Алексис Зорбас

XXII

Великденското хоро под тополите беше в разгара си. Водеше го един мургав як момък на около двайсет години, с невидели още бръснач, покрити с гъст мъх бузи; през разтворената му риза гърдите му се тъмнееха, плътно обрасли с къдрави косми; беше отметнал назад глава, краката му биеха земята като криле, от време на време хвърляше поглед към някоя девойка и бялото на очите му диво проблясваше сред мургавината на лицето му.

Зарадвах се и се изплаших. Завръщах се от мадам Ортанс; бях повикал една жена да се грижи за нея и сега отивах спокойно да погледам как критяните играят хоро; приближих се до барба Анагностис, седнах до него на каменната пейка.

— Кой е този момък, дето води хорото? — казах му аз на ухото.

Барба Анагностис се засмя.

— Като архангел е проклетникът, като онзи, дето взема душите — отвърна с възхищение той. — Ами че това е Сифакас овчарят. През цялата година пасе стадата из планината и само на Великден слиза да види хора и да поиграе хоро.

Старецът въздъхна.

— Ех, бре, да имах младостта му! — измърмори той. — Да имах младостта му, на, кълна ти се, Цариград щях да превзема!

Момъкът тръсна глава, нададе вик, блеещ, нечовешки, като разпален коч.

— Давай, Фануриос! — извика той. — Давай, та да пукне Смъртта!

Смъртта умираше всеки миг, раждаше се наново всеки миг, като живота. От хиляди години младите момци и младите девойки танцуват под новоразлистени дървета — тополи, борове, дъбове, платани и стройни палми — и ще танцуват още хиляди години с изгарящи от желание лица. Лицата потъват долу в земята, сменяват се всеки двайсет години, идват други. Но веществото, Той, ще си остава винаги все същият, влюбен, двайсетгодишен, и ще танцува, безсмъртен.

Вдигна момъкът ръка да засуче мустак, но нямаше още мустаци.

— Давай! — извика той. — Давай бре, Фануриос, че ще пукна!

Размаха ръка свирачът, звънна лирата, разлютиха се звънчетата и момъкът рипна, удари три пъти краката си във въздуха, цял бой високо, и грабна с върховете на ботушите си бялата кърпа от главата на съседа си, Манолакас полския.

— Ашколсун бре, Сифакас! — разнесоха се викове, а момите потръпнаха и сведоха надолу очи.

Но момъкът, мълчалив, без да гледа никого, див и строг, опрял сега присвитата си лява ръка върху тънкия си железен кръст, играеше, забил яростен и скромен поглед в земята.

Изведнъж хорото спря. Старият клисар Андрульос се появи отнякъде, вдигна ръце.

— Вдовицата! Вдовицата! Вдовицата! — изкрещя той, изплезил език.

Манолакас полският скочи прав, прекъсна хорото. От площада се виждаше, долу, църквата, окичена все още с миртови и лаврови клонки; играчите спряха разгорещени, старците се надигнаха от пейките; Фануриос постави легнала лирата върху коленете си, измъкна априлската роза над ухото си и я помириса.

— Къде бре, Андрульос? — извикаха разпалени всички. — Къде?

— В църквата; на, ей — сега влезе, прокълнатата от бога, носеше цял наръч лимонови цветчета.

— Дръжте я, момчета! — извика полският и се втурна пръв.

Тъкмо в този миг на прага на църквата се появи вдовицата; носеше черен чембер и се кръстеше.

— Мръсница! Пачавра! Убийца! — разнесоха се викове на площада. — Има и лице да се покаже на туй отгоре! Дръжте я, бре, тя посрами селото ни!

Едни хукнаха заедно с полския надолу към църквата, други, отвисоко, я замерваха с камъни. Един камък я удари в рамото. Вдовицата нададе вик, закри лицето си с ръце, спусна се да бяга, приведена. Ала момците бяха вече стигнали пред портата на църквата и Манолакас бе измъкнал ножа.

Вдовицата отстъпи назад, като пищеше, сви се на две и се затича, залитайки, да се вмъкне в църквата. Но там на прага беше застанал, мълчалив, старият Маврандонис, с разперени ръце, опрени на рамката на вратата.

Вдовицата отскочи вляво, спусна се и обгърна големия кипарис сред двора. Един камък изсвистя във въздуха, улучи я в главата, падна черният чембер, разпиляха се по раменете косите й.

— За бога! За бога! — стенеше тя и се притискаше о кипариса.

Наредени една до друга горе на площада, момите хапеха белите си забрадки; стариците, провесили се през оградите, пищяха:

— Убийте я, бре, убийте я!

Двама момци се нахвърлиха върху нея, сграбчиха я, раздра се черната й блуза, блесна, бяла като мрамор, гърдата й. Кръвта се стичаше сега, отгоре от главата и, по челото, по бузите, по шията.

— За бога! За бога! — стенеше все тъй вдовицата.

Кръвта, която течеше, блесналата гръд възбудиха до крайност момците; измъкнаха от поясите си ножовете.

— Чакайте! — извика Манолакас. — Моя е! Старият Маврандонис, все още прав на прага на църквата, вдигна ръка; всички спряха.

— Манолакас — произнесе той с тежък глас, кръвта на братовчед ти вика. Дай й покой!

Скочих от оградата, на която се бях покатерил, спуснах се към църквата, но се препънах о един камък и се проснах на земята. Тъкмо в този момент край мен минаваше Сифакас — наведе се, сграбчи ме за врата, както хващаме котките, и ме изправи на крака.

— Какво дириш твоя милост туканка, а, конте, такова? — рече ми той. — Бягай!

— Не ти ли е жал за нея бре, Сифакас, съжали я!

Планинецът се засмя:

— Да не съм нещо жена — рече той, — та да ми е жал? Мъж съм!

И с един скок се озова и той в двора на църквата.

Пристигнах и аз след него, тичешком. Всички сега бяха обградили вдовицата; цареше тежко мълчание; чуваше се само задавеното й, задъхано дишане.

Манолакас се прекръсти, пристъпи една крачка, вдигна ножа, стариците горе на оградата изпищяха радостно, момите спуснаха забрадките си над очите.

Вдовицата отмаля, видя ножа над главата си, измуча като юница. Строполи се до дънера на кипариса и свря глава между раменете си. Косите й покриха земята, блесна снежнобелият врат.

— В името божие! — извика старият Маврандонис и също се прекръсти.

И тъкмо в този миг един див глас се разнесе зад нас:

— Долу ножа, убиецо!

Всички се извърнаха изненадани; Манолакас вдигна глава; Зорбас стоеше пред него, размахваше като бесен ръце и крещеше.

— Абре не ви ли е срам? Какви такива юнаци сте вие? Цяло село да убие една жена! Ще посрамите, бре, цял Крит!

— Върви си по работата, Зорбас! Не се бъркай! — изръмжа Маврандонис.

Обърна се към племенника си.

— Манолакас — рече той, — в името на Христа и на Богородицата, удряй!

С един скок сграбчи Манолакас вдовицата, повали я на земята, притисна с коляното си корема й и вдигна ножа.

Но не свари; Зорбас беше сграбчил ръката на Манолакас, обвил беше около юмрука си голямата си кърпа и се мъчеше да му изтръгне ножа.

Вдовицата се изправи рязко на колене, озърна се бързо, за да избяга; но селяните бяха препречили вратата, стояха в кръг около двора и по пейките, и щом я видяха, че се готви да се изплъзне, с един скок стесниха кръга.

В това време Зорбас се бореше без викове, гъвкав, пъргав, мълчалив; застанал на вратата, аз следях с тревога борбата. Мутрата на Манолакас беше посиняла от ярост; Сифакас и един друг мъжага се приближиха да му помогнат, но Манолакас завъртя свирепо очи.

— Назад! Назад! — извика той. — Никой да не се меси!

И отново налетя бясно на Зорбас и го заблъска с глава като бик.

Зорбас хапеше устни, мълчеше; стискаше като в клещи дясната ръка на полския и се извиваше ту надясно, ту наляво, за да избегне ударите с глава. Побеснелият Манолакас връхлетя, захапа ухото на Зорбас и го задърпа със зъби да го откъсне. Потече кръв.

— Зорбас! — извиках аз уплашено и се спуснах да го спася.

— Бягай, началство! — извика ми той. — Не се меси! Стисна юмрук и нанесе силен удар на Манолакас, под корема в слабините. И дивият звяр изведнаж отмаля, разхлабиха се стиснатите зъби и пуснаха полуоткъснатото ухо, а посинялото лице пребледня. Зорбас го блъсна, повали го долу, изтръгна от ръката му ножа и го трясна на плочите, направи го на парчета.

Избърса с кърпата кръвта, която течеше от ухото му, а след това изтри потъналото си в пот лице; цялото му лице се изцапа с кръв. Изправи се, плъзна поглед наоколо, очите му бяха подути и кръвясали.

— Стани, ела с мен! — извика той на вдовицата.

И се отправи към дворната врата.

Вдовицата се надигна с див порив, сбра всичките си сили, понечи да хукне, но не свари. Старият Маврондонис като светкавица се нахвърли върху нея, повали я, омота три пъти около ръката си косите й и с един замах й отсече главата.

— Вземам греха върху себе си! — извика той и хвърли главата на вдовицата на прага на църквата.

И се прекръсти.

Зорбас се извърна, видя станалото. Изтръгна цял сноп косми от мустаците си, изстена. Приближих се, сграбчих го за ръката; той се извърна, погледна ме; две едри сълзи трептяха на клепките му.

— Да вървим, началство! — каза той със задавен глас.

Вечерта Зорбас не пожела да сложи залък в устата си. „Гърлото ми е свито — казваше той, — не мога да преглътна.“ Проми си ухото със студена вода, напои парче памук с ракия, направи си превръзка.

Седеше на леглото, хванал главата си с ръце, и мълчеше замислен.

Изтегнат на пода, бях се облегнал и аз на стената и чувствувах как по бузите ми бавно се стичат горещи сълзи. Мозъкът ми не работеше, не можех да мисля за нищо, сякаш бях обзет от дълбока, детска скръб, и плачех.

Изведнаж Зорбас вдигна глава избухна; почна да вика, продължавайки на висок глас жестокия си вътрешен монолог:

— Казвам ти, началство, всичко, каквото става на този свят, е несправедливо, несправедливо, несправедливо! Не се подписвам аз под това аз, червейчето, аз плужекът, Зорбас! Защо да умират момците и девойките, а да остават развалините? Защо да умират малките деца? Аз имах някога едно малко момче, Димитракис, умря ми на три години и никога, никога, чуваш ли, никога няма да му го простя това на господа! И някой ден, ако има мутра да ми се яви пред очите, да го знаеш, ако е истински господ, ще се засрами! Да, да, ще се засрами от мен плужека, Зорбас!

Лицето му изведнъж се разкриви от болка; кръв потече отново от раната му; той прехапа устни, за да не извика.

— Чакай да ти сменя превръзката, Зорбас — казах.

Промих отново с ракия раната му, взех портокаловата вода, която вдовицата ми беше изпратила — намерих шишето на леглото си — и напоих памука.

— Портокалова вода? — каза Зорбас, вдишвайки жадно уханието. — Портокалова вода? Поръси ме и по косата, а така, да си жив! И по ръцете, излей я всичката, карай!

Беше се оживил; погледнах го изненадан.

— Струва ми се, че влизам в градината на вдовицата — рече той.

И отново почна да нарежда.

— Колко години са били потребни — измърмори той, — колко години само, за да успее пръстта да направи едно такова тяло! Гледаше я човек и си казваше: „Ех, да бях на двайсет години, па да се затрие целият човешки род от земята и да се спаси само ей — тази тук, па да направим заедно с нея деца, море, не деца, а същински богове, и да населим отново света!“ А сега…

Скочи прав, очите му се наляха със сълзи.

— Не мога, началство! — каза той. — Трябва да походя, да изкача два-три пъти тази вечер планината, да се уморя, да се успокои главата ми… Ех, мари вдовицо, иде ми да почна да нареждам на висок глас, ще се пръсна!

Изскочи навън, пое към планината, изгуби се в тъмнината.

Изтегнах се на леглото, угасих лампата и почнах, според малкия си нечовешки навик, да отмествам действителността, да й отнемам кръвта, плътта, костите, да я превръщам в отвлечена идея и да я свързвам с всеобщи закони, докато извлека ужасното заключение, че каквото е станало, е трябвало да стане. Каквото е станало, станало е, защото е част от световния ритъм и допринася за хармонията. И да стигна накрая до отвратителното утешение: каквото е станало не само че е трябвало да стане, но е било и е справедливо да стане.

Убийството на вдовицата падна като жестока и ужасна вест в мозъка ми, където всички неща, вече от няколко години насам, се бяха усмирили и подчинили на дисциплина. Тази вест разбуни сърцето ми, но изведнаж върху нея се нахвърлиха всичките ми теории, за да я омотаят с картинки и хитрини и да я направят безопасна — също както пчелите обвиват с восък дивия стършел, проникнал в кошера, за да им ограби меда.

И така, след няколко часа, вдовицата почиваше в паметта ми спокойна, почти усмихната, в божествената неподвижност на символа. Вдовицата беше вече обвита във восък вътре в сърцето ми, не можеше вече да причини паника в мен и да парализира ума ми. Ужасното краткотрайно произшествие се разшири, разпростря се във времето и пространството, отъждестви се с великите изчезнали цивилизации, цивилизациите — със съдбата на земята, земята — със съдбата на вселената — и така, възвръщайки се отново при вдовицата, аз я намерих подчинена вече на великите закони, помирена с убийците си, в тиха божествена неподвижност.

Времето беше приело в съзнанието ми своята истинска същност; вдовицата сякаш беше умряла преди хиляди години, а кноските къдрокоси девойки от егейската цивилизация сякаш бяха умрели тази сутрин.

Потънах в сън, както ще потъна сигурно — по-сигурно нещо от това няма! — и в смъртта, и се плъзнах безшумно в мрака. И не чух нито кога се върна, нито дали въобще се върна Зорбас; на сутринта го намерих горе на планината, викаше и се караше на работниците. Нищо от това, което правеха, не му харесваше; изгони трима работници, които му се опряха, грабна сам брадвата и почна да проправя пътя за стълбовете, който той беше начертал сред камънаците и храсталаците. Изкачи се високо в планината, отиде при работниците, които сечаха боровете, разкрещя се; един от хората се засмя, измърмори нещо, Зорбас се нахвърли върху него.

Вечерта слезе капнал, целият раздран, и седна до мен на брега. С мъка отваряше уста; и когато я отваряше, говореше за стълбове, телени въжета и лигнит, като някакъв алчен предприемач, който бърза да опустоши колкото се може повече този край, да се напечели и да си отиде.

Когато по едно време, в онова състояние на утешение, в което бях изпаднал, се опитах да кажа нещо за вдовицата, Зорбас протегна ръчището си и ми запуши устата.

— Мълчи! — каза той с глух глас.

Затворих уста засрамен. Това ще рече човек, казвах си аз, завиждайки на мъката на Зорбас. Човек с гореща кръв и яки кости, който, когато страда, лее истински едри сълзи, а когато се радва, не пресява радостта си, като я прекарва през гъсти метафизически сита.

Така изтекоха три-четири дни. Зорбас работеше като вол, не ядеше, не пиеше, топеше се. Една вечер му казах, че кира Бубулина е все така на легло, че лекарят не беше дошъл, и че тя бълнува и повтаря името му. Стисна юмрук.

— Добре — рече той.

На другия ден рано-рано отиде в селото и скоро се върна.

— Видя ли я? — запитах го аз. — Как е?

Зорбас свъси вежди.

— Нищо й няма — отвърна той. — Ще умре.

И пое бързо към планината.

Същия ден вечерта, без да хапне нищо, взе тоягата си, излезе навън.

— Къде отиваш, Зорбас? — запитах го аз. — В селото ли?

— Не; ще пообиколя малко и ще се върна.

Тръгна към селото с широки решителни крачки.

Бях изморен, легнах си; започнах отново да прехвърлям през ума си целия свят, изплуваха спомени, съживиха се стари болки, мисълта ми литна и до най-далечните идеи и отново се върна и кацна върху Зорбас.

„Ако се случи да го срещне по пътя Манолакас — помислих си аз, — побеснелият критски мъжага ще се нахвърли върху него и ще го убие.“ Бях научил, че през всичките тези дни се бил заключил в къщата си и ръмжал, срам го било да се покаже в селото и току се заканвал, че ако му падне Зорбас, щял „да го направи на парчета“. А нощес един наш работник го видял да обикаля по късна доба около бараката, въоръжен. „Ако се срещнат тази вечер двамата, ще стане убийство…“

Скочих на крака, облякох се и се отправих бързо към селото. Нощта беше приятна, влажна, миришеше на шибой. Скоро различих в тъмнината Зорбас, който вървеше бавно, сякаш беше изморен. От време на време се спираше, гледаше звездите, ослушваше се; после отново завързваше и чувах как тоягата му потропва по камъните.

Той наближаваше вече градината на вдовицата; въздухът замириса на лимонов цвят и орлови нокти; и изведнъж, изсред портокаловите дървета, се разнесе, като ромон на бистър ручей, песента на славея. Пееше славеят, пееше в мрака, пресичаше се дъхът на човека. И Зорбас внезапно спря, задушаваше се и той от толкова много сладост.

И неочаквано тръстиките на оградата се размърдаха и острите им листа звъннаха като стоманени остриета.

— Е, кумец — прогърмя един груб глас, — е, дъртако, добра среща!

Смръзнах се; познах гласа.

Зорбас пристъпи още една крачка, вдигна тоягата и отново спря. Различавах добре, под звездната светлина, всяко негово движение.

От тръстиките изведнъж изскочи един висок мъжага.

— Кой е? — извика Зорбас, като издаде напред врат.

— Аз бре, Манолакас!

— Върви си по пътя, махай се!

— Защо ме посрами бре, Зорбас?

— Не съм те посрамил аз, Манолакас, върви си, ти казвам. Хала си ти, ала така пожела случаят, сляп е той, не го ли знаеш това?

— Случай-неслучай, сляп-несляп — рече Манолакас и скръцна със зъби, — аз искам да измия от себе си срама; още тази вечер. Имаш ли нож?

— Не — отвърна Зорбас, — само тояга.

— Върви да си вземеш ножа, тук ще те чакам. Върви!

Зорбас не се помръдваше.

— Страх ли те е? — изсъска подигравателно гласът на Манолакас. — Върви, ти казвам!

— За какво ми е бре, Манолакас, нож? — каза Зорбас, който беше почнал да се разгорещява. — За какво ми е, бре? Спомняш ли си, в черквата, ти, мисля, имаше нож, а аз нямах; но ми се струва, че се справих добре.

Манолакас изрева:

— И ми се смееш на туй отгоре, а? Паднал съм ти тази вечер на сгода, нали, защото съм въоръжен, а ти не си, и ми се подиграваш, а? Донеси си, мръсен македонец такъв, ножа, да премерим сили!

— Хвърли ножа си, а пък аз — тоягата, да премерим сили! — извика му в отговор Зорбас с треперещ от гняв глас. — Ела бре, мръсен критянин такъв!

Замахна Зорбас, хвърли тоягата, чух я, че падна сред тръстиките.

— Хвърли ножа! — разнесе се отново гласът на Зорбас.

На пръсти, съвсем тихо, аз се бях приближил; под звездната светлина успях да доловя блясъка на ножа, който полетя и падна също сред тръстиките.

Зорбас си плю в шепите.

— Хайде! — извика той и скочи, готов да връхлети.

Но преди двамата мъжаги да сварят да се счепкат, аз се втурнах помежду им.

— Чакайте! — извиках. — Ела тук, Манолакас! Ела и ти, Зорбас! Не ви ли е срам!

Двамата противници се приближиха с бавни крачки, хванах дясната ръка на всекиго.

— Подайте си ръка! Смели юнаци сте и двамата, помирете се!

— Той ме посрами… — каза Манолакас, като се помъчи да издърпа ръката си.

— Не можеш да бъдеш посрамен лесно ти, капитан Манолакас! — казах аз. — Цяло село познава храбростта ти; не гледай какво стана онзи ден в църквата; лош час беше тогава, станалото — станало, край! И освен това, не забравяй, че Зорбас е чужденец тук, македонец, и ще бъде голям срам за нас критяните да вдигнем ръка на един другоземец, дошъл в нашия край… Ела, подай ръка, това ще рече юнак, и ела да отидем в бараката да пием по едно вино, да изпечем един аршин суджук за мезе — та да закрепим, капитан Манолакас, помиряването!

Прихванах Манолакас през кръста, дръпнах го малко настрани:

— Стар човек е той — пошепнах му аз на ухото, — не ти приляга на теб, коскоджамити мъжага, да се залавяш с него!

Манолакас омекна.

— Тъй да бъде! — рече той. — За твой хатър!

Пристъпи една крачка към Зорбас, протегна тежкото си ръчище.

— Ела, куме Зорбас! — каза той. — Минало — заминало… Дай си ръката!

— Изяде ми ухото — каза Зорбас. — Халал да ти е! Ето ти ръката ми!

Стиснаха си ръцете, продължително, силно; стискаха си ръцете, все по-силно, гледаха се един друг и се настървяваха. Уплаших се, че пак ще се счепкат.

— Здраво стискаш — каза Зорбас. — Юнак си ти, Манолакас!

— И твоя милост здраво стискаш… Я стисни още, ако можеш!

— Стига вече! — извиках аз. — Да отидем да полеем приятелството си!

Застанах по средата — от дясната ми страна — Зорбас, от лявата — Манолакас; поехме обратно към нашия бряг.

— Добър ще бъде тази година берекетът… — казах аз, за да променя разговора. — Имахме обилни дъждове.

Но никой от двамата не поде думата ми; гърдите им бяха все още издути. Цялата ми надежда беше сега вече във виното; стигнахме бараката.

— Добре дошъл, капитан Манолакас, в бедния ни дом! — казах аз. — Зорбас, изпечи ни суджука и дай да се почерпим.

Манолакас седна пред бараката, на един камък. Зорбас запали купчинка съчки, изпече мезето, напълни догоре три чаши.

— За ваше здраве! — казах аз, като вдигнах пълната чаша. — За твое здраве, капитан Манолакас! За твое здраве, Зорбас! Чукнете се!

Чукнаха се, Манолакас изля няколко капки вино на земята.

— Така да ми изтече кръвта — произнесе той с тържествен тон, — така да ми изтече кръвта, ако вдигна още веднаж ръка на теб, Зорбас!

— Така да ми изтече и на мен кръвта — произнесе и Зорбас, като изля и той няколко капки на земята, — ако не съм и забравил вече ухото, което ти ми изяде, Манолакас!