Алексис Зорбас

XIX

Първия човек, когото срещнахме още щом слязохме от мулетата вече по тъмно, беше нашата Бубулина, свита на кълбо пред бараката. Когато запалихме лампата и видях лицето й, аз се изплаших.

— Какво ти има, мадам Ортанс? Болна ли си?

От онзи миг, в който в ума й бе блеснала великата надежда, бракът, старата ни сирена беше загубила целия си онзи неизразим, потаен чар. Мъчеше се да заличи цялото си минало, да се отърси от пъстрите пера, с които се беше накичила, скубейки паши, бейове, адмирали… Копнееше да стане сериозна, прибрана гарга — стопанка. Честна жена. Не се мацотеше вече, не се гиздеше, не се миеше: миришеше.

Зорбас мълчеше; сучеше нервно прясно боядисаните си мустаци. Наведе се, запали спиртника, сложи джезвето за кафе.

— Безсърдечний! — разнесе се неочаквано дрезгавият глас на старата певачка.

Зорбас вдигна глава, изгледа я, погледът му се смекчи. Не можеше да слуша жена да го зове умолително и да не се разчувствува; една женска сълза можеше да го удави.

Той не отвърна нищо; сложи кафето и захарта, разбърка ги.

— Защо ме караш да чакам толкова дълго време невенчана? — изгугука старата сирена. — Не смея вече да си покажа лицето в селото. Загубих честта си! Загубих честта си! Ще се самоубия!

Бях се изтегнал уморен върху леглото си и облакътен на възглавницата, се наслаждавах ненаситно на тази комична и сърцераздирателна сцена.

Сега мадам Ортанс се беше приближила до Зорбас и го побутваше по коленете.

— Защо не донесе венците? — запита го тя с треперещ глас.

Зорбас почувствува върху коляното си пълната, трепереща ръка на Бубулина. Това коляно беше последният къс твърда земя, за който тази хилядократна корабокрушенка се улавяше, за да се спаси.

Добре разбираше това Зорбас и сърцето му смекчи. Но пак не каза нищо; поднесе кафето в три чашки.

— Защо не донесе венците, Зорбас? — чу се отново сърцераздирателният глас.

— Няма хубави в Кастро — отвърна Зорбас.

Подаде на всеки от нас чашката му и се сви в ъгъла.

— Писах в Атина — продължи той — да ни изпратят от хубавите; писах и за големи бели свещи, и за бонбони, от ония, дето са пълни с шоколад и печени бадеми…

Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше и въображението му; очите му искряха и както поетът в огнения миг на сътворението, така и Зорбас се носеше в някаква възвишена атмосфера, където лъжа и истина се сливат и се признават за сестри. Той си отпочиваше сега, приклекнал така, сърбаше шумно кафето си, запали цигара — денят беше преминал добре, гората беше в джоба му, доволен беше. Разпали се още повече:

— Цял свят трябва да запомни нашата сватба, Бубулино моя! Да видиш само каква булчинска рокля съм ти поръчал! Затова и останах толкова дни в Кастро, любов моя! Повиках две големи шивачки от Атина и им рекох: „Жената, която вземам, еша си няма в целия Запад и в целия Изток! Била е царица на четири Велики сили, сега овдовя, Великите сили умряха и тя благоволява да ме вземе. Искам, значи, и булчинската й рокля да си няма еша; само от коприна и бисер да бъде; и да окачите околовръст по фустата златни звезди, на дясната гръд да сложите слънцето, а на лявата — луната!“ — „Ама ще им се заслепят очите на всички, които я видят! — извикаха шивачките. — Ще пострадат!“ — „Да пострадат! — отвърнах аз. — Любимата ми да е жива!“

Мадам Ортанс, облегната на стената, слушаше. Тежка, плътска усмивка се беше разляла по отпуснатото и набръчкано личице, а розовата панделка на шията й щеше да се скъса.

— Искам да ти кажа нещо на ухото… — прошепна тя, като гледаше с примрели очи Зорбас.

Зорбас ми намигна, наведе се.

— Донесох ти нещичко тази вечер — пошепна му бъдещата булка, пъхайки езичето си в косматото му ушище.

Тя измъкна от пазвата си една кърпичка, вързана на възел в единия си край, подаде я на Зорбас.

Зорбас хвана с два пръста кърпичката и я постави върху дясното си коляно, сетне се извърна и се загледа в морето.

— Защо не развържеш възела, Зорбас? — каза мадам Ортанс. — Никак ли не ти се иска час по-скоро да видиш какво има вътре.

— Да си изпия първо кафенцето — отвърна той. — Да си изпуша цигарката. Все едно, че съм го развързал, знам какво има вътре.

— Развържи възела, развържи възела… — умоляваше сирената.

— Да си изпуша първо цигарката, казах!

И ме погледна укорно, сякаш ми казваше: „Ти си виновен за всичко това!“

Той пушеше бавно, издухваше през ноздрите си дима, гледаше морето.

— Утре ще имаме сироко26 — каза той, — промени се времето. Дърветата ще набъбнат, гърдите на момичетата също ще набъбнат, няма да се побират вече в блузите си… Пролетта — вагабонтка такава, измислица на сатаната!

Помълча и след малко продължи:

— Всичко хубаво на този свят е измислено от сатаната. Красивата жена, пролетта, виното, всичко това е направил сатаната; а господ е направил калугерите, постите, градинския чай, грозните жени, пфу, да се не видят макар!

Той млъкна и хвърли свиреп поглед към клетата мадама, която сега се беше свила в ъгъла и го слушаше.

— Зорбас… Зорбас… — току произнасяше умолително тя.

Но Зорбас запали нова цигара и отново се загледа в морето.

— През пролетта — рече той — е царството на сатаната; коланите се отпускат, елечетата се разкопчават, старците въздишат… Ее, кира Бубулина, долу ръчищата си!

— Зорбас… Зорбас… — произнесе отново умолително мадамата, наведе се, взе кърпичката си и я пъхна в ръката на Зорбас.

Тогава той хвърли цигарата, сграбчи възела, развърза го — и сега държеше ръката си разтворена и гледаше.

— Какво е това, кира Бубулина? — каза той с отвращение.

— Пръстени… пръстенчета, злато мое… Годежни… — измърмори старата сирена трепереща. — Ето кумът е тук, да е жив и здрав, вечерта е прекрасна, топъл вятър духа, господ ни гледа, да се сгодим, Зорбас мой!

Зорбас поглеждаше ту мен, ту мадам Ортанс, ту пръстените. Цял рой демони се бореха вътре в него и още никой от тях не беше надделял; клетата жена го гледаше със страх.

— Зорбас мой!… Зорбас мой!… — гугукаше тя.

Бях се надигнал на леглото си и чаках; кой ли път щеше да избере Зорбас?

Изведнъж тръсна глава, взе решение. Лицето му светна; плесна с ръце, скочи прав.

— Да излезем навън! — извика той. — Под звездите, да ни гледа господ! Куме, вземи пръстените; знаеш ли да пееш псалми?

— Не — отвърнах аз.

Бях вече скочил от леглото си и помагах на мадамата да стане.

— Аз знам: забравих да ти кажа — бил съм и псалт; придружавах попа по сватби, кръщенета, погребения, научих тропарите наизуст. Ела, Бубулино моя, ела, патко моя, размърдай се, ела, френска фрегато, застани от дясната ми страна!

От всички демони на Зорбас добросърдечният, шегобиец демон беше отново надделял тази вечер. Съжалил я беше Зорбас старата певачка, скъсала му бе сърцето, когато бе видял с каква тревога впиваше в него мътния си угаснал поглед.

„По дяволите — измърмори той, вземайки решението, — мога да създам още една радост на женския род! Нека я създам!“

Той изтича на брега, прегърна през кръста мадамата, подаде ми пръстените, обърна се към морето и започна да пее: „Благословен бог наш навсегда нине и присно и во веки веков, амин!“

Обърна се към мен!

— Отваряй си очите, началство…

— Тази вечер няма началство — рекох аз, — наричай ме „куме“…

— Отваряй си очите, куме, значи, когато извикам: „Давай! Давай!“, ще ни наденеш пръстените.

И като каза това, той отново захвана с магарешкия си глас да пее с фалцет псалми: „За свързаните с годеж раб божий Алексис и рабиня божия Фортензия и за тяхното спасение господу помолимся!“

— Господи помилуй! Господи помилуй! — тананиках и аз, с мъка сдържайки смеха и сълзите си.

— Има и други тропари още — рече Зорбас, — но да ме вземе дяволът, ако мога да си ги спомня! Но да се върнем на най-важното!

Той подскочи и извика:

— Давай! Давай!

И протегна към мен ръчището си.

— Подай си и ти, коконо моя, ръчичката — каза той на годеницата си.

Пълната, разядена от пранета ръка трепереше. Прекарах пръстените на пръстите им, а Зорбас ревеше, извън себе си, като дервиш: „Годява се раб божий Алексиос с рабиня божия Фортензия, во има Отца и Сина, и Светаго Духа, амин! Годява се рабиня божия Фортензия с раб божий Алексиос…“

— Готово, свърши, хайде и догодина! Ела тук, кира Зорбасовице, да ти дам първата честна целувка в живота ти!

Ала мадам Ортанс се беше свлякла долу, прегръщаше краката на Зорбас и плачеше. Зорбас поклати съчувствено пламналата си глава.

— Горките жени! — измърмори той.

Мадам Ортанс се изправи, изтърси полите си, разтвори обятия.

— Е, е! — извика Зорбас. — Велики вторник е днеска, долу ръцете! Пости са!

— Зорбас мой… — прошепна премаляла тя.

— Имай търпение, мадам, потърпи до Великден, ще хапнем тогава месо. И ще чукнем червените яйца. А сега е време да се прибереш в къщи. Какво ще кажат хората, ако те видят да обикаляш по това време навън?

Бубулина го погледна умолително.

— Не, не — каза Зорбас, — на Великден! Ела с нас, куме!

Наведе се над ухото ми:

— Не ни оставяй сами, за бога! Нямам никакъв кеф тази вечер.

Поехме по пътя за селото; искреше небето, лъхаше морето, нощните птици въздишаха. Старата сирена, увиснала на ръката на Зорбас, се тътреше щастлива и меланхолична.

Тя беше стигнала тази вечер в пристанището, за което беше толкова копняла през целия си живот. Пееше, горката, през целия си живот, гуляеше, подиграваше се на честните жени, но сърцето й изгаряше. Когато, напарфюмирана, наплескана с мазила, преминаваше с крещящи тоалети по улиците на Александрия, Бейрут, Цариград и виждаше как бедни женици кърмят бебетата си, гърдите на горката мадам Ортанс изтръпваха, издуваха се и зърната им щръкваха и търсеха и те една бебешка устица. „Да се омъжа, да се омъжа, да имам дете…“ — с тази мисъл живееше тя през цялото това време и въздишаше. Но на никого никога не разкри тя болката си. И сега, слава богу, малко късно, но пак добре, тя влизаше, разнебитена, обрулена от бури, в тъй силно жадуваното пристанище…

Вдигаше от време на време очи, поглеждаше крадешком високия дингил до себе си. „Не е — казваше си тя — някой богат паша със златни пискюли, нито някое красиво младо бейче, ама пак добре, слава богу! Мъж ми стана, мъж с венчило — слава богу!“

Зорбас я чувствуваше като тежест върху себе си и я теглеше припряно, за да стигнат по-скоро в селото и да се отърве. И клетницата току се препъваше о камъните, ноктите на краката й едва не се изтръгваха, боляха я мазолите, но тя мълчеше. Защо да говори? Защо да се оплаква? Всичко е наред, слава богу!

Бяха отминали смокинята на Господарската щерка, градината на вдовицата — първите къщи на селото се показаха. Спряхме се.

— Лека нощ, злато мое… — изрече щастливата певачка и се надигна на пръсти, за да достигне устата на годеника си.

Ала Зорбас не се навеждаше.

— Да падна ли да ти целуна краката, любов моя? — произнесе жената, готова да се свлече долу.

— Не, не! — извика Зорбас развълнуван и я сграбчи в обятията си. — Аз трябва да целуна краката ти, мадам, но ме мързи… Лека нощ!

Разделихме се. Поехме обратно по пътя, мълчахме. Вдишвахме дълбоко уханния въздух; по едно време Зорбас се извърна и ме погледна.

— Какво да правим сега, началство? — каза той. — Да се смеем ли, да плачем ли? Дай ми съвет.

Не отвърнах нищо; и на мен на гърлото ми бе заседнала някаква топка и не знаех какво беше — ридание или смях.

— Началство — обади се неочаквано пак Зорбас, — как го казваха онзи хаймана, древния бог, дето не оставял женско на тоя свят на мира? Чувал съм нещо такова. Боядисвал си, казва, и той брадата, татуирвал си ръцете със сърца и сирени, маскирал се, казва, превръщал се на бик, на лебед, на коч или магаре, с извинение, според мерака на всяка фуста. Я ми кажи името му, жив да си!

— Струва ми се, че говориш за Зевс; как се сети за него?

— Господ да успокои душата му! — каза Зорбас, като издигна ръце към небето. — Много е видял, много е изпатил, истински великомъченик, слушай ме мен, началство, знам ги аз тия работи. Ти слушаш книгите, ама я помисли кои ги пишат! Пфъ! Даскали! И какво разбират даскалите от женкари и жени? Да се не видят макар!

— Ами защо не пишеш, твоя милост, а, Зорбас? Та да ни разкриеш всички тайни на тоя свят?

— Защо ли? Ами че защото аз изживявам всички тези тайни и нямам време. Кога с хората, кога с жени, кога с виното, кога със сандура, и нямам време да взема тази бъбрица, перото. И ето как светът е паднал в ръцете на писарушките; онези, които изживяват тайните, нямат време; а тези, които имат време, не изживяват тайните. Разбра ли?

— И тъй, какво стана със Зевс? Не измествай приказката.

— Ех, горкият! — произнесе Зорбас, като въздъхна. — Само аз знам какво е изтеглил. Обичал е наистина жените, ала не така, както си мислите вие писарушките, не, съвсем не! Жал му е било на него за тях, разбирал е мерака на всяка една, жертва е ставал за тях. Когато зървал в някоя затънтена провинциална дупка как някоя стара мома вехне от съклет или пък някоя сочна женичка — море, и да не е била сочна, и чудовище да е била! — чийто мъж отсъствувал, как по цяла нощ се върти и не може да мигне, прекръствал се, състрадателна душа, слагал други дрехи, приемал лицето на този, за който си мислела жената, и влизал в стаята й.

Нямал е никакъв кеф, ти казвам, за любовни работи, често пъти е бил и капнал, и с право — как да свари да се оправи с толкова народ, горкият! Много пъти му е било досадно, бил е неразположен. Виждал ли си някога, началство, пръч, след като е покрил няколко кози? Текат му лигите, помътняват очите му, гурелясват, кашлюка, пресипва, не може да се държи на краката си. В такъв хал изпадал често пъти и горкият Зевс. Прибирал се в къщи на разсъмване и казвал: „Ах, кога най-сетне и аз, Христе боже, ще легна да се наспя? Не мога вече да се държи на краката си!“ — и току бършел лигите си.

Но изведнаж дочувал въздишка — долу на земята някоя жена отмятала завивките, излизала на терасата си, въздишала. И веднага сърцето на Зевс се разтапяло от умиление. „Ах, ах, трябва да сляза пак на земята, горкият аз, една жена въздъхна, трябва да сляза да я утеша!“

Докато накрая жените го разсипали, не му държал вече кръстът, захванал да повръща, схванал се целият и гибердясал. Дошъл тогава наследникът му, Христос, видял хала на предишния бог и рекъл! „Варда от жени!“

Слушах Зорбас, възхищавах се на свежестта на ума му и се превивах от смях.

— Смей се, смей се, твоя милост, началство, ама да даде господ — дяволът да тръгнат добре работите ни — невъзможна ми се струва тая, но както и да е! — знаеш ли каква фабрика ще отворя? Бюро за женитби! „Бюро за женитби «Зевс»!“ Ще идват, значи, горките жени, дето не са могли да си намерят мъж — старите моми, грозотиите, кривокраките, кривогледите, куците, гърбавите, а аз ще ги приемам в едно салонче, чиито стени ще бъдат покрити със снимки на красиви момчета, и ще им казвам: „Изберете си, прекрасни госпожи, когото си харесате и аз ще се заема да го направя ваш мъж.“ И ще намирам някой юначага, който да им прилича, ще го обличам като на снимката, ще му давам пари и ще му казвам: „Улица еди-коя си, номер еди-кой си, тичай да намериш еди-коя си, почни да я ухажваш. Недей да те е гнус, аз плащам, спи с нея; кажи й сладките думи, които мъжете казват на жените и които тя, горката, никога не е чувала; закълни й се, че ще я вземеш за жена, дай й малко радост на клетата, радостта, която имат и козите дори, и костенурките, и стоножките…“

И ако пък понякога се случи някоя стара кранта като нашата кира Бубулина, която никой, колкото и да му платя, не би приел да утеши, ее, тогава щях да се прекръстя и да се заема с нея аз, директорът на Бюрото. И всички зяпльовци щяха да кажат: „Виж го ти този схванат дъртак! Ами че няма ли очи да види, няма ли нос да помирише?“ — „Имам бре, серсеми такива, имам бре, безчувствени души такива, и очи, и нос имам, ала имам и сърце и ми е жал. А когато имаш сърце, и да имаш и да нямаш носове и очи, все това е! Пращаш ги по дяволите!“

И когато вече, парализиран и аз от многото работа, ще хвърля петалата, ще ми отвори ключарят Петър вратата на рая и ще ми каже: „Влез, севдалия Зорбас, влез, великомъченико Зорбас, върви да се изтегнеш до събрата си Зевс, да си отдъхнеш и ти, човече божи; много си изтеглил през живота си!“

Говореше Зорбас, поставяше въображението му клопки, в които сам падаше вътре, полека-лека почваше и той самият да вярва в приказката си, и тази вечер, след като свърши, тъкмо когато минавахме край смокинята на Господарската щерка, въздъхна и вдигна ръце, сякаш се заклеваше:

— Бъди спокойна, Бубулино моя, прогнила, измъчена, мауно моя! Бъди спокойна, няма да те изоставя аз така, ще те утеша, да! Четирите Велики сили те изоставиха, младостта те изостави, господ те изостави, ала аз, Зорбас, няма да те изоставя!

Беше минало полунощ, когато стигнахме на нашия бряг. Вятър се вдигна, далеч отвъд, от Африка идеше горещият южняк и караше да набъбват дърветата, лозите, гърдите на Крит. Целият остров, изтегнат сред морето, приемаше, тръпнейки, горещите живителни повеи на вятъра. Зевс, Зорбас, възбуждащият южняк се сливаха тази вечер в съзнанието ми в едно тежко, мъжко лице с черна брада, с черни мазни коси, което се навеждаше с алени топли устни над мадам Ортанс, Земята.