Алексис Зорбас

V

„Ако ви е, казва, приятно, заповядайте в къщата на барба Анагностис, старейшината, да хапнете едно мезенце. Днеска в селото ще дойде човекът, дето скопява свинете; кира Анагностисовица ще ви изпържи, казва, белите им бъбречета, да кажете и «за много години» на внучето им, Минас, днеска му е имен ден.“

Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената, стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове и уханни билки — градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. В дъното, три-четири стъпала — и се качваш в собата, където се намира поставеното на магарета легло, а над него — светите икони със запаленото кандило. Къщата ти изглежда празна и все пак в нея има всичко — от толкова малко неща се нуждае истинският човек.

Денят беше божа благодат, приятно, меко есенно слънце. Седнахме пред къщата, в градинката, под едно отрупано с плод маслиново дърво. През сребристите му листа се виждаше как морето искри надалеко, спокойно, застинало. Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша — веднъж радостно, веднъж тъжно.

На другия край на градинката, в една малка кочина, скопеното прасе квичеше оглушително от болка; а отвътре, от огнището, се носеше миризмата от белите му бъбреци, които се печаха на жарта.

Говорехме за вечните познати неща: посевите, лозята, дъжда. Викахме, защото старият селски първенец недочуваше; имал, казва, много тежък слух. Сладкодумен беше барба Лнагностис, спокоен — животът му, като на дърво в закътана долчинка. Родил се, израсъл, оженил се; народили му се деца, дочакал и внуци; някои умрели, но други останали живи, осигурен е родът. Спомни си старият критянин за миналото, за годините под турците, припомни си думите на баща си, чудесата, които ставали по онова време, защото хората били богобоязливи и вярвали.

— На, мен, дето ме гледате, аз, барба Анагностис, от чудо съм се родил. Да, от чудо. И ако ви разкажа как е станало, ще се смаете и ще речете: „Слава тебе, господи!“ И ще отидете в манастира на нашата света Богородица да й запалите една свещ.

Той се прекръсти и захвана да разправя спокойничко, кротичко, с приятния си глас:

— В селото ни, значи, по онова време имало една богата туркиня — кокалите й да не останат дано! Ама на, че забременяла, проклетницата, и дошло време да ражда. Турили я на столчета — три дни и три нощи ревала като юница. Ала детето не излизало. Една нейна приятелка — кокалите й да не останат дано! — й рекла: „Защо не вземеш да извикаш, Джафер ханъм, и мейре-майка?“ Мейре-майка турците викат на света Богородица, велика е милостта й! „Нея ли да извикам? — изръмжала тази кучка Джафер ханъм. — Нея ли? По-добре да умра!“ Но болките били силни. Минали още един ден и една нощ, ревяла тя, но не можела да роди. Какво да прави? Не издържала повече на болките, извикала: „Мейре-майко! Мейре-майко!“ Викала, викала, но болките не минавали, детето не излизало. „Не те чува — рекла приятелката й, — сигурно не знае турски; повикай я с гръцкото й име.“ „Богородице на гърците! — извикала тогава кучката. — Богородице на гърците!“ Ала пак напусто — болките се усилили. „Не я викаш както трябва, Джафер ханъм — казала й пак приятелката й, — не я викаш както трябва и затова не идва!“ И чак тогава вече, кучката й недна, неверницата с неверница, извикала силно: „Света Богородице!“ — и детето изведнаж се изхлузило от корема й като змиорка.

Това станало една неделя; и да видите каква случайност: на другата неделя, и майка ми я хванали болките. Мъчела се и тя, горката, мъчела се, ревяла майка ми. Викала: „Света Богородице! Света Богородице!“, но не се освобождавала. Баща ми седял на земята насред двора и нито ядял, нито пиел от мъка. Сърдел се на света Богородица. „Миналия път, като я повика онази кучка Джафер-ханъм, претрепа се да тича да й помогне, а сега…“

На четвъртия ден вече баща ми не изтраял; взел чаталестата си тояга и раз — два, та право в манастира на света Богородица Закланата — тя да ни закриля! Отишъл, влязъл вътре в черквата, без дори да се прекръсти — толкова голям бил ядът му, залостил след себе си вратата и застанал пред иконата й. „Е, Богородице! — извикал й той. — Жена ми Маруля, знаеш я, дето ти носи всяка събота вечер дървено масло и пали кандилото ти, жена ми Маруля се мъчи вече цели три дни и три нощи и те вика — не я ли чуваш? Оглушала си, изглежда, и не чуваш. Да беше, санким, някоя като оная кучка Джафер ханъм, някоя мръсница, някоя турска гювендия, щеше да се претрепеш да тичаш да й помогнеш. Ама за християнката, за жена ми Маруля, правиш се на глуха, не я чуваш! Ех, мари, да не беше Богородица, че щях да ти дам да се разбереш аз на теб с тази чаталеста тояга!“

И като казал това, без да се поклони, извърнал се да си върви. Но тъкмо в този миг — велик си, господи! — иконата изпукала силно, сякаш се разцепила. Така пукат иконите, и да го знаете, ако не сте чували това, така пукат, когато правят чудесата. Баща ми разбрал; обърнал се, направил метани, прекръстил се, „Съгреших, света Богородице! — извикал. — А пък каквото си казахме — тури му пепел!“

Едва стигнал в селото и му обадили радостната вест: „Честито, Костандис! Жена ти роди — момче е!“ Мен, значи, дето ме гледате тук, мен, барба Анагностис. Ала съм се родил с малко тежък слух — та нали баща ми богохулствувал и нарекъл света Богородица глуха. „А, така ли! — рекла си е сигурно света Богородица. — Ще направя тогава и аз сина ти глух, та да се научиш да богохулствуваш друг път!“

Барба Анагностис се прекръсти.

— Пак добре — рече той, — слава богу! Защото можеше да ме направи я сляп, я смахнат, я гърбав, я — боже опази! — женско! Пак добре, прекланям се пред милостта й!

Наля чашите.

— Света Богородица да ни закриля! — каза той и надигна пълната чаша.

— За твое здраве, барба Анагностис! Сто години да живееш, да дочакаш и правнуци!

Старецът изпи на един дъх виното си, обърса мустаците:

— Не, чедо, стига ми! Дочаках внуци — стига ми! Какво сега, да не би да искаме и света да изядем! Време ми е вече; остарях бре, момчета, изпразниха ми се бъбреците, не мога вече, искам, ама не мога да посявам дечурлига. За какво ми е тогава животът?

Той наля отново чашите; измъкна от пояса си орехи и сушени смокини, увити в дафинови листа, и ни почерпи.

— Раздадох всичко, каквото имах и нямах, на децата си. Налегна ме сиромашията, налегна ме, но хич не ме е еня — добър е господ!

— Добър е господ, барба Анагностис — извика Зорбас в ухото на стареца, — добър е господ, ама ние не сме добри. Не ни дава, цицията му с циция!

Но старият селски първенец смръщи вежди.

— А, недей така, куме, не ругай господа! — каза той строго. — Не го ругай; ами че нали на нас чака и той, горкият!

В това време, мълчалива, покорна кира Анагностисовица донесе в една пръстена паница изпържените бели бъбреци на прасето и една голяма медна оканица вино. Сложи ги на масата, застана права встрани, скръсти отпреде си, върху престилката, ръце и сведе очи.

Гнус ме беше да взема от мезето, но пък се и срамувах да откажа. Зорбас ме погледна косо и се усмихна.

— Това е най-вкусното месо, началство — увери ме той. — Не се гнуси.

Старият Анагностис се захили.

— Право казва, право, опитай да видиш. Мозък! Когато принц Георгиос — да е жив и здрав! — мина през манастира ни, калугерите му направили царска трапеза; пред всички поставили месо, а пред принца една дълбока чиния супа. Взел принцът лъжицата, поразбъркал супата. „Боб ли е това?“ — запитал той изненадан. „Яж, княже — рекъл му старият игумен, — яж, пък после ще приказваме.“

Опитал принцът една лъжица, втора, трета, омел чинията, облизал се. „Какво е това чудо? — рекъл. — Какъв вкусен боб! Същински мозък!“ — „Не е боб това, княже — казал му игуменът и се засмял, — не е боб това. Скопихме всички петли в епархията!“

Засмя се старецът, бодна с вилицата едно парче от бъбреците на прасето.

— Княжеско мезе! — каза той. — Отвори си устата.

Отворих устата си и той ми го пъхна в нея. Наля отново чашите, пихме наздравица за внука му, очите на дядото блеснаха.

— Какъв искаш да стане, барба Анагностис, твоят внук? — запитах го аз. — Кажи ни, та да му го пожелаем.

— Какво мога да искам, чедо? На, да тръгне по правия път. Да стане добър човек, добър стопанин, да се ожени, да му се народят и на него деца и внуци и едно от децата му да прилича на мен. Да го гледат старците и да думат: „Брей, колко прилича на стария Анагностис! Бог да го прости, добър човек беше!“

— Анезиньо! — извика той, без да се извърне към жена си. — Анезиньо, налей още една оканица вино!

В този миг, блъсната силно, вратичката на кочината се отвори и в градинката, зашеметено от болки, изскочи, като квичеше, прасето. То ходеше напред-назад пред тримата души, които бяха седнали на сладки приказки и ядяха белите му бъбреци.

— Боли го, горкото… — рече съчувствено Зорбас.

— Боли го я! — каза старият критянин и се засмя. — Ако ти направят същото и на теб, няма ли да те боли, а?

Зорбас почука на дърво.

— Пепел ти на езика, глухчо неден! — измърмори той уплашено.

Прасето ходеше нагоре-надолу пред нас и ни гледаше сърдито.

— Майка му стара, сякаш разбира, че му ги ядем! — рече пак старият Анагностис, който беше вече дошъл на кеф от малкото винце.

И ние ядяхме спокойно, доволни, вкусното мезе, като човекоядци, пиехме червеното вино и гледахме през сребърните листа на маслината морето, което беше станало сега, при залез-слънце, цялото розово.

Когато, вече по тъмно, си тръгвахме от къщата на старейшината, Зорбас също беше вече на кеф и търсеше разговор.

И подхвана:

— Какво говорехме завчера, началство? Да просветиш, казва, народа, да му отвориш, казва, очите! Заповядай, твоя милост, да отвориш очите на барба Анагностис! Видя ли как жена му стоеше диван — чапраз и чакаше заповеди? Върви сега, твоя милост, да ги учиш, че жената има равни права с мъжете и че е много жестоко да ядеш парче от месото на прасето и същото това прасе да квичи пред теб живо, и че е голяма глупост да си доволен, че добър е господ, макар че ти пукаш от глад! Какво ще спечели този кьорчо барба Анагностис от всичките ти просветни бабини деветини? Само дето ще му създадеш грижи. А какво ще спечели и кира Анагностисовица? Ще започнат кавгите, кокошката ще иска да стане петел, и двамата току ще се счепкват и ще си скубят перата… Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват!

Той помълча за миг, почеса се замислено по главата.

— Освен — промълви той, — освен ако…

— Какво? Я кажи да видим!

— Освен ако, когато им се отворят очите, ще можеш да им покажеш един по-добър свят… Ще можеш ли?

Не знаех. Знаех добре какво щеше да рухне; но не знаех какво щеше да се изгради върху развалините. „Никой не може да знае това със сигурност — разсъждавах аз. — Старото е осезаемо, затвърдено, живеем с него и се борим с него всеки миг, то съществува; бъдещето е неродено, неосезаемо, то е като някакъв флуид, направено е от материала, от който се изтъкават мечтите, един облак, върху който връхлитат бурни ветрове — любовта, омразата, въображението, щастието, бог, — разрежда се, сгъстява се, изменя формата си… И най-великият пророк може да даде само един лозунг на хората и колкото по-неопределен е този лозунг, толкова по-велик е и пророкът.“

Зорбас ме гледаше подигравателно и се усмихваше. Ядосах се.

— Имам! — отвърнах упорито аз.

— Имаш ли? Я кажи да видим!

— Не мога да ти го кажа; няма да разбереш.

— Е, тогава нямаш! — рече Зорбас, като поклати глава. — Да не мислиш, че аз съм пасъл трева, началство! Мамиш се. И аз съм необразован човек като барба Анагностис, но не съм чак толкова глупав, не! Щом, значи, аз няма да мога да разбера, как искаш тогава да разбере този благодушен човечец и онази госпожа — крава, съпругата му? Ами всички онези Анагностисовци и Анезини на тоя свят? Нови тъми ли ще видят, а? Остави го, както си е било, свикнали са поне с това. Добре са я карали досега — нали виждаш? Живеят си, и още как, раждат, дочакват и внуци, бог ги прави глухи, слепи, а те викат: „Слава тебе, господи!“ Нагласили са се удобно в сиромашията. Зарежи ги тогава и си трай.

Мълчах. Минавахме край градината на вдовицата, Зорбас се поспря, въздъхна, но не продума нищо. Някъде, изглежда, беше валяло, та въздухът миришеше на влага и земя. Първите звезди се появиха; новата луна блестеше нежно, жълто-зелена, небето се изпълни със сладост.

„Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“

Звездите ставаха все по-многобройни. Жестоки, високомерни, сурови, без никаква милост към хората.

Не говорехме вече. И двамата гледахме с ужас небето, виждахме как непрекъснато пламваха все нови и нови звезди и как пожарът се разпростираше все повече и повече.

Стигнахме пред бараката; не ми се ядеше, седнах на една скала край морето. Зорбас запали огън, нахрани се, понечи да ме потърси, но се отказа, легна си и заспа.

Морето бе притихнало, не потрепваше; а земята, затаила дъх под ожесточения звезден обстрел, също мълчеше. Ни лай на куче, ни жален крясък на нощна птица, цареше дълбока тишина. Тишина коварна, опасна, съставена от хиляди викове, толкова далечни или толкова дълбоко вътре в нас, че не се чуваха. Чувах само бученето на кръвта си, която биеше в слепоочията и във вратните ми вени.

„Мелодията на тигъра!“ — помислих си аз, потръпвайки.

В Индия, когато пада нощта, пеят много тихо един печален монотонен напев, една дива тиха песен, като далечна прозявка на звяр — мелодията на тигъра. Сърцето на човека се изпълва с неизразим ужас.

И веднага щом си спомних за страшната мелодия, гърдите ми започнаха полека-лека да се издуват; ушите се пробуждаха, тишината се превръщаше във вик, протягаше се душата, направена и тя от същата мелодия, и се измъкваше неспокойно от тялото, за да слуша.

Наведох се, гребнах шепа морска вода, намокрих челото и слепоочията си, поосвежих се. Ревове се разнесоха вътре в мен, заплашителни, съвсем объркани, нетърпеливи — тигърът беше вътре в мен и ревеше. И изведнъж чух ясно един глас: „Буда! Буда!“, и скочих прав.

Закрачих бързо край брега, сякаш исках да се изплъзна. От някое време насам, когато съм сам нощем и цари дълбока тишина, чувам гласа му — отначало печален, умоляваш, като оплакване, но полека-лека става гневен, кара се, заповядва. И блъска отвътре гърдите ми като отрок, чието време е дошло.

Беше навярно полунощ. Черни облаци се бяха натрупали на небето, едри капки дъжд паднаха по ръцете ми. Но умът ми беше другаде; бях обгърнат от някаква огнена атмосфера, усещах от двете си страни, върху слепоочията, две пламтящи къдрици.

„Настъпил е моментът — помислих си аз, потръпвайки, — повлича ме будисткото колело, дошъл е моментът да се освободя от божественото бреме вътре в мен.“

Върнах се бързо в бараката, запалих светилника, Зорбас, когато светлината падна върху него, запремига; отвори очи, изгледа ме, така както се бях навел пад хартията и пишех; изръмжа нещо, не чух какво, обърна се рязко към стената и потъна отново в сън.

Пишех безспирно, без отдих, бързах. Целият „Буда“ беше готов вътре в мен, виждах го как се размотаваше от душата ми като синя панделка, изпълнена с букви; размотаваше се много бързо и ръката ми бързаше да свари. Пишех, пишех, всичко беше станало лесно, много просто; не пишех, преписвах. Всички неща преминаваха пред мен, изтъкани от съчувствие, отричане и въздух — дворците на Буда, жените в харемите, златната колесница, трите ужасни срещи: на стареца, на болния, на мъртвеца; бягството, упражняването, избавлението, обявяването на спасението; земята се покриваше с жълти цветя, обличаха се просяците и царете в жълти раса, камъкът, дървото, плътта ставаха по-леки; душите се превръщаха във въздух, превръщаха се в дух, духът изчезваше. Пръстите ми се умориха, но не исках, не можех да спра; видението преминаваше бързо, отлиташе, трябваше да го сваря.

На сутринта Зорбас ме намери заспал, с глава опряна върху ръкописа.