Алексис Зорбас

XXV

Навечерието на този първи май не ще забравя през целия си живот. Въжената линия беше готова, стълбовете, стоманеното въже, макарите блестяха на утринното слънце; големи окастрени борове бяха натрупани на върха на планината и работниците горе чакаха да ги закачат на въжето и да ги спуснат към морето.

Голямо гръцко знаме се вееше на горния край на въжената линия, на върха на планината, и още едно — на долния й край, при морето. Пред бараката Зорбас беше изправил една бъчвичка с вино, а един работник въртеше на ръжен тлъсто агне; след водосвета и откриването поканените щяха да пият по чаша вино и да вземат по едно мезенце, да пожелаят добри печалби.

Зорбас беше откачил от бараката и клетката с папагала и я беше поставил внимателно върху един висок камък, близо до първия стълб.

— Сякаш виждам господарката му — измърмори той нежно, извади от джоба си шепа фъстъци и му ги даде.

Беше облякъл празничните си дрехи: бяла риза, разтворена, сивото сако, зеления панталон и хубавите си обувки с гуми; мустаците му бяха почнали да избеляват и ги беше намазал с някакъв крем.

Той изтича да посрещне като голям благородник други големи благородници, първенците, и захвана да им обяснява какво нещо е въжената линия, какво богатство ще донесе на селото и как Богородицата го била просветлила — велика е милостта й! — да я направи така добре.

— Сериозна работа е това — говореше той, — трябва да намериш точния наклон — цяла наука! По цели месеци си блъсках главата, ала напразно; ами че не му достига ум на човека за големите работи, трябва му и божие просветление. Видя ме тогава Всемилостивата как се измъчвам и ме съжали: „Горкият Зорбас — ще да си е рекла тя, — добър човек е, доброто на селото желае, нека му помогна.“ И, о, чудо!

Зорбас се спря, прекръсти се три пъти.

— О, чудо! Една нощ насън ми се явява една облечена в черно жена — беше света Богородица, велика е милостта й! — и в ръцете си държи една малка, ей такава на, въздушна железничка. „Зорбас — вика ми тя, — нося ти от небесата модела. На, ще държиш този наклон, давам ти благословията си!“ И като каза това, изчезна; а аз скачам от сън, изтичвам до мястото, дето правех пробите — и какво да видя? Връвчицата беше приела сама точния наклон и миришеше на смирна; навярно я беше докоснала ръката на Богородицата!

Кондоманольос тъкмо отваряше уста да попита нещо, когато по каменистата пътека се показаха петима калугери на мулета; пред тях тичаше още един калугер с голям дървен кръст на рамо. Викаше нещо. Какво викаше? Не можехме още да разберем.

Чуха се псалмопения, калугерите размахваха ръце, кръстеха се, от камъните хвърчаха искри.

Петият калугер довтаса, пот се стичаше от него; вдигна високо кръста, завика:

— Християни, чудо! Християни, чудо! Отците, носят Богородицата Всемилостивата… Паднете ничком и й се поклонете!

Селяните се спуснаха развълнувани — първенци и работници, — наобиколиха калугера и се прекръстиха. Аз стоях настрана; Зорбас ми хвърли бърз, сияещ поглед.

— Приближи се и твоя милост, началство — каза ми той, — приближи се да чуеш за чудото на Всемилостивата!

Калугерът, припряно, задъхано, почна да разказва:

— Слушайте, християни! Божие чудо, чудо на чудесата! Слушайте, християни! Дяволът беше обладал душата на прокълнатия Захариас и онази нощ го накарал да залее светия манастир с газ. Но господ ни побутна, събудихме се, видяхме пламъците, скочихме на крак; килията на игумена, прустът, нашите килии горяха. Забихме камбаните, завикахме: „Помогни ни, Богородице наша Отмъстителко!“ и хукнахме със стомни и кофи, и на разсъмване огънят беше угасен, слава на милостта й!

Отидохме в параклиса, сред който стои чудотворната й икона, коленичихме: „Богородице Отмъстителко — извикахме ние, — вдигни копието си и прободи виновника!“ Събрахме се на двора, гледаме, липсва Захариас, Юдата. „Той ни е изгорил, той!“ — извикахме всички и се пръснахме да го намерим. Търсихме го цял ден — нищо; търсихме го цяла нощ — нищо. И тази сутрин, на разсъмване, отидохме отново в параклиса; и какво да видим, братя християни? Божие чудо, чудо на чудесата! Захариас лежеше в нозете на Богородицата, мъртъв; а на копието, дето държи Богородицата, на върха му — една голяма капка кръв.

— Господи помилуй! Господи помилуй! — шепнеха селяните, падаха на колене и току правеха метани.

— И още нещо страшно! — продължи калугерът, като преглътна слюнките си. — Когато се наведохме да вдигнем трижди прокълнатия, останахме всички със зяпнала уста: Богородицата му беше обръснала косата, мустаците, брадата — като на франкски поп!

Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и погледнах Зорбас.

— Безбожнико! — казах му тихо.

Но Зорбас гледаше калугера с изблещени очи и безспирно се кръстеше с умиление.

— Велик си, господи! Велик си, господи! И чудни са делата ти! — мърмореше той.

В това време калугерите пристигнаха, слязоха от мулетата, икономът носеше в ръце чудотворната икона, застана с нея върху един камък и всички се спуснаха един през друг да й се поклонят. Зад него дебелият Дометиос държеше дискос и събираше пари, като ръсеше с розова вода твърдите селски чела; трима калугери, застанали около него, поставили косматите си ръце върху корема, пееха, потънали в пот.

— Ще пообиколим из селата в Крит — каза тлъстият Дометиос, — та верующите да се поклонят на иконата и да дадат каквото ги просветли милостта й… Да съберем пари, да възстановим светия манастир…

— Шопарите им недни! — измърмори Зорбас. — Пак ще излязат с кяр!

Приближи се до игумена.

— Игумене свети — каза той, — всичко е готово за водосвета. Нека и милостта й да благослови делото ни!

Слънцето се беше изкачило високо, никакъв ветрец не повяваше, беше станало много горещо. Отците застанаха около първия стълб с гръцкото знаме; избърсаха с широките си ръкави челата, почнаха да пеят благословията за „основа на дом“: „Господи, господи, закрепи тази машина върху здрав камък и ни вятър, ни вода да не могат да й навредят…“, топнаха китката в медното котле и поръсиха стълба, стоманеното въже, макарите, Зорбас и мен, а сетне селяните, работниците и морето.

След това вдигнаха внимателно, сякаш беше болна жена, иконата, поставиха я права на високия камък до папагала и застанаха около нея да гледат откриването на линията. От другата страна на стълба застанаха първенците, а в средата — Зорбас; аз се бях оттеглил настрана, до морето, и чаках.

Изпробването трябваше да се извърши само с три трупи: света Троица! Прибавихме обаче още един бор, в чест на Богородицата Отмъстителка.

Калугери, селяни, работници, всички се прекръстиха.

— В името господне и на света Богородица! — измърмориха те.

С един скок Зорбас се озова до първия стълб, задърпа въжето, смъкна знамето; това беше уговореният знак, който работниците горе на планината чакаха. Всички се оттеглихме и вперихме поглед към върха.

— Во имя отца! — извика игуменът.

Какво стана след това, не може да се опише; катастрофата настъпи мълниеносно, едва успяхме да се спасим. Цялата въжена линия се разтърси; дървото, което работниците бяха закачили на въжето, полетя като някаква демонична стихия надолу, искри хвърчаха, големи трески се отцепваха и летяха във въздуха, и когато след няколко секунди то стигна долу, от него беше останал само един полуизгорял пън.

Зорбас ме погледна като бито куче; калугерите и селяните се оттеглиха още по-надалеч, вързаните наблизо мулета почнаха да ритат. Тлъстият Дометиос се строполи на земята.

— Съжали се над мен, господи! — шепнеше той, изплашен до смърт.

Зорбас вдигна ръка.

— Няма нищо — каза той. — Така става с първото дърво винаги; сега ще се слегне машината, гледайте!

Издигна знамето, даде знак и се оттегли тичешком.

— И сина! — извика отново игуменът и гласът му леко трепереше.

Спуснаха второто дърво; стълбовете се разклатиха, дървото летеше все по-бързо, подскачаше като делфин, връхлиташе върху нас, но не свари — разби се на трески и се разпиля насред път.

— Дявол да го вземе! — измърмори Зорбас, като прехапа мустаците си. — Не съм улучил наклона.

Спусна се като бесен към стълба, свали знамето, даде отново знак; калугерите, застанали зад мулетата, се прекръстиха; първенците чакаха, нащрек, готови да побегнат.

— И светаго духа! — произнесе с пресеклив глас игуменът и повдигна полите на расото си.

Третото дърво беше един грамаден бор; още щом го пуснаха, се разнесе страшен грохот.

— Лягайте долу, нещастници! — извика Зорбас, като побягна.

Калугерите се проснаха по очи, селяните хукнаха да бягат.

Дървото подскочи, стовари се отново върху стоманеното въже, полетяха искри и преди да сварим да видим нещо, то беше прехвърлило и планина, и бряг, и беше паднало, сред облак от пръски и пяна, далеч в морето. Много от стълбовете се бяха наклонили и се тресяха; мулетата скъсаха въжетата си и побягнаха.

— Няма нищо! Няма нищо! — извика Зорбас извън себе си. — Сега ще се слегне машината, напред!

Вдигна отново знамето; чувствуваше се, че е отчаян и бърза всичко това да свърши час по-скоро.

— И на светата Дева Отмъстителната! — заекна игуменът, скрит зад една скала.

Четвъртото дърво полетя надолу; разнесе се едно страшно „крак!“, сетне второ „крак!“ и всички стълбове се повалиха, един подир друг, като колода карти.

— Господи помилуй! Господи помилуй! — завикаха работници, селяни, калугери — и хукнаха презглава.

Една голяма треска нарани Дометиос по бедрото; друга една едва не извади окото на игумена. Селяните се бяха изпарили; само Богородицата стоеше изправена върху камъка с копието в ръка и гледаше със строгия си поглед хората; а до нея нещастният папагал, с настръхнала зелена перушина, трепереше.

Калугерите грабнаха Богородицата, вдигнаха Дометиос, който ръмжеше от болки, хванаха мулетата, яхнаха ги и си отидоха; работникът, който въртеше агнето на ръжена, го беше зарязал и то беше почнало да изгаря.

— Агнето ще стане на въглен! — извика Зорбас и изтича да го завърти.

Седнах до него; сега вече нямаше нито един човек на брега, бяхме останали съвсем сами. Извърна се и ми хвърли неуверен, колеблив поглед… Не знаеше как щях да погледна на провала, как щеше да завърши това премеждие. Наведе се пак над агнето, взе нож, отряза едно парче, опита го; махна веднага агнето от огъня, изправи го.

— Локум — каза той, — локум, началство! Искаш ли едно мезенце и твоя милост?

— Донеси и виното, донеси и хляба, огладнях.

Скочи пъргаво Зорбас, дотърколи бъчвичката до агнето, донесе един голям пшеничен самун и две чаши. Взехме по един нож, отрязахме две големи парчета месо и дебели резени хляб и започнахме да ядем, да ядем лакомо.

— Видя ли колко е вкусно, а, началство? — каза Зорбас. — Топи се в устата! Тук няма, видиш ли, тлъста паша, животните пасат суха трева и затова месото им е толкова вкусно. Само веднаж, помня, ядох такова вкусно месо като това. Беше по онова време, знаеш, когато бях извезал с косите си „Света София“ и я носех като амулет… Стари истории!

— Разправяй, разправяй!

— Стари истории, ти казвам, началство! Гръцки щуротии!

— А бре разправяй, обичам ги аз тях!

— Българите, значи, ни бяха обградили. Беше се стъмнило. Виждахме ги околовръст как палеха огньове по билото на планината, удряха зилове и виеха като вълци, за да ни изплашат. Те бяха около триста души; ние — двайсет и осем и капитан Рувас — бог да го прости ако е умрял, храбър юначага беше! — главатарят ни.

— Ей, Зорбас! — вика ми той. — Я набучи агнето на ръжена!

— По-вкусно става, капитане — казах аз, — в трап.

— Приготви го както щеш, но бързо; гладни сме!

Изкопахме един трап, зарових агнето с кожата, натрупахме голям куп жар отгоре, извадихме от торбите си хляба, седнахме около огъня.

— Може да е и последното ни агне! — обади се капитан Рувас. — Страх ли го е, бре момчета, някого от вас?

Всички се засмяхме; никой не се и унижи да отговори. Заловихме се за бъклицата.

— За твое здраве, капитане! Лек ти куршум!

Пихме веднаж, пихме дваж, изровихме агнето. Брей, какво беше това нещо, началство! Като си го спомня, още ми текат лигите! Топи се, мозък! Нахвърлихме се всички на него, ама юнашки!

— По-вкусно месо от това не съм ял досега! — каза капитанът. — Бог с нами!

Пи и той, на един дъх, той, дето никога не пиеше.

— Изпейте, момчета, някоя хайдушка! — заповяда той. — Онези отсреща вият като вълци, ние пък ще пеем като хора. Да изкараме „Старият Димос“.

Глътнахме бързо залъците си, дръпнахме му още по една, гръмна песента, екнаха доловете:

Кеф — не ти е за разправяне!

— Бря, дано да е на добро! — каза капитанът. — Какъв е този кеф! Я разгледай, бре Алексис, гърба… Какво казва?

Позачистих с ножчето си гърба на агнето, приближих се към огъня.

— Не виждам гробове, капитане; не виждам смърт. Ще се отървем и този път, изглежда.

— От твоята уста в божите уши — каза най-храбрият от момците, който беше младоженец. — Да сваря да направя един син, пък сетне каквото ще да става!

Зорбас отряза едно голямо парче откъм бъбреците.

— Хубаво беше онова агне — каза той, — ама и това, да е живо и здраво, не пада по-долу!

— Налей, Зорбас, да пием! Напълни догоре чашите и — до дъно!

Чукнахме се, пихме. Чудесно критско вино от Йера-Петра, черно като заешка кръв; пиеш го и ти се струва, че се причестяваш сякаш с кръвта на земята и се разпалваш, жилите ти преливат от сила, а сърцето ти — от доброта; ако си страхливец, ставаш юнак, ако си юнак — хала! Забравяш дребнавите заяждания, разчупваш тесните граници, сливаш се с хората, животните, с бога, ставаш едно цяло с тях.

— Дай да видим сега и ние какво казва гърбът на агнето — рекох аз. — Хайде, почвай гаданията, Зорбас!

Той изсмука хубаво — хубаво гърба, почисти го сетне с ножа, вдигна го към светлината, разгледа го внимателно.

— Всичко е наред — каза той. — Хиляда години ще живеем, началство; желязно сърце…

Наведе се, разгледа отново гърба.

— Път виждам — каза той, — голям път; и на края на пътя една голяма — голяма къща с много врати. Сигурно е някакъв град, началство; може да е обаче и манастирът, на който аз ще бъда портиер и ще върша контрабандата, дето приказвахме.

— Налей да пием, Зорбас, и зарежи гаданията. Аз да ти кажа каква е тази къща с многото врати — това е земята с гробовете; тя е краят на пътя. За твое здраве, безбожнико!

— За твое здраве, началство! Късметът, разправят, бил съвсем сляп; не знае накъде върви, блъска се в минувачите и на когото попадне, го наричат късметлия. По дяволите такъв късмет! Не ни трябва на нас, началство!

— Не ни трябва на нас, Зорбас! Карай!

Пиехме, глождехме агнето, светът ставаше по-лек, морето се смееше, люлееше се земята като палуба на кораб, две чайки крачеха по крайбрежните камъчета и разговаряха като хора.

Станах.

— Хайде, Зорбас! — извиках. — Научи ме да играя хоро!

Скочи Зорбас, лицето му светна.

— Хоро ли, началство? — възкликна той. — Хоро ли? Ела!

— Напред, Зорбас, промени се животът ми, карай!

— Ще те науча най-напред на зейбекското — диво, юнашко. Него играехме ние комитаджиите преди боя.

Събу обувките си, махна и моравите си чорапи, остана по риза; но пак се задушаваше — хвърли и нея.

— Гледай краката ми, началство — изкомандува ми той. — Внимавай!

Протегна крак, докосна съвсем леко земята, протегна другия, преплетоха се диво, радостно стъпките, закънтя земята.

Хвана ме за рамото:

— Ела, юначето ми, двамата заедно!

Ударихме го на игра; Зорбас ме поправяше, сериозен, с търпение, с нежност; придобивах смелост, чувствувах как израстват криле на тромавите ми крака.

— Браво, юначина! — извика Зорбас, като пляскаше с ръце, за да отмерва такта. — Браво, юначето ми! По дяволите хартиите и мастилниците! По дяволите благата и изгодите! Ех море, сега като почваш да играеш хоро и твоя милост и научаваш езика ми, какво още имаме да си кажем!

Разчисти с босите си ходила камъчетата, плесна с ръце.

— Началство — извика той, — имам много неща да ти казвам, не съм обичал друг човек както теб, имам много неща да ти казвам, но езикът ми не може да ги изрече… Ще ги изиграя на хоро тогава! Дръпни се настрана, да не те настъпя! Хайде! Хоп! Хоп!

Подскочи високо, краката и ръцете му се превърнаха на криле. Така както го гледах да полита изправен нагоре, над земята, на фона на небето и морето, той ми изглеждаше като някакъв стар архангел — бунтовник. Защото танцът на Зорбас беше изпълнен с предизвикателство, упорство и бунт. Сякаш викаше: „Какво можеш да ми направиш, Всемогъщий? Нищо не можеш да ми направиш; само да ме убиеш. Убий ме, пет пари не давам; изкарах си яда, казах, каквото исках да кажа; сварих и да поиграя хоро и вече не ми трябваш!“

Гледах Зорбас как танцува и за първи път почувствувах демоничния бунт на човека да победи тежестта и материята, праотцовското проклятие. Възхищавах се на издръжливостта му, на пъргавината му, на гордостта му: долу върху пясъка буйните и същевременно изкусни стъпки на Зорбас издълбаваха луциферовската история на човека.

Той спря. Погледна купищата развалини от сгромолясалата се въжена линия; слънцето клонеше към залез, сенките се удължиха. Изблещи очи, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Извърна се, погледна ме; постави, както имаше обичай, ръка върху устата си.

— Брей, брей, началство! — възкликна той. — Видя ли какви искри хвърляше, проклетникът!

Избухнахме и двамата в смях. Зорбас се нахвърли върху мен, сграбчи ме в прегръдките си и почна да ме целува.

— Смееш се и твоя милост, а? — извика ми той с нежност. — Смееш се и твоя милост, а, началство? Браво, юнако мой!

Превивахме се от смях и двамата и се боричкахме върху крайбрежните камъчета; и изведнаж тръшнахме се и двамата долу, изтегнахме се върху чакъла и заспахме прегърнати.

На разсъмване станах и поех бързо край брега към селото, а сърцето ми подскачаше. Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание — бях загубил всичките си пари: работници, въжена линия, вагонетки, бяхме построили и едно малко пристаните за товаренето на въглищата; а сега нямахме вече какво да натоварим, всичко беше загубено.

И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче; и почнах да играя и аз с нея.

Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ — едни го наричат бог, а други дявол, — връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост; външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие.

Една вечер Зорбас ми беше казал:

— В една покрита със сняг планина в Македония една нощ се вдигна страшен вятър; той разтърсваше малката колибка, в която се бях сврял, и се мъчеше да я събори. Ала аз я бях закрепил здраво, седях съвсем сам пред запаленото огнище, смеех се и предизвиквах вятъра и му виках: „Няма да влезеш в колибата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“

Тези думи на Зорбас бяха вдъхнали смелост на душата ми; разбрах как трябва да се държи един човек и как да говори на Нуждата.

Крачех бързо по брега, говорех и аз с невидимия враг, виках: „Няма да влезеш в душата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“

Слънцето не се беше още подало иззад планината, цветовете играеха по морето и небето, сини, зелени, розови и седефени, а отвъд, сред маслиновите дървета, се пробуждаха и цвъркаха малките пойни птички.

Вървях край морето, за да се сбогувам с този пуст бряг, да го запечатам в паметта си и да го отнеса със себе си.

Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието — при безусилието.

Мина една компания, мъже, жени, с пълни кошници, мезета и шишета, отиваха в градините в околността да погуляят по случай първи май; един момински глас се извиси като водоскок, запя. Една малка девойка, с издути гърди, премина тичешком пред мен, запъхтяна, и се изкачи върху един висок камък, за да се спаси; един чернобрад мъж я гонеше, блед и сърдит.

— Слез… Слез… — викаше й той с дрезгав глас.

Ала девойката, с пламнали бузи, вдигна ръце, сплете пръсти зад главата си, и като полюляваше бавно запотеното си тяло, запя:

— Слез… Слез… — викаше й чернобрадият и дрезгавият му глас умоляваше и заплашваше.

И изведнаж с един скок той я сграбчи за крака и го стисна, а девойката, сякаш това и чакаше, за да се облекчи, избухна в плач.

Отминах бързо, всички тези радости изпълваха с горчилка сърцето ми; спомних си за пълната, напарфюмирана стара сирена, преситена от любов, която се простуди една вечер и земята се разтвори и я погълна.

Разтърсих глава от ужас. Понякога земята става прозрачна и виждаме великия промишленик, Червея, как работи денонощно долу в пръстените си фабрики; но бързо извръщаше лице настрана, защото всичко може да понесе да види човек, освен мъничкото бяло червейче.

Ускорих крачките; бях щастлив! Вървях, вървях, поех по стръмна планинска пътека, стривах между пръстите си един бодлив стрък от цъфнала мащерка, наближаваше пладне. Съвсем черна, сянката ми се свиваше в краката ми, един сокол се зарея във висинето, и крилете му трептяха толкова бързо, че изглеждаше неподвижен; една яребица чу стъпките ми, подхвръкна от храсталаците и металическият плясък на крилете й прогърмя във въздуха.

Бях щастлив; ако можех, щях да запея, за да ми олекне; надавах само несвързани викове. „Какво ти става? — казвах си аз, като сам се присмивах на себе си. — Нима си бил такъв, а аз да не знам тава? Толкова много ли обичаш живота? Стой мирно! Не те ли е срам?“ Но никой не отвръщаше; и продължавах да се изкачвам по нагорнището, като крещях. Разнесе се звън на хлопки, кози, черни, кафяви, сиви, се показваха по скалите; най-отпред, тежко, с изпънат врат, вървеше пръчът, въздухът се изпълни с пърчотина.

— Ей, куме! Накъде си поел? Кого гониш?

Козарят беше изскочил върху една скала, свиреше, пъхнал пръсти в устата си, и ми викаше.

— Имам работа! — отвърнах аз и продължих да се катеря.

— Чакай да пиеш малко мляко, да се поразхладиш! — извика отново той, като скачаше от скала на скала и се приближаваше към мен.

— Имам работа! — извиках пак аз, сякаш не желаех с разговор да пресека радостта си.

— Не приемаш да пиеш от млякото ми! — рече обиден овчарят. — Хайде, на добър час!

Пъхна пръсти в устата си, изсвири на стадото и изчезна заедно с него зад скалите.

След малко стигнах до върха на планината; и сякаш този връх беше моята цел, успокоих се. Изтегнах се под сянката на една скала и се загледах в далечината, в полето и морето; вдишвах дълбоко, въздухът миришеше на градински чай и мащерка.

Станах, набрах цял наръч градински чай, направих си възглавница и отново легнах; бях уморен, затворих очи.

За миг мисълта ми литна далеч, към високи планински плата, покрити със сняг, помъчих се да си представя във въображението си стадата хора и добитък, които бягаха на север, и приятеля си, как крачи най-отпред, като овен — водач. Но скоро съзнанието ми се замъгли, обхвана ме неудържимо желание за сън.

Помъчих се да упорствувам да не заспя, отворих очи. Един гарван беше кацнал срещу мен на една скала, тъкмо на върха на планината; синкавочерните му пера блестяха на слънцето и различавах ясно голямата му жълта човка. Ядосах се, това ми се стори като лош знак, взех един камък и го запратих по него; гарванът спокойно, бавно размаха криле.

Затворих отново очи, не можех повече да устоя, и изведнъж, мигновено, се унесох в сън.

Спал съм навярно не повече от няколко секунди, когато внезапно нададох вик и скочих на крака; гарванът размахваше все още криле над главата ми и се отдалечаваше. Приседнах на скалата, треперещ; един сън, бърз като саблен удар, като просветление свише, беше разсякъл мозъка ми.

Сънувах, че уж съм в Атина и вървя съвсем сам нагоре по улица Хермес. Слънцето жареше, улицата беше пуста, магазините затворени, мъртвило. И изведнаж тъкмо когато отминавах Капникареа, видях приятеля си — той тичаше откъм площад Синтагма, бледен, запъхтян, подир един много висок мъж, който вървеше напред с гигантски крачки. Приятелят ми носеше официалната си дипломатическа униформа; той ме зърна и ми извика, задъхан, отдалеч:

— Е, учителю мой, как си? От години не съм те виждал; ела тази вечер да си поговорим.

— Къде? — извиках и аз, сякаш той беше много далеч и трябваше да напрегна всички сили, за да ме чуе.

— На площад Омония, вечерта, в шест. В кафене „Райската чешма“.

— Добре — отвърнах аз, — ще дойда.

— Така казваш — разнесе се сега укорно гласът му, — така казваш, но няма да дойдеш.

— Ще дойда непременно! — извиках. — Подай ми ръка!

— Бързам!

— Защо бързаш? Подай ми ръка!

Той подаде ръка; и изведнаж ръката му се откъсна от рамото му, понесе се по въздуха към мен и сграбчи моята ръка.

Изплаших се от студения досег, извиках и се събудих внезапно.

Видях гарвана, все още над главата ми, как размахваше криле и се отдалечаваше; устните ми тръпнеха от горчилка.

Извърнах лице към изток, впих поглед във въздуха, сякаш исках да пронижа пространството и да видя; бях сигурен, че приятелят ми се намираше в опасност. Извиках три пъти името му:

— Ставридакис! Ставридакис! Ставридакис!

Сякаш исках да му вдъхна смелост; но гласът ми се изгуби във въздуха на няколко сажена от мен.

Поех обратно надолу, спусках се главоломно по планината, опитвах се, изморявайки тялото, да изместя мъката. Напразно разумът ми се мъчеше да се подиграе с тайнствените предизвестия, които понякога успяват да достигнат до душата на човека; вътре в мен някаква първична увереност, по-дълбока от логиката, съвсем животинска, ме изпълваше с ужас. Същата увереност навярно чувствуват и някои животни, овцете, мишките, преди да стане земетресение. В мен се пробуди прачовешката душа, такава, каквато е била още преди да се откъсне напълно от пръстта и когато е чувствувала, без извращаващата намеса на логиката, истината.

— Той се намира в опасност… Той се намира в опасност… — шепнех аз. — Ще умре… Може би той сам не знае още това… Ала аз го знам със сигурност.

Слизах тичешком от планината, препънах се о куп камъни, отърколих се презглава заедно с камъните. Ръцете и краката ми бяха целите в кръв, покрити с драскотини, ризата ми се раздра.

— Ще умре… Ще умре… — казвах си аз и гърлото ми все повече се свиваше.

Издигнал е клетият човек около душата си висока, непристъпна преграда, укрепил е едно малко място, където се мъчи да сложи ред и сигурност във всекидневния си физически и духовен животец. Всичко вътре в това място трябва да следва предначертания път, свещената рутина, да се подчинява на прости, лесно разбираеми закони, за да можем по този начин да предвидим с известна сигурност какво предстои да стане и как е най-изгодно за нас да се държим. Вътре в това място, защитено от бурните атаки на тайнственото, властвуват малките, стоноги, пълзящи уверености. Един-единствен е омразният смъртен враг, когото всичко и всички от хиляди години се мъчат с общи усилия да прогонят. Великата Увереност. И тъкмо тази Велика Увереност беше сега прескочила преградата и се бе нахвърлила върху мен.

Когато стигнах на нашия бряг, поотдъхнах си малко; сякаш бях стигнал до втората укрепена линия на редута си и се прегрупирах.

„Всички тези неща — казах си — са рожби на нашето собствено неспокойство и приемат в съня ни блестящото одеяние на символа. Ние самите ги създаваме; те не идват да ни търсят отдалеч; не са известия, които достигат до нас от всемогъщи тъмни краища; те са наши, без никаква извън нас стойност, предавания. Нашата душа не е приемателят, а предавателят; не трябва да се плашим.“

Успокоих се; разумът постави отново ред в разстроеното ми от черната вест сърце, подряза крилата на странния прилеп, прекрои го, съши го, преобрази го, превърна го в обикновена мишка, успокои се.

А когато вече стигнах в бараката, аз се смеех на наивността си и се срамувах, че умът ми се бе толкова лесно смутил; бях се върнал отново в свещения път на рутината, бях гладен, жаден, капнал и ме смъдяха драскотините от камъните; но най-вече изпитвах голямо душевно облекчение: страшният враг, който беше прескочил оградата, бе спрян на втората укрепена линия на душата ми.