Алексис Зорбас

XXI

Великден е днеска и Зорбас се облече, наконти се, обу си чорапи — едни такива морави, дебели македонски калцуни, които му била изплела някаква негова кумица — и сега ходеше напред-назад, неспокоен, по една малко възвишение близо до нашия бряг. Поставяше ръка над дебелите си рунтави вежди и се взираше към селото.

— Къде се бави, мръсницата й недна… Къде се бави тази пачавра… Къде се бави този раздран байрак…

Една новоизлюпена пеперуда литна и понечи да кацне върху мустаците на Зорбас, но него го хвана гъдел, пръхна през ноздрите си и пеперудата кротко запърха и се изгуби в светлината.

Чакахме днеска мадам Ортанс, за да прекараме заедно Възкресение; опекохме на ръжен едно агънце, приготвихме и шерденчета, застлахме един бял чаршаф на пясъка, боядисахме яйца. Рекохме със Зорбас, полу на шега, полуразвълнувани, да й устроим днес голямо тържество. На този пуст песъчлив бряг пълната, напарфюмирана, леко разкапана сирена ни привличаше мимо волята ни с някакъв странен чар. Когато не беше при нас, нещо липсваше — една миризма на одеколон, един червен цвят, едно подрусващо се клатушкане като на патка, един дрезгавичък глас и две очи, възкиселички и излинели.

Накъсахме миртови и лаврови клонки и издигнахме една триумфална арка, под която да мине мадам Ортанс; и горе на самата арка забихме четирите знамена — английското, френското, италианското и руското, — а в средата, по-нависоко, един дълъг бял чаршаф със сини ивици31. Нямахме оръдия, но намерихме две пушки и решихме да застанем горе на възвишението и щом забележим, че нашата клатушкаща се тюленка се търкаля вече по брега, да започнем залповете. Да възкресим на този пуст песъчлив бряг, на такъв ден като днешния, старото й величие; та да се подлъже и тя горката за миг и да повярва, че е станала отново млада, румена, с изправени гърди, с лачени обувки, с копринени чорапи. Какъв смисъл щеше да има Възкресението Христово, ако не даваше знак да възкръснат и в нас младостта, радостта, вярата в чудесата и да се превърне отново една стара кокотка в двайсетгодишна девойка?

— Къде се бави, мръсницата й недна… Къде се бави тази пачавра?… Къде се бави този раздран байрак?… — мърмореше час по час Зорбас и изпъваше моравите си калцуни, които постоянно се смъкваха.

— Ела, седни, Зорбас! — казах. — Седни тук под сянката на това рожково дърво да изпушиш една цигара; ще се покаже всеки миг.

Той хвърли последен, изпълнен с очакване поглед към пътя за селото и се изтегна под рожковото дърво; наближаваше вече пладне, стана горещо. Отдалече се чуваха, весели, игриви, великденските камбани; от време на време вятърът донасяше до слуха ни звуците на критска лира; цялото село гъмжеше като пчелен кошер напролет.

Зорбас поклати глава.

— Минаха годините — каза той, — когато възкръсваше и душата ми, всеки Великден, заедно с Христос. Минаха! Сега възкръсва само плътта ми — защото тоя те почерпи, оня те почерпи, вземи това мезенце, вземи и онова, ям повече и по-вкусни ястия, които не се превръщат всички в тор; нещо остава, нещо се спасява и се превръща в кеф, в хоро, в песен, в кавгичка — и това нещо именно наричам Възкресение.

Скочи отново прав, взря се в далечината. Навъси се, сърдит.

— Някакво дете тича насам — каза той и се спусна да пресрещне вестителя.

Детето се надигна на пръсти, пошепна нещо на ухото на Зорбас. Зорбас подскочи разгневен.

— Болна ли? — извика той. — Болна ли? Бягай оттук, че ще те пребия от бой!

Обърна се към мен.

— Началство — каза той, — ще прескоча до селото да видя какво й се е случило на тази мръсница… Потърпи малко. Дай ми да й занеса две червени яйца да се чукнем. Ей сега се връщам!

Пъхна в джоба си червените яйца, издърпа смъкнатите си чорапи и тръгна.

Спуснах се от възвишението и се изтегнах долу край брега, върху прохладните камъчета. Духаше лек бриз, морето се къдреше, две чайки опряха корем върху малките вълни и почнаха да се полюляват изпъчени, следвайки ритъма на морето.

Представях си с копнеж и завист чувството на ликуване и свежест на корема им; гледах чайките и си мислех: „Този е пътят — да откриеш великия ритъм и да го следваш с пълно доверие.“

След един час Зорбас се появи; поглаждаше доволен мустаците си.

— Настинала е, горката; нищо не е… Сега през Страстната седмица отивала и тя през нощта на бденията, макар че е от франгите, в моя чест, казва. И настинала, горката. Турих й вендузи, разтрих я хубавичко с олио от кандилото, дадох й и един ром, утре ще бъде кукуряк. Ех, мискинката недна, голям майтап е с нея — хващаше я гъдел, докато я разтривах, гугукаше като гълъбица.

Седнахме да ядем; Зорбас напълни чашите.

— За нейно здраве! И да я вземе колкото се може по-късно дяволът! — каза той с нежност.

Ядяхме и пиехме известно време мълчаливи; вятърът донасяше до нас, отдалеч, като жужене на пчела, страстните звуци на лира; възкръсваше все още Христос по терасите, великденското агне и козунаците все още се превръщаха в страстни любовни песни.

Зорбас, след като хапна и пийна добре, наостри косматото си ушище.

— Лира… — измърмори той. — Играят хоро в селото!

Скочи прав, беше вече сит; виното се беше качило в главата му.

— Абе какво седим тук като кукувици? — извика той. — Да отидем да поиграем хоро! Не ти ли е жал теб за агънцето? Така на халос ли ще отиде? Хайде да го превърнем на хоро и песен! Зорбас възкресе!

— Чакай бре, Зорбас, пощуря ли?

— Честна дума, каквото щеш кажи, началство, ама ми е жал за агънцето; жал ми е за червените яйца, за великденските козунаци, за сиренето. На, кълна ти се, ако бях ял хляб и маслини, щях да си кажа: „Я да си легна да спя, за мен ли са гуляите? Хляб и маслини са това, какво хубаво можеш да очакваш санким?“ Ала сега жалко ще бъде, ти казвам, ако отиде зян такова ядене! Да отидем да отпразнуваме Възкресение, началство!

— Нямам настроение днеска; ти иди, поиграй хоро и заради мен!

Зорбас ме сграбчи под мишницата и ме изправи:

— Христос възкресе бре, момчето ми! Ех, да имах твоята младост! Море, жени, вино, работа колкото щеш! Да се нахвърляш, на което и да е, с главата напред! Да се нахвърляш с главата напред на работата, на виното, на любовта и да не се боиш нито от бога, нито от дявола! Това ще рече юнак!

— Агънцето говори в теб, Зорбас — подивя то, превърна се на вълк! — казах със смях.

— Море, агънцето се превърна на Зорбас, Зорбас говори, ти казвам! Слушай ме мен и ме проклинай, ако щеш; аз съм един Синдбад Моряка; не че съм обиколил много свят, съвсем не! Ала съм крал, убил, лъгал, спал с цяла сюрия жени. Престъпих всички божи заповеди; колко бяха те? Десет ли? Защо, бре, не са двайсет, петдесет, сто, та да ги престъпя всичките? И въпреки това, ако съществува бог, никак няма да ме е страх да застана утре — други ден пред него. Не знам как да ти го кажа, за да разбереш, но всички тия неща, струва ми се, нямат никакво значение. Ще се излага ли сега господ да дебне някакви си там червейчета и да им държи сметка? И да се ядосва, да ругае, да си разваля кефа, защото, казва, сме кривнали по пътя и сме минали върху червейката на ближния си или защото сме хапнали една мръвка месо в сряда или петък! Уу, да се не видите макар, кози бради такива!

— Добре де, Зорбас — казах, за да го разпаля. — Добре де, ама господ не те пита какво си ял, а те пита какво си сторил!

— А пък аз ти казвам, че и това дори не те пита! Ама отде знаеш това бре, неграмотни Зорбас, ще ми речеш? Знам го с положителност, защото, ако аз имах двама сина, единият благоразумен, стопанин, пестелив, богобоязлив, а другият хаймана, непочтен, гуляйджия, женкар, вън от закона, щях да ги слагам, разбира се, и двамата на трапезата си; но не знам, сърцето ми май щеше да го тегли повече към втория. Разбира се, може би защото щеше да прилича на мен; и кой ти казва тогава, че аз с господ не си приличаме повече, отколкото той с поп Стефанос, дето ден и нощ прави метани, събира пари и не дава и на ангела си дори вода?

Господ гуляе, убива, върши неправди, люби, работи, гони неуловимите птички, също като мен. Яде, каквото му се ще; взема, която жена му се хареса. Гледаш някоя красива жена, като капка, гледаш я как ходи из тая земя и сърцето ти се радва; и изведнаж разтваря се земята и жената изчезва. Къде отива? Кой я взема? Ако е порядъчна, казваме: господ я взе; ако е чапкънка, казваме: дяволът я взе. А пък аз ти казвам, началство, казвам ти го и ти го повтарям: господ и дявол са едно и също нещо!

Не отговорих нищо; Зорбас взе тоягата си, накриви юнашки шапката си, изгледа ме съчувствено — така ми се стори — и устните му за миг помръднаха, сякаш искаха да изрекат нещо; но Зорбас не каза нищо и бързо пое към селото, като сучеше мустак.

Гледах, на светлината на залеза, как гигантската му сянка се отдалечаваше по крайбрежните камъчета, размахвайки тоягата, целият бряг се съживяваше при преминаването му; доста време, наострил слух, стоях тъй, заслушан в стъпките на Зорбас, които стихваха постепенно. И изведнъж, щом почувствувах, че останах сам, скочих прав. Защо? Накъде? Не знаех; нищо не бях решил все още; тялото ми беше скочило право, то, само, и вземаше решение, без да ме пита.

— Напред! — каза то високо, сякаш даваше заповед.

Поех право към селото. Вървях решително и бързо; от време на време се поспирах и вдишвах лъха на пролетта. Земята дъхтеше на лайкучка и колкото повече наближавах градините, чувствувах как ме облъхва на вълни уханието на цъфналите лимонови, портокалови, лаврови дървета. На запад затанцува весело Вечерницата.

„Море, жени, вино, работа колкото щеш!“ — шепнех неволно аз думите на Зорбас и крачех. „Море, жени, вино, работа колкото щеш! Да се нахвърляш с главата напред на работата, на виното, на любовта, да не се боиш нито от бога, нито от дявола… Това ще рече юнак!“ — повтарях и преповтарях в себе си, сякаш исках да си вдъхна смелост, и продължавах да вървя.

Изведнъж спрях рязко. Сякаш бях стигнал там, където исках. Къде? Огледах се — градината на вдовицата. Отвъд тръстиковата ограда и арабските смокини нежен женски глас тихо пееше. Погледнах наоколо — жива душа нямаше. Пристъпих, поотместих тръстиките — под едно портокалово дърво стоеше една облечена в черно жена със заоблена сочна шия, кършеше отрупани с цвят клонки и пееше; полуразтворената й гръд блестеше в полумрака.

Дъхът ми спря. „Звяр е тази — казах си аз, — звяр е, и го знае. Какви слаби мимолетни създания, серсеми, глупаци, неустойчиви са пред нея мъжете! Както някои насекоми — богомолката, скакалецът, паякът, — така и тази, нехранена и ненаситна, навярно на разсъмване изяжда мъжете…“

Вдовицата сякаш почувствува изведнъж погледа ми, прекъсна неочаквано тихата си песен, извърна се; погледите ни се срещнаха като светкавици; коленете ми се подкосиха — сякаш бях зърнал, зад тръстиките, тигрица.

— Кой е? — запита със задавен глас вдовицата. Закопча елечето си, закри гърдите си. Лицето й се навъси.

Понечих да избягам; но думите на Зорбас изведнъж изпълниха сърцето ми, придобих смелост — „море, жени, вино…“

— Аз съм — отвърнах. — Аз съм, отвори ми! Едва-що произнесох тези думи и се изплаших; понечих отново да побягна.

Но се удържах; засрамих се от Зорбас.

— Кой си ти?

Пристъпи една крачка, полека, внимателно, безшумно; протегна шия, присви очи, за да види по-добре; пристъпи още една крачка, приведена, нащрек.

Изведнаж лицето й просветна; облиза устни с върха на езика си.

— Началството ли? — каза тя с по-мек глас. Пристъпи още една крачка, мълчалива, напрегната, готова да се нахвърли.

— Началството ли? — попита тя отново със задавен глас.

— Да.

— Ела!

Съмна се, изгря слънцето. Зорбас се беше върнал и седеше пред бараката. Пушеше и гледаше морето; чакаше ме.

Щом се появих, вдигна глава, изгледа ме. Ноздрите му потрепнаха като на хрътка; протегна врат, пое дълбоко дъх, душейки. И изведнаж лицето му светна — беше усетил върху мен миризмата на вдовицата.

Изправи се бавно, усмихна се целият, протегна ръце.

— Имаш благословията ми! — рече той.

Изтегнах се, затворих очи, слушах как морето диша спокойно, как приспивно се люлее, и аз се издигах и спусках върху него като чайка. И така, нежно полюшван, потънах в сън и засънувах; една гигантска негърка седеше с присвити крака на земята и ми се стори, че това е някакъв циклопски древен храм от черен гранит. И уж обикалях с тревога около нея, за да открия входа; едва стигах до малкия пръст на крака й; и неочаквано, щом свърнах зад петата и, зърнах една черна врата като пещера; и тогава се разнесе един тежък глас:

— Влез!

И аз влязох.

Събудих се към обяд; слънцето се промушваше през прозорчето, разливаше се върху завивките, падаше върху едно окачено на стената огледалце с такава сила, че го разбиваше сякаш на хиляди късове.

Сънят за гигантската негърка изплува в съзнанието ми, морето шепнеше изкусително, затворих отново очи и ми се стори, че съм щастлив. Олекнало му беше на тялото, доволно беше, като някакво животно, излязло на лов — уловило бе плячката си, наяло се бе и сега, изтегнато на слънце, се облизваше. Умът, тяло и той, си отдъхваше сит; сякаш мъчителните проблеми, които го терзаеха, бяха намерили своето най-просто разрешение.

Цялата радост от изминалата нощ бликаше от дълбините на моето същество, разклоняваше се и напояваше и утоляваше жаждата на пръстта, от която бях направен. И така както лежах, със затворени очи, струваше ми се, че чувам как пращят и се разширяват вътрешностите ми. За първи път снощи се уверих така осезаемо, че и душата е също плът, по-бързоподвижна може би, по-прозрачна, по-свободна — но плът. А и самата плът е също душа, малко сънлива, капнала от големи походи, претоварени от тежки наследства; но при великите мигове събужда се и тя, става смела, и размахва петте си пипалца, като криле.

Някаква сянка падна върху мен; отворих очи — Зорбас стоеше на вратата и ме гледаше доволен.

— Не се разсънвай, началство! Не се разсънвай… — каза ми той тихо с майчинска нежност. — Празник е и днеска, спи!

— Наспах се — отвърнах аз и скочих на крака.

— Ще ти разбия едно яйце — рече Зорбас, усмихвайки се. — То възвръща силите.

Не отговорих; изтичах на брега, потопих се в морето, изсуших се на слънце. Но все още чувствувах едно нежно, упорито ухание по ноздрите си, по устните си, по върха на пръстите си. Като от портокалова вода. Като от лаврово масло, с което мажат косите си критските жени.

Тя беше накършила вчера цял наръч лимонови цветчета, за да ги занесе тази вечер в църквата, на Христос; по това време селяните щяха да играят хоро под тополите на селския площад и църквата щеше да бъде пуста. Иконостасът над леглото й беше отрупан с лимонови цветчета и сред цветята се виждаше едрооката Богородица, благодушна и печална.

Зорбас се наведе и постави до мен чашата с разбитото яйце, два големи портокала и едно великденско козуначе. Прислужваше ми безшумно, щастлив, като майка на сина си, завърнал се току-що от война. Погледна ме ласкаво и си тръгна.

— Отивам да забия няколко стълба — каза той.

Дъвчех спокойно на слънце, изпълнен с дълбока физическа наслада, сякаш плувах по прохладно зелено море. Не позволявах на ума си да събере от цялото ми тяло тази плътска радост, да я натъпче в калъпите си и да я превърне в мисъл. Оставях тялото си да тръпне от радост, от главата до петите, като животно. От време на време само поглеждах в екстаз чудото на света около мен и чудото в мен. „Какво е това? — казвах си аз. — Как тъй е станало, че светът така добре си приляга с краката ни, с ръцете ни, с корема ни?“ И сетне отново затварях очи и замълчавах.

Скочих изведнаж прав; влязох в бараката, взех ръкописа на „Буда“, разтворих го. Намирах се вече на края; Буда, легнал под едно цъфнало дърво, беше вдигнал ръка и беше заповядал на петте елемента, от които беше съставен — пръст, вода, огън, въздух, дух, — да се разпаднат.

Нямах вече нужда от това лице на моето терзание, аз го бях надминал, бях завършил службата си при Буда — вдигнах и аз ръка и заповядах на Буда вътре в мен да се разпадне.

Бързо, използувайки всемогъщите заклинания, словата, унищожавах тялото му, след това душата му, сетне ума му. Без никаква милост; бързах.

Надрасках последните думи, нададох последния вик, написах с дебел червен молив името си; свърших.

Взех една дебела връв, вързах здраво ръкописа; изпитвах странна радост, сякаш връзвах ръцете и краката на някакъв голям враг; или както диваците връзват скъпите си покойници, за да не могат да излязат от гроба си и да вампирясат.

Едно босоного момиченце дотича задъхано; то носеше жълта рокличка и стискаше здраво в ръка едно червено яйце. Спря се и ме погледна уплашено.

— Какво има? — запитах го аз и му се усмихнах, за да го поокуража. — Искаш ли нещо?

То подсмръкна и тънкото му гласче задъхано произнесе:

— Мадамата ме изпрати, каза да дойдеш; на легло е, горката. Твоя милост ли си тоя, дето го викат Зорбас?

— Добре — рекох, — идвам веднага.

Пъхнах и в другата му ръка едно червено яйце; то го сграбчи и си отиде.

Станах, поех по пътя; шумът на селото се приближаваше все повече, нежните звуци на лирата, празнични викове, гърмежи, песни; а когато стигнах на площада, момците и момите се бяха събрали под новоразлистените тополи и се готвеха да подхванат хоро. Наоколо, по каменните пейки, седяха един до друг старците, опрели брада на тоягата си, и гледаха; малко по-назад, стариците — прави. По средата се беше нагласил прочутият свирач на лира Фануриос, затъкнал една априлска роза над ухото си; с лявата ръка държеше лирата изправена върху коляното си; с дясната чевръсто опитваше лъка с гръмливите звънчета.

— Христос воскресе! — извиках аз, минавайки.

— Воистина воскресе! — разнесе се радостен ропот от мъжки и женски гласове.

Хвърлих бърз поглед; набити, стройни момци с бухлати гащи, с тънък кръст, ресните на чембера им висяха над челото и слепоочията им като къдрици; а момите, с наниза жълтици на шията, с белите везани кърпи на глава, свели очи, ги поглеждаха скришом и тръпнеха.

— Няма ли да приемеш да дойдеш при нас, началство? — чуха се няколко гласа. Но аз бях вече отминал.

Мадам Ортанс лежеше в широкото си легло, единственият мебел, който й беше останал верен; страните й горяха от треска, кашляше.

Щом ме видя, тя въздъхна жално:

— Ами Зорбас, куме, ами Зорбас?…

— Болен е; от деня, в който ти се разболя, и той легна болен; държи снимката ти, гледа я и въздиша.

— Говори… говори… — прошепна горката сирена и затвори очи, щастлива.

— И сега ме изпрати да те попитам дали имаш нужда от нещо… Щял да дойде, казва, и той тази вечер, па макар и по корем да се влачи… Не можел, казва, да понася вече, не можел да понася раздялата с теб…

— Говори… говори… говори…

— Получил, казва, телеграма от Атина; булчинската рокля е готова, венците, обувките, бонбоните са натоварени на кораба, пристигат… И големите бели свещи с розовите панделки…

— Говори… говори… говори…

Но изглежда, че се унесе в сън, дишането й се промени, почна да бълнува. Стаята миришеше на одеколон, амоняк и пот; а през отвореното прозорче навлизаше острата миризма от курешките и зайците на двора.

Станах, тръгнах да си вървя; на портата срещнах Мимитос. Днес носеше ботуши и нови сини бухлати гащи; над ухото си беше затъкнал стръкче босилек.

— Мимитос — казах му аз, — тичай в Кало Хорио да доведеш лекаря.

Мимитос беше вече събул ботушите си, за да не ги ожули по пътя, и ги стискаше под мишница.

— Намери лекаря и му кажи много здраве от мен — да яхне кобилата си и да дойде веднага. Мадамата, речи му, е тежко болна, настинала е, настинала е, горката. Това му кажи; тичай!

— Тръгвам веднага!

Той си плю на ръцете, плесна ги радостно, но не се помръдна. Гледаше ме засмян.

— Върви, ти казвам!

Но той не тръгваше; намигна ми и се усмихна хитро.

— Началство — рече той, — занесох ти в къщи едно шише с портокалова вода… подарък.

Помълча малко, очаквайки да го попитам кой ми го праща, но аз мълчах.

— Ами няма ли да попиташ кой ти го праща, началство? — каза той, като се закиска. — За да си слагаш, казва, на косите, та да миришат на хубаво!

— Върви бързо! Мълчи!

Засмя се, плю си отново на ръцете.

— Хоп! Хоп! — извика той. — Христос воскресе!

И изчезна.