Алексис Зорбас

XV

Силен южняк духаше днес, палещ, от насрещните пясъци на Африка. Облаци ситен пясък се виеха във въздуха; пясъкът проникваше и в гърлото, и в дробовете на човека. Зъбите поскърцваха, очите горяха, трябваше да се затварят врати и прозорци, за да хапне човек едно парче хляб, без да бъде посипано с пясък.

Задуха. Беше ме обхванало и мен, през тези потискащи дни, когато пъпките на дърветата се разпукваха, онова пролетно безпокойство. Една отпадналост, едно вълнение в гърдите, един копнеж — копнеж или спомен? — за едно друго, просто, голямо щастие. Същата наслада, същата мъка, през тези дни на разпукване на пъпките, навярно чувствуват и повитите в пашкула си гъсеници, когато усещат как на гърба им се разтварят сякаш две рани и израстват крилете им.

Поех по каменистата планинска пътека — искаше ми се да повървя три часа до малкия минойски град, който се беше появил изпод земята след три-четири хиляди години и отново се грееше под любимото си слънце на Крит. Дано, мислех си аз, се изморя от ходенето и се отърва от пролетното униние.

Сиви, железни камънаци, заляна в светлина голота, планините — такива, каквито ги обичам, без приветливи романтични поляни. Една кукумявка, с жълти, съвсем кръгли очи, заслепена от силната светлина, беше кацнала върху един камък, сериозна, мила, изпълнена с тайнственост. Стъпвах съвсем леко, за да не ме чуе, но тя бе цялата слух, изплаши се, литна тихо сред камънаците и се изгуби. Въздухът миришеше на мащерка. По магарешките бодили бяха вече цъфнали, сред тръните им, първите нежни жълти цветове.

Когато стигнах в малкия разрушен град, аз се изплаших. Навярно беше вече пладне, слънцето падаше отвесно и заливаше развалините. В старите, сринати градове този час е опасен. Въздухът е изпълнен с викове и духове. Съчка да пропука, гущер да пропълзи, сянка на облак да премине — обхваща те паника. Всяка педя земя, по която стъпваш, е гроб и мъртвите викат.

Полека-лека окото свиква със силната светлина. Сега различавах вече сред тези камъни следите на човешката ръка: две широки улици, застлани с бели камъни, вляво и вдясно от тях — тесни криволичещи улички, един кръгъл площад — агората, и досам него, като проява на някакво демократично снизхождение — царският дворец, с двойни колони, с широко каменно стълбище, с дълги тесни хранилища.

И в сърцето на града, там, където камъните са най-протрити от човешките нозе — светилището на Великата богиня с разголените, преливащи гърди и свещените змии около ръцете.

И навред — микроскопични дюкянчета и работилнички: за дървено масло, медникарски, дърводелски, грънчарски. Изкусно направен, добре подсигурен и стопанисван мравуняк, чиито мравки си бяха отишли още преди хиляди години. В една работилница някакъв занаятчия беше почнал да дяла от изпъстрен с жилки камък ваза, прекрасна творба на изкуството, но не бе сварил да я довърши. Длетото беше паднало от ръцете му и лежеше сега, след хиляди години, до недовършената творба.

Вечните, излишните, нелепите въпроси — защо, накъде? — отново изскачат и тровят сърцето на човека; тази недовършена ваза, върху която се е разбил, тъкмо когато е летял радостно и уверено, поривът на твореца, те изпълва с горчивина.

Неочаквано едно овчарче, обгоряло от слънцето, с почернели колене, с ресната кърпа, омотана около къдравите му коси, щръкна върху един камък до разрушения дворец.

— Ей, куме, куменце! — извика ми то.

Исках да бъда сам; престорих се, че не съм го чул.

Но овчарчето се засмя подигравателно:

— Ей, правиш се, че не чуваш, а? Ей, куме, имаш ли една цигарка? Дай ми, че се съкълдисах сред тази пустотия!

То натърти с такова настървение на последната дума, че ми дожаля за него.

Нямах цигари, извадих да му дам пари. Ала овчарчето се ядоса.

— По дяволите парите! — извика то. — Какво да ги правя? Съкълдисвам се, ти казвам; дай ми една цигара!

— Нямам — рекох отчаян аз, — нямам!

— Нямаш ли! — извика яростно овчарчето и удари силно по камъните с гегата си. — Нямаш ли! Ами че какво тогава имаш в джобовете си, та ти са така издути?

— Една книга, кърпа, хартия, молив, едно джобно ножче — отвърнах аз, като вадех едно по едно всичко, каквото имах в джобовете си. — Да ти подаря ли ножчето?

— Имам, от всичко си имам. И хляб, и сирене, и маслини, и нож, и шило, и кожа за ботушите си, и бъклица с вода, от всичко си имам! От всичко! Ама цигара си нямам; и все едно, че нищо си нямам! Ами какво дириш твоя милост из порутините?

— Гледам старините.

— И какво разбираш?

— Нищо!

— И аз нищо! Те тия са измрели, ние пък живеем Хайде, по живо, по здраво!

Сякаш то беше духът на това място и ме пъдеше.

— Отивам си — отвърнах аз послушно.

Тръгнах бързо обратно по пътеката, извърнах се за миг и видях притесненото овчарче все още изправено върху един камък, къдриците му се подаваха изпод черната кърпа и се развяваха от силния южен вятър. Светлината го заливаше от главата до петите, сякаш падаше върху бронзова статуя на юноша. Беше преметнало гегата си през раменете и си подсвиркваше.

Тръгнах по друг път, започнах да се спускам към крайбрежието. От време на време ме облъхваше горещото дихание на Арабия и уханието на близките градини; дъхаше на земя, морето се смееше, небето беше синьо, блестящо като стомана.

Зимата сгърчва тялото и душата ни, но ето че идва топлината и разширява гърдите. И както си вървях, долових дрезгави крясъци във висините; вдигнах глава и отново видях възхитителното зрелище, което още от детските години вълнуваше сърцето ми: жеравите, строени като войска, се завръщат от топлите страни и носят, както казва легендата, лястовиците върху крилете си и в дълбоките вдлъбнатини на костеливото си тяло.

Ритмичният кръговрат на времето, движещото се колело на света, четирите лица на земята, които едно след друго слънцето осветява, животът, който преминава и ни отнася и нас със себе си — всичко това изпълни отново с тревога гърдите ми. Отново отекна вътре в мен, заедно с крясъка на жеравите, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек, друг няма, на каквото можеш да се порадваш, само тук ще му се порадваш, бързо преминава той и няма да ти се отдаде никога вече, във вечността, друг такъв случай.

Един разум, който се вслушва в това безмилостно и същевременно пропито с толкова милост предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло о всяка отлитаща завинаги секунда.

Големи примери изплуват в паметта и човек вижда ясно, че е нищожен, че си пропилява живота в дребни радости, в дребни скърби, в безплодни приказки. И се провиква: „Позор! Позор!“, и прехапва устни до кръв.

Жеравите преминаха по небето, изгубиха се на север, но все още продължават да крещят дрезгаво и да летят безспирно от едното ми слепоочие до другото.

Стигнах до морето, тръгнах бързо край брега. Трудно се върви съвсем сам край морето; всяка вълна, всяка птица във висините вика и ти напомня дълга ти. Когато вървиш с други хора, смееш се и приказваш, спориш, вдига се шум и не чуваш какво казват вълните и птиците; а може и нищо да не казват. Гледат те как преминаваш сред жалки крясъци и брътвежи и мълчат.

Изтегнах се върху крайбрежните камъни, затворих очи. „Какво е тогава душата — казах си аз — и каква загадъчна връзка съществува между нея и морето, облаците, уханията? Сякаш и тя самата е море, и облак, и ухание…“

Станах, тръгнах отново, бях взел решение. Какво? Не знаех.

Неочаквано чух зад себе си глас:

— За къде си се запътил, началство? За манастира ли?

Обърнах се; държелив, як старик, нисък, без тояга, с черен усукан чембер около главата, ми махаше усмихнато с ръка. Подире му вървеше бабичката му, а зад нея — дъщеря му, мургава, с див поглед, с бяла забрадка.

— За манастира ли? — запита отново старецът.

И тогава изведнаж осъзнах, че бях решил да отида натам; от месеци вече все се канех да отида в малкия женски манастир край морето и все не се решавах; и сега, неочаквано, тялото ми беше взело това решение.

— За манастира — отвърнах аз, — да чуя литургията за света Богородица.

— Милостта й да е над теб!

Той ускори крачките си и ме настигна.

— Твоя милост си дружеството, дето го викат, за въглищата, нали?

— Да, аз съм.

— Е, света Богородица да ти дава добри печалби! Добро вършиш на нашия край; хляб даваш на бедни семейни хора, да си жив и здрав!

И след малко хитрият старик, който навярно беше подушил, че работите ми вървяха зле, додаде утешително:

— И нищо дори да не спечелиш, чедо, не се кахъри! Пак с кяр ще излезеш — душата ти ще отиде в рая…

— Тъкмо това искам и аз, дядка.

— Аз не отбирам много-много от четмо и писмо, ала веднаж чух в църквата една дума от Исуса Христа и тази дума ми се запечата в акъла и не може да ми излезе от главата: разпродай, казва, всичко, каквото имаш, за да купиш Големия бисер. И кой е Големият бисер? Спасението на душата, чедо мое. Твоя милост, началство, си поел накъм Големия бисер.

Големият бисер! Колко пъти само той бе блестял в мислите ми, сред мрака, като някаква голяма сълза!

Тръгнахме, двамата мъже — отпред, жените, скръстили ръце над престилките си — отзад. От време на време си разменяхме по някоя и друга дума — за маслините, ще вържат ли плод, ще падне ли дъжд, та да се налее ечемикът. И изглежда, че и двамата бяхме гладни, защото скоро поведохме разговор за яденета и не ни се щеше вече да го променим.

— Кое ядене обичаш най-много, дядка?

— Всички, всичко, чедо мое. Голям грях е да казваме: това ядене е хубаво, онова е лошо!

— Защо? Не можем ли да избираме?

— Ами че не можем я!

— Но защо?

— Защото има хора, които гладуват.

Млъкнах посрамен. Никога сърцето ми не бе могло да достигне такова благородство и съчувствие.

Камбанката на манастира заби радостно, игриво, като женски смях.

Старецът се прекръсти.

— Всемилостивата Заклана да ни помага! — измърмори той. — На шията си има една рана от нож, от която тече кръв. По времето на пиратите…

И старецът започна да описва с много краски теглата на Богородицата, сякаш се отнасяше за действително съществувала жена, за някаква преследвана бегълка, намушкана с нож от агаряните и дошла, плачейки, от Изтока с детето си.

— Веднаж в годината от раната й тече истинска кръв, топла. Помня, веднаж на събора й — тогава бях още голобрадо ергенче — дойдохме от всички околни села да се поклоним пред милостта й. Беше 15 август; легнахме, ние мъжете, да спим на двора; жените — вътре. По едно време чувам аз в съня си — велик си, господи! — че света Богородица вика! Скачам веднага, изтичвам при иконата й, попипвам с ръка шията й и какво да видя! Пръстите ми се изцапаха целите с кръв…

Старецът се прекръсти; извърна се, погледна жените, дожаля му за тях.

— Ей, женоря! — извика той. — Дръжте се, пристигнахме!

Сетне сниши глас:

— Не бях още женен тогава; проснах се по очи, поклоних се пред милостта й и реших да напусна този лъжлив свят и да се покалугеря…

Старецът се засмя.

— Защо се смееш, дядка?

— Ами че не е ли за смях, чедо… На, че още на същия ден на събора сатаната се преоблече като жена и застана отпреде ми — ето я, нейна милост!

И той ми посочи, без да се извърне, като изви палеца си назад, старицата, която ни следваше мълчаливо.

— Не я гледай сега — рече той, — дето го е гнус човек да я пипне. По онова време тя беше една шавърклива, една игрива, като мрянка. Викаха й Гайтанлийката на прякор. А сега — ех, клети свете! — къде са веждите й! Отидоха по дяволите, окапаха!

И тогава, зад нас, старицата изръмжа като вързано хапливо куче, но не каза ни дума.

— Ето го манастира! — рече старецът и посочи с ръка.

Досам морето, сгушено между две големи скали, заблестя малкото бяло манастирче. В средата кубето на църквата, прясно варосано, заоблено, малко, приличаше на женска гърда; около църквата имаше пет-шест килии с боядисани в синьо врати, в двора се извисяваха три стройни големи кипариса; а околовръст край сградата растяха дебели арабски смокинови дървета, потънали в цвят.

Ускорихме крачките, мелодично псалмопение долетя през отвореното прозорче на престола на църквата, соленият въздух замириса на смирна. Сводестата външна врата беше широко отворена, преддверието се разстилаше блеснало от чистота, застлано с бели и черни крайбрежни камъчета. Вдясно и вляво, покрай стената, бяха наредени саксии с джоджен, риган и босилек.

Спокойствие, прелест, слънцето залязваше и варосаните стени порозовяха.

Църквицата, топла, полуосветена, миришеше на восък; мъже и жени се движеха сред тамянов дим, пет-шест калугерки, плътно загърнати в черните си раса, пееха с тънък и нежен глас „Господи на Силите“. И час по час правеха метани и тогава се разнасяше шумоленето на расата им, като пърхане на криле.

От години не бях слушал хвалебствията Богородични. След бунта на първата младост минавах с презрение и гняв край църквите; но с течение на времето се поусмирих. От време на време отивах на църква на големите празници — Коледа, Бденията, Великден — и се радвах, когато виждах, как възкръсваше детето, което беше останало в мен. Диваците вярват, че когато един музикален инструмент изгуби своето религиозно предназначение и силата му изчезне, той почва да издава хармонични звуци. Именно в такава естетическа наслада се бе превърнала в мен религията.

Застанах в един ъгъл, облегнах се на лъскавата седалка, която ръцете на вярващите бяха направили гладка като слонова кост от дългогодишно търкане, и слушах как от дълбините на времето идеха византийските мелодии: „Здравей, висота недостижима за човешката мисъл! Здравей, дълбина необозрима и за очите на ангелите… Здравей, Невясто ненавестена…“

И монахините отново падаха по очи и расата им пак шумоляха като криле.

Минутите летяха като ангели с благоухаещи на смирна криле, със затворени кринове в ръце и възпяващи добродетелите на Мария. Слънцето залезе, падна здрач, кадифен и синкав. Не помня как се озовах навън на двора, сам със старата игуменка и две младички калугерки, под най-големия кипарис. Дойде и лъжичката със сладко, студената вода, подхвана се тих, спокоен разговор…

Поговорихме за чудесата на Богородицата, за лигнита, за кокошките, които сега напролет почват да носят, за сестра Евдоксия, която страда от черната болест. Строполява се върху плочите на църквата и се мята като риба; от устата й излиза пяна, богохулства и раздира дрехите си…

— Трийсет и пет годишна е — добави игуменката, като въздъхна. — Проклета възраст, трудни часове! Всемилостивата да й помогне да оздравее. Подир десет-петнайсет години ще оздравее…

— Десет-петнайсет години… — промълвих аз и въздъхнах.

— Какво са десет-петнайсет години! — каза игуменката строго. — Не помисляш ли за вечността?

Не отговорих; знаех, че вечността е всеки миг, който отлита; целунах ръка на игуменката, бяла, пълна ръка, която миришеше на тамян, и си отидох.

Беше се стъмнило. Две-три врани бързаха към гнездата си, из хралупите на дърветата кукумявките излизаха, за да ядат, а из земята излизаха охлювите, гъсениците, червеите, мишките, за да бъдат изядени от кукумявките.

Тайнствената змия, която захапва опашката си, се обви около мен; ражда земята и изяжда децата си, пак ги ражда, пак ги изяжда. Затворен кръг.

Хвърлих поглед наоколо, беше се стъмнило съвсем, навред пусто. И последните селяни се бяха прибрали, никой не ме виждаше. Събух се, натопих краката си в морето, отърколих се върху пясъка. Изпитах нужда да почувствувам с голо тяло камъните, водата, въздуха. Думата на игуменката „вечност“ ме беше раздразнила, беше се стоварила върху мен като ласо, с което улавят необузданите коне. Скочих, за да се изплъзна; исках да се допра без дрехи, гърди с гърди, до земята, до морето и да почувствувам със сигурност, че тези любими мимолетни неща съществуват.

„Ти съществуваш, единствено ти — извиках аз вътре в себе си, — о, камък, и пръст, и вода, и въздух! А аз, о, Земя, съм твоят последен син, държа гърдата ти и суча, и не ща да я пусна. Оставяш ме да живея само един миг, но този миг се превръща в гръд и аз суча.“

Сякаш се бях изложил на опасността да пропадна в тази човекоядна дума „вечност“; спомних си с какъв копнеж някога — кога? Едва лани! — се надвесих над нея със затворени очи и разперени ръце, за да падна.

Когато бях в първи клас на основното училище, имаше във втората част на букварчето ни една приказка: едно детенце паднало уж в един кладенец и там открило чудно хубав град — просторни градини, помня, мед, сутляш, играчки… Сричах и с всяка сричка потъвах все по-дълбоко в приказката. И един ден по обяд, връщайки се от училище, влязох тичешком в къщи, надвесих се над кладенеца в двора ни, под лозницата, и се загледах прехласнат в лъскавото черно лице на водата. И ми се стори, че видях чудно красивия град, къщи и улици, и деца, и една отрупана с гроздове лозница. Не можах да се стърпя повече; наведох надолу глава, провесих ръце и дори подритнах с крака, за да се прекатуря и падна в кладенеца. Но тъкмо в този миг майка ми ме зърна, изпищя и едва свари да ме улови през кръста…

Като дете насмалко не паднах в кладенеца; когато пораснах, насмалко не паднах в думата „вечност“; и в някои други думи още — „любов“, „надежда“, „отечество“, „бог“. Всяка година ми се струваше, че съм се спасил и съм отишъл напред. Не отивах напред — сменявах само думата и наричах това спасение. А напоследък, от две години насам, съм се надвесил над думата „Буда“.

Но да е жив и здрав Зорбас — това е последният кладенец, последната дума, след това ще се отърва веднаж за винаги. Завинаги ли? Така казваме всеки път.

Скочих прав. Цялото ми тяло, от главата до петите, тръпнеше от щастие. Съблякох се, хвърлих се в морето, смееха се вълните, смеех се и аз с тях, играех си. И когато се уморих и излязох на брега и изсъхнах от повеите на нощния вятър и поех с леки стъпки по пътя, стори ми се, че се бях избавил от една голяма опасност и отново се бях вкопчил с всички сили о гръдта на Майката и сучех.