Алексис Зорбас

XIV

Събота привечер, първи март. Бях се опрял на една скала край морето и пишех. Днес бях видял първата лястовица, бях радостен, заклинанието на Буда се изливаше безпрепятствено върху хартията, борбата с него беше станала по-спокойна, не бързах, бях сигурен в избавлението.

Изведнъж чух стъпки по крайбрежните камъчета, вдигнах глава. По брега се носеше като окичена фрегата, зачервена, запъхтяна, старата ни сирена. Изглеждаше неспокойна.

— Има писмо? — извика тя с тревога.

— Има! — отвърнах аз със смях и станах да я посрещна. — Много поздрави, казва, за теб мисли ден и нощ и не може ни да яде, казва, ни да спи, не може да понася раздялата с теб.

— Друго не пише?

Дожаля ми за нея; измъкнах от джоба си писмото, престорих се, че чета. Старата сирена разтваряше беззъбата си уста, премигваше с очичките си и слушаше задъхана.

Давах си вид, че чета, обърквах се, преструвах се, че не мога да разчета написаното: „Вчера, началство, отидох в една гостилница да се нахраня. Бях гладен. По едно време гледам — влиза вътре една девойка, ама много красива, същинска русалка. Божичко, колко приличаше на моята Бубулина! И веднага от очите ми рукнаха сълзи като порой, гърлото ми се сви, къде можех да преглътна! Станах, платих и си отидох. И аз, дето от дъжд на вятър си спомням за светците, така съм се побъркал от любов, началство, че изтичах в църквата на свети Мина и му запалих една голяма свещ. «Свети Мина помолих му се аз, — стори тъй, че да получа хубави новини от ангела, когото обичам. Стори тъй, че час по-скоро да ни се съединят крилата!»“

— Хи-хи-хи! — прихна мадам Ортанс и лицето й пламна.

— Защо се смееш, мадам? — запитах я аз и прекъснах четенето, за да си поема дъх и да уйдурдисам наум и други лъжи. — Защо се смееш? На мен ми иде да се разплача.

— Ако знаеше… ако знаеше… — изгугука тя, като се кикотеше.

— Какво?

— Крила казва, безбожникът му неден, на краката. Така ги казва, когато останем сами. Да ни се съединят, казва, крилата… Хи-хи-хи!

— И слушай по-нататък, мадам… Ще ахнеш… Прелистих страницата, отново се престорих, че чета: „Днес пък, тъкмо когато минавах край една бръснарница, бръснарят лисна навън пълното си със сапунена вода легенче; навред замириса на хубаво. И аз отново си спомних за моята Бубулина и сълзи потекоха от очите ми. Началство, не мога повече да трая да съм далеч от нея.“ Ще полудея. На, станах и стихоплетец; завчера не можех да заспя, седнах тогава и съчиних за нея една песничка; моля ти се, прочети й я, за да види колко страдам:

Мадам Ортанс, с притворени, унесени очи, слушаше, слушаше развълнувана. Махна панделката от шията си, задушаваше я, и отпусна свободно бръчките си. Мълчеше, усмихваше се. Чувствуваше се, че мислите й летяха, радостни, щастливи, далече-далече, към незнайни брегове.

Март, свежа трева, червени, жълти, сини цветя, бистри води и сред тях се съешаваха, пеейки, ята бели и черни лебеди; бели — женските, черни — мъжките, с пурпурни полуразтворени човки. Блестящи зелени змиорки излизаха от водата и се съединяваха с големи небесносини змии. Мадам Ортанс беше станала отново четиринайсетгодишна, танцуваше върху ориенталски килими в Александрия, Бейрут, Смирна, Цариград, а после и върху лъскав корабен паркет в Крит… Объркваше се, не можеше да си спомни добре. Всичко й се струваше еднакво, гърдите й стърчаха прави, бреговете шумяха.

И изведнъж, както си танцуваше, морето се изпълни с кораби със златни носове, с пъстроцветни палатки на кърмата, с копринени знаменца. И от корабите излизаха, излизаха паши със златни изправени пискюли на червените си фесове, стари бейове — поклонници със скъпи дарове в ръцете и голобради тъжни бейчета. Излизаха адмирали с блестящи тривърхи шапки и морячета със снежнобели яки и широки, развяващи се панталони. Излизаха млади критянчета с небесносини чохени бухлати гащи, с жълти ботуши и черни чембери на глава. Излизаше, най-накрая, последен, и Зорбас, висок, поотслабнал от любов, с широк венчален пръстен на ръката и с венец от лимонови цветчета върху сивите си коси…

Излизаха от корабите всички мъже, които беше познала през многоликия си живот, всички, всички, не липсваше нито един; дори и старият лодкар, онзи беззъбият, гърбавият, който я беше откарал веднаж на разходка из цариградските води и се беше стъмнило, и никой не можеше да ги види… Всички, всички излизаха, а зад тях все се съединяваха змиорките, змиите, лебедите.

Излизаха мъжете и се съединяваха с нея, всички, на грозд, като влюбените змии напролет, които се преплитат изправени, като снопи, всички ведно, и съскат сред камъните. И в средата на сплита, снежнобяла, съвсем гола, обляна в пот, с полуразтворени устни, с остри зъбчета, неподвижна, ненаситна, с щръкнали гърди, съскаше мадам Ортанс, четиринайсетгодишна, трийсет, четирийсет, шейсет…

Нищо не се бе загубило, нито един любовник не беше умрял, върху повехналите й гърди всички възкръсваха, в цяло въоръжение. Сякаш мадам Ортанс беше някаква тримачтова дълбока фрегата и всичките й любовници — четирийсет и пет години има вече, откакто работи! — се бяха покатерили върху нея, в трема, по бордовете, по такелажа, и тя плуваше, изподупчена, изпозакърпена, и се носеше към тъй дълго жадувания пристан — брака. И Зорбас приемаше хиляди лица, турски, франкски, арменски, арабски, гръцки, и прегръщайки го, мадам Ортанс прегръщаше цялото това свещено безкрайно шествие…

Старата сирена съобрази внезапно, че съм прекъснал четенето, й видението изведнъж изчезна, тя отвори натежалите си клепачи.

— Нищо друго ли не пише? — измърмори тя укорно, като облиза жадно устни.

— Какво друго искаш, мадам Ортанс? Ами че не виждаш ли? В цялото си писмо само за теб говори. На, погледни, четири листа. Има и едно сърце, на, тук в ъгъла, сам Зорбас го е нарисувал, собственоръчно, казва. Погледни, пронизано е от край до край от една стрела — любовта. А отдолу, погледни, два гълъба се целуват; а върху крилете им, със съвсем малки буквички, толкова малки, че не се виждат, са написани, преплетени едно с друго, две имена с червено мастило: Ортанс-Зорбас.

Нямаше нито гълъби, нито букви, но очичките на старата сирена бяха потънали в някакъв унес и виждаха това, за което копнееха.

— Нищо друго? Нищо друго? — отново попита тя неудовлетворена.

Хубави и святи бяха всички тия неща — крила, бръснарски сапуни, гълъбчета — красиви думи и вятър; ала практичният ум на жената искаше нещо друго, нещо по-осезаемо, по-сигурно. Колко пъти само през живота си беше слушала тези големи думи! И какво разбра? След толкова години работа беше останала съвсем сама, на улицата.

— Нищо друго ли? — измърмори отново тя с укор. — Нищо друго ли?

Погледна ме в очите като подгонена сърна; дожаля ми за нея.

— Пише и нещо друго, много-много важно, мадам Ортанс — казах аз. — Затова го и оставих накрая.

— Я да видим… — каза тя изнемощяла.

— Пише, че веднаж щом се върне, ще падне, казва, в краката ти, за да те моли със сълзи на очи да се венчаете. Не може да трае повече. Иска да те направи, казва, своя женичка, мадам Ортанс, да не се разделяте никога…

Сега вече киселите очички започнаха да леят порой сълзи. Ето я голямата радост, ето го пристана, ето я мъката на целия й живот! Да намери покой, да легне в една честна постеля, стига вече!

Тя избърса очите си.

— Добре — рече тя с благородническа снизходителност, — приемам. Но да му пишеш, моля ти се, че тук в селото няма сватбени венци; да донесе от Кастро. Да донесе и две големи бели свещи с розови панделки. Да донесе и бонбони, от хубавите, с бадеми. Да ми купи и бяла булчинска рокля, копринени чорапи и сатенени обувки. Чаршафи имаме, да му пишеш, да не купува. Имаме и креват.

Уреди поръчките си, нагласи дори мъжа си да почне вече да носи. Стана; изведнъж беше приела изпълнен с величествено достойнство вид на омъжена жена…

— Искам да ти предложа нещо, нещо сериозно — каза тя и се спря развълнувана.

— Кажи, мадам Ортанс, на твоите заповеди.

— Зорбас и аз те харесваме много; а имаш и широка ръка, няма да ни посрамиш. Ставаш ли ни кум?

Аз потръпнах цял. Имахме едно време в бащината ми къща една слугиня, старата Диамандо, над шейсетгодишна стара мома, полупобъркана от целомъдрие, нервна, съсухрена като стафида, без гръд, мустаката. Влюби се тя в Мицос, момчето на кварталния бакалин, едно омазнено, охранено, голобрадо селянче.

— Кога ще ме вземеш? — питаше го тя всяка неделя. — Вземи ме! Как можеш да траеш пък ти? Аз не мога да трая вече!

— И аз не мога да трая — отвръщаше й хитрото му бакалче, което й се подмазваше, за да му бъде клиентка, — и аз не мога да трая, Диамандо моя, ама потърпи още малко. Потърпи още малко, докато ми израстат и на мен мустаци.

Така си минаваха годините и старата Диамандо търпеше. Нервите й се поуспокоиха, главоболията намаляха, горчиво стиснатата й нецелувана уста се засмя. И переше сега по-добре дрехите, чупеше по-малко чинии и не загаряше вече яденето.

— Ставаш ли кум, господарче? — запита ме скришом тя една вечер.

— Ставам, Диамандо — отвърнах аз със свито от мъка гърло.

Това кумство ми беше причинило голяма болка и ето защо, когато чух сега думите на мадам Ортанс, цял потръпнах.

— Ставам — отвърнах, — голяма чест е за мен, мадам Ортанс…

— Викай ми вече „кумице“, когато сме сами… — каза тя и се усмихна с достойнство.

Тя стана. Пооправи буклите, които се подаваха изпод шапката й, облиза устни.

— Лека нощ, куме! — каза тя. — Лека нощ и с добро да си дойде…

Гледах я как се отдалечава, като се покълчваше и кършеше старческия си кръст с моминско кокетство; хвърчеше от радост; и старите й разкривени обувки образуваха малки, дълбоки трапчинки в пясъка.

Тя не беше още свърнала зад морския нос, когато по брега се разнесоха диви викове и плач.

Скочих на крака и се затичах по посока на виковете; оттатък, на другия нос, пищяха жени, сякаш оплакваха някого; покатерих се на една скала и се взрях; от селото излизаха тичешком мъже и жени, кучета лаеха подир тях, двама-трима конници препускаха най-отпред, гъст облак прах се издигаше нагоре.

„Някакво нещастие“ — рекох си аз и се спуснах бързо към носа.

Шумът се усилваше все повече; слънцето беше залязло, две-три пролетни облачета стояха неподвижно на небето. На смокинята на Архондопула бяха покарали нови зелени листа.

Неочаквано пред мен изскочи мадам Ортанс; връщаше се разрошена, запъхтяна, едната й обувка се беше изула от крака й. Тя я държеше в ръка, тичаше и плачеше.

— Куме… Куме… — извика ми тя, препъна се и една не падна върху мен.

Подкрепих я.

— Защо плачеш, кумице?

Помогнах й да обуе пробитата си обувка.

— Страх ме е… Страх ме е…

— От какво?

— От смъртта.

Тя беше усетила полъха на смъртта във въздуха и се бе изплашила. Хванах я под мишницата за меката отпусната ръка, но старческото тяло се противеше и трепереше.

— Не ща… Не ща… — пищеше тя.

Страхуваше се, горката, да се приближи до място, където бе стъпила смъртта. Да не би смъртта да я види и да си спомни за нея… Както всички старци, мъчеше се и клетата ни сирена да се скрие сред тревата, да стане зелена; да се скрие в земята, да стане тъмнокафява, та смъртта да не може да я забележи. Беше свряла глава между пълните си прегърбени рамене и трепереше.

Дотътри се до едно маслиново дърво, разгърна закърпеното си палтенце.

— Покрий ме, куме — каза тя, — покрий ме и си върви.

— Студено ли ти е?

— Студено ми е, покрий ме.

Покрих я колкото можах по-старателно, та да не се различава от пръстта и си тръгнах.

Наближавах вече морския нос; сега ясно различавах провлеченото оплакване. Мимитос мина край мен тичешком.

— Какво се е случило, Мимитос? — извиках аз.

— Удави се! Удави се! — отвърна ми той, без да спре. — Удави се!

— Кой?

— Павлис на Маврандонис!

— Защо?

— Вдовицата…

Гласът му се загуби сред всеобщата изплашена глъчка. Думата увисна високо в пространството, смраченият въздух се изпълни с гъвкавото, опасно тяло на вдовицата.

Стигнах и скалите, където се беше стекло цялото село. Мъжете стояха мълчаливи, гологлави, жените, смъкнали чемберите си на раменете, скубеха косите си и пищяха, а върху крайбрежните камъни беше проснато едно подуто, посиняло тяло. Старият Маврандонис бе застанал неподвижен до него и го гледаше; с дясната ръка се опираше на тоягата си, надвесен над сина си, а с лявата стискаше сивата си заострена брада.

— Проклета да си, вдовице! — разнесе се изведнъж един пронизителен вик. — От бога да си го намериш!

Една жена се изправи с един скок, обърна се към мъжете:

— Няма ли да се намери, бре, в селото ни един мъж да я заколи на коленете си като агне? Пфу на вас!

И плю върху мъжете, които я гледаха мълчаливи.

Кондоманольос, кафеджията, скочи.

— Не ни засрамвай, Дели-Катерина! — извика той. — Не ни засрамвай, защото има смели мъже селото ни, ще видиш!

Не изтраях.

— Срамота, момчета! — извиках аз. — Какво е виновна жената? Така му е било писано! Побойте се от бога!

Но никой не отвърна.

Манолакас, човек с огромна снага, братовчед на удавения, се наведе, сграбчи в ръцете си трупа и потегли напред, към селото. Жените пищяха, деряха се и си скубеха косите, и като видяха, че отнасят трупа, спуснаха се да се вкопчат в него; но старият Маврандонис протегна тоягата си, отстрани ги и застана начело. А подир него следваха, като нареждаха, жените и още по-назад, безмълвни, мъжете.

Загубиха се в мрачината, чу се отново тихото дихание на морето. Погледнах наоколо — бях останал сам.

„Ще се прибера — рекох си аз, — доста горчилка имаше — слава богу! — и през този ден!“

Поех по пътеката умислен; в полумрака различих барба Анагностис, седнал на един камък; беше опрял брада на дългата си тояга и гледаше морето.

Извиках му, не ме чу; приближих се, видя ме, поклати глава:

— Клети свете! — измърмори той. — Язък за младостта му! Ала не можеше, горкият, да понася повече мъката, хвърли се в морето и се удави. Отърва се.

— Отърва ли се?

— Отърва се, чедо, отърва се. Ами че за какво му е, чунким, такъв живот? Ако вземеше вдовицата, скоро щяха да почнат кавгите, а може би и срамотиите. Защото тя е като разпасана кобила, проклетницата; цвили, като види мъж. Ако пък не я вземеше, цял живот щеше да го яде отвътре мъката, защото щеше да мисли, че е изтървал някой голям келепир. От трън, та на глог!

— Не говори такива думи, барба Анагностис; отщява му се на човек да живее, като те слуша.

— Море, не се бой. Кой ме слуша? И ако ме чуе, кой ще ми повярва. На, имало ли е някога по-щастлив човек от мен? Имах ниви, лозя, маслинови градини и къща на два ката, бях стопанин човек; жена ми излезе добра, послушна, раждаше все мъжки; никога не вдигна очи да ме погледне право в лицето, а и децата ми излязоха добри; не мога да се оплача. Сдобих се и с внуци; какво ми трябва повече? Пуснах дълбоки корени. И все пак, ако можеше да се родя още веднъж, щях да си вържа и аз един камък на шията, като Павлис, и щях да се хвърля в морето. Тежък е животът, джанъм, ако ще би и най-щастливият, тежък е, проклетникът!

— Но какво ти липсва, барба Анагностис? Защо въздишаш?

— Нищо не ми липсва, ти казвам! Ама иди сега твоя милост, че разбери човешкото сърце!

Той помълча малко, погледна отново към морето, което беше почнало да потъмнява.

— Добре стори, бре Павлис! — извика той и вдигна тоягата си. — Нека си пищят жените, жени са, нямат акъл. Отърва се ти; знае го това баща ти и затова, видя ли, дума не обели.

Хвърли поглед към небето и към околните планини, които чезнеха вече в мрака.

— Стъмни се — рече той, — да си вървя. Застана нерешително, като че ли съжаляваше за тава, което се бе изтървал да каже; сякаш беше издал някаква голяма тайна и сега се мъчеше да си я вземе обратно.

Постави съсухрената си ръка върху рамото ми.

— Млад си още — рече ми той, като се усмихна, — не слушай старците. Ако светът слушаше старците, скоро щеше да пропадне. Ако ти падне някоя вдовица на пътя ти, карай право връз нея! Ожени се, сдобий се с деца, не се бой; грижите са за юначагите!

Върнах се на моя бряг, запалих огън и приготвих вечерния чай. Бях уморен, гладен и сега, докато си отпочивах и ядях, чувствувах някакво дълбоко блаженство, по-дълбоко от човека — животинско, вечно.

Неочаквано Мимитос провря слабата си тънка глава през прозорчето, видя ме, че ям свит край огъня, и се усмихна хитро.

— Какво искаш, Мимитос?

— Началство, нося ти много здраве от вдовицата — една кошничка портокали. Последните, казва, от градината й.

— От вдовицата ли? — извиках аз развълнуван. — И защо ми ги изпраща?

— За добрата, казва, дума, дето си казал тази вечер на селяните.

— Коя добра дума?

— Знам ли и аз? Това ми каза, това ти казвам!

Той изсипа наведнъж портокалите върху леглото ми; цялата барака се изпълни с благоухание.

— Да е жива и здрава, речи й, за подаръка и да си опича акъла! Да си опича акъла, да не си подава носа в селото, чу ли? Да си седи в къщи, докато мине време, да се забрави бедата. Разбра ли, Мимитос?

— Само това ли, началство?

— Само това, върви.

Мимитос ми намигна.

— Само това ли?

— Бягай!

Отиде си. Обелих един портокал, сочен, сладък като мед; легнах си, унесох се в сън и цяла нощ се разхождах под портокалови дървета, и духаше топъл вятър, и гърдите ми бяха открити и издути, и си бях затъкнал стръкче босилек над ухото. И бях двайсетгодишно селянче, и ходех нагоре-надолу из градината с портокаловите дървета, и си подсвирквах, и чаках… Кого чаках, не знаех; но сърцето ми биеше до пръсване от радост; сучех мустак и слушах уж цяла нощ как отвъд портокаловите дървета морето въздиша, като жена.