Да! — възкликна Мърсър. — „Сейнт Агнес“! Там я откараха. Парамедиците споменаха, че там имало ортопед специалист.

— Моля ви — добави Джордан и погледна момчето мило.

Всяко хлапе би потънало в тези влажни черни очи.

— Разбира се — каза момчето. — Само секунда да почистя. — Събра смачканите опаковки от сандвичи и празните бутилки и ги хвърли в багажника. Мърсър помогна на Джордан да се настани на предната седалка и ѝ сложи предпазния колан; обясни на хлапето, което се казваше Алекс, че е пострадала, докато е бягала с тълпата от сградата.

Миг по-късно напуснаха колежа през централния портал и само след половин час Джордан обясняваше на спешния доктор в „Сейнт Агнес“, че се е подхлъзнала на лед пред къщата и смята, че си е счупила ръката. Когато изплува темата за нападението в колежа, двамата заявиха, че дори не са чували. След два часа Мърсър качи Джордан, с превързана ръка, в току-що наетия от „Херц“ джип, който бе поискал да му доставят на паркинга пред болницата.

Джордан бе натъпкана с твърде много болкоуспокояващи, за да му отговори. Мърсър я остави да спи и потегли към своя дом близо до Вашингтон.

Не се съмняваше, че рано или късно от ФБР ще попаднат на следите му, след като направят връзка между паралелните атаки и регистрацията на предишния джип, който бе наел, а после изоставил в езерото на студентското градче. Ето защо позвъни на един стар приятел с надеждата да избегне излишно навестяване на централата на ФБР. Една от любимите му философски сентенции бе, че е по-добре да поемеш инициативата, отколкото да реагираш, когато нещата се случат. Досега му бе служила добре.