Алексис Зорбас

XVIII

Прекрачих прага на църквата и потънах в прохладния уханен полумрак.

Навред беше пусто, сребърните кандила блестяха мътно, в дъното тънко издълбаният иконостас обхващаше целия олтар — златна лозница, отрупана с гроздове, от горе до долу стените бяха украсени с полуизтрити стенописи: диви аскети, боговдъхновени отци на църквата, страданията Христови, къдрокоси ангели с широки избелели панделки на косите.

Високо, на нартика — Богородицата, разтворила ръце, умоляваща. Тежко сребърно кандило гореше пред нея и трептящата светлина лижеше нежно, гальовно, продълговатото, многострадално лице. Никога няма да забравя изпълнения с огорчение поглед, къдравата, кръгла като пръстен уста, силната, волева брадичка. Ето това е, казвах си аз, напълно удовлетворената, напълно щастливата, дори и в най-мъченическото си страдание, Майка; защото съзнава, че от нейната тленна утроба е излязло нещо безсмъртно…

Когато напуснах църквата, слънцето залязваше. Седнах на каменната пейка под портокаловото дърво, бях щастлив; кубето на църквата беше порозовяло, сякаш се зазоряваше; калугерите, оттеглили се в килиите си, почиваха; през нощта щеше да има бдение и трябваше да посъберат сили; Христос щеше да тръгне тази нощ нагоре към Голготата си и те трябваше да бъдат издръжливи, за да се изкачват с него. Две черни свини с цял рой розови бозки дремеха вече под едно рожково дърво; върху покривите гълъбите се любеха.

Докога ще живея, казвах си аз, и ще се радвам на прелестта на тази земя, на въздуха, на тишината и на уханието на цъфналото портокалово дърво? Една икона на свети Бакхус, която бях видял в църквата, беше накарала сърцето ми да прелее от блаженство. Всичко, което дълбоко ме вълнуваше: единството, непреривността в усилието, последователността в желанието, се разкри отново пред мен, да е жива и здрава тази малка прелестна икона на християнския светец с младежките къдри, провиснали над челото му като черни гроздове! Гръцкият Дионисий и свети Бакхус се съединяваха, приемаха едно и също лице; под лозовите листа и расата се вълнуваше едно и също изпълнено с копнеж, изпечено от слънцето тяло — Гърция.

Зорбас се появи на двора.

— Игуменът дойде — каза ми той набързо, — поговорихме си малко, дърпа се, нищо нямал да изкара, казва, иска повече, но ще я наглася.

— Какво се дърпа? Нали се бяхме уговорили?

— Не се бъркай, началство, аман! — помоли ме Зорбас. — Ще оплескаш всичко. Ето, седнал си сега да приказваш за старата уговорка. Махни я нея! Не бърчи вежди, махни я, ти казвам! Ще вземеш гората на половин цена.

— Ама какви са тия работи, дето ги скалъпваш, Зорбас?

— Остави, моя си работа; ще смажа колелото и ще се затъркаля — разбра ли?

— Но защо? Не разбирам?

— Защото направих излишни разходи в Кастро, ето защо! Защото ми изяде, т.е. ти изяде, доста хилядарки тази Лола. Мислиш, че съм забравил това ли? Имам честолюбие аз, какво мислиш? Прашинка не давам да ми падне на главата! Похарчих — плащам; направих сметка: седем хиляди ми струва Лола; ще ги приспадна от гората. За Лола ще плати игуменът, манастирът, Богородицата. Това е моят план, харесва ли ти?

— Никак. Какво е виновна Богородицата за твоите разпътства?

— Виновна е и още как! Тя е направила сина си, бога; а бог ме е направил мен и ми е дал инструментите, за които знаеш; и тъкмо тези проклети инструменти ме карат да си загубвам главата, щом видя женския род, и да разтварям кесията си. Разбра ли? Виновна е, значи, и още как нейна милост — нека плати!

— Не ми харесват тия работи, Зорбас.

— Това е друг въпрос, началство. Нека спасим ние седемте хилядарки, а сетне ще поспорим. „Върши си, синко, работата, а пък сетне пак ще съм ти леля!“ Знаеш ли я тази песен?

Дебелият иконом се появи.

— Заповядайте — каза той със сладникав попски глас, — трапезата е готова.

Слязохме в трапезарията — голямо помещение с пейки и дълги тесни маси. Миришеше на граниво олио и на вкиснато. В дъното — полуизтрит стенопис — Тайната Вечеря. Единадесетте верни ученици струпани като овце около Христос, а срещу тях, с гръб към зрителя, съвсем сам, червенобрадият с неравното чело, с орловия нос — Юда; а Христос само него гледаше.

Икономът седна; от дясната му страна — аз, от лявата — Зорбас.

— Пости са сега — каза той, — та прощавайте; ни олио, ни вино, пък макар и да сте пътници. Добре дошли!

Прекръстихме се, посегнахме мълчаливо към маслините, към зелените стръкчета лук, тарамата, постния боб. И тримата дъвчехме бавно, без охота.

— Такъв е животът, земният — каза икономът. — Пост. Но нека потърпим, иде Възкресение с агнетата, иде царството небесно.

Покашлях се; Зорбас ме настъпи по крака, сякаш искаше да ми каже: „Мълчи!“

— Видях отец Захариас… — рече Зорбас, за да промени разговора.

Икономът подскочи.

— Да не би да ти е казал нещо, този нечестивец? — попита той разтревожен. — Седем дявола има вътре в себе си той, не го слушайте! Нечиста е душата му и затова вижда нечистотии.

Камбаната удари печално за бдение. Икономът се прекръсти, стана.

— Аз ще вървя — каза той. — Започнаха Страстите Христови; да отидем да бъдем разпнати заедно с него. Но за тази нощ вие можете да си починете, път сте били; ала утре, на утринната…

— Мръсници! — процеди Зорбас през зъби, когато калугерът си отиде. — Мръсници, лъжци, човекомулета, мулечовеци!

— Какво ти стана, Зорбас? Да не би да ти е казал нещо този Захариас?

— Зарежи ги, началство, зарежи ги да вървят по дяволите! Ех, само да не подпишат — ще видят те кой — кум, кой — сват, кой — на булката брат!

Прибрахме се в килията, в която ни бяха постлали за спане; в един ъгъл имаше стара икона — Богородицата, опряла плътно буза о бузата на сина си; големите й очи бяха пълни със сълзи.

Зорбас поклати едрата си глава:

— Знаеш ли, началство, защо плаче?

— Не.

— Защото вижда; аз, ако бях иконописец, щях да рисувам Богородицата без очи, без уши, без нос; защото ми е жал за нея.

Изтегнахме се върху твърдите ни постели. Гредите миришеха на кипарис, през отвореното прозорче навлизаше, изпълнен с ухания, пролетният ветрец. От време на време откъм двора идеха, една през друга, като повеи, печалните мелодии; отвън през прозореца запя славей, а след него, някъде по-далеч — друг, и друг; преля от любов нощта.

Не можех да заспя; песента на славея се сля с риданията на Христа и аз се мъчех, между цъфналите портокалови дървета, да изкача Голгота, като следвах големи капки кръв. В синята пролетна нощ виждах капките студена пот, оросила тялото на Христа, ръцете му, как ги простираше, сякаш умоляваше, сякаш просеше… Галилеите тичаха подир него, викаха: „Осанна! Осанна!“ с върбови клонки в ръце, постилаха дрехите си на земята, за да стъпва по тях. Той гледаше тези, които обичаше; никой не подозираше нищо, само той знаеше, че отива да умре. Под звездите, облян в сълзи, мълчалив, той утешаваше човешкото си сърце, което трепереше: „Както житното зърно, сърце мое, и ти трябва да слезеш под земята и да умреш. Не трепери. Иначе как ще станеш клас, сърце мое, как ще нахраниш хората, които умират от глад?“

Ала вътре в гърдите му човешкото сърце все трепереше и трепереше, и не искаше да умре…

Полека-лека гората около манастира се изпълни с песента на славеите. Възнасяше се из влажния листак песента, изпълнена с любов и страст; и заедно с нея тръпнеше, плачеше, издуваше се, преливаше и сърцето на човека.

И ей тъй, без да разбера, със Страстите Христови, с песента на славея, навлязох в съня, така както навярно и душата влиза в рая.

Не бях спал може би и час, когато изведнаж се стреснах изплашен.

— Зорбас! — извиках. — Чу ли? Изстрел!

Но Зорбас беше вече седнал на постелята си и пушеше.

— Не си разваляй спокойствието, началство — каза той, като се мъчеше да сдържи гнева си. — Остави ги да си извадят очите.

В коридора се разнесоха викове, тежки чехли се затътриха, врати се заразтваряха, далеч някой охкаше, сякаш беше ранен.

Скочих от постелята, отворих вратата. Пред мен изскочи един съсухрен старец; носеше островърха бяла нощна шапка и дълга до коленете бяла риза.

— Кой си ти?

— Митрополитът… — отвърна той с треперещ глас.

Едва не прихнах да се смея; златни одежди, митра, жезъл, пъстроцветни фалшиви скъпоценни камъни. За първи път виждах митрополит по нощница.

— Какъв беше този изстрел?

— Не знам… не знам… — измърмори той, като ме буташе назад.

Зорбас, все още на постелята си, се засмя.

— Разтреперил си се нещо, а, старче? — рече той. — Влез вътре, нещастнико. Ние не сме калугери, не се бой.

— Зорбас — обадих се тихо, — не приказвай така, той е митрополит!

— Море по нощница никой не е митрополит. Влез вътре, ти казвам!

Зорбас стана, хвана го под ръка, вкара го вътре; затвори вратата. Измъкна от торбата шише с ракия, наля една чашка.

— Пий, старче — каза му той, — да дойдеш на себе си.

Изпи старчето ракията, посъвзе се. Седна на леглото ми, облегна се на стената.

— Ваше преосвещенство — казах аз, — какъв беше този изстрел?

— Не знам, чедо мое… Работих до среднощ и тъкмо бях си легнал, по едно време чувам, от съседната килия, на отец Дометиос…

— Ахааа! — обади се Зорбас. — Море, имаш право, Захариас!

Митрополитът сведе глава.

— Някой крадец ще да е бил навярно… — прошепна той.

Шетнята и шумът в коридора бяха престанали, манастирът потъна отново в тишина. Митрополитът ме погледна умолително с благите си изплашени очи:

— Спи ли ти се, чедо мое? — запита ме той.

Разбрах — не искаше да си отиде и да остане отново съвсем сам в килията си; страхуваше се.

— Не — отвърнах аз, — не ми се спи, останете.

Поведохме разговор; Зорбас, опрян на възглавницата си, пухтеше като мех и пушеше.

— Изглеждаш ми образован млад човек — каза ми старчето, — слава богу! Тук не мога да намеря хора, с които да поговоря. Имам три теории, които правят по-приятен живота ми; бих искал да ти ги изложа.

Не дочака отговора ми; започна.

— Първата ми теория — каза той — е следната: формата на цветята влияе върху цвета им; цветът им влияе върху свойствата им; по този начин всяко цвете оказва различно въздействие върху тялото и следователно и върху душата. Затова много трябва да внимаваме, когато вървим през цъфнало поле.

Замълча, сякаш очакваше мнението ми. Виждах как старчето върви из цъфнало поле и гледа със скрит трепет цветята долу — формата им, цвета им, и настръхва: цялото поле напролет се изпълва с духове…

— Ето втората теория: всяка идея, която има действително влияние, има и действителна субстанция. Съществува; не броди като безплътен призрак из въздуха; притежава истинско тяло — очи, уста, крака, корем… Тя е мъж или жена; гони мъжете или жените… Затова и Евангелието казва: „Словото в плът се превръща…“

Старецът отново ме погледна неспокойно.

— Третата теория — каза той бързо, не можейки да понесе повече мълчанието ми — е следната: вечност съществува дори и в нашия мимолетен живот; ала е много трудно да я открием сами; заблуждават ни мимолетните грижи. Само малцина, най-избраните, съумяват да изживеят, и през този мимолетен живот, вечността. Останалите биха пропаднали; съжалил ги тогава господ и им изпратил религията — и по този начин и множеството може да изживее вечността.

Митрополитът завърши, олекна му. Вдигна малките си, останали без мигли очички, погледна ме усмихнат. Сякаш казваше: „На, това имам, това ти давам.“ Почувствувах се развълнуван, че ми поднасяше така, чистосърдечно, едва-що след запознаването ни, плодовете на целия си живот.

Очите му плуваха в сълзи.

— Как ти се струват теориите ми? — запита той и взе ръката ми между дланите си.

Погледна ме така, сякаш очакваше да узнае от отговора ми дали животът му е преминал напразно, или не.

Той трепереше, но аз знаех, че над истината стои един друг дълг на човека, много по-голям.

— Тези теории могат да спасят много души, отче — отвърнах аз.

Лицето на митрополита светна — целият му живот добиваше смисъл.

— Благодаря, чедо мое — прошепна той и стисна ръката ми нежно.

Тогава Зорбас скочи от ъгъла си.

— Аз имам една четвърта теория — каза той, — прощавай.

Погледнах го обезпокоен; митрополитът се извърна:

— Кажи, чедо мое, добра и благословена да е; каква теория?

— Че две и две правят четири! — рече Зорбас сериозно.

Митрополитът го изгледа смаян.

— И още една, пета теория, отче — продължи Зорбас. — Че две и две не правят четири. Избирайте и взимайте!

— Не разбирам… — промълви митрополитът и ме погледна, сякаш търсеше помощ от мен.

— И аз също! — каза Зорбас и избухна в смях.

Обърнах се към слисаното старче, промених разговора:

— С какви изследвания се занимавате тук в манастира?

— Преписвам старите ръкописи на манастира, чедо мое; а тези дни записвам всички епитети, с които нашата църква е окичила Дева Мария.

Въздъхна.

— Остарях — рече той, — не мога да върша нищо друго. Чувствувам се облекчен, като записвам всички тези украшения на Богородицата и забравям низостите на света.

Облегна се на възглавницата и захвана да нарежда с мърморещ глас, сякаш бълнуваше:

— „Неувяхваща роза, Благодатна земя, Лоза, Река, Извор, който разлива чудеса, Стълба небесна, Мост, Фрегата, Пристан, Ключ на рая, Зора, Факел, Светкавица, Огнен стълб, Воюващ пълководец, Непоклатима крепост, Непристъпна стена, Подслон, Убежище, Утеха, Радост, Тояга за слепците, Майка за сираците, Маса, Храна, Мир, Ведрина, Ухание, Пир, Мед и Мляко…“

— Бълнува, горкият… — каза тихо Зорбас. — Чакай да му метна отгоре едно одеяло, да не настине…

Пристъпи, метна отгоре му едно одеяло, оправи възглавницата му.

— Седемдесет и седем вида лудост има, чувал съм да разправят — рече той, — ала с този тук станаха седемдесет и осем.

Зазоряваше се вече. Дървеното клепало заби в двора. Наведох се през прозорчето и видях един слаб калугер с дълго черно було на главата; той обикаляше бавно около двора и удряше с чукче по едно продълговато дърво, което издаваше много мелодични звуци. Изпълнен с нежност, хармоничност и зов, звукът на клепалото се разля из утринния въздух. Славеят беше млъкнал и първите птички започнаха плахо да чуруликат сред дърветата.

Надвесен през прозорчето, слушах очарован внушителната мелодия на клепалото и си мислех — как един висок ритъм на живот може да западне, но да запази, празна вече, цялата си онази внушителна, изпълнена с благородство външна форма. Душата си отива, но оставя непокътната черупката си, която тя в продължение на толкова векове, като мидата, е устройвала, сложно, просторно, за да се настани изцяло в нея.

Такива празни мидени черупки са, казвах си аз, и великолепните катедрални храмове, които срещаме в шумните, неверующи вече градове; праисторически чудовища, от които е останал само скелетът им, разяден от дъждовете и слънцето.

Някой почука на вратата на килията ни; чу се мазният глас на иконома:

— Станете за утринната литургия, братя!

Зорбас скочи разярен:

— Какъв беше онзи изстрел?

Почака малко; мълчание. Калугерът навярно стоеше все още пред вратата, защото не чухме да се отдалечават никакви стъпки. Зорбас кипна.

— Какъв беше онзи изстрел, бре калугере? — извика той отново.

Разнесоха се стъпки, които бързо се отдалечаваха. С един скок Зорбас се намери при вратата, разтвори я.

— Пфу! Маскари! — изрева той и плю подир калугера, който бързаше да се махне оттук. — Попове, калугери, калугерки, епитропи, клисари, пфу!

— Да си вървим — казах аз, — тук мирише на кръв.

— Де да беше само кръв! — изръмжа Зорбас. — Ти иди на утринната, началство, ако това ти прави удоволствие; аз ще отида да поразчовъркам тази работа и да разбера какво става.

— Да си вървим! — казах пак аз. — А пък ти бъди така добър да не никнеш там, дето не те сеят.

— Ами че тъкмо там искам да никна, началство!

Помисли малко, усмихна се хитро.

— Струва ми се, че дяволът — рече той, — велика е милостта му! — добре нарежда работите. Знаеш ли, началство, колко може да струва този изстрел на манастира? Седем хилядарки!

Слязохме на двора. Ухание на цъфнали дървета, сладост, блаженство велико; Захариас ни дебнеше, изтича, сграбчи Зорбас за ръката.

— Брате Канаваро — прошепна той треперещ, — ела да бягаме оттук!

— Какъв беше онзи изстрел? Убиха ли някого? Говори, бре калугере, че ще те удуша!

Долната челюст на калугера се тресеше. Той се огледа — дворът беше пуст, килиите затворени, от отворената църква се носеше на вълни, на вълни псалмопението.

— Вървете след мен и двамата… прошепна той. — Содом и Гомор!

Плъзнахме се покрай стените, преминахме двора, излязохме от градината.

На един хвърлей от манастира се намираха гробищата, влязохме в тях.

Запрекрачвахме гробовете; Захариас блъсна вратичката на един малък параклис, влезе; влязохме и ние. В средата, върху една рогозка, беше проснато някакво тяло, обвито в расо.

До главата му гореше свещ, при краката му — друга.

Надвесих се над мъртвеца, разкрих лицето му.

— Калугерчето! — прошепнах аз настръхнал. — Русото калугерче на Дометиос!

Върху вратата на олтара блестеше, с разтворени криле, с гол меч, с червени сандали, архангел Михаил.

— Архангеле Михаиле! — извика калугерът. — Хвърли огън, изгори ни! Архангеле Михаиле! Тури един ритник, скочи от олтара. Не чу ли изстрела?

— Кой го уби? Кой? Дометиос ли? Говори бре, козя брада!

Калугерът се изтръгна от ръцете на Зорбас, просна се по очи пред нозете на архангела; остана доста време неподвижен, с повдигната глава, с отворена уста, сякаш се ослушваше.

Изведнъж скочи прав радостен.

— Ще ги изгоря! — каза той решително. — Помръдна се архангелът, знак ми стори!

Прекръсти се.

— Слава на господа! — рече той. — Олекна ми!

Зорбас отново сграбчи калугера под мишницата.

— Ела тук, Йосифе, да вървим, и ще сториш каквото ти кажа!

Обърна се към мен:

— Дай ми парите на мен, началство; аз ще подпиша документите. Тия тук са вълци, а твоя милост си агънце, ще те изядат; остави на мен. Бъди спокоен, държа ги аз тия дебелаци в ръцете си; на обяд ще си тръгнем с гората в джоба. Да вървим бре, Захариас!

Двамата се промъкнаха крадешком към манастира, а аз се отправих нататък, към боровете.

Слънцето се беше изкачило, небето и земята сияеха, росата трептеше върху листата. Един кос подхвръкна пред мен, кацна на клона на една дива круша, потрепна с дългата си опашка, разтвори човка, погледна ме и свирна два-три пъти подигравателно.

През боровете виждах как калугерите излизат на двора в редици, със сведени глави, с черни була върху раменете. Утринната литургия беше свършила, те вървяха сега към трапезарията.

„Колко жалко — помислих си аз, — че една такава строгост и благородство са лишени вече от душа!“

Бях уморен, почти не бях спал, изтегнах се върху тревата; щирът, жълтугата, розмаринът, градинският чай ухаеха; жужаха изгладнелите насекоми, завираха се в дивите цветя и сбираха мед. В далечината планините блестяха, прозрачни, ведри, прилични на кълба дим сред слънчевия пек…

Затворих очи успокоен. Някаква чиста, безплътна радост ме завладя — сякаш цялата тази зеленина около мен беше раят, сякаш беше бог цялата тази свежест, тази лекота, това трезво опиянение. Сменя образите си бог и блазе на този, който може да ги открие под всяка маска. Той е кога чаша студена вода, кога син, който подскача на коленете ни, кога някоя кокетлива жена и кога една малка утринна разходка.

Постепенно всичко около мен се пречистваше, олекваше, олекваше, превръщаше се, без да се променя, в съновидение; сън и действителност приемаха същия образ: спях и сънувах действителността, изпълнен с щастие. Земя и Рай се бяха слели в едно. Като някакво диво цвете с голяма капка мед в сърцето ми се стори животът, а душата ми беше дива пчела и събираше меда.

Изведнаж бях изтръгнат рязко от блаженството си, чух зад себе си стъпки и тих разговор, и един глас извика радостно:

— Началство, хайде да си ходим!

Зорбас стоеше пред мен и очите му светеха сатанински.

— Да си ходим ли? — казах аз с облекчение. — Всичко ли свърши?

— Всичко! — отвърна Зорбас, като потупа горния джоб на сакото си. — Тук вътре е гората. Да ни е честита! Заповядай и седемте хилядарки, които ни изяде Лола!

Измъкна от пазвата си пачка банкноти.

— Вземи ги — рече той, — издължих се, не ме е срам от теб вече. Тук са и чорапите, и чантичките, и одеколоните, и чадърчето на кира Бубулина. И фъстъците на папагала; и дори халвата, която ти донесох армаган.

— Подарявам ти ги, Зорбас — казах. — Да запалиш свещ колкото боя си на Богородицата, задето я обиди.

Зорбас се извърна; отец Захариас се появи с позеленялото си омазнено расо, с пробитите си ботуши; той теглеше за юздата две мулета. Зорбас му показа пачката със стотарките.

— Ще си ги поделим, отче Йосифе — каза той, — та да си купиш сто оки солена треска, да се наядеш, нещастнико, да се наядеш, да се продъниш, да повърнеш, да се отървеш! Ела тук, дай си ръцете!

Грабна калугерът омазнените банкноти, скри ги в пазвата си.

— Ще купя газ… — рече той.

Зорбас сниши гласа си, наведе се над ухото на калугера.

— Нощно време трябва — каза му той — и всички да спят; и да духа силен вятър… Ще залееш стените от четирите ъгли, ще натопиш парцали, дрипи, кълчища, каквото ти попадне, в газ и ще ги подпалиш… Разбра ли?

Калугерът трепереше.

— Не трепери бре, калугере! Не ти ли заповяда самият архангел, а? Газ, и голям е господ! Със здраве!

Яхнахме мулетата; хвърлих последен поглед към манастира.

— Какво узна, Зорбас? — запитах аз.

— За изстрела ли? Не си разваляй спокойствието, ти казвам, началство! Има право Захариас — Содом и Гомор! Дометиос е убил красивото калугерче!

— Дометиос ли? Защо?

— Не се рови много-много, началство, ти казвам; мръсотия и воня!

Обърна се към манастира. Калугерите вече излизаха от трапезарията, заключваха се в килиите си.

— Да пукнете дано, свети отци! — извика той.