Алексис Зорбас

XXIV

Вървяхме мълчаливо по тесните селски улички. Къщите се чернееха, потънали в мрак, някъде куче излайваше, вол изпухтяваше. Понякога до нас достигаха с повеите на вятъра, весели, шумливи, като игрив ручей, звуците на звънчетата на лирата.

Излязохме от селото, поехме към нашия бряг.

— Зорбас — казах, за да наруша тежкото мълчание, — какъв е този вятър? Южняк ли?

Но Зорбас вървеше напред, понесъл като фенер клетката с папагала, и не отвърна.

Когато стигнахме на нашия бряг, той се обърна:

— Гладен ли си, началство?

— Не, не съм гладен, Зорбас.

— Спи ли ти се?

— Не.

— И на мен не ми се спи. Да поседнем на камъчетата край брега; искам да те попитам нещо.

И двамата бяхме уморени, но не искахме да легнем да спим. Не искахме да изтървем горчилото на този ден; сънят ни се струваше като бягство в миг на опасност и ни беше срам да спим.

Седнахме досам морето; Зорбас постави клетката между коленете си и дълго време стоя така мълчалив. Едно страшно съзвездие изскочи иззад планината, многооко чудовище с извита опашка; от време на време някоя звезда се откъсваше и падаше.

Зорбас гледаше звездите със зяпнала уста, сякаш ги виждаше за първи път.

— Какво ли става там горе! — прошепна той. И най-сетне, след малко, се реши, заговори:

— Можеш ли да ми кажеш, началство — каза той и гласът му прозвуча тържествен, развълнуван, сред топлата нощ, — можеш ли да ми кажеш какво означават всички тези неща? Кой ги е направил? Защо ги е направил? И от всичко най-много това (гласът на Зорбас беше изпълнен с гняв и ужас): защо да умираме?

— Не знам, Зорбас! — отвърнах аз и се засрамих, сякаш ме питаха за най-простото нещо, за най-необходимото, и не можех да го обясня.

— Не знаеш! — възкликна той и изблещи очи.

По същия начин изблещи очи и една друга нощ, когато ме попита дали знам да играя хоро и аз му отговорих, че не знам.

Помълча малко и изведнаж избухна:

— Тогава какви са тия загубени книги, дето четеш? Защо ги четеш? Щом не казват нищо за това, какво казват?

— Казват за тревогата на човека, задето не може да отговори на това, което ти питаш, Зорбас — отвърнах.

— По дяволите тревогата им! — извика Зорбас, като тупна възмутено с крак по камъните.

Папагалът се стресна от неочакваните викове:

— Канаваро! Канаваро! — закрещя той, сякаш викаше за помощ.

— Пукни и ти! — сопна му се Зорбас и удари с юмрук по клетката.

Обърна се отново към мен:

— Аз искам да ми кажеш отде идем и къде отиваме. Твоя милост толкова години си се блъскал над мъдростите; изстискал си навярно две-три хиляди оки хартия; какъв сок изцеди?

Такава мъка звучеше в гласа на Зорбас, че дъхът ми се пресече; ех, да можех да му дам отговор!

Осъзнах дълбоко, че най-висшето нещо, което би могъл да достигне човекът, не е Познанието, нито Добродетелта, нито Добротата, нито Победата, а нещо друго, по-високо, по-героично и отчаяно: Страхът, свещеният Ужас. Какво има отвъд свещения Ужас? Умът на човека не може да отиде по-нататък.

— Не отговаряш? — произнесе Зорбас с тревога.

Опитах се да дам на другаря си да разбере какво е свещеният Ужас.

— Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество.

Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…

Спрях се. Исках да кажа: „От този миг започва Поезията“, но Зорбас нямаше да ме разбере и млъкнах.

— Какво започва? — запита той с трепет. — Защо спря?

— … започва голямата опасност, Зорбас — казах аз. — На едни им се завива свят и захващат да бълнуват, други ги обзема страх и се мъчат да намерят някакъв отговор, който да укрепи сърцето им, и казват: „Бог“; трети гледат от края на листенцето бездната, спокойно, смело, и казват: „Харесва ми.“

Зорбас мисли дълго време; мъчеше се да разбере.

— Аз — каза най-сетне той — гледам всеки миг смъртта; гледам я и не ме е страх; обаче никога, никога не казвам: „Харесва ми.“ Не, никак не ми харесва! Нали съм свободен? Не се подписвам под това!

Замълча, но след малко отново извика:

— Не, няма да протегна аз сам врата си към Смъртта, като агне, и да й кажа: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“

Мълчах; Зорбас се извърна, изгледа ме ядосан.

— Не съм ли свободен? — извика той отново.

Да казваш „Да“ на необходимостта, да превръщаш неизбежното в своя свободна воля — този е може би единственият път за човека към избавлението. Знаех това и затова мълчах.

Зорбас видя, че нямах вече какво да му кажа, вдигна клетката полека, за да не се събуди папагалът, постави я до главата си и се изтегна.

— Лека нощ, началство — каза той, — стига.

Горещ южняк духаше отдалеч, откъм Африка, и караше зеленчуците и плодовете и гърдите на Крит да зреят. Чувствувах как облъхва челото ми, устните и шията ми, и пращеше и растеше, като някакъв плод, мозъкът ми.

Не можах да заспя, не исках. Не мислех за нищо; чувствувах само в тази топла нощ, че нещо вътре в мен, някой вътре в мен, съзряваше. Виждах, изживявах ясно това изумително зрелище — как се променях. Онова, което става винаги в най-тъмните подземия на нашата душа, ставаше сега явно, открито, пред мен. Седях, притиснал крака към гърдите си, край брега на морето и наблюдавах чудото.

Звездите избледняха, небето просветля и върху светлината се очертаха, изписани с тънко перо, планините, дърветата, чайките. Разсъмваше се.

Изминаха доста дни; житата бяха узрели, свеждаха отрупана с плод глава; по маслиновите дървета щурците стържеха въздуха, блестящи насекоми бръмчаха сред жарката светлина. Морето димеше.

Зорбас, мълчалив, поемаше още от зори към планината, привършваше вече монтирането на въжената линия, забити бяха стълбовете, опънато — въжето, окачени — макарите. Той се връщаше по тъмно от работа, капнал; наклаждаше огън, сготвяше, нахранвахме се, избягвахме да събуждаме големите демони вътре в нас — любовта, смъртта, ужаса. Не отваряхме разговор нито за вдовицата, нито за мадам Ортанс, нито за бога. Мълчахме и двамата и гледахме в далечината морето.

Една сутрин станах, измих се; сякаш стана и се изми сам светът и заблестя като съвсем нов; поех по пътя за селото; вляво от мен, морето, синьо като индиго, спеше; вдясно, изправени като войска със златни копия — жита; отминах смокинята на Господарската щерка, отрупана със зелени листа и мънички смокини, закрачих бързо, без да се извърна, край градината на вдовицата, влязох в селото. Осиротяла, пуста беше вече малката странноприемница; вратите и прозорците липсваха, кучета влизаха и излизаха от двора, стаичките бяха празни и разнебитени. В стаята на мъртвата нямаше вече нито легло, нито сандък, нито стол; всичко беше разграбено и само в един ъгъл беше останал един скъсан, разкривен пантоф с червен пискюл. Предан, той все още пазеше формата на крака на господарката си; този жалък пантоф, по-състрадателен от душите на хората, не беше още забравил любимия си, многострадален крак.

Забавих се доста, а в това време Зорбас беше вече запалил огън и се канеше да готви; още щом вдигна глава и ме погледна, разбра откъде идвах; смръщи вежди. След толкова дни тази вечер той отново отключи сърцето си; заговори.

— Всяка мъка, началство — каза той, сякаш искаше да се оправдае, — разбива сърцето ми на две; но то, изпосеченото, бързо зараства и раната не личи; покрит съм със зараснали рани; затова издържам.

— Много бързо, Зорбас, забрави горката Бубулина — казах аз и гласът ми, без да ща, прозвуча рязко.

Зорбас се засегна, повиши тон.

— Нов път — извика той, — нови планове, престанах да си спомням за това, което е станало вчера, престанах да се питам какво ще стане утре; сега какво става, ей в този миг, това ме интересува. Казвам си: „Какво правиш сега, Зорбас!“ „Спя.“ „Е, поспи си тогава добре!“ „Какво правиш сега, Зорбас?“ „Работя.“ „Е, поработи си тогава добре!“ „Какво правиш сега, Зорбас?“ „Прегръщам една жена.“ „Е, прегръщай я тогава добре, Зорбас, забрави всичко, нищо друго не съществува на света, само тя и ти, карай!“

И след малко продължи:

— През живота й, на Бубулина, дето казваш, никой Канаваро не й е дал толкова радост, колкото аз, дето ме гледаш, аз дрипльото, старият Зорбас. Защо, ще речеш? Защото канаваровците я целували и в същия този миг, когато я целували, мислели за флотата си, и за Крит, и за царя си, и за нашивките си, и за жените си, а пък аз забравях всичко, всичко, и тя, мръсницата, го разбираше — и запомни това, премъдрий, за жената по-голяма радост от тази няма! Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.

Наведе се, сложи още дърва в огнището и след малко отново заговори:

— В други ден ще бъде тържественото откриване на въжената линия. Не ходя вече по земята, въздушен съм, чувствувам върху раменете си макарите!

— Помниш ли, Зорбас, каква примамка ми подхвърли в онова кафене в Пирея, за да се хвана на въдицата ти? Че си можел уж да сготвяш такива чорби, че майката да яде и на детето си дори да не дава — и се случи пък да обичам тъкмо това ядене най-много. Как разбра това?

Замълча; наостри слух.

— Знам ли и аз, началство? Ей тъй ми дойде. Като те гледах как седиш в един ъгъл на кафенето, съвсем кротко, сдържан, и зъзнеш наведен над някаква книжка със златна подвързия — не знам, казах си, че сигурно обичаш чорби. Ей тъй ми дойде, ти казвам, върви го разбери.

Замълча; наостри слух.

— Мълчи — рече той, — някой иде!

Чуха се бързи стъпки и тежко, задъхано дишане на тичащ човек; и изведнаж, сред отблясъците на пламъците, пред нас изскочи един калугер с раздрано расо, гологлав, с опърлена брада, с половин мустак. Миришеше на газ.

— Я, добре дошъл, отче Захариас! — извика Зорбас. — Я, добре дошъл, отче Йосиф! Защо си в този хал?

Калугерът се тръшна на земята, до огъня; челюстите му тракаха.

Зорбас се наведе, намигна му.

— Да — отвърна калугерът.

Зорбас подскочи зарадван.

— Да си жив, калугере! Сега вече ще отидеш в рая, няма да се отървеш; и ще носиш и една газена тенекия в ръка.

— Амин! — измърмори калугерът и се прекръсти.

— Как стана? Кога? Разправи!

— Видях Архангел Михаил, брате Канаваро, получих заповед. Слушай, да видиш: седях в готварницата и чистех зелен фасул; бях съвсем сам, вратата беше затворена, братята бяха на вечерня, навред пълна тишина. Заслушвах се в песента на птичките и ми се струваше, че са ангели. Бях спокоен, приготвил бях всичко, чаках. Бях купил една тенекия газ и я бях скрил в параклиса на гробищата, под Светата Трапеза, та да я благослови Архангел Михаил…

Чистех, значи, вчера привечер зеления фасул, мислех за рая и си казвах: „Христе боже, нека бъда удостоен и аз с царството небесно, пък ако ще вечно да чистя зарзават в готварницата на рая!“ Ей за това си мислех и сълзите ми течаха. По едно време изведнъж чувам над себе си пърхане на криле; разбрах, наведох глава. И тогава чух един глас: „Захариас, вдигни очи, не се бой!“ Ала аз треперех и паднах ничком. „Вдигни очи, Захариас!“ — чу се отново гласът. Вдигнах очи и видях: вратата се беше отворила и на прага й стоеше Архангел Михаил, такъв, какъвто е нарисуван на вратата на олтара, съвсем същия — с черни крила, с червени тузлуци, със златен шлем. Само че не държеше меч, държеше една горяща главня. „Здравей, Захариас!“ — рече ми той. „Аз съм раб божий — отвърнах аз. — Заповядай!“ — „Вземи горящата главня, бог с теб!“ Протегнах ръка, усетих, че дланта ми се опари. Ала архангелът беше изчезнал; видях само през вратата една огнена диря по небето, като при падаща звезда.

Калугерът избърса потта от лицето си; беше станал съвсем блед. Зъбите му тракаха, сякаш имаше силна треска.

— И после? — каза Зорбас. — Смелост, калугере!

— В това време братята излизаха от вечернята и влизаха в трапезарията. Игуменът, като минаваше край мен, ми тури един ритник, сякаш бях куче. Братята се разсмяха, аз — ни гък. Въздухът още миришеше на сяра от преминаването на архангела, но никой не го усети. Седнаха в трапезарията. „Захариас — вика ми домакинът, — няма ли да ядеш ти?“ Аз — ни дума. „Той се наяжда с хляба на ангелите!“ — каза Дометиос педерастът; братята отново се разсмяха. А аз станах, поех към гробищата; проснах се по очи в нозете на архангела и почувствувах, че кракът му ме притисна тежко по врата. Цели часове минаха като един миг; така навярно преминават и часовете, и вековете в рая. В полунощ — навред тишина, калугерите спяха — станах. Прекръстих се, целунах крака на архангела. „Да бъде воля твоя!“ — казах, грабнах тенекията с газ, отворих я, бях натъпкал пазвата си с парцали, излязох навън.

Беше тъмно като в рог. Луната не беше още изгряла, манастирът беше съвсем черен, като ада. Влязох в двора, изкачих се по стълбата, стигнах пред килията на игумена; залях вратата, прозорците, стените с газ, изтичах до килията на Дометиос и започнах оттам да заливам килиите и дългия пруст — както ми беше заръчал ти. След това влязох в черквата, взех една свещ, запалих я от кандилото на Христа и подпалих манастира…

Калугерът млъкна задъхан; очите му се изпълниха с пламъци.

— Слава богу! — изръмжа той, като се прекръсти. — Слава богу! Манастирът изведнаж се обви в пламъци. „В геената огнена!“ — извиках аз силно и си плюх на петите. Тичах, тичах, чувах как камбаните бият, как калугерите викат, а аз все тичах, тичах…

Съмна се. Скрих се в гората. Зъзнех. Изгря слънцето, чувах как калугерите тичаха из гората и ме търсеха; ала господ беше спуснал върху мен мъгла и те не ме виждаха. Към здрач чух отново глас: „Слез долу при морето, бягай!“ — „Архангеле, води ме!“ — извиках аз и поех отново. Не знаех къде отивам, архангелът ме водеше; ту като сияние, ту като черна птица сред дърветата, ту като пътека, която се спускаше надолу. И аз тичах, тичах подир него, с пълно доверие; и ето, велика е милостта му! — намерих те, Канаваро мой, спасих се.

Зорбас не казваше дума; но по цялото му лице се беше разляла една широка, демонична, беззвучна усмивка; ъглите на устните му достигаха чак до косматите му магарешки уши.

Яденето беше вече готово, той го свали от огъня.

— Захариас — каза Зорбас, — какво е това „хлябът на ангелите“?

— Дух — отвърна калугерът и се прекръсти.

— Дух, значи, с други думи — въздух? Не храни това, човече божи, седни да хапнеш хляб и рибена чорба и някоя мръвка, та да дойдеш на себе си; добре поработи, яж!

— Не съм гладен — отвърна калугерът.

— Не е гладен Захариас, ами Йосиф? И Йосиф ли не е гладен?

— Йосиф — каза тихо калугерът, сякаш разкриваше някаква голяма тайна, — Йосиф, прокълнатият, изгоря, слава богу!

— Изгоря! — извика със смях Зорбас. — Как? Кога? Видя ли го?

— Брате Канаваро, изгоря в същия миг, в който запалих свещта от кандилото на Христа. Видях го, с очите си го видях как излезе през устата ми като черна панделка с огнени букви; попадна в пламъка на свещта, сгърчи се като змия и стана на пепел. Олекна ми, слава богу. Струва ми се, че съм влязъл вече в рая.

Стана от мястото си край огъня, където се бе свил.

— Ще отида — каза той — да легна край морето; имам такава заповед.

Пое все покрай брега и се изгуби в нощта.

— На твоята съвест ще ти тежи, Зорбас — казах аз. — Ако го открият калугерите, загубен е.

— Няма да го открият, бъди спокоен, началство; разбирам и аз нещичко от такъв вид контрабанда. Утре рано-рано ще го обръсна, ще му дам да се облече като хората и ще го кача на кораб. Не се тревожи, началство, дребна работа е това… Хубава ли е чорбата? Яж с апетит хляба на хората и не се съкълдисвай.

Нахрани се с охота Зорбас, сръбна си, избърса мустаците си. Имаше сега кеф за разговор.

— Видя ли? — каза той. — Умря дяволът вътре в него. И сега е празен, празен е нещастникът, свърши се! И той стана вече като другите.

Помисли един миг и неочаквано запита:

— Мислиш ли, началство, че този дявол е бил…

— Сигурно — отвърнах аз. — Беше го завладяла мисълта да изгори манастира, изгори го, успокои се. Тази именно мисъл искаше да яде месо, да пие вино, да съзрее, да се превърне в действие. Другият, Захариас, нямаше нужда от месо и вино; той съзряваше чрез постене.

Зорбас прехвърли и така, и иначе това през ума си.

— Аха, струва ми се, че имаш право, началство — каза той. — Изглежда, че и аз имам вътре в себе си пет-шест демона!

— Всички имаме, Зорбас, не се плаши. И колкото повече имаме, толкова по-добре. Стига само всичките да вървят към една и съща цел по различни пътища. Тези думи развълнуваха Зорбас; подпря голямата си глава между коленете и се замисли.

— Каква цел? — запита той най-сетне, като вдигна очи.

— Знам ли и аз, Зорбас? Трудни неща ме питаш, как да ти ги кажа?

— Кажи ги просто, да ги разбера; аз досега оставях демоните си да правят свободно каквото си щат, да вървят по който път им се хареса — и затова едни ме наричат нечестен, други — честен, едни — серсемин, други — премъдър Соломон. А аз съм всичко това и още други работи — руска салата; просвети ме тогава, ако можеш. Каква цел?

— Струва ми се, Зорбас, но може и да греша, че има три вида хора: тези, които си поставят за цел да изживеят, както казват те, живота си: да хапнат, да пийнат, да полюбят, да забогатеят, да се прославят… След това идат тези, чиято цел не е собственият им живот, а животът на всички хора; те съзнават, че всички хора представляват едно цяло и се стремят да просветят, да обичат, да направят колкото се може повече добро на хората. И накрая идат онези, които си поставят за цел да изживеят живота на цялата вселена — всички, хора, животни, растения, звезди, сме едно цяло, едно и също вещество, което води една и съща страшна борба. Каква борба? Да превърне материята в дух.

Зорбас се почеса по главата.

— Дебелоглав съм — каза той, — не схващам лесно. Ех бре, началство, да можеше тези неща, дето ми ги разправяш, да ги изиграеш като хоро, да ти ги разбера!

Прехапах устни отчаян. Къде можех всички тези отчаяни размишления да ги изиграя като хоро!

— Или пък да можеше, началство, всички тези неща да ми ги разкажеш като приказка. Както правеше Хюсеин ага. Той беше един стар турчин, наш съсед; беше много стар, много беден, нямаше нито жена, нито деца, съвсем сам. Дрехите му бяха протрити, но блестяха от чистота; сам си ги переше, готвеше, миеше пода и привечер идваше в бащината ми къща и сядаше на двора заедно с баба ми и другите старици съседки и плетеше чорапи.

Та този, значи, Хюсеин ага, беше свят човек; веднаж ме сложи на коленете си, постави ръка на главата ми, сякаш ми даваше благословията си.

„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“

Слушах мълчаливо Зорбас. Да можех и аз да си отварям устата само когато отвлечената идея достигнеше най-високия си връх — когато станеше приказка! Но това само един велик поет може да го постигне или един народ, след дълги векове безмълвен труд.

Зорбас стана.

— Ще отида да видя — каза той — какво прави нашият подпалвач. Да му метна отгоре някоя черга, че ще измръзне. Ще взема и една ножица, ще потрябва.

Засмя се.

— Когато хората станат — каза той — хора като хората, този тук Захариас, дето го гледаше, началство, ще седне до самия Канарис32!

Взе една черга, взе и ножицата и пое покрай брега. Непълната луна се показа; бледа, болнава, печална светлина заля земята.

Останал сам край угасналия огън, претеглях думите на Зорбас — те бяха пълни със смисъл и с топла миризма на земя и с човешка тежест. Думите му се изкачваха дълбоко от недрата на неговото същество и още пазеха в себе си човешката топлина. Моите думи бяха книжни, слизаха от главата, едва поръсени с една капка кръв; и ако имаха някаква стойност, то тази си стойност те дължаха именно на тази капка кръв.

Бях се проснал по корем и ровех топлата пепел, когато неочаквано се появи Зорбас, с провесели ръце, объркан.

— Началство — каза той, — да не се уплашиш…

Скочих прав.

— Калугерът умря.

— Умря ли?

— Намерих го изтегнат върху една скала, осветен от луната, коленичих до него и започнах да му режа брадата и останалия мустак. Режех, режех, не мърдаше; увлякох се, отрязах му и косите до корен; изкарах може би (Половин ока вълна, направих го като яйце. По едно време като ме хвана един смях! „А бре, синьор Захариас — извиках му аз и го побутнах, — събуди се да видиш чудото на Богородицата!“ Но той не се помръдваше. Побутнах го отново — нищо! „Да не би пък да е хвърлил петалата, клетият?“ — рекох си аз. Разгърнах расото му, разкрих гърдите му, сложих ръка на сърцето му. Так? Так? Так? Нищо! Тишина. Машината не работеше вече.

Колкото повече говореше Зорбас, толкова повече му се повишаваше настроението; смъртта го беше за миг пообъркала, но бързо я беше поставил на място.

— Какво да го правим сега, началство? Аз викам да го запалим. Който газ вади, от газ умира — нали така казва Евангелието? И да видиш, расото му е като колосано от лой, сега се е напоило и с газ, ще пламне като Юда на велики четвъртък.

— Прави каквото щеш — казах аз недоволно.

Зорбас потъна в размисъл.

— Беля — каза той най-сетне, — голяма беля… Ако го запаля, расото му ще изгори като борина, но той самият е слаб, клетият, кожа и кости, няма да стане лесно на пепел; няма си, видиш ли, лой горкият, та да поддържа огъня…

Поклати глава.

— Ако съществуваше бог — каза той, — нямаше ли да предвиди всички тези работи, да го направи дебел, с много сланина, та да се отървем? Какво ще кажеш и твоя милост?

— Не ме меси, ти казвам; прави каквото щеш, но по-бързо.

— Най-добре ще бъде от тази работа да излезе някакво чудо. Да повярват и калугерите, че сам господ е станал берберин и го е обръснал, а след това го е убил, задето е напакостил на манастира…

Почеса се отново по главата.

— Ама какво чудо? Какво чудо? Тук те искам, Зорбас!

Нащърбената луна наближаваше вече да залезе; докосваше морския хоризонт, златисточервена, като нажежена мед.

Бях уморен, легнах си. Когато се събудих, на разсъмване, видях, че Зорбас седи до мен и приготвя кафе. Беше много блед; а очите му — подути и зачервени от безсъние. Но дебелите му кози устни се усмихваха лукаво.

— Не съм спал, началство, цяла нощ; имах работа.

— Каква работа, безбожнико?

— Правех чудото.

Засмя се. Постави пръст на устните си.

— Няма да ти кажа! Утре ще бъде откриването на въжената линия; ще дойдат онези шопари да направят водосвет; и тогава вече ще чуеш за новото чудо на Богородицата Отмъстителка, велика е милостта й!

Поднесе кафето.

— Море, мен ме бива за игумен — каза той. — Ако отворех манастир, бас държа, че щях да накарам останалите да спуснат кепенци и щях да им взема клиентелата. Сълзи ли искаш? Една напоена с вода гъба, и всичките ми икони щяха да се разплачат. Гръмотевици ли искаш? Щях да наглася някаква машинка под Светата трапеза, та да реве. Призраци ли искаш? По цяла нощ двама от доверените ми калугери щяха да се разхождат по покрива на манастира с чаршафи. И щях да подготвям всяка година куци, слепи, парализирани на събора на нейна милост — и щяха уж да виждат изведнаж отново светлината и да скачат да играят хоро…

Не се смей, началство! Имах един чичо, който веднъж намери едно старо умиращо муле; бяха го изоставили в една пустош да пукне. И чичо ми го прибра, водеше го всяка сутрин на паша, а вечерта го връщаше в къщи. „Е, барба Хараламби — викаха му селяните, — за какво ти е тази кранта?“ — „Ами че тя си ми е фабрика за фъшкии!“ — отвръщаше чичо ми. А пък на мен манастирът щеше да ми бъде, началство, фабрика за чудеса.