Алексис Зорбас

XXVI

Всичко свърши. Зорбас събра стоманеното въже, инструментите, вагонетките, железните части, дървения строителен материал, натрупа ги на брега и зачака гемията, на която щеше да ги натовари.

— Подарявам ти ги, Зорбас — казах. — Твои са. Добри печалби!

Зорбас стисна гърлото си, сякаш искаше да задържи някакво изхлипване.

— Разделяме ли се? — прошепна той. — Къде ще отидеш, началство?

— Заминавам за чужбина; много хартия има да яде още козата, дето е вътре в мен.

— Не ти ли дойде още акълът, началство?

— Дойде ми, Зорбас, ти да си жив и здрав; ала аз следвам тъкмо твоя път; ще направя с книгите това, което си направил и ти с черешите; ще се наям с толкова много хартия, че ще ми се догади, ще повърна и ще се отърва.

— Ами какво ще стане с мен без твоята дружба, началство?

— Не тъжи, Зорбас, ще се срещнем отново и ще превърнем в дело — кой знае, велика е силата човешка! — нашия голям план: да изградим манастир, такъв, какъвто ние го искаме, без бог, без дявол, със свободни хора, и ще седиш ти, Зорбас, на вратата, с ключовете в ръка, като свети Петър, и ще отваряш и затваряш…

Зорбас, седнал на земята, опрял гръб на бараката, току пълнеше и изпразваше чашата си, пиеше и мълчеше.

Беше се мръкнало, бяхме се нахранили и сега водехме последния си разговор, като си посръбвахме от време на време; на другия ден щяхме да се разделим — аз щях да замина за Кастро.

— Да… да… — казваше Зорбас, подръпваше мустаците си и пиеше на голо.

Лятното небе беше пълно със звезди; нощта над нас искреше; сърцето вътре в гърдите ни искаше да зареве, но се сдържаше.

„Прости се, сбогувай се завинаги — мислех си аз, — погледни го добре, никога вече очите ти няма да видят Зорбас!“

Понечих да се хвърля в старческите прегръдки и да почна да плача, но ме досрамя; опитах се да се засмея, за да прикрия вълнението си, но не можах; гърлото ми беше свито.

Гледах как Зорбас изправя тънкия си кокалест врат и пие мълчаливо; гледах го и си мислех каква наистина изумителна загадка е този живот и как хората се срещат и се разделят като есенни листа, отнесени от вихъра; и как напразно се мъчиш да сграбчиш и задържиш с погледа си лицето, тялото, движенията на любимия ти човек — и въпреки това след няколко години няма да можеш вече да си спомниш дали очите му са били сини или черни…

„От твърд бронз — виках аз в себе си, — от стомана би трябвало да бъде направена душата на човека, а не от въздух!“

Зорбас пиеше, държеше едрата си глава изправена, неподвижна. Струваше ти се, че се ослушва в нощта в нечии приближаващи се стъпки или в нечии отдалечаващи се стъпки, които се чуваха само вътре в него, дълбоко в душата му…

— Какво мислиш, Зорбас?

— Какво искаш да мисля, началство? Нищо. Нищо, ти казвам! Нищо не мисля.

И след малко, като наля чашата си:

— За твое здраве, началство!

Чукнахме се. И двамата разбирахме, че не би могла да продължи много една такава мъка. Трябваше или да се разплачем, или да го ударим на хоро и да се напием до смърт.

— Посвири, Зорбас! — предложих аз.

— Сандурът, нали вече казахме, началство, сандурът иска весело сърце. Ще посвиря след един месец, след два месеца, след две години, знам ли и аз? И ще запея тогава как се разделят двама души завинаги.

— Завинаги! — извиках аз изплашено.

Повтарях в себе си тази страшна безвъзвратна дума, но нямах смелост да я чуя изречена; изплаших се.

— Завинаги! — каза отново Зорбас, като преглътна мъчително. — Завинаги! Тези работи, дето ми ги разправяш, че пак ще се срещнем, че ще изградим манастир — това са утешения за болния, докато бере душа… Не ги приемам! Не ги ща! Какво? Женички ли сме, та да търсим утешения? Не щем утешения! Да, завинаги!

— Може и да остана… — казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!

Зорбас поклати глава.

— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…

— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.

— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

Замълча; наля си да пие, но се отказа.

— Прощавай, началство, аз съм селянин човек; думите се лепят по зъбите ми, както калта по краката; не мога да ги усуквам и да майсторя вежливости, не мога; ама ти разбираш.

Изпразни чашата си, погледна ме.

— Разбираш! — извика той, сякаш го обхвана внезапно гняв. — Разбираш и това ще ти изяде главата! Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив. Какво ти липсва? Млад си, пари имаш, ум имаш, здрав си, добър човек си, нищо не ти липсва. Нищо не ти липсва, дявол да го вземе! Само едно; казахме — лудата глава. А щом тя ти липсва, началство…

Поклати едрата си глава, отново замълча.

Едва не избухнах в плач; всичко, каквото казваше Зорбас, беше истина… Когато бях дете — велики стремежи, свръхчовешки копнежи, седях сам и въздишах, защото светът не можеше да ме побере.

А после, полека-лека, с времето, ставах все по-благоразумен; поставях граници, отделях силното от слабото, човешкото от божественото, държах здраво хвърчилото си да не избяга.

Една едра звезда проряза небето и изчезна; Зорбас подскочи, изблещи очи и я загледа изплашено, сякаш виждаше за първи път падаща звезда.

— Видя ли звездата? — каза ми той.

— Да.

Замълчахме.

И изведнъж Зорбас изпъна високо тънката си кокалеста шия, изду гърди и проточи див, безнадежден вик. И неочаквано страшният вик се превърна в турски думи и из глъбините на Зорбас се издигна стар, монотонен напев, изпълнен със страст и мъка, и самота. Разкъса се сърцето на земята, разля се сладостната ориенталска отрова, разкапаха се в мен всичките фибри, които ме свързваха с добродетелта и надеждата:

Пустиня, ситен безкраен пясък, трепти розов, син, жълт въздухът, слепоочията се отпускат, надава проточен, безумен вик душата и се радва, че никакъв вик не й отговаря. Пустош… пустош… И неочаквано очите ми се наляха със сълзи:

Зорбас млъкна; избърса рязко с пръст потта от челото си и я изтръска на земята. Наведе се и се загледа в пръстта.

— Каква е тази песен, Зорбас? — запитах след продължително мълчание.

— На камиларя. Тази песен пее камиларят в пустинята. От много години не съм се сещал за нея и не съм я пял. И сега…

Гласът му беше сух, свито беше гърлото му.

— Началство — каза, — време е да си легнеш. Утре ще станеш на разсъмване, за да отидеш в Кастро да хванеш парахода. Лека нощ!

— Не ми се спи — отвърнах. — Ще постоя още. Това е последната вечер, която прекарваме заедно.

— Ами че тъкмо затова трябва да свършим бързо — извика Зорбас и захлупи празната си чаша — знак, че не искаше да пие повече. — На, ей така, както истинските мъже изведнъж зарязват цигарите, виното, комара; юнашки.

Баща ми, трябва да знаеш, беше юнак и половина; не ме гледай мен, аз съм само един пръдльо, и на малкия му пръст не мога да се хвана. Той беше от старите гърци, дето се казва; като се ръкуваше с човек, пръстите му строшаваше. Аз мога да говоря понякога кротко, като човек; ала баща ми мучеше, цвилеше и пееше; рядко от устата му излизаше свястна човешка дума.

Той, значи, имаше всички страсти; но скъса с всички, като с нож. Пушеше като комин; една сутрин станал, отишъл на нивата да оре, стигнал, опрял се на оградата, пъхнал трескаво ръка — какъвто страстен пушач си беше! — в пояса си да извади кесията за тютюн, та да си свие една цигара, преди да почне работа. Измъкнал кесията — празна, ни щипка; забравил бил да я напълни в къщи.

Позеленял от яд, изревал; и изведнаж, с един скок се обърнал и почнал да тича към селото; завладяла го била, видиш ли, страстта. Но неочаквано, както си тичал — човекът, ти казвам, е загадка! — спрял се, засрамил се, измъкнал кесията за тютюн, разкъсал я на парчета със зъби и я стъпкал като бесен.

— Мръсница! Мръсница! — ревял той. — Курва такава!

И от този ден нататък, през целия си живот, цигара не сложи в устата.

Така правят юнаците, началство! Лека нощ!

Стана, прекрачи бързо крайбрежните камъчета, не се и извърна дори, стигна до самото море и после изчезна в мрака.

Не го видях повече. Преди още да пропеят петлите, мулетарят дойде, яхнах мулето и заминах. Подозирам, но може и да греша, че се бе скрил някъде сутринта, за да ме види; но не изтича да си кажем обичайните думи при раздяла, да се просълзим, да размахаме ръце и кърпички, да разменим клетви.

Раздялата стана изведнаж, като с нож.

В Кастро получих телеграма; взех я, гледах я дълго време, ръката ми трепереше. Знаех с положителност какво гласеше; гледах с ужасяваща увереност колко думи има, колко букви.

Обзе ме желание да я накъсам; защо да я чета, щом като знам? Ала все още нямаме, уви, доверие в душата си; разумът, това търговче, този галантерист, се подиграва с нея, както се подиграваме със старите врачки и баячки. Отворих телеграмата — беше от Тбилиси; за миг буквите заиграха пред очите ми, не различавах нищо; но постепенно буквите застанаха отново неподвижно, прочетох:

Изминаха пет години, големи години, страшни, през които времето ускори своя ход, географските граници заиграха хоро, разтягаха се, свиваха се като фисхармоники държавите. По едно време Зорбас и аз се изгубихме сред вихъра, между нас застанаха глад и ужаси. Понякога през първите три години получавах по някоя кратка пощенска картичка от него.

Веднаж от Света гора получих картичка с лика на Богородица Пазителка на Вратата, с големи печални очи и твърда, волева челюст; и ми пишеше с тежкото си дебело перо, което разкъсваше хартията: „Тук работите не вървят, началство; тук калугерите подковават и бълхите; ще се махна!“ А след няколко дни — друга картичка: „Не мога да обикалям повече манастирите с папагала в ръка като някакъв панаирджийски късметчия; и затова го подарих и аз на един мераклия калугер; той има един кос, който пее, проклетникът му неден — да ти вземе акъла просто! — като същински псалт «Господи помилуй». Ще научи, значи, и горкия папагал да пее псалми. Ех, какви неща е видял, мръсникът му с мръсник, през живота си, а сега… И поп ли стана, папагале? Дотам ме докара орисията! Целувам те приятелски. Отец Алексиос, отшелник“

Изминаха се шест-седем месеца; и получавам от Румъния картичка с изобразена на нея една пълна разгърдена жена: „Жив съм още, ям мамалига, пия бира, работя при петролните сонди, мазен съм като бакалски плъх. Ала тук човек намира всичко, що му душа сака. Същински рай за такива стари грешници като мен; разбираш ме, началство: широк живот — тесни гащи. Целувам те приятелски. Алексис Зорбеску — бакалски плъх“.

Изминаха се още две години и един ден получавам нова картичка, от Сърбия този път: „Жив съм още, тук е дяволски студено, принудих се тогава да се оженя; погледни отзад, за да видиш мутричката й — парче и половина. Коремът й е малко издут, защото ми готви вече едно Зорбасченце. А аз съм облякъл костюма, който ти ми подари; а пък венчалната халка, която виждаш на ръката ми, е на горката Бубулина — господ светица да я направи (всичко става!). Тази я казват Люба. Палтото, което нося, с яка от лисича кожа, е прикя на жена ми; донесе ми и една свиня със седем прасенца съвсем особен сой. И две деца от първия си мъж; вдовица е, видиш ли. Открих на една планина, тук наблизо, магнезит; омотах пак един капиталист, карам я като бей. Целувам те приятелски. Алексис Зорбич, бивш вдовец“.

На лицето на картичката имаше снимка на Зорбас — охранен, облечен като жених, с кожен калпак, с контешко бастунче и с дълго, съвсем ново палто. И увиснала на ръката му, една хубава славянка на около 25 години, цяла дива кобилка, с широки бедра, кокетка, с високи ботуши, с разкошна гръд. И отдолу — едрите, изсечени като с тесла букви на Зорбас: „Аз, Зорбас, и безкрайното дело — жената; сега се казва Люба.“

През всички тези години обикалях из чужбина. Имах си и аз своето безкрайно дело; но то нямаше нито разкошна гръд, нито палто да ми даде, нито прасета. И един ден в Берлин получих телеграмата, за която споменах в началото: „Открих великолепен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.

Нямах, казахме, куража да зарежа всичко и да извърша и аз веднъж в живота си една смела абсурдна постъпка; и получих писъмцето, което преписах в началото и където вече Зорбас ме счита, и с право, за загубен човек, писарушка.

Оттогава не ми писа повече; отново страшни световни събития ни разделиха, светът продължаваше да залита като ранен, като пиян, личните чувства и грижи бяха оставени настрана.

Често обаче говорех за него на приятелите си и възкресявах в себе си тази голяма душа; възхищавахме се от гордата и уверена, над всеки разум, походка на необразования човек. Духовни върхове, за които на нас ни бяха необходими цели години огромни усилия, за да ги покорим, той ги достигаше само с няколко плавни думи, и ние казвахме: „Велика душа е Зорбас“, или пък ги надминаваше и тогава казвахме: „Той е луд!“

Така течеше времето, сладостно отровено от спомените. И другата сянка, тази на приятеля ми, която беше паднала върху моя критски бряг по време на Зорбас, потискаше и тя душата ми и не ме оставяше — защото и аз не я оставях.

За тази обаче сянка не говорех на никого; това беше разговор, който скришом водех с другия бряг и чрез който се приучвах да се примиря със смъртта; това беше моят мост към Ада. И когато душата на мъртвия го преминаваше, чувствувах я изнемощяла и бледа, не можеше да говори от изтощение, нямаше сили да ми стисне ръката.

Понякога си мислех с тревога — може би приятелят ми не е успял изцяло да превърне в друга субстанция тук на земята тялото си, да преработи и укрепи душата си, та да не бъде обхваната в решителния миг от паника пред смъртта и да се разсее във въздуха. Може би, казвах си аз, го грози опасност и ще се погуби, защото не е имал време да обезсмърти това, което е могло да бъде обезсмъртено от тленния му състав.

Но неочаквано силите му нарастваха — неговите ли? Или пък аз си спомнях изведнъж за него с по-голяма обич? — и той идваше силен, подмладен и ми се струваше, че почти чувам стъпките му по стълбите.

Неотдавна бях направил сам един излет из снежните планини на Енгадин, където някога приятелят ми и аз, и една жена, която обичахме, прекарахме възвишени, възхитителни дни и нощи.

Изтегнал се бях в леглото си в същия хотел, в който бяхме отседнали и тогава. Спях; лунната светлина се лееше, през отворения прозорец навлизаха, в спящото ми съзнание, планините, заледените борове, дълбоката синя нощ.

Чувствувах в съня си неизразимо блаженство; сякаш сънят беше някакво дълбоко море, синьо и прозрачно, и аз се бях изтегнал в дълбините му, щастлив и неподвижен; и толкова голяма бе чувствителността ми, че ако някакво корабче само преминеше по повърхността на водата, на хиляди сажена над мен, щеше да разсече тялото ми.

И изведнаж една сянка падна върху ми; разбрах кой беше. И прозвуча гласът, изпълнен с укор:

— Спиш ли?

А аз отговорих също така с укор:

— Забави се; от месеци не съм чувал гласа ти… Къде ходиш?

— Аз съм винаги при теб, но ти ме забравяш. Нямам всякога сили да викам и ти искаш да ме изоставиш. Хубава е луната, хубави са отрупаните със сняг дървета, хубав е животът в горния свят, ала не ме забравяй и мен.

— Никога не те забравям, знаеш това. В първите дни заминах за чужбина, бродех из диви планини, изтощавах тялото си, не мигвах по цели нощи и плачех за теб. Съчиних и поеми, за да не се задуша от мъка; но поемите бяха жалки и не облекчиха никак мъката ми, та да си отдъхна. Едната от тях почва така:

А в друга една, също незавършена поема, ти виках:

Той се усмихна горчиво; надвеси лицето си над мен, потръпнах от ужас, когато видях бледнината му.

Гледа ме дълго време, мълчаливо, с празните си очни кухини; в тях нямаше вече очи; само две малки бучки пръст.

— Какво мислиш? — прошепнах. — Защо не говориш?

И отново прозвуча, като дълбока, далечна въздишка, гласът му:

— Ах, какво остана от една душа, за която светът беше малък! Няколко стиха от един друг, разпилени и уродливи, нито дори едно цяло четиристишие! Бродя горе по земята, спохождам любимите си същества, но сърцето им е затворено. Откъде да вляза? Как да се съживя? Като куче обикалям около заключената къща на господаря… Ах, ако можех да живея свободен, без да се залавям, като давещ се, за топлите ви, живи тела!

Сълзи бликнаха из очните му кухини, пръстта в тях се превърна в кал.

Но след малко гласът му укрепна.

— Най-голямата радост, която си ми доставил — каза той, — беше веднаж на именния ми ден, в Цюрих, помниш ли? Ти говори за мен. Помниш ли? Имаше и една друга душа с нас…

— Спомням си — отвърнах, — това беше тази, която наричахме нашата Дама…

Замълчахме. Колко века изтекоха оттогава! На празничната трапеза, докато навън валеше сняг и ние седяхме в топлата стая, три обичащи се същества, аз бях възхвалил приятеля си.

— Какво мислиш, учителю мой? — попита сянката със съвсем лека ирония.

— Много неща, всичко…

— А аз за последните ти думи; вдигна чаша и каза: „Мадам, когато Ставридакис е бил бебе, старият му дядо го слагал на едното си коляно, а на другото опирал критската си лира и свирел юнашки песни; да пием тази вечер за негово здраве: нека съдбата нареди тъй, че на коленете на бога да седи вечно!“ Господ много скоро се вслуша в молбата ти, учителю мой!

— Няма значение — казах аз, — любовта побеждава смъртта.

Той се усмихна горчиво, но не продума нищо; чувствувах как тялото му се разтапя, как опипва в тъмнината, как се превръща в ридание, въздишка и присмех…

Дни наред вкусът на смъртта се запази на устните ми; сърцето ми изпита облекчение. Смъртта навлезе в живота ми с познато, любимо лице, като приятел, дошъл да ни вземе и който седи в ъгъла и чака, докато привършим работата си, и не бърза. Духът ми се успокои, когато почувствува така близък смисъла на смъртта.

Смъртта се разлива понякога в живота ни като миризма, която замайва; особено когато си се уединил и има луна, и цари дълбока тишина, и тялото ти е току-що окъпано и леко и не се противи много на душата, и спиш. Тогава, за миг, общата стена между живота и смъртта става прозрачна и виждаш какво става отвъд, под земята.

В един такъв неосезаем миг, тук в уединението ми, Зорбас се появи в съня ми. Не си спомням никак какъв беше, какво каза, защо дойде; когато се събудих, сърцето ми биеше до пръсване; и изведнъж, без да знам защо, очите ми се наляха със сълзи.

И тогава ме завладя неудържимо желание — не желание, а нужда — да възстановя живота, който изживяхме ние двамата на онзи критски бряг, да принудя паметта си да си спомни, да събера всички пръснати разговори, викове, жестове, смеховете, плачовете, хората на Зорбас — и да ги спася.

Толкова неудържимо и внезапно беше това ми желание, че се уплаших да не би то да е знак, че някъде по света, през тези дни, Зорбас издъхва; защото почувствувах душата си толкова свързана с неговата, че смятах за невъзможно някоя от двете да умре, без другата да се разтърси и да извика от болка.

Поколебах се за миг дали да събера всички следи от Зорбас в паметта си и да ги изложа с думи. Обхвана ме някакъв детински страх; казвах си: „Ако сторя това, ще рече, че Зорбас наистина се намира в опасност; нека се противопоставя на ръката, която тласка моята ръка.“

Съпротивлявах се два дни, три дни, седмица.

Залових се с други писания, предприемах екскурзии, четях; с подобни хитрости се мъчех да измамя невидимото присъствие. Но мислите ми изцяло бяха съсредоточени, неспокойни, тежки, върху Зорбас.

Един ден седях на терасата на къщата си в Егина, край морето; беше по обяд, слънцето жареше, и аз гледах насреща голите прелестни склонове на Саламин. И изведнъж, без да съм и помислял преди за това, взех хартия, проснах се върху нажежените плочи на терасата и почнах да пиша този синаксар на Зорбас.

Пишех бързо, развълнувано, възкресявах нетърпеливо миналото, мъчех се да си припомня и да спася целия Зорбас. Сякаш върху мен щеше да падне цялата отговорност, ако той изчезнеше, и затова работех ден и нощ, за да закрепя изцяло образа му, образа на „Стареца“ ми.

Работех като магьосниците на дивите племена в Африка, които рисуват по пещерите Праотеца, когото са видели насън, и се мъчат да го нарисуват колкото е възможно по-вярно, за да може душата му да познае тялото си и да се върне отново в него.

За няколко седмици синаксарът беше завършен.

В деня, в който го завърших, отново седях, привечер, на терасата и гледах морето; поставил бях ръкописа на коленете си, готов. Каква беше тази радост, какво беше това облекчение, които изпитвах — сякаш някаква тежест се беше смъкнала от мен; бях като жена, която току-що е родила и държи новороденото в прегръдките си.

И тогава — слънцето вече залязваше — на терасата се качи Сула, едно момиченце, което ми носеше писмата от града; закръглено, босо, цялото само живот. Остави ми едно писмо и си отиде тичешком. Разбрах. Така поне ми се стори — че разбрах; защото, когато го отворих и прочетох, не скочих и не извиках, не се изненадах. Бях сигурен. Знаех, че именно в този миг, когато ще държа на коленете си завършения ръкопис и ще гледам залязващото слънце, щях да получа това писмо.

Спокойно, без да се разплача, аз го прочетох; беше от някакво село близо до Скопие, написано на развален немски език. Превеждам го изцяло: