Алена кралица

Единадесета глава

В края на празненството тълпата вдига наздравици и поздравява кралската маса. Изреждат се до безкрайност – лордове и дами в дъга от цветове, които се опитват с подмазване да си спечелят благоволение. Скоро ще трябва да науча всички тях, да започна да свързвам цвета с династията и династията – с хората. Мейвън ми шепне имената им поред, макар че утре няма да си ги спомням. Отначало е дразнещо, но скоро откривам, че се навеждам към него, за да чуя имената.

Лорд Самос се изправя последен и когато го прави, всичко утихва. Този човек вдъхва респект дори сред титани. Макар че черните му одежди са прости, поръбени с обикновена коприна, и няма кой знае какви бижута или ордени, той притежава безспорното излъчване на власт. Не е нужно Мейвън да ми казва, че той е най-висшият от Висшите династии, човек, от когото би трябвало да се боя повече, отколкото от всички други.

– Воло Самос – промърморва Мейвън. – Глава на Династията Самос. Притежава и управлява железодобивните мини. Всяко оръдие във войната идва от неговата земя.

Значи не е просто благородник. Важността му се дължи на нещо повече от титли.

Тостът на Воло е кратък и ясен:

– За дъщеря ми – прогърмява той с нисък, овладян и силен глас. – Бъдещата кралица.

– За Еванджелин! – изкрещява Птолемей, като скача на крака до баща си. Очите му обикалят с пламтящ поглед стаята, предизвиквайки някого да му се противопостави. Няколко лордове и дами изглеждат подразнени, дори разгневени, но вдигат чаши заедно с останалите и поздравяват новата принцеса. Чашите им отразяват светлината, всяка една – мъничка звезда в ръката на бог.

Когато той свършва, кралица Елара и крал Тиберий се изправят, и двамата се усмихват на многобройните си гости. Кал също става на крака, после Еванджелин, след това Мейвън и след един миг на нямо объркване аз се присъединявам към тях. Множеството династии правят същото на масите си и стърженето на столове по мрамора звучи като дращене на нокти по камък. За щастие, кралят и кралицата просто се покланят и тръгват надолу по няколкото ниски стъпала, които ги отвеждат от нашата висока маса. Свърши се. Оцелях през първата си вечер.

Кал хваща Еванджелин за ръка и я повежда след тях, Мейвън и аз вървим най-отзад. Когато ме хваща за ръка, кожата му е шокиращо студена.

Сребърните напират от двете страни, наблюдават преминаването ни в тежко мълчание. Лицата им са любопитни, лукави, жестоки – а зад всяка престорена усмивка се крие напомняне: те наблюдават. Всяко око, което се плъзга по мен и търси пукнатини и несъвършенства, ме кара да се гърча от смущение, но не мога да се пречупя.

Не мога да се подхлъзна. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.

Мейвън затяга пръсти върху моите, подтиквайки ме да продължа.

– Почти свърши – прошепва, докато наближаваме далечния край на залата. – Почти сме готови.Чувството на задушаване отминава, когато оставяме празненството зад гърба си, но камерите ни следват с тежки електрически очи. Колкото повече мисля за това, толкова по-настойчив става погледът им, докато вече мога да усетя къде са камерите, преди да ги видя. Може би това е страничен ефект от „състоянието“ ми. Може би просто никога преди не съм била заобиколена от толкова много електричество и така се чувстват всички. Или може би съм просто една откачалка.

Обратно в коридора, група Пазители чакат, за да ни придружат догоре. Но пък какви заплахи може да има за тези хора? Кал, Мейвън и крал Тиберий умеят да контролират огъня. Елара може да контролира умовете. От какво може да се страхуват?

Ние ще се надигнем. Червени като зората. Гласът на Фарли, гласът на брат ми, кредото на Алената гвардия възкръсва в паметта ми. Вече са атакували столицата; това би могло дори да е следващата им мишена. Аз бих могла да бъда мишена. Фарли може да ме покаже в друг „пиратски“ репортаж, разобличавайки ме пред света в опит да подкопае властта на Сребърните. Погледнете лъжите им, вижте тази лъжа, ще каже тя, бутайки лицето ми в обектива на камерите, показвайки червената ми кръв, така че да я види целият свят.

Идват ми наум все по-безумни и по-безумни мисли, всяка – по-плашеща и странна от предишната. Това място ме подлудява само след един ден.

– Добре мина – казва Елара и измъква рязко ръката си от тази на краля, когато стигаме до жилищните етажи. Изглежда, че той ни най-малко не възразява. – Отведете момичетата в покоите им.

Не отправя заповедта си конкретно към някого, но четирима Пазители се откъсват от групата. Очите им проблясват зад черните маски.

– Аз мога да го направя – казват Кал и Мейвън в един глас. Споглеждат се бързо, стреснати.

Елара повдига една съвършена вежда:

– Това би било неуместно.

– Аз ще придружа Марийна, Мейви може да заведе Еванджелин – предлага бързо Кал и Мейвън присвива устни, щом чува галеното име. Мейви. Вероятно името, с което го е наричал Кал като малък, а сега си е останало така – знак на един по-млад брат вечно в сянка, вечно на второ място.

Кралят свива рамене:

– Позволи им, Елара. Момичетата имат нужда да се наспят добре през нощта, а Пазителите биха докарали лоши сънища на всяка дама. – Той се киска, кимайки закачливо на стражите. Те не реагират, безмълвни като камък. Не знам дали изобщо им е позволено да говорят.

След миг на напрегнато мълчание кралицата се обръща на пета:

– Много добре. – Като всяка съпруга тя мрази мъжа си за това, че ѝ се противопоставя, а като всяка кралица мрази властта, която кралят има над нея. Лошо съчетание.

– По леглата – казва кралят с малко по-твърд и властен тон. Пазителите остават с него и го следват, когато тръгва в противоположна посока от съпругата си. Предполагам, че не спят в една и съща стая, но това не е особено шокиращо.

– Къде точно е моята стая? – пита Еванджелин, отправила свиреп поглед към Мейвън. Свенливата изчервяваща се бъдеща кралица е изчезнала, заместена от заядливата проницателна кучка, която разпознавам.

При вида ѝ той преглъща мъчително.

– Ъъ, насам, госпожице... мадам... милейди. – Протяга ѝ ръка, но тя се втурва точно покрай него. – Лека нощ, Кал, Марийна. – Мейвън въздъхва и ме поглежда нарочно.

Мога само да кимна на оттеглящия се принц. Моят годеник. От тази мисъл ми се повдига. Макар да изглежда вежлив, дори мил, той е Сребърен. И е син на Елара, което може да е още по-лошо. Усмивките и вежливите му думи не могат да скрият това от мен. Кал е също толкова лош, отгледан да управлява, да удължи съществуването на този разделен свят още повече.

Той гледа как Еванджелин изчезва, очите му се задържат върху нейния оттеглящ се силует по начин, който ме кара да изпитвам странно раздразнение.

– Избра истинско бижу – промърморвам, щом тя се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе.

Усмивката на Кал се стопява с присвити устни и той тръгва към стаята ми, изкачвайки се по наклонената спирала. Малките ми крака се мъчат да не изостават от дългите му крачки, но той сякаш не забелязва, вглъбен в мисли.

Най-сетне се обръща с очи като горещи въглени:

– Не съм избирал нищо. Всички го знаят.

– Поне си знаел, че това предстои. Когато се събудих тази сутрин, аз дори си нямах гадже. – Кал трепва при думите ми, но не ме е грижа. Не мога да се занимавам с неговото самосъжаление. – И нали се сещаш, има го цялото това „ти ще станеш крал“. Това сигурно е голям стимул.

Той се подсмихва под нос, но не се смее. Очите му потъмняват и пристъпва напред, като ме оглежда от глава до пети. Вместо готов да ме съди, ми се струва тъжен. Дълбоко натъжен в златисточервените езера на очите си като малко изгубено момче, търсещо човек, който да го спаси.

– Имаш много общо с Мейвън – казва след един дълъг миг, който кара сърцето ми да препусне бясно.

– Имаш предвид, че съм сгодена за непознат? Наистина си приличаме в това.

– И двамата сте много умни. – Не успявам да се сдържа и изсумтявам презрително. Кал очевидно не знае, че не мога да се справя с тест по математика за четиринайсетгодишни ученици. – Познаваш хората, разбираш ги, виждаш през тях.

– Справих се страхотно с това снощи. Определено през цялото време знаех, че ти си престолонаследникът. – Все още не мога да повярвам, че беше едва снощи. Колко много неща се променят за един ден.

– Разбра, че мястото ми не е там.

Тъгата му е заразителна, залива с болка цялото ми тяло.

– Значи си разменихме местата.

Внезапно дворецът вече не ми се струва толкова прекрасен или толкова великолепен. Твърдият метал и камъкът са прекалено строги, твърде ярки, твърде неестествени, затваряйки ме като в капан. А под всичко това монотонно звучи електрическото бръмчене на камерите. Дори не е звук, а чувство в кожата ми, в костите ми, в кръвта ми. Умът ми се насочва към електричеството като по инстинкт. Спри, казвам си. Спри. Косъмчетата по ръката ми се изправят, когато нещо започва да цвърти под кожата ми – пукаща енергия, която не мога да контролирам. Разбира се, че се връща сега, когато е последното нещо, което искам.

Но чувството отминава така бързо, както се е появило, и електричеството отново се превръща в приглушено жужене, оставя света да се върне към нормалното си състояние.

– Добре ли си?

Кал се взира настойчиво в мен, объркан.

– Съжалявам – успявам да измънкам, клатейки глава. – Просто си мисля.

Той кимва с почти извинително изражение:

– За семейството ти ли?

Думите ме зашеметяват като плесница. Дори не съм се сещала за тях в последните няколко часа и от това ми призлява. Няколко часа с коприна и кралски особи вече са ме променили.

– Изпратих заповед за освобождаване от военна повинност за братята ти и един офицер в къщата ти, за да съобщи на родителите ти къде си – продължава Кал, като си мисли, че това може да ме успокои. – Въпреки това не можем да им кажем всичко.

Мога само да си представя как е минало. О, здравейте. Сега дъщеря ви е Сребърна и ще се омъжи за принц. Няма да я видите никога повече, но ще ви изпратим пари, за да ви помогнем. Честна размяна, не мислите ли?

– Те знаят, че работиш за нас и трябва да живееш тук, но все още мислят, че си прислужница. Поне засега. Когато животът ти стане по-публичен, ще измислим как да се справим с тях.

– Може ли поне да им пиша? – Писмата на Шейд винаги бяха ярка светлинка в мрачните ни дни. Може би моите ще бъдат същото.

Но Кал поклаща глава:

– Съжалявам, това просто не е възможно.

– Защо?

Той ме въвежда в стаята ми, която бързо заискрява и оживява. Лампи, задействащи се от движение, помислям си. Както в коридора, сетивата ми се изострят и всичко, свързано с електричеството, се превръща в изгарящо чувство в ума ми. Незабавно разбирам, че в стаята ми има не по-малко от четири камери, и тази мисъл ме кара да се свия от ужас.

– За твоя защита е. Ако някой прихване писмата, ако разбере за теб...

– Камерите тук вътре за моя защита ли са? – питам, сочейки към стените. Камерите се забиват в кожата ми, наблюдавайки всеки сантиметър от мен. Влудяващо е, а след ден като днешния не знам още колко мога да понеса. – Заключена съм в този кошмарен дворец, заобиколена от стени и стражи и хора, които са готови да ме разкъсат на парченца, а не мога да имам миг покой дори в собствената си стая.

Вместо да ми се озъби в отговор, Кал има вид на смутен. Очите му се оглеждат с пламнал поглед наоколо. Стените са голи, но той сигурно също може да ги усети. Как е възможно някой да не усеща вперените в нас очи?

– Мер, тук вътре няма никакви камери.

Махвам с ръка към него, за да го отпратя. Електрическото жужене още се разбива в кожата ми.

– Не ставай глупав, мога да ги почувствам.

Сега той наистина изглежда напълно объркан:

– Да ги почувстваш ли? Какво искаш да кажеш?

– Аз... – Но думите замират в гърлото ми, когато си давам сметка: той не усеща нищо. Дори не знае какво говоря. Как да му обясня това, ако не знае? Как мога да му кажа, че чувствам енергията във въздуха като пулс, като друга част от мен? Като друго сетиво? Дали изобщо би разбрал?

Дали някой би разбрал?

– Това... не е ли нормално?

Нещо потрепва в очите му, когато се поколебава и се опитва да намери думите, за да ми каже, че съм различна. Дори сред Сребърните аз съм нещо друго.

– Не и доколкото ми е известно – казва накрая.

Дори на мен гласът ми прозвучава слабо и немощно:

– Не мисля, че вече нещо в мен е нормално.

Той отваря уста да каже нещо, но размисля. Няма нищо, което може да изрече, за да ме накара да се почувствам по-добре. Няма абсолютно нищо, което може да направи за мен.

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново.