Алексис Зорбас

VI

Слънцето се беше вече изкачило цели две копрали, когато се събудих; дясната ми ръка се беше схванала от писане и не можех да свия пръстите си. Будистката буря бе преминала над мен и ме бе оставила изнемощял и празен.

Наведох се, събрах листовете на ръкописа, които се бяха разпилели по земята, нямах никакво желание, нито сила да ги погледна, сякаш това буйно вдъхновение беше някакъв сън и не исках да го видя унизено, затворено в думите.

Днес валеше, приятно, кротко; Зорбас, преди да излезе, ми беше запалил мангала и цял ден седях с кръстосани крака и прострени над жарта ръце, без да ям, неподвижен, заслушан в тихия шум на първия дъжд.

Не мислех за нищо. Мозъкът ми, свит като къртица в подгизналата пръст, си отпочиваше. Чувах далечни движения, шумове на земята, гризене, леещия се дъжд и семената, които набъбваха. Чувствувах как небето и земята се съединяват както в онези първични епохи, когато те са се съединявали като мъж и жена и са създавали деца; а пред мен, по протежение на брега, слушах как морето ревеше и се облизваше като някакъв звяр, който лочи, изплезил език.

Бях щастлив и знаех това. Докато изживяваме някакво щастие, трудно съзнаваме това; едва когато премине и погледнем зад себе си, изведнаж разбираме — понякога и с изненада — колко сме били щастливи. Аз обаче, на този критски бряг, изживявах щастието си и знаех, че съм щастлив.

Безбрежно море, чак долу до африканските брегове.

От време на време подухваше горещ южен вятър, ливас, който идеше от далечните нажежени пясъци. Морето миришеше сутрин на диня, по пладне пара се вдигаше от него, то се издуваше и се изпълваше със съвсем малки неузрели бозки, и вечер въздишаше, розово, виненочервено, мораво, тъмносиньо.

Привечер се забавлявах, като требвах с шепа от ситния жълт пясък и го оставях да се изплъзва и изтича, топъл, мек, през пръстите ми. Като клепсидра е шепата, и животът изтича и изчезва; изчезва, а аз гледам морето, слушам Зорбас и слепоочията ми потръпват от щастие.

Веднаж, спомням си, малката ми четиригодишна племенница Алка, както стояхме и зяпахме в навечерието на Нова година пред една витрина с играчки, се обърна и ми каза: „Чичо Змей (така ми викаше тя), чичо Змей, толкова съм радостна, че ми израснаха рога!“ Изплаших се. Какво чудо е това животът, как всички души, когато достигнат дълбоко, до самите си корени, се сливат и стават едно! Защото изведнъж си спомних, че в един музей бях видял една маска на Буда, издълбана върху лъскаво абаносово дърво. Буда се беше освободил и бе изпълнен с върховна радост след седемгодишна агония. А вените отдясно и отляво на челото му се бяха така издули от радост, че бяха изскочили извън кожата и се бяха превърнали в два извити като стоманени пружини и изпълнени със сила рога.

Надвечер дъждецът престана, небето се проясни. Бях гладен, радвах се, че бях гладен, защото сега щеше да дойде Зорбас, щеше да запали огън и ежедневната церемония на готвенето и разговорите щеше да започне.

— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето.

За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът.

Преди да хапне и пийне вечер, след тежкия труд, Зорбас нямаше настроение, приказките му бяха вяли и думите му излизаха с ченгел; а и самите му движения бяха уморени и тромави. Но веднага щом хвърлеше, както сам казваше, въглища в машината, цялата скована, разнебитена работилница на тялото му се съживяваше, засилваше се и почваше да работи. Очите му пламваха, паметта преливаше, криле израстваха на краката му и той заиграваше.

— Кажи ми какво я правиш храната, която ядеш — каза ми той веднаж, — и ще ти кажа какъв си! Едни я превръщат в лой и лайна, други я превръщат в работа и настроение, а пък трети, чувал съм, я превръщали, казва, в бог. Има, значи, три вида хора; аз, началство, не съм нито от най-лошите, нито пък от най-добрите — по средата съм. Храната, която ям, я превръщам в работа и настроение. Пак добре! Изгледа ме хитро и се засмя.

— Твоя милост, началство, струва ми се, се мъчиш да превърнеш храната, която ядеш, в бог, но не успяваш и се тормозиш. И с теб се е случило същото, което се е случило и с гарвана.

— А какво се е случило с гарвана, Зорбас?

— Той, видиш ли, отначало ходел почтено, прилично, като гарван; но един ден му скимнало да ходи и той наперено, като яребица; и оттогава, горкият, забравил и собствената си походка, объркал се, и сега, нали го виждаш, не ходи, а куцука.

Вдигнах глава; чух стъпките на Зорбас, който се спускаше откъм мината; след малко той се показа с навъсено лице, унил; ръцете му се люлееха като прекършени.

— Добър вечер, началство! — каза той с половин уста.

— Здравей, байо! Как беше работата днеска, Зорбас?

Той не отвърна.

— Ще наклада огън — каза той — и ще наготвя.

Взе наръч дърва от ъгъла, излезе навън, нагласи ги умело между два камъка и запали огън; постави глиненото гърне, сложи в него вода, кромид, домати, ориз и започна да готви. В това време аз застлах с покривка една малка кръгла софра, нарязах дебели филии пшеничен хляб и напълних с вино от една дамаджана плетеното, украсено с шарки шише, което ни бе подарил още през първите дни барба Анагностис.

Зорбас беше коленичил пред гърнето, гледаше с втренчени очи огъня и мълчеше.

— Имаш ли деца, Зорбас? — запитах го неочаквано аз.

Той се извърна:

— Защо питаш? Имам една дъщеря.

— Омъжена ли е?

Зорбас се засмя.

— Защо се смееш, Зорбас?

— Иска ли питане това, началство? Щура ли е, че да не се омъжи? Работех в една медна мина в Правита в Халкидика. Един ден получавам писмо от брат ми Янис. Забравих наистина да ти кажа, че имам един брат, стопанин, разумен, набожен, лихвар, лицемер, човек както трябва, стълб на обществото. Бакалин е в Солун. „Брате Алексис — пишеше ми той, — дъщеря ти Фросо тръгна по лош път, посрами доброто ни име; има си любовник, роди от него дете, отиде ни честта! Ще отскоча до село да я заколя!“

— И какво направи ти, Зорбас?

Зорбас повдигна рамене:

— „Ба! Женоря!“ — рекох си аз и накъсах писмото.

Той поразбърка яденето, сложи сол, засмя се.

— Ама чакай да видиш най-смешното. След месец време получавам от този тъпанар брат ми второ писмо: „Здравей, мили мой брате Алексис! — пишеше ми този серсемин. — Възвърна се честта ни на мястото си, сега вече можеш да ходиш с вдигнато чело, въпросният се венча за Фросо!“

Зорбас се извърна, изгледа ме; при просветването на цигарата забелязах, че очите му искряха. Той повдигна пак рамене.

— Ба! Мъжища! — рече той с неописуемо презрение.

И след малко добави:

— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!

Той махна гърнето от огъня, седнахме по турски, нахранихме се.

Зорбас беше потънал в дълбок размисъл. Някаква грижа го човъркаше. Поглеждаше ме, отваряше уста да каже нещо, но отново я затваряше. Под светлината на газеничето виждах ясно, че очите му бяха неспокойни, разтревожени.

Не изтраях.

— Зорбас, ти искаш да ми кажеш нещо — казвай го! Хванали са те родилни мъки — раждай!

Зорбас мълчеше, взе от земята едно камъче, запрати го силно през отворената врата.

— Остави камъните, казвай!

Зорбас изпъна сбръчкания си врат.

— Имаш ли доверие в мен, началство? — запита ме той разтревожено и ме погледна право в очите.

— Имам, Зорбас — отвърнах му аз. — Каквото и да направиш, не можеш да се излъжеш; дори и да искаш, пак не можеш да се излъжеш. Ти си, да речем, като някакъв лъв или вълк; тези зверове никога не се държат като овце или като магарета, никога не се отклоняват от природата си; такъв си и ти: Зорбас от главата до петите.

Зорбас поклати глава.

— Но аз не знам вече накъде, по дяволите, отиваме!

— Аз знам, не се бой — карай напред!

— Я го повтори още веднаж, началство, та да се поокуража и аз! — извика Зорбас.

— Карай напред!

Очите на Зорбас блеснаха.

— Сега вече мога да ти кажа — от много дни кроя нещо голямо, една лудешка идея ми се върти в ума. Ще я осъществим ли?

— И още питаш! Ами че нали затова сме дошли тук — да осъществяваме идеи.

Зорбас изпъна шия, погледна ме и с радост, и със страх.

— Говори открито, началство! — извика той. — Не сме ли дошли тук за въглищата?

— Въглищата са поводът; само така, за да не се възмущават хората. Да мислят, че сме сериозни предприемачи, та да не ни погнат с лимонови кори. Разбра ли, Зорбас?

Зорбас остана със зяпнала уста; мъчеше се да разбере, не смееше да повярва в такова голямо щастие. И изведнаж разбра; хвърли се на мен, сграбчи ме за рамото.

— Знаеш ли да играеш хоро? — запита ме той разпалено. — Знаеш ли да играеш хоро?

— Не.

— Не?!

Той отпусна изумено ръце.

— Добре — рече след малко. — Тогава ще поиграя аз, началство. Дръпни се по-настрана, за да не те блъсна. Хай! Хай!

С един скок той изхвръкна от бараката, захвърли обувките си, сакото, жилетката, запретна крачолите си до коленете и започна да играе хоро. Лицето му, все още изцапано с въглища, беше съвсем черно, бялото на очите му блестеше.

Той се отдаде изцяло на танца, пляскаше с ръце, подскачаше, въртеше се във въздуха, падаше долу с подгънати колене и отново отскачаше високо, седешком, като ластик. И изведнаж отхвръкваше пак високо във въздуха, сякаш се беше заинатил да победи великите закони на природата, да размаха криле и да полети. Човек чувствуваше как вътре в това разядено, съсухрено тяло душата се мъчи да повлече плътта и да се стрелне заедно с нея, като метеор, в мрака. Душата подхвърляше тялото, но то отново падаше, не можеше да издържи дълго време във въздуха, подхвърляше го тя отново, безмилостно, този път малко по-високо, но то, горкото, отново падаше долу задъхано.

Зорбас въсеше вежди, лицето му беше придобило някаква неспокойна сериозност; той не надаваше вече викове; стиснал зъби, мъчеше се да достигне невъзможното.

— Зорбас, Зорбас! — виках аз. — Стига!

Боях се да не би старческото му тяло да не издържи на такъв устрем и да се пръсне на парчета във въздуха.

Виках, но къде можеше да чуе Зорбас виковете от земята! Душата му беше станала като птица!

Следях с лека уплаха дивия отчаян танц. Когато бях малък, необузданото ми въображение съчиняваше какво ли не, разправях разни невероятни истории на приятелите си и сам си ги вярвах.

— Как умря дядо ти бе? — запитаха ме веднаж моите съученици в първи клас.

И аз веднага съчиних една басня, говорех и я съчинявах, и колкото повече я съчинявах, толкова повече й вярвах:

— Моят дядо носеше гумени обувки. Един ден, кога то му израсна бяла брада, той скочи от покрива на къщата ни, но като докосна земята, отскочи като топка и се издигна по-високо от къщата, и после все по-високо и по-високо, и по-високо, докато се изгуби в облаците. Така умря дядо ми.

От деня, в който съчиних тази басня, колкото пъти след това отивах в малката църквица „Свети Мина“ и виждах ниско долу на иконостаса възнесението на Исус Христос, посочвах с ръка и казвах на съучениците си:

— Ето дядо ми с гумените обувки! И тази вечер, след толкова години, гледайки как Зорбас подскача във въздуха, изживявах отново, с ужас, детската си приказка — сякаш се страхувах да не би и Зорбас да изчезне в облаците.

— Зорбас, Зорбас! — виках аз. — Стига!

Зорбас приклекна на земята, задъхан. Лицето му сияеше от щастие. Сивите му коси бяха полепнали по челото и потта се стичаше по бузите и брадичката му, примесена с въглищен прах.

Наведох се разтревожен към него.

— Олекна ми — каза той след малко. — Сякаш ми пуснаха кръв. Сега мога да говоря.

Влезе в бараката, седна до мангала, лицето му сияеше.

— Какво те прихвана, та заигра хоро?

— Какво друго можех да направя, началство? Задушавах се от толкова много радост; трябваше ми отдушник. А какъв отдушник може да си намери човек? Думите ли? Ба!

— Каква радост?

Той ме погледна неспокойно; устните му затрепериха:

— Каква радост ли? Ами че това, което ми каза ей — сега на, така на вятъра ли го каза? Нали и ти сам разбираш? Не сме дошли тук, казва, за въглищата… Тъй речи де, та да си отдъхна! Дошли сме, за да си прекараме времето, да хвърлим прах в очите на хората, да не ни вземат за луди, да не ни замерват с лимонови кори — а пък ние, когато останем сами и не ни гледа никой, ще прихваме да се смеем! Ей това на, честна дума, исках и аз, но не го разбирах съвсем ясно. Ту за въглищата мислех, ту за кира Бубулина, ту за твоя милост… Объркана работа! Когато прокарвах някоя галерия, казвах си: „Въглища искам! Въглища искам! Въглища искам!“ И ставах от главата до петите само въглища. А пък когато привършвах работата си и започвах да си играя с тази тюленка — господ да я поживи! — обесвах всички въглища и всички началства на панделката на шията й. Обесвах и самия Зорбас, загубвах си ума. А когато оставах сам и нямах работа, сещах се за теб, началство, и сърцето ми се късаше. Тежеше ми на душата. „Срамота бре, Зорбас! — виках аз. — Срамота бре, Зорбас, да се подиграваш с този добър човек и да му ядеш парите. Докога ще бъдеш такъв нехранимайко бре, Зорбас? Стига вече!“

Бях се объркал, ти казвам, началство; дяволът ме теглеше на една страна, господ — на друга, разкъсваха ме на две. А сега, да си жив и здрав, началство, изрече ти една голяма, хубава дума и очите ми се отвориха. Прогледнах! Разбрах! Разбрахме се! И сега — огън бий! Колко пари имаш още? Давай ги тук и тях! На тях ли си останал!

Зорбас избърса потта си, огледа се; остатъците от вечерята ни се търкаляха по софричката; протегна ръчището си.

— С твое разрешение, началство — каза той. — Огладнях отново.

Взе резен хляб, глава лук, шепа маслини, заяде лакомо; надигаше шишето, без да го допре до устните си, и виното заклокочи в гърлото му. Млясна доволно с език.

— Дойдох на себе си — каза той.

Погледна ме и ми смигна.

— Защо не се смееш? — запита ме той. — Какво ме гледаш така? Такъв съм аз! Има един дявол в мен, дето все си вика и аз правя каквото ми каже той. Всеки път, когато ми иде да се пръсна, той ми извиква: „Играй хоро!“ и аз заигравам хоро. Намирам си отдушник. Едно време, когато умря детето ми, Димитракис, в Халкидика, пак така скочих и почнах да играя хоро. Роднините и приятелите ми, като ме видяха, че играя хоро пред тялото на детето си, се спуснаха да ме задържат. „Зорбас полудя! — викаха те. — Полудя Зорбас!“ Ала аз, ако не заиграех хоро в този момент, щях наистина да полудея от мъка. Защото той беше първият ми син и беше на три години, а аз не можех да понеса загубата му. Разбра ли какво ти разправям, началство, или говоря на вятъра?

— Разбрах, Зорбас, разбрах; не приказваш на вятъра.

— Друг път пък бях в Русия; защото и там съм ходил, пак по мините, за мед, близо до Новоросийск.

Бях понаучил пет-шест руски думи, толкова, колкото ми бяха нужни в работата: „Не, да, хляб, вода, обичам те, ела, колко.“ И ето че се сприятелих с един руснак, страшен болшевик. Сядахме, значи, всяка вечер в една кръчма на пристанището, обръщахме доста шишенца водка, идвахме на кеф. И щом идвахме на кеф, сърцето ни се разтваряше; той искаше да ми разкаже от игла до конец всичко, каквото беше видял и патил през руската революция, а пък аз — да му разкрия цялото си житие и битие.

С ръце, криво-ляво, разбирахме се — той ще почне да говори пръв и когато вече не ще мога да го разбирам, ще му извиквам: „Стоп!“ и тогава ще става и ще танцува; ще изтанцува това, което иска да ми каже. Същото щях да правя и аз. Каквото не можехме да си го кажем с уста, щяхме да си го кажем с крака, с ръце, с корем или с диви викове: „Ха-ха! Уха-ху! Хайде! Хопа!“

Първи почна руснакът — как грабнали пушките, как избухнала войната, как стигнали до Новоросийск… Когато не можех да разбера какво ми казваше, вдигах ръка, извиквах: „Стоп!“ — и руснакът веднага скачаше на крака и — карай! — почваше да танцува. Играеше като пощръклял; а аз гледах ръцете, краката, гърдите, очите му и всичко разбирах: как влезли в Новоросийск, как избили господарите.

После пък почвах аз. Скачах на крака, отмествах настрани столовете и масите, почвах да играя… Ех бре, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата? Да можеше отнякъде да видиш как руснакът ме поглъщаше с очи от глава до пети и как разбираше всичко! Разказвах му, играейки, патилата си, странствуванията си, колко пъти съм се женил, какви занаяти съм работил: каменар, миньор, пътуващ търговец, грънчар, комитаджия, свирач на бузук, семкаджия, ковач, контрабандист; как ме бутнаха в затвора, как избягах, как се добрах до Русия…

Всичко, всичко разбираше. Говореха краката ми, ръцете ми, говореха косите ми, дрехите ми. И една чекия, която висеше на пояса ми, и тя също говореше… И когато накрая свършвах, онзи ме прегръщаше, целуваше ме, наливахме отново чашите с водка, плачехме и се смеехме прегърнати… А на разсъмване ни разделяха и залитайки, отивахме да спим. А вечерта пак се намирахме. Смееш се? Не вярваш ли, а, началство? Сигурно си казваш: „Ех бре, какви е седнал да ми ги дрънка този Синдбад Моряка? Хич може ли да се разговаря с хоро?“ Ама се обзалагам на главата си, ако боговете и дяволите не разговарят така!

Но виждам, че ти се доспа. Много си деликатен, не издържаш. Е, хайде, върви да нанкаш, пък утре пак ще си поговорим. Имам един план, един голям план, утре ще ти го кажа. Аз ще изпуша още една цигара, може и да натопя главата си в морето — пламнах, трябва да се угася. Лека нощ!

Дълго време не можах да мигна. „На халос отиде животът ми! — мислех си аз. — Да можех да взема една гъба, да изтрия всичко, което съм прочел, всичко, което съм видял и чул, да постъпя в училището на Зорбас и да започна от великата, истинската азбука! Колко различен щеше да бъде пътят, който щях да поема! Щях да тренирам до съвършенство петте си сетива, цялата си кожа, да се радва и да разбира. Щях да се науча да бягам, да се боря, да плувам, да яздя, да греба, да карам автомобил, да стрелям с пушка. Щях да изпълня с плът душата си; щях да изпълня с душа плътта си; щях да помиря вътре в себе си, най-сетне, тези два вековни врагове…“

Седнал на леглото, мислех за това как пропилявам живота си. През отворената врата неясно различих при светлината на звездите Зорбас, който седеше присвит върху една скала, като хищна нощна птица, и гледаше морето, и му завидях. „Този човек е открил истината — рекох си аз, — този е пътят!“

В други, първобитни и градивни времена Зорбас щеше да стане вожд на племе, щеше да върви начело и да проправя със секирата си път; или щеше да бъде прочут трубадур, който щеше да обикаля из замъците на благородниците и всички — и господари, и слуги, и дами — щяха да го гледат в устата, в дебелите му устни… А в нашата неблагодарна епоха само обикаля изгладнял около кошарите, като вълк; или пък изпада до положението да стане шут на някакъв драскач.

Изведнаж видях, че Зорбас стана. Съблече се, метна дрехите си върху крайбрежните камъчета и се хвърли в морето. От време на време различавах под слабата светлина на луната главата му, която ту се подаваше над водата, ту изчезваше; от време на време той надаваше викове, лаеше, цвилеше, кукуригаше — душата му се възвръщаше назад към животните и плуваше в морето, съвсем сама сред тази пуста нощ…

Тихо, неусетно, потънах в сън. А на сутринта, на разсъмване, Зорбас дойде засмян, отпочинал и ме задърпа за краката.

— Ставай, началство! — каза той. — Ще ти разкрия плана си. Слушаш ли?

— Слушам.

Той седна по турски на земята и започна да ми обяснява нагледно как ще прокара въжена линия от върха на планината до брега на морето, за да спускаме гредите, необходими за галериите, и да продаваме останалите за строеж. Бяхме решили да наемем една манастирска борова гора, но преносът струваше много скъпо, а мулета не можехме да намерим. Зорбас, значи, беше намислил да измайстори въжена линия с дебели телени въжета, стълбове, макари, щеше да окачва трупите на върха на планината и дорде речеш три, те щяха да се стоварват долу на брега.

— Съгласен ли си? — запита ме той, след като свърши. — Ще подпишеш ли?

— Ще подпиша, Зорбас! Карай напред!

Той ми запали мангала, тури джезвето, приготви ми кафето, метна ми едно одеяло на краката, за да не ми е студено, и си тръгна доволен.

— Днес — каза той — ще почнем да копаем нова галерия — открих една жилка, същински черен диамант!

Отворих ръкописа на „Буда“, потънах и аз в моите галерии. Работех непрекъснато и колкото повече работех, толкова по-облекчен се чувствувах, освобождавах се, изпитвах някакво особено вълнение, смес от облекчение, гордост и отвращение. Но работех с увлечение, защото знаех, че щом завърша този ръкопис и го запечатам и свържа, ще бъда свободен.

Почувствувах глад; хапнах малко стафиди и бадеми с парче хляб. Чаках Зорбас да дойде и донесе всички онези блага, които радват човека — ясния смях, сладките приказки, вкусното ядене.

Надвечер той се завърна. Сготви, нахранихме се, но умът му беше другаде. Той коленичи, заби в земята клечки, изпъна една връвчица, закачи на малки кукички една кибритена клечка — мъчеше се да разбере какъв наклон да даде на въжето, за да не стане всичко на пух и прах!

— Ако наклонът е по-голям, отколкото трябва — обясняваше ми той, — всичко ще отиде по дяволите; ако е по-малък, пак ще отиде по дяволите. Трябва да намерим до косъм точно нужния наклон; а това, началство, иска ум и вино.

— Вино имаме в изобилие — казах аз, — но ум?

Зорбас прихна да се смее.

— Не си чак толкова глупав, началство! — каза той и ме погледна с нежност.

Той седна да си почине, запали цигара. Доби настроение, развърза му се езикът.

— Ех, да успеем с въжената линия — рече той, — па да смъкнем цялата гора, да отворим фабрика, да бичим дъски, греди, талпи, да почнем да вадим с купища пари, да построим един тримачтов кораб, да тръгнем където ни очи видят, камък да хвърлим зад нас и да обиколим света!

Блеснаха очите на Зорбас, изпълниха се с далечни жени, градове, светлини, огромни къщи, машини, параходи.

— Прошари ми се косата, началство, зъбите ми почнаха да се клатят, нямам вече време за губене. Твоя милост си още млад, можеш да потърпиш, аз не мога. Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротявала човека, че буйността му, казват, изветрявала, гледал смъртта, изпъвал шия и казвал: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“ Аз, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам аз, искам да глътна света.

Стана, откачи сандура от стената.

— Ела тук, демоне! — каза той. — Какво седиш до стената и мълчиш? Пусни си гласа!

Не можех да се нагледам с какво внимание и нежност Зорбас развиваше сандура от покривката, в която беше увит — сякаш белеше смокиня, сякаш събличаше жена.

Той сложи сандура на коленете си, наведе се над него, погали леко струните му, сякаш се съветваше с него коя песен да подхванат, молеше го да се събуди, подхващаше го с добро да дойде да прави компания на душата му, която се притесняваше, не можеше да понася повече самотата. Започна една песен, не вървеше, заряза я, захвана друга, струните пищяха, сякаш ги болеше, сякаш не искаха; Зорбас се облегна на стената, обърса потта, която беше избила изведнаж по челото му.

— Не ще… — измърмори той, като гледаше със страх сандура. — Не ще…

Уви го отново внимателно, сякаш инструментът беше някакъв звяр и Зорбас се страхуваше да не го ухапе, сетне стана полека и го окачи на стената.

— Не ще… — измърмори отново той. — Не ще… Не бива да го насилвам.

Седна отново долу, зарови кестени в жарта на мангала, наля в чашите вино. Пи, пи още веднаж, обели един кестен и ми го подаде.

— Разбираш ли ти нещо, началство? — запита ме той. — Аз съм се объркал. Всички неща имат душа, и дървата, и камъните, и виното, което пием, и пръстта, по която стъпваме. Всички неща, всички, началство.

Вдигна чашата си:

— За твое здраве!

Изпразни я, отново я напълни.

— Какъв мръсник е животът! — измърмори той. — Мръсникът му с мръсник! И той е като кира Бубулина!

Засмях се.

— Мен слушай, началство, не се смей! Животът е като кира Бубулина. Стара е, ама има си и тя, кокотката й недна, своята сладост — знае чалъми, акъла ти взема! Затваряш очи и си представяш, че прегръщаш някоя двайсетгодишна девойка. Ех брей, двайсетгодишна става, ти казвам, щом имаш кеф и угасиш светлината!

Ама ще ми речеш — полуразкапана е, вършила е какви ли не чудесии през живота си, преминала е през ръцете на адмирали, морячета, войничета, селяни, пътуващи търговци, попове, рибари, стражари, учители, проповедници, мирови съдии — е, и какво от това? Бързо забравя, пачаврата й недна, не запомня нито един от любовниците си, превръща се, истина ти казвам, в невинна гълъбица, неопитна, същинско пиленце, и се изчервява, слушай какво ти казвам, изчервява се и трепери, сякаш й е за първи път. Загадка е жената, началство. Хиляда пъти ако ще да легне, хиляда пъти пак девствена става. И защо — ще ми речеш. На защо — защото не запомня.

— Ала папагалът помни, Зорбас! — казах аз, за да го подразня. — Постоянно крещи едно име и то не е твоето. Не те ли ядосва това? Тъкмо когато се намираш с нея на седмото небе, и чуваш, че папагалът закрещява: „Канаваро! Канаваро!“ Не ти ли иде да го сграбчиш за шията и да го удушиш? Ее, време е най-сетне да го научиш да вика: „Зорбас! Зорбас!“

— Охохо! Стари номера! Изтъркани трикове! — извика Зорбас и запуши уши с ръчищата си. — Да съм го удушел, казва! Ами че аз пощурявам от кеф, като го слушам да крещи това име бе! Окачва го, безбожницата недна, нощем над леглото си, а той, мръсникът му с мръсник, има едно око, тъмнината пронизва, и щом ни види, че си вадим очите, започва да крещи: „Канаваро! Канаваро!“

И аз изведнаж — на, заклевам ти се, началство, ама къде можеш да разбереш твоя милост, та нали са те затрили тези проклети книги! — на, заклевам ти се, чувствувам лачени обувки на краката си, пера на главата си и някаква мека, копринена брада, напръскана с амбра. „Буонджиорно! Буона сера! Манджате макарони?“ Ставам същински Канаваро. Качвам се на моя флагмански кораб и — карай, огън бий! Започва канонадата!

Зорбас прихна да се смее. Затвори лявото си око и ме погледна.

— Прощавай, началство — каза той, — ама аз приличам на дядо си, капитан Алексис, бог да го прости? Беше вече на сто години, сядаше привечер на прага си, за да се полюбува на момите, които отиваха на чешмата. Ала очите му бяха отслабнали, не виждаше добре. И викаше, значи, на момите: „Коя си ти, мари?“ — „Леньо на Мастрандонис!“ — „Ела, мари, да те пипна? Ела, мари, не се бой!“ И девойката сдържаше смеха си и се приближаваше. Дядо ми протягаше ръка към лицето на момичето, опипваше го бавно, нежно, жадно. И от очите му течаха сълзи. „Защо плачеш, дядо?“ — запитах го аз веднъж. „Ех, ами че как да не плача бре, чедо, като вече умирам и оставям такива хубави момичета?“

Зорбас въздъхна.

— Ех, клети ми дядо — каза той, — как те разбирам сега! Често пъти седя и си мисля: „Ах! Ах! Да можеха да умират заедно с мен и всички хубавици!“ Но тези мръсници ще живеят, ще живеят и още как, ще прегръщат, ще се целуват, а Зорбас ще се е вече превърнал в пръст и ще го тъпчат!

Той извади няколко кестена от жарта, обели ги, чукнахме чашите си. Дълго пихме и дъвчехме бавно, като два големи заека, и слушахме как реве морето навън.