Алексис Зорбас

XXIII

На разсъмване Зорбас седна на леглото си и ме събуди.

— Спиш ли, началство?

— Какво има, Зорбас?

— Сънувах сън. Странен сън; чака ни, струва ми се, път в скоро време. Слушай, та да се посмееш. Уж тук в залива стои някакъв голям параход, същински град. И свири за тръгване. А аз тичам уж от селото да сваря да го хвана; и нося и един папагал в ръка. Стигам, покатервам се на парахода, идва капитанът. „Билет!“ — вика ми той. „Колко струва?“ — питам аз и измъквам цял куп банкноти от джоба си. „Хиляда драхми!“ — „Бре, аман! Не може ли осемстотин?“ — му викам. „Не, хиляда!“ — „Имам само осемстотин, вземи ги!“ — „Хиляда! Нито стотинка по-долу! Иначе, хайде вън, бързо!“ Ядосах се тогава и аз: „Слушай, капитане — му викам, — за твое добро ти го казвам, вземи осемстотинте, които ти давам, иначе ще се събудя, серсемино, и ще загубиш и тях!“

Зорбас прихна да се смее:

— Брей, каква машина е човекът! Туряш й хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят.

Изведнъж Зорбас скочи от постелята си.

— Ама защо папагалът? — каза той разтревожен. — Какво означава това, че папагалът идва с мен? Ах! Май че…

Но не свари да довърши думата си — един вестоносец, нисък, червенокос, същински дявол, влезе запъхтян:

— За бога, вика горката мадама, да съобщим, каза, на лекаря да дойде, защото умирала, казва, умирала, горката, и върху вас щял да падне грехът за това.

Засрамих се; в объркването, което беше предизвикала в нас вдовицата, бяхме съвсем забравили нашата стара приятелка.

— Боли я, сиромашката — продължи в настроение червенокосият, — кашля, целият хан се тресе. Ех, бре, каква магарешка кашлица само! Бух! Бух! Селото се тресе!

— Не се смей! — извиках му аз. — Мълчи!

Грабнах лист хартия, написах няколко реда.

— Тичай, занеси това писъмце на доктора; няма да се върнеш тук, докато не го видиш, че яхва кобилата си, чу ли? Бягай!

Грабна писъмцето, напъха го в пояса си и пое по нагорнището.

Зорбас беше вече скочил на крака; облече се бързо, мълчаливо.

— Чакай, ще дойда с теб — казах му аз.

— Бързам, бързам… — отвърна той и пое към селото.

Скоро след това и аз се отправих нататък. Пуста беше градината на вдовицата; Мимитос седеше отпред, свит, плах, като бито куче. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, горяха. Извърна се, забеляза ме, грабна един камък.

— Какво правиш тук, Мимитос? — запитах го аз и хвърлих трепетен поглед към градината.

Почувствувах около врата си две топли всемогъщи ръце… Ухание на лимонови цветчета и лаврово масло. Не говорехме нищо; виждах в здрача очите й, пламенни, изпълнени с трепет, съвсем черни; а зъбите й, изтъркани с орехов лист, блестяха, остри и снежнобели.

— Какво ме питаш? — изръмжа Мимитос. — Ай, върви си по работата!

— Искаш ли една цигара?

— Зарязах тютюна. Всички сте мръсници! Всички! Всички! Всички!

Той млъкна задъхан, сякаш търсеше думите си и не можеше да ги намери.

— Мръсници… подлеци… лъжци… Убийци!

И намерил сякаш думата, която търсеше, скочи на крака и запляска с ръце:

— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше пронизително той и изведнъж почна да се смее.

Сърцето ми се сви.

— Прав си, Мимитос, прав си! — измърморих аз и се отдалечих с бързи крачки.

На влизане в селото видях стария Анагностис — наведен над тоягата си, гледаше внимателно две жълти пеперуди, които се гонеха над пролетната морава. Сега, когато беше остарял и не го измъчваха вече грижите за нивята, за жената, за децата, имаше време и наблюдаваше света. Видя сянката ми по земята, вдигна глава.

— Накъде рано-рано по живо, по здраво? — рече ми той.

Но като видя разтревоженото ми лице, без да дочака отговор, добави:

— Върви бързо, чедо; я я завариш, я не — жива… Ех, клетата!

Широкото многоотрудено легло, най-преданият й другар, беше преместено сред малката стаичка и я изпълваше цялата. Над нея стоеше надвесен довереният й таен съветник, със зеления си фрак, с жълтото си кепе, с кръглите си зли очи, умислен и разтревожен — папагалът. Гледаше как там долу господарката му лежеше и стенеше; и навеждаше рязко, извърната малко встрани, човекоподобната си глава, за да се ослуша…

Не, не, това не бяха толкова добре познатите му пламенни любовни степания, нежното гугукане на гълъбицата, гъделичкането, кикотенето… И тази пот, която се стичаше на ледени капки по лицето на господарката му, и, лененорусите, мръсни, несресани коси, полепнали по слепите й очи, и това тежко мятане ту насам, ту натам в леглото — за първи път виждаше всички тези неща папагалът и се тревожеше… Опита се да извика: „Канаваро! Канаваро!“, но свитото му гърло не издаде никакъв звук.

А нещастната му господарка стенеше, повехналите й пълни ръце ту повдигаха, ту отпускаха завивките, задушаваше се. Беше без мазила, подпухнала, миришеше на вкисната пот и на плът, която почва да се разкапва. Чехлите й, пробити, разкривени, се подаваха изпод кревата и сърцето на човека се свиваше, като ги гледаше; тези чехли го натъжаваха повече от самата им собственица.

Зорбас, седнал до възглавието на болната, гледаше чехлите и не можеше да откъсне очи от тях; стискаше зъби, за да сдържи сълзите си. Влязох вътре, застанах зад него, но той не ме усети.

Нещастната жена се мяташе, за да поеме въздух, задушаваше се. Зорбас грабна от един пирон на стената някаква шапка с изкуствени рози, за да й повее; бързо и несръчно се движеше ръката му, сякаш пред себе си имаше мокри дървени въглища и ги раздухваше, за да се разгорят.

Мадам Ортанс отвори изплашено очи; огледа се наоколо; светът се беше замъглил, не можеше да различи никого; нито дори Зорбас с розовата шапка.

Мрак се стелеше наоколо, сини валма дим се издигаха от земята и се преобразяваха, превръщаха се ту в хилещи се уста, ту в приближаващи се нозе с криви нокти, ту в черни криле.

Впи клетницата нокти в мръсната си възглавница, изцапана от сълзи, лиги и пот, и нададе силен вик:

— Не искам да умра! Не искам!

Но двете селски оплаквачки я бяха вече подушили и бяха довтасали; вмъкнаха се в стаята и се нагласиха на пода, опрели гръб на стената.

Папагалът с кръглите очи видя това, ядоса се, изпъна шия, извика: „Канав…“, ала Зорбас, раздразнен, протегна ръчището си към клетката и папагалът притихна.

И отново се разнесе задавеният, отчаян вик:

— Не искам да умра! Не искам!

Двама голобради, почернели от слънцето младежи надникнаха през вратата, изгледаха внимателно болната, кимнаха си, зарадвани, едни на друг и изчезнаха.

И неочаквано на двора се разнесе изплашено кудкудякане и пърхане на криле, сякаш някой гонеше кокошките, за да ги хване.

Първата оплаквачка, старата Маламатеня, се обърна към другарката си:

— Видя ли ги, стрино Леньо, видя ли ги? Бързат, гладниците им недни, да изколят още отсега кокошките, да ги излапат. Всички хаймани от селото са се насъбрали на двора и всеки миг ще се хвърлят на юруш!

Извърна се към леглото на умиращата.

— Умри, мари, по-скоро — измърмори тя с цялата си душа, — умри, мари, та да сварим и ние да си похапнем!

— Пък да ти кажа правото — рече стрина Леньо, като присви беззъбата си устица, — пък да ти кажа правото, кира Маламатеня, добре правят… Задигай, ако искаш да ядеш, и кради, ако искаш да имаш, ми заръчваше покойната ми майка. Да претупаме и ние на бърза ръка оплакването, та да сварим някое мезе, да задигнем някоя и друга макара, за бог да прости. Деца, кучета, санким, няма, кой тогава ще й изяде кокошките и зайците? Кой ще й изпие виното? Кой ще й наследи макарите, гребените, карамелите? Ех, какво да ти кажа, кира Маламатеня, господ да ми прости, ама ми иде ей тъй да се юрна и каквото докопам!…

— Чакай, мари безбожнице, не бързай! — рече кира Маламатеня и сграбчи другарката си за ръката. — Същото нещо, на, кълна ти се, ми се върти и на мен в главата, ама чакай да издъхне най-напред!

В това време клетата мадам Ортанс опипваше трескаво под възглавницата си, нещо търсеше. Беше измъкнала от сандъка си, още щом беше усетила опасността, едно разпятие от лъскава бяла кост и го беше пъхнала под възглавието си. От години вече го беше забравила сред скъсаните ризи и кадифените дрипи на дъното на сандъка си. Сякаш Христос беше някакво лекарство, което човек взема само когато заболее тежко; докато е жив и здрав и яде, и пие, и люби, не му трябва.

Тя напипа костения Христос и го притисна върху потъналите си в пот провиснали гърди.

— Кристосчето ми… Кристенцето ми… — шепнеше тя сластно и притискаше и целуваше последния си любовник.

Думите й, объркани, наполовина френски, наполовина гръцки, бяха изпълнени с нежност и страст. И папагалът чу това, усети промяната в тона на гласа, спомни си за някогашните бели нощи и скочи зарадван.

— Канаваро! Канаваро! — изкрещя той пресипнало, като петел, който вика слънцето.

Зорбас този път не се помръдна да му запуши устата. Гледаше с дълбока жал как жената плаче и целува разпънатия бог и как някаква неочаквана благост се разлива по изтощеното, изпито лице.

Вратата се отвори, старият Анагностис влезе на пръсти, като държеше шапката си в ръка; приближи се до болната, наведе се, направи няколко метана.

— Прости ми, мадама — каза й той, — прости ми и бог да ти прости и на теб. Ако някога съм изрекъл някоя по-тежка дума, хора сме, прости ми!

Но мадамата лежеше сега спокойна, потънала в неизказано блаженство и не чуваше стария Анагностис. Всичките й грижи бяха изчезнали, самотните старини, немотията, униженията, тъжните вечери, когато седеше на пустия си праг и плетеше памучни селски чорапи като някаква незначителна почтена женица. Тази парижанка, тази лудетина, тази изкусителка, която беше подрусвала на коленете си четирите Велики сили и която бяха поздравявали четирите велики флоти!

Лазурно море, пенливи вълни, железните плуващи крепости танцуват, веят се пъстроцветни знамена. Яребици се пекат и ухаят, и барбуни на скара и пристигат ледените плодове в гравираните кристални съдове, и отхвръква тапата на шампанското чак до тавана на броненосеца.

Бради черни, кестеняви, сиви, светлоруси, четири вида парфюми, одеколон, виолетки, мускус, амбра, вратите на желязната кабина се затварят, спускат се тежките завеси, светват електрическите лампи — мадам Ортанс затваря очи; целият й изпълнен с любов, изпълнен с грижи живот, ах, господи! — трая има-няма един миг…

Тя преминава от колене на колене, прегръща извезани със злато мундири, заравя пръсти в гъсти благоуханни бради… Как се казват, не си спомня нито тя, нито папагалът й; само Канаваро помни, защото беше най-разточителен и защото само неговото име папагалът можеше да произнесе; другите бяха заплетени и мъчни и затова се бяха заличили от паметта.

Въздъхна тежко мадам Ортанс и притисна силно, страстно, разпнатия Христос:

— Канаваро мой… Канаваренцето ми… — мърмореше в бълнуването си тя и го притискаше върху изпотените си спъхнали гърди.

— Започва вече да изфирясва — измърмори стрина Леньо. — Видяла е сигурно ангела си и се е уплашила… Да развържем чемберите и да отидем до нея.

— Мари, не те ли е грях от бога! — рече кира Маламатеня. — Жива ли, мари, ще я оплачем?

— Ее, кира Маламатеня — изписука заглушено стрина Леньо, — не виждаш ли, мари, сандъците и дрехите й, и отпреде в дюкяна стоката, и на двора кокошките и зайците й, та си седнала да ми разправяш да издъхне! Кой превари, той натовари!

И като каза това, тя скочи на крака, а другата я последва ядосана. Развързаха черните си чембери, разплетоха редките си бели коси, вкопчиха се о ръба на леглото. И първа стрина Леньо даде сигнал, като проточи пронизителен, предизвикващ тръпки, писък:

— Иииииий!

Зорбас се спусна, сграбчи двете старици за косите, запрати ги на другия край на стаята:

— Млък, мръсни гарги такива! — извика той. — Жива е, бре, още, да ви вземат дяволите!

— Уу, изкуфял старик! — изръмжа кира Маламатеня, като върза отново чембера си. — Отде, по дяволите, ни се домъкна и този тук, пришелецът!

Многострадалната капитанка, мадам Ортанс, чу пронизителния писък, приятното видение изчезна, потъна флагманският кораб, печеното, шампанското, парфюмираните бради изчезнаха и тя отново падна умираща в това мръсно легло, на края на света. Понечи да се надигне, сякаш искаше да избяга, да се спаси, но пак се повали назад и отново изписка тихо, жално:

— Не искам да умра… Не искам…

Зорбас се наведе над нея, докосна с мазолестото си ръчище горещото й чело, отлепи косите от лицето й, птичите му очи се наляха със сълзи.

— Мълчи, мълчи, душо моя — измърмори той, — аз съм тук, Зорбас, не се бой!

И ето че изведнаж видението отново се върна, като някаква огромна морскосиня пеперуда, и покри пак цялото легло. Сграбчи умиращата ръчището на Зорбас, протегна бавно ръка и обгърна наведения му врат; устните и помръднаха:

— Канаваро мой… Канаваренцето ми…

Костеният Христос се отърколи от възглавницата, падна на пода и се отлепи; някакъв мъжки глас се разнесе на двора:

— Абре, тури кокошката, ти казвам, водата завря.

Зорбас смъкна полека ръката на мадам Ортанс от врата си. Изправи се; беше бял като платно. Избърса с опакото на ръката очите си, от които течаха сълзи. Погледна болната, но не различи нищо; не виждаше. Избърса отново очите си и тогава видя, че повехналите й подути крака потреперват и устата й се сгърчиха. Тя потрепери един-два пъти, завивките се смъкнаха на пода и я разкриха — полугола, плувнала в пот, подпухнала, жълто-зелена. Нададе тънък, пронизителен писък, като кокошка, която колят; и сетне застина неподвижна, с широко отворени, ужасени, стъклени очи.

Папагалът скочи на долния етаж на клетката си, вкопчи се в решетката, погледна и видя как Зорбас протегна ръчището си над господарката му и полека, с безкрайна нежност, й затвори очите…

— Бързо, запретнете се, мари момичета, гибердяса вече! — изкрещяха оплаквачките и се спуснаха към леглото.

Нададоха проточен, остър писък, заклатиха горната част на тялото си напред-назад, свиха юмруци и захванаха да се бият по гърдите; и така, полека-лека, това печално монотонно люлеене ги замайваше слабо, просмукваха се от отровата на прастари болки, разчупваше се кората на сърцето, подемаше се, възлизаше оплакването:

„Не ти приляга, не ти прилича в земята таз постеля…“

Зорбас излезе на двора; едва сдържаше плача си, а се срамуваше да плаче пред жените. Помня, веднаж ми беше казал: „Не ме е срам да плача, не; ала пред мъже. Мъже сме, един еснаф, не е срамота; но пред жените трябва да се показваме винаги смели; защото, ако и ние надуем гайдите, какво ще стане с тях горките? Светът ще пропадне!“

Измиха я с вино, отвори старата оплаквачка сандъка, извади чисти дрехи, преоблече я, изля отгоре й и едно шишенце одеколон, което намери вътре; довтасаха от близките градини зелените мухи и снесоха яйцата си в ноздрите, в ъгълчетата на очите и по краищата на устните й.

Беше почнало вече да се смрачава. Небето на запад беше потънало в някаква неизразима мекота, тъмно теменужено, а високо горе червени пухкави облачета с позлатени краища плуваха бавно във вечерната светлина и непрекъснато се преобразяваха — ту в кораби, ту в лебеди, ту във фантастични чудовища от разнищен памук и коприна. А през тръстиките на двора блещукаше в далечината развълнуваното море.

Две охранени гарги хвръкнаха от една смокиня и дойдоха, та кацнаха на двора и замаршируваха по плочите; Зорбас се ядоса, грабна един камък и ги прогони.

На другия край на двора селските хайти си бяха устроили богат гуляй. Изнесоха навън голямата кухненска маса, разтарашуваха се, намериха хляб, чинии, вилици, ножове, домъкнаха от килера една дамаджана с вино, свариха три кокошки, и сега, весели, изгладнели, ядяха и пиеха и чукаха чашите си.

— Бог да я прости! А на всичко, което е сторила — тури му пепел!

— И дано всичките й любовници, бре момчета, станат ангели и да понесат душата й.

— Я бре, погледнете стария Зорбас — каза Манолакас, — гони гарги! Овдовя горкият, я да го повикаме да пие една за бог да прости! Ей, капитан Зорбас, ей, земляк!

Зорбас се извърна. Застлана трапеза, кокошките димяха, виното искреше в чашите, яки, изпечени от слънцето момци, с усукани чембери на главата, само безгрижие и младост.

— Зорбас, Зорбас — прошепна той, — дръж се! Тук те искам!

Приближи се, пи една чаша вино, пи втора, трета, на един дъх; изяде една кокоша кълка, говореха му, не отговаряше, ядеше и пиеше бързо, лакомо, на големи залъци, на големи глътки, мълчалив. Беше извърнал лице към стаята, където лежеше, неподвижна, старата му приятелка, и слушаше оплакването, което долиташе през отвореното прозорче. От време на време печалният напев секваше и се разнасяха викове, като кавга, шум от отваряне и затваряне на долапи и бързи тежки стъпки, сякаш някои се бореха; и сетне отново се подемаше оплакването, монотонно, отчаяно, нежно, като жужене на пчели.

Оплаквачките сновяха припряно насам-натам из стаята, където лежеше мъртвата, нареждаха и тарашуваха като бесни. Отвориха един долап, намериха пет-шест лъжички, малко захар, една тенекиена кутийка с кафе, една кутия локум. Стрина Леньо се спусна, грабна кафето и локума, старата Маламатеня — захарта и лъжичките; посегна бързо, грабна и два локума, натъпка ги в устата си и оплакването заизскача сега задавено, заглушено, през локумите:

„Цветя да се сипят върху теб и ябълки в престилката ти…“

Две старици се вмъкнаха в стаята, нахвърлиха се на сандъка; заровиха с ръце, задигнаха няколко кърпички, две-три кърпи за ядене, три чорапа, един жартиер; пъхнаха ги в пазвата си, обърнаха се към мъртвата и се прекръстиха.

Кира Маламатеня видя стариците, които разграбваха сандъка, побесня:

— Ти карай, мари, оплакването, карай, аз сега ще дойда! — извика тя на стрина Леньо и се завря и и тя с главата надолу в сандъка.

Парцали от раздран атлаз, една избеляла лилава рокля, прастари червени пантофки, едно счупено ветрило, едно ново червено чадърче, и на дъното — една извехтяла тривърха адмиралска шапка, бяха й я подарили някога. Когато оставаше сама, поставяше я на главата си пред огледалото, сериозна, меланхолична, и козируваше.

Някой се приближи до вратата; стариците се отдръпнаха, стрина Леньо се вкопчи отново за леглото на мъртвата и започна да се бие по гърдите и да пищи:

„Тъмночервените карамфили около шията ти…“

Зорбас влезе; погледна мъртвата жена, притихнала, спокойна, жълта като восък, покрита с мухи; тя лежеше със събрани ръце и все още с кадифената панделка около шията си.

„Едно парче земя — помисли той, — едно парче земя, което изпитваше глад, смееше се, любеше. Една буца кал, която плачеше. А сега? Кой дявол ни докарва на този свят и кой дявол ни взема?“

Плю, седна; нали беше ял и пил, набрал беше сили.

Навън, на двора, момците бяха вече извили хоро; дойде и изкусният свирач на лира Фануриос, преместиха настрана масата, газените тенекии, коритото, панера за прането, направиха място и почнаха да играят хоро.

Довтасаха и първенците, барба Анагностис с дългата си, извита като кука на края тояга и широката си бяла риза; Кондоманольос, трътлест и омазнен; учителят, с една дебела бакърена мастилница на пояса и зелена перодръжка, затъкната над ухото. Стария Маврандонис го нямаше; беше хванал балкана, бягаше от съд.

— Добре сме ви заварили, бре момчета! — рече барба Анагностис, като вдигна ръка. — Приятна веселба! Яжте и пийте, с божията благословия, ала не викайте; срамота е. Мъртвецът слуша; слуша бре, момчета!

Кондоманольос обясни:

— Дойдохме да опишем, санким, имота на покойната, да го раздадем на бедните в селото. Изядохте каквото изядохте, изпихте каквото изпихте, стига! Да не сте посмели да се юрнете и да го ударите на грабеж, нещастници, че видите ли? — каза той и размаха заканително тоягата си.

Зад тримата първенци се показаха десетина жени, рошави, боси, дрипави. Всяка от тях носеше или празен чувал под мишницата, или някой кош на гръб. Приближаваха се крадешком, стъпка по стъпка, мълчаливо.

Барба Анагностис се извърна, видя ги, кипна:

— Ей, циганки такива! — извика им той. — Назад! Какво? Юруш ли дойдохте да правите? Първо ще опишем всичко едно по едно на книга, а сетне ще ги раздадем както си му е редно, по право, на бедните. Назад, ви казвам, да не вдигна тоягата!

Учителят измъкна от пояса си продълговатата бакърена мастилница, разгъна един дебел лист хартия и се отправи към дюкянчето, за да почне оттам описа.

Но тъкмо в този миг се разнесе някакъв страшен шум — гърмяха газени тенекии, търкаляха се макари, блъскаха се и се разбиваха на парчета филджани. А от кухнята се носеше оглушително дрънкане на тенджери, чинии, вилици.

Спусна се старият Кондоманольос, като размахваше тоягата си. Но къде по-напред да свари! Старици, мъже, деца, излизаха тичешком през вратите, прескачаха през прозорците и оградите, тупваха от терасата и мъкнеха каквото им беше попаднало: тигани, тенджери, дюшеци, зайци… Някои пък бяха извадили от пантите им прозорците и вратите и ги носеха на гръб. Мимитос беше задигнал и той чехлите на покойницата, вързал ги беше с една връв и ги беше провесил на шията си — сякаш мадам Ортанс го беше яхнала през раменете и си отиваше и само чехлите й се виждаха…

Учителят свъси вежди, затъкна отново мастилницата в пояса си, сви неизписания лист хартия и без да каже дума, с голямо наскърбено достойнство, прекрачи прага и си отиде.

А горкият барба Анагностис викаше, умоляваше, размахваше тоягата си:

— Засрамете се, бре момчета, засрамете се, ами че мъртвецът слуша!

— Да отида ли да повикам попа? — рече Мимитос.

— Кой поп бре, серсемино? — извика Кондоманольос разярено. — Ами че тя, бре, беше от франгите, не си ли виждал как се кръстеше? С четири пръста, нечестивата! Хайде да я закопаем в земята, че да не засмърди и омърси селото!

— Започва вече да червясва, на, честен кръст! — каза Мимитос и се прекръсти.

Барба Анагностис поклати тясната си благородническа глава:

— Чудно ли ти се вижда бре, перко? Ами че човекът е пълен с червеи още от часа на раждането си, ала не ги виждаме; а те, щом видят, че почваме да смърдим, излизат от дупките си — бели, бели, като ония в сиренето!

Първите звезди се появиха и увиснаха високо във въздуха, трептящи като сребърни звънчета; цялата нощ звънна.

Зорбас откачи клетката с папагала над леглото на умрялата. Осиротялата птица беше притихнала изплашена в един ъгъл; гледаше, гледаше, не можеше да разбере; скри глава под крилото си и се сви.

Когато Зорбас откачи клетката му, папагалът скочи; понечи да заговори, но Зорбас протегна ръка:

— Мълчи — каза му той ласкаво, — мълчи… Ела с мен.

Наведе се Зорбас, загледа се в умрялата; гледа я дълго време, гърлото му се сви; понечи да се наведе да я целуне, но се въздържа:

— Хайде на добър час — прошепна той.

Взе клетката и излезе на двора. Забеляза ме, приближи се.

— Хайде да си вървим… — каза ми той тихо и ме хвана под ръка.

Изглеждаше спокоен, но устните му трепереха.

— Всички ще поемем по този път… — казах аз, за да го утеша.

— Хубаво утешение! — изсъска той саркастично. — Да си вървим!

— Чакай, Зорбас, сега ще я вдигнат; чакай да видим… Не може ли да издържиш?

— Ще издържа… — отвърна той задавено.

Постави клетката на земята и скръсти ръце.

От стаята на мъртвата излязоха гологлави барба Анагностис и Кондоманольос и се прекръстиха, зад тях четирима от хоро играчите, все още с априлските рози над ухото, кефлии, полупияни, носеха за четирите й ъгли външната порта, върху която беше просната мъртвата. Зад тях следваха свирачът на лира с лирата си, десетина направили главата мъже, които още дъвчеха, и пет-шест жени с по някоя тенджера или стол в ръце. Мимитос вървеше последен, с пробитите чехли, преметнати през врата му.

— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше той и се смееше.

Топъл, влажен вятър духаше и морето се разлюти; вдигна свирачът лъка си — радостен, като ромон бликна в топлата нощ гласът му:

— Да вървим! — каза Зорбас. — Всичко свърши…