Алексис Зорбас

XII

Унесох се в сън; когато се събудих, Зорбас беше излязъл. Беше студено, нямах никакво желание да стана, присегнах се към една малка лавица над мен, взех една от любимите си книги, която бях донесъл със себе си — поемите на Маларме. Зачетох бавно, разпиляно, затворих книгата, отново я разтворих, захвърлих я. Всички тези неща ми се сториха, за първи път днес, без кръв, лишени от лъх и вкус на човек; сини, избелели, празни думи на вятъра. Дестилирана, съвсем чиста вода, без микроби, но и без хранителни вещества, без живот.

Както в изветрелите религии боговете се превръщат в поетически мотиви, бродерии, които кичат човешката самота и стените, също такава беше и тази поезия. Неясният копнеж на сърцето, изпълнен със земя и семена, се беше превърнал в безплодна интелектуална игра, в някаква въздушна архитектура.

Разтворих пак книгата, зачетох отново. Защо ме бяха пленявали толкова години тези поеми? Чиста поезия! Животът, превърнат в прозирна игра, съвсем лека, неотежнен нито с капка кръв. Селяшки, груб, нечист е човешкият елемент — любовта, плътта, викът, — нека тогава се превърне в отвлечена идея, и във високата пещ на разума, от алхимия в алхимия, нека загуби своята материалност и се разсее.

Как тъй всички тези неща, които ме бяха толкова очаровали някога, ми се сториха тази сутрин изкусни шарлатански акробации! Винаги, в края на всяка цивилизация, по този начин завършва, във фокуснически, много майсторски игри — чиста поезия, чиста музика, чист разум — агонията на човека. На последния човек — който е загубил всяка вяра и илюзия, който не очаква вече нищо, не се бои от нищо — всичката му пръст се е превърнала в дух и духът няма вече къде да пусне корени, за да смуче и се храни… Изпразнил се е човекът — няма вече нито семе, нито изпражнения, нито кръв. Всички неща са се превърнали в думи, всички думи — в музикални жонгльорства, и ето седи сега последният човек на края на своята самота и разлага музиката на неми математически уравнения.

Подскочих. „Буда е последният човек! — извиках аз. — Това е страшният му скрит смисъл. Буда е «чистата душа», която се е изпразнила, няма нищо в себе си, той е Нищото.“ „Изпразнете вътрешностите си, изпразнете ума си, изпразнете сърцето си!“ — вика той. Където стъпи кракът му, вода вече не извира, трева не никне, дете не се ражда.

Трябва — казах си аз — с подходящи магически слова да го обсадя, да го подмамя, да го накарам да излезе от вътрешностите ми, да метна върху него мрежата на думите, да го уловя, да се избавя!

Писането на „Буда“ преставаше вече да бъде литературна игра; това беше борба с една велика разрушителна сила вътре в мен, борба с великото Не, което разяждаше сърцето ми — и от изхода на тази борба зависеше животът ми.

Взех с радост ръкописа, бях открил сега сърцето, знаех вече къде да ударя! Буда е последният човек, ние сме още в началото, не сме яли, не сме пили, не сме любили достатъчно, не сме живели още; твърде преждевременно беше дошъл при нас този деликатен изветрял старец — да се пръждоса оттук!

Това виках аз вътре в себе си, и започнах да пиша. Това вече не беше писане, беше война, безмилостна гонитба, обсада и заклинание, за да измъкна звера от леговището му. Магическо свещенодействие е наистина изкуството, тъмни човекоубийствени сили се таят дълбоко в нас, долни подтици — да убием, да разрушим, да мразим, да обезчестим; и идва след това изкуството с нежната си флейта и ни избавя.

Пишех, борех се цял ден. Вечерта бях вече капнал; но — бях сигурен в това — бях напреднал, бях превзел днес няколко височини. Нетърпеливо очаквах да се върне Зорбас, да се наям, да легна да спя, да набера нови сили и да продължа още в зори борбата.

На здрачаване Зорбас пристигна; лицето му сияеше: „Открил е и той, открил е!“ — казах си аз и зачаках.

Завчера ми беше дошло до гуша от всичко и му бях заявил ядосано:

— Парите свършват, Зорбас! Каквото трябва да се направи, да се направи час по-скоро! Да се заемем с въжената линия; ако не успеем с въглищата, да се заловим с дървата. Иначе сме загубени.

Зорбас се почеса по главата.

— Свършват ли парите, началство? Лоша работа тогава!

— Отидоха, изядохме ги, Зорбас! Дръж сметка! Как вървят опитите с въжената линия? Нищо ли няма още?

Зорбас наведе глава, не отвърна. Беше се засрамил; и навярно тогава се беше зарекъл да победи, и ето, тази вечер лицето му сияеше.

— Открих, началство! — извика той отдалеч. — Открих точния наклон! А насам, а натам, изплъзваше ми се, мръсникът му с мръсник, но го хванах!

— Карай тогава бързо напред! Огън бий, Зорбас! Какво ти трябва?

— Утре рано-рано трябва да замина за Кастро да закупя необходимите материали — дебело стоманено въже, макари, подложки, гвоздеи, скоби… Ще отида и ще се върна завчас…

Той запали чевръсто огъня, сготви, хапнахме и пийнахме с повишен апетит; и двамата бяхме добре поработили днес.

На сутринта изпроводих Зорбас до селото. Разговаряхме разумно, практично за работите около мината; по едно надолнище Зорбас се препъна в един камък и камъкът започна да се търкаля надолу. Спря се изумен, сякаш виждаше за първи път през живота си такова поразително зрелище; извърна се, погледна ме и в очите му долових лек ужас.

— Забелязал ли си това нещо, началство? — каза той най-сетне. — Камъните оживяват по надолнищата!

Не му отвърнах, но радостта ми беше голяма. По същия начин великите духовидци, великите поети виждат всички неща сякаш за първи път. Всяка сутрин виждат един нов свят пред себе си; не, не виждат нов свят, а го създават.

Светът беше за Зорбас, както и за първите хора, някаква плътна гледка, звездите го докосваха, морето се разбиваше в слепоочията му; той възприемаше и изживяваше без обезобразяващата намеса на разума земята, водата, животните, бога.

Мадам Ортанс беше предизвестена и ни чакаше на прага си. Нашарена, наплескана с пудра, неспокойна. Беше се накичила като кафе-шантан в събота вечер; мулето беше готово пред вратата. Зорбас се метна на него, грабна поводите. Старата ни сирена се приближи плахо и постави пълничката си ръчичка върху гърдите на мулето, сякаш искаше да попречи на любимия си да замине.

— Зорбас… — изгугука тя и се повдигна на пръсти. — Зорбас…

Зорбас извърна лице на другата страна; не обичаше той така, насред улицата, любовните глезотии. Горката мадама видя погледа на Зорбас, изплаши се: но ръката й беше все тъй опряна, изпълнена с молба, върху гърдите на мулето.

— Какво искаш? — рече Зорбас раздразнено.

— Зорбас — измърмори тя умолително, — умната… Да не ме забравиш, Зорбас… Умната…

Зорбас разтърси поводите, без да отвърне; мулето тръгна.

— На добър час, Зорбас! — извиках. — Три дни, чуваш ли? Не повече!

Извърна се, размаха ръчището си; старата сирена плачеше и сълзите й издълбаваха вадички сред пудрата.

— Имаш думата ми, началство! До скоро виждане!

И се изгуби сред маслиновите дървета. Плачеше мадам Ортанс, плачеше и гледаше как от време на време просветваше и угасваше сред сребристите листа веселата червена черга, която горката тя беше сложила върху мулето, та любимият й да седи удобно. Скоро изчезна и чергата; огледа се наоколо мадам Ортанс — светът се беше опразнил.

Не се върнах в заливчето; тръгнах нагоре към планината. Преди да поема по стръмната пътека, чух звук на тръба. Селският пощенски раздавач възвестяваше пристигането си в селото.

— Началство! — извика ми той, като размахваше ръка.

Приближи се и ми предаде пакет с вестници, списания и две писма. Едното пъхнах веднага в джоба си, за да го прочета вечерта, след края на деня, когато умът се поуспокои; знаех кой ми пишеше и исках да отложа, за да продължи по-дълго радостта ми.

Другото писмо познах по нервния, отривист почерк и по екзотичните пощенски марки върху плика; то беше от един мой някогашен съученик, Караянис, който живееше в Африка, на една планина близо до Танганайка.

Чудак, рязък, мургав, с бели остри зъби; един кучешки зъб му се подаваше навън, като на глиган. Никога не говореше — викаше; не спореше — караше се. Беше напуснал родината си, Крит, където още съвсем млад беше облякъл расото и преподаваше богословие. Опекъл си беше работата с една негова ученичка, бяха ги заловили един ден да се целуват сред нивята, освиркаха ги. Още същия ден преподавателят захвърли расото и се качи на парахода. Отиде в Африка, при един свой роднина, залови се здравата за работа, отвори фабрика за въжа, натрупа пари. От време на време ми пишеше и ме канеше да отида да му гостувам шест месеца. Когато отварях всяко негово писмо, още преди да го прочета, чувствувах как някакъв буен вятър изскачаше от винаги многобройните, прикрепени с връвчица страници и изправяше и разрошваше косите ми. И все решавах да отида да го видя в Африка, и все не отивах.

Отбих се от пътеката, седнах на един камък, зачетох: