Алексис Зорбас

IX

Дните ставаха все по-къси, светлината бързо си отиваше, свиваше се сърцето на човека в края на следобеда. Възвърна се първобитният ужас на прадедите ни, които гледали през зимните месеци как слънцето все по-рано гасне. „Утре ще угасне вече съвсем“ — казвали си те отчаяни и бодърствували с тревога в душата цяла нощ по хълмовете — ще се покаже ли, няма ли да се покаже? — и треперели.

Зорбас изживяваше тази тревога по-дълбоко и по-първично от мен. За да се отърве от нея, той излизаше от галериите, които беше прокопал под земята, едва когато звездите светваха на небето.

Беше попаднал на хубав лигнитен пласт с малко пепел, с малка влажност, с много калории и беше доволен. Защото мигновено превъплътяваше печалбата: превръщаше я в пътешествия, жени и нови приключения. Беше нетърпелив да спечели много, да натрупа много пера — точно така, пера, наричаше той парите — и да литне. И затова не спеше по цели нощи и правеше своите опити с микроскопичната си въжена линия — за да намери точния наклон, та трупите да се спускат полекичка, полекичка, както казваше той, сякаш ги носят ангели.

Веднъж взе голям лист хартия и разноцветни моливи и нарисува хълма, гората, въжената линия, трупите, които се спускат, закачени на теленото въже, и всяко дърво имаше от двете си страни по едно голямо небесносиньо крило. А в извитото заливче нарисува черни параходи със зелени моряци, като папагалчета, и мауни, които пренасяха жълти трупи. А на четирите ъгли постави четири калугери, из чиито уста изскачаха розови ленти с черни главни букви: „Велик си, господи, чудни са делата ти!“

Напоследък Зорбас наклаждаше на бърза ръка огън, сготвяше, нахранваше се и току изчезваше по пътя за селото. След известно време се завръщаше навъсен.

— Къде обикаляш пак, Зорбас? — питах го аз.

— Зарежи я, началство — отвръщаше той и заговаряше за друго.

Една вечер, след като се върна, той се приближи към мен и ме запита разтревожено:

— Има ли, или няма бог? Какво ще кажеш и твоя милост, а, началство? И ако има — всичко става! — как си го представяш?

Повдигнах рамене, не отговорих.

— Аз, не ми се смей, началство, си представям бога досущ приличен на мен. Само че по-висок, по-силен, по-луда глава; и безсмъртен. Седи си удобно на меки овчи кожи, а бараката му е небето. Не от газени тенекии, като нашата, ами от облаци. В дясната си ръка държи не сабя, нито теглилка — тези инструменти са за убийците и бакалите, — бог държи една голяма гъба, напоена с вода като дъждовен облак. От дясната му страна — раят, от лявата му — адът. Пристига горката душа, гола-голеничка, защото няма вече тяло, и зъзне. Господ я поглежда и се смее под мустак, но се преструва на страшен. „Ела тук — казва й той и нарочно си прави гласа по-дебел, — ела тук проклетнице!“ И почва разпита. Пада душата в нозете на господа. „Аман! — вика му тя. — Прости ми!“ И хайде — захваща да разправя един след друг греховете си. Разправя, разправя — край нямат! И на господа му дотяга, започва да се прозява. „Млъкни вече! — вика й той. — Проглуши ми ушите!“ И шляп! — с един замах на гъбата изтрива всичките й грехове. „Пръждосвай се в рая! — казва й той. — Петре, тури и тая нещастница вътре!“

Защото, трябва да знаеш, началство, бог е голям благородник и именно това ще рече благородство — да прощаваш!

Нея вечер, помня, когато Зорбас ми разправяше тези неща, аз се разсмях; но оттогава това божие „благородство“ приемаше плът и връзваше плод вътре в мен, състрадателно, щедро и всемогъщо.

Една друга вечер, когато валеше и ние се бяхме сврели в бараката си и пак печахме кестени на мангала, Зорбас вдигна очи и ме гледа доста време, сякаш искаше да проумее някаква голяма загадка. Най-сетне не изтрая.

— Иска ми се да знам, началство — рече ми той, — какво, по дяволите, намираш в мен, та не ме хванеш за яката да ме изхвърлиш навън! Казвал съм ти, че ми викат и Пероноспора, защото, където отида, всичко правя на пух и прах… По дяволите ще отиде и твоята работа — изхвърли ме навън, ти казвам!

— Харесваш ми — отвърнах, — не питай повече.

— Ами че не разбираш ли бе, началство, че пипката ми не сече както трябва? Може би сече повече, може би по-малко, да пукна, ако знам! Но както трябва, не сече, сигурен съм. На, слушай, за да разбереш: от много дни и нощи вече вдовицата не ми дава покой. Не за мен, не, на, кълна ти се, аз — да я вземат дяволите! — си го знам с положителност, че няма да я пипна никога, не е тя за моите зъби… Но пък и не искам други да я изтърват! Не искам да спи самичка. Несправедливо нещо е това, началство, сърцето ми не може да го понесе. И обикалям нощно време около градината й — затова се губя и ти все ме питаш къде отивам. Знаеш ли защо? За да видя дали някой отива да спи с нея, та да се успокоя.

Засмях се.

— Не се смей, началство! Ако някоя жена спи самичка, всички ние, мъжете, сме виновни за това. Всички ще трябва един ден да дадем сметка пред божия съд. Господ прощава всички грехове, нали казахме, държи гъба; този грях обаче не прощава. Тежко и горко на онзи мъж, началство, който е могъл да спи с някоя жена и не го е сторил; тежко и горко на онази жена, която е могла да спи с някой мъж и не го е сторила. Спомни си какво ми каза ходжата.

Той замълча за малко и неочаквано попита:

— Може ли човек, след като умре, да се роди отново?

— Не вярвам, Зорбас.

— И аз не вярвам. Но ако можеше, тогава тези хора, за които става дума, тези, дето са отказали да служат, дезертьорите да ги наречем, щяха да се върнат на земята знаеш ли като какви? Като мулета!

Той помълча, помисли, и изведнъж очите му блеснаха.

— Кой знае — рече той весело, — може би всички мулета, които виждаме днес по света, да са именно тези хора, серсемите, дето, докато са били живи, хем са били, хем не са били мъже, или хем са били, хем не са били жени. Затова са и станали мулета, затова са и толкова инат и ритат. Какво ще кажеш, твоя милост, а, началство?

— Че пипката ти не сече както трябва, Зорбас! — отвърнах аз, като се засмях. — Върви донеси сандура!

— Няма сандур тази вечер, началство, не ми се сърди. Говоря, говоря, приказвам глупости — знаеш ли защо? Защото имам големи грижи. Големи притеснения. Новата галерия, проклетницата, ще ми отвори работа. А твоя милост си седнал да ми разправяш за сандура…

И като каза това, Зорбас извади кестените от жарта, даде ми цяла шепа, напълни чашките с ракия.

— Бог доброто! — казах аз, като се чукнах с него.

— Бог злото! — поправи ме Зорбас. — Досега, с доброто, не сме прокопсали.

Изпи наведнъж течния огън и се изтегна на леглото си.

— Утре — рече той — трябва да имам много сили; ще трябва да се преборя с хиляди дяволи. Лека нощ!

На другия ден, рано-рано, Зорбас се завря в мината. Бяха прокарали вече новата галерия, в хубавия пласт, от тавана капеше вода, работниците газеха в кал.

Зорбас беше докарал още завчера греди, за да закрепи галерията; но беше неспокоен; гредите не бяха дебели колкото трябваше и с безпогрешния си инстинкт, който го караше да чувствува непосредствено, като свое тяло, целия този подземен лабиринт, той усещаше, че дървените подпори не бяха сигурни и чуваше, съвсем слаби още, недоловими за другите, някакви пропуквания, сякаш арматурата на тавана пъшкаше под тежестта.

И още нещо беше направило днес Зорбас по-неспокоен: тъкмо когато се канеше да се спусне в галерията, селският поп, поп Стефанос, мина, яхнал мулето си, на път за близкия женски манастир — за да причести една умираща калугерка. Зорбас, щом го видя, свари за щастие да плюе три пъти в пазвата си, преди попът да му заговори.

— Добър ден, отче! — отвърна той с половин уста на поздрава на попа.

И след малко додаде с тих глас:

— Махни се отпреде ми, сатана!17

Но той чувствуваше, че тези заклинания не бяха достатъчни, за да прогонят нещастието, и потъна навъсен в новата галерия.

Тежка миризма на лигнит и ацетилен; работниците бяха започнали още завчера да поставят гредите и да закрепват галерията.

Зорбас поздрави сухо, намръщен; запретна ръкави и започна работа.

Десетина работници копаеха пласта с кирки, въглища се сриваха в краката им, други работници ги натоварваха с лопати на малки ръчни колички и ги изнасяха навън.

Изведнъж Зорбас се спря; направи знак на работниците, наостри слух. Както конникът се слива с коня си, капитанът с кораба си, тъй и Зорбас се сля с мината — чувствуваше как галериите се разклоняваха като вени вътре в неговото тяло и това, което тъмната маса на планината не можеше да предугади, Зорбас го подушваше пръв, с някаква осъзната, човешка яснота.

И тъй, той беше наострил ушищата си, ослушваше се; тъкмо тогава пристигнах и аз. Сякаш имах някакво лошо предчувствие, сякаш някаква ръка ме беше подтикнала да дойда. Скочих от сън, облякох се, изхвръкнах навън, без да знам защо и накъде, но тялото ми без колебание се отправи към мината. И пристигнах там тъкмо когато Зорбас, неспокойно наострил уши, се ослушваше.

— Нищо… — каза той след малко. — Така ми се стори. Гледайте си работата, момчета!

Извърна се, забеляза ме, присви устни:

— Какво насам рано-рано, началство?

Приближи се до мен.

— Защо не се качиш горе да глътнеш малко въздух, началство? — пошушна ми той тихо. — Ще дойдеш друг път да се поразходиш.

— Какво има, Зорбас?

— Нищо… Тъй ми се стори. Видях един поп днеска, рано-рано, бягай оттук!

— Ако има опасност, не е ли срамота да избягам?

— Така е — отвърна Зорбас.

— Ти щеше ли да избягаш?

— Не.

— Тогава?

— С един аршин меря аз Зорбас — рече той раздразнено — и с друг — другите. Но щом си разбрал, че е срамота да избягаш, не си отивай; остани.

Взе чука, изправи се на пръсти и започна да кове с големи гвоздеи гредите на тавана. Откачих една ацетиленова лампа, започнах да снова нагоре-надолу из калта, разглеждах лигнитния пласт. Беше тъмнокафяв, лъскав; потънали огромни гори, минали милиони години, сдъвкала, смляла, преобразила беше земята децата си. Дърветата бяха станали въглища и Зорбас беше дошъл и ги бе открил.

Окачих отново лампата на мястото й, загледах как работи Зорбас. Отдаваше се цял на работата, не мислеше за нищо друго, сливаше се със земята, с кирката, с въглищата. Чукът, гвоздеите сякаш се бяха превърнали в негово тяло и то се бореше с дървото; бореше се с тавана на галерията, който се беше издул; бореше се с целия хълм и искаше да му вземе въглищата и да си отиде. Зорбас чувствуваше материята уверено и я удряше безпогрешно там, където беше най-слаба и можеше да бъде победена. И като го гледах сега такъв изцапан, целия във въглища, и как само бялото на очите му проблясваше, струваше ми се, че се е камуфлирал като въглища, че се е превърнал на въглища, за да може по-лесно да се приближи до противника и да превземе крепостта му.

— Карай, Зорбас! — извиках неволно аз.

Но той не се и извърна дори. Къде ще ти седне сега да подхваща разговор с едно „незряло месо“, което вместо кирка държи в ръка едно моливче! Имаше работа, не благоволяваше да заговори. „Не ми говори, когато работя — каза ми една вечер той. — Може да се счупя!“ — „Да се счупиш ли, Зорбас? Защо!“ — „Пак питаш защо! Като малко дете! Как да ти го обясня! Погълнат съм от работата, изпънат от глава до пети, право срещу камъка или въглищата, с които се боря, или пък със сандура. И ако ме побутнеш неочаквано, ако ми заговориш и ме накараш да се обърна, може и да се счупя. Но къде ще ми разбереш ти тези неща!“

Погледнах часовника, наближаваше десет.

— Време е да закусите, момчета — казах аз. — Часът мина.

Работниците на драго сърце захвърлиха в ъгъла сечивата си, избърсаха потта си и се готвеха да излязат от галерията. Зорбас, погълнат от работата си, не беше чул нищо. Но дори и да чуеше, пак нямаше да прекъсне работата.

— Чакайте — казах аз на работниците — да ви дам по една цигара.

Затършувах из джобовете за цигарите си; наоколо работниците чакаха.

Внезапно Зорбас подскочи; прилепи ухо към стената на галерията; под светлината на ацетилена забелязах, че устата му беше отворена като от гърч.

— Какво ти стана, Зорбас? — извиках аз.

Но в този миг целият таван на галерията потрепери.

— Бягайте! — извика Зорбас прегракнало. — Бягайте!

Втурнахме се към изхода, но още преди да стигнем до първите подпори, второ изпращяване се разнесе над главите ни, по-силно. В този миг Зорбас повдигна една голяма греда, за да подсили и подпре една част от конструкцията, която беше поддала; ако успееше, може би таванът щеше да се задържи още няколко секунди и ние щяхме да сварим да се измъкнем.

— Бягайте! — извика сега глухо Зорбас, сякаш гласът му излизаше из недрата на земята.

Всички, подтикнати от онова малодушие, което ни обхваща в критични мигове, изхвръкнахме навън, без да помислим за Зорбас.

— Зорбас! — извиках аз. — Зорбас!

Стори ми се, че извиках, но сетне разбрах, че от гърлото ми не бе излязъл никакъв глас; страхът беше задавил гласа ми.

Засрамих се. Пристъпих още една крачка обратно, протегнах ръце. Зорбас тъкмо беше закрепил дебелата подпора; той отскочи бързо встрани и се спусна да тича. В бързината си налетя в полумрака право върху мен. Неволно ние се прегърнахме.

— Друм! — изръмжа той със задавен глас. — Друм!

Затичахме, излязохме на светло; работниците, струпани пред входа, се ослушваха мълчаливи, прежълтели.

Разнесе се трето изпращяване, още по-силно, като че ли ствол на дърво се беше пречупил на две. И изведнъж прокънтя някакъв глух рев, като тътен на гръм, хълмът се разтресе — галерията рухна.

— Боже господи! — промълвиха работниците и се прекръстиха.

— Вътре ли оставихте кирките? — извика ядосано Зорбас.

Работниците мълчаха.

— Защо не ги взехте? — отново извика той сърдито. — Напълнихте гащите, юначаги! Язък за инструментите!

— Кирките ли ще гледаме сега, Зорбас! — намесих се аз. — Да сме благодарни, че не е пострадал нито един човек. Да си жив и здрав, Зорбас, всички ние на теб дължим живота си.

— Гладен съм! — рече Зорбас. — Отвори ми се апетит.

Взе вързопчето със закуската, което беше сложил върху един камък, разтвори го, извади хляб, маслини, кромид, един варен картоф, шише вино.

— Заповядайте да похапнете — каза той с пълна уста.

Ядеше лакомо, сякаш изведнъж беше изгубил много сили и сега искаше наново да налее с кръв сърцето си.

Ядеше приведен, мълчаливо; взе шишето, надигна го, заклокочи виното в пресъхналото му гърло.

Работниците също се посъвзеха, разтвориха шарените торби и започнаха да ядат. Бяха седнали всички с кръстосани крака около Зорбас, дъвчеха и го гледаха. Искаше им се да се хвърлят в нозете му, да му целунат ръцете, но знаеха, че е чудак и никой не смееше да почне пръв.

Най-сетне Михелис, най-възрастният от всички, с дебели прошарени мустаци, се реши.

— Ако не беше ти, кир Алексис — рече той, — децата ни щяха да останат сираци.

— Млък! — изръмжа Зорбас с претъпкана уста и повече никой не посмя да се обади.