Алена кралица

Деветнадесета глава

Отнема часове да ме гримират и излъскат, за да ме превърнат в момичето, което се предполага да бъда, но ми се струва, че са само няколко минути. Когато камериерките ме изправят пред огледалото, безмълвно искайки одобрението ми, мога само да кимна на момичето, което се взира обратно към мен от стъклото. Тя изглежда прекрасна и ужасена от онова, което предстои, окована в блещукащи копринени вериги. Трябва да я скрия – нея, изплашеното момиче; трябва да се усмихвам и да танцувам и да изглеждам като една от тях. С огромно усилие отблъсквам страха си. Страхът ще ме убие.

Мейвън ме чака в края на коридора: сянка в парадна униформа. Черният като въглен цвят кара очите му да се открояват, трептящо сини на фона на бледо бялата кожа. Изобщо не изглежда изплашен, но пък той е принц. Той е Сребърен. Няма да трепне.

Протяга ръка към мен и аз с радост я поемам. Очаквам да ме накара да се почувствам защитена или силна, или и двете, но докосването му ми напомня за Кал и нашето предателство. Споменът за снощи се фокусира по-остро, докато всеки дъх изпъква в ума ми. Поне веднъж Мейвън не забелязва смущението ми. Мисли за по-важни неща.

– Изглеждаш прекрасна – казва тихо, кимвайки надолу към роклята ми.

Не съм съгласна с него. Това е глупава натруфена дреха, сложно произведение от пурпурни скъпоценни камъни, които искрят всеки път, щом се обърна, правят ме да приличам на блещукащо насекомо. И въпреки това от мен тази вечер се очаква да бъда дама, бъдеща принцеса, така че кимам и се усмихвам мило. Не мога да не си спомня, че устните ми, които сега се усмихват за Мейвън, целуваха брат му снощи.

– Просто искам това да свърши.

– Няма да свърши тази вечер, Мер. Това няма да свърши дълго време. Знаеш го, нали? – Говори като много по-възрастен човек, много по-мъдър, не като седемнайсетгодишно момче. Когато се поколебавам, наистина несигурна как да се чувствам, челюстта му се стяга: – Мер? – изрича настойчиво и долавям потрепващите нотки в гласа му.

– Страхуваш ли се, Мейвън? – Думите ми са едва доловими, шепот. – Аз да.

Очите му стават твърди, превръщат се в синя стомана:

– Страхувам се да не се проваля. Страхувам се да не допусна този шанс да ни подмине. И се страхувам какво ще стане, ако нищо в този свят никога не се промени. – Той се сгорещява под докосването ми, тласкан от вътрешна решимост. – Това ме плаши повече от умирането.

Трудно е да не бъда увлечена от думите му и кимвам заедно с него. Как мога да се откажа? Няма да трепна.

– Надигни се – промърморва той с толкова нисък глас, че едва го чувам. Червена като зората.

Хватката му върху ръката ми се затяга, когато стигаме до коридора пред асансьорите. Отряд Пазители охранява краля и кралицата: и двамата ни чакат. Кал и Еванджелин не се виждат никъде и се надявам да стоят надалече. Колкото по-дълго не ми се налага да ги гледам заедно, толкова по-щастлива ще бъда.

Кралица Елара носи искряща чудовищна дреха в червено, черно, бяло и синьо, демонстрира цветовете на своята династия и тази на съпруга си. Насилва се да се усмихне, гледайки право през мен към сина си.

– Ето ни – казва Мейвън и пуска ръката ми, за да застане редом с майка си. Усещам кожата си странно студена без него.

– Е, колко време трябва да бъда тук? – Той насила придава хленчеща нотка на гласа си, играе добре ролята си. Колкото повече успее да я разсейва, толкова по-добри са шансовете ни. Едно погрешно движение и всичко ще отиде на вятъра. И сякаш това не е достатъчно, ще стане причина и ние да загинем.

– Мейвън, не можеш просто да идваш и да си тръгваш, когато ти харесва. Имаш задължения и ще останеш, колкото си необходим. – Тя се суети около него, оправя яката му, медалите му, ръкавите и за момент това ме заварва неподготвена. Тази жена, която нахлу в мислите ми, която ме откъсна от живота ми, която мразя, все пак има нещо хубаво в себе си. Тя обича сина си. И въпреки всичките ѝ недостатъци, Мейвън я обича.

Крал Тиберий, от друга страна, изобщо няма вид да се интересува от Мейвън. Едва хвърля поглед в неговата посока:

– Момчето просто е отегчено. В деня му няма достатъчно вълнение, не като на фронта – казва той, прокарвайки ръка по подрязаната си брада. – Трябва ти кауза, Мейви.

За един кратък миг маската на раздразнение на Мейвън пада. Имам кауза, крещят очите му, но той си замълчава.

– Кал има своя легион, знае какво прави, какво иска. Трябва да решиш какво ще правиш с живота си, нали?

– Да, татко – казва Мейвън. Макар да се опитва да го скрие, по лицето му преминава сянка.

Познавам това изражение много добре. Самата аз го „надявах“ на лицето си, когато родителите ми намекваха да бъда повече като Гиза, макар че това бе невъзможно. Лягах си с омраза към себе си, изпълнена с желание да можех да се променя, копнееща да можех да бъда кротка и талантлива и хубава като нея. Нищо не боли повече от това чувство. Но кралят не забелязва болката на Мейвън точно както родителите ми никога не забелязваха моята.

– Мисля, че да ми помага да се впиша тук, е достатъчна кауза за Мейвън – казвам с надеждата да отклоня неодобрителния поглед на краля. Когато Тиберий се обръща към мен, Мейвън въздъхва и ме стрелва с благодарна усмивка.

– И как само се справи – отвръща кралят, оглеждайки ме от глава до пети. Знам, че си спомня бедното Червено момиче, което отказваше да му се поклони. – Доколкото чувам, вече си почти истинска дама.

Но принудената му усмивка не достига до очите му и няма как да сбъркам подозрението в тях. Той искаше да ме убие в тронната зала, да предпази короната си и равновесието на страната си, и не мисля, че този порив някога ще отслабне. Аз съм заплаха, но съм също и вложение. Ще ме използва, когато поиска, и ще ме убие, когато трябва.

– Получих добра помощ, кралю мой. – Покланям се, преструвайки се, че съм поласкана, макар да не ме е грижа какво мисли. Мнението му не струва дори колкото ръждата по инвалидната количка на баща ми.

– Скоро ли ще сме готови? – изрича гласът на Кал и смущава мислите ми.

Тялото ми реагира, като се завъртам кръгом, за да го видя как влиза в залата. Стомахът ми се бунтува, но не от вълнение или нерви, или поради което и да е от нещата, за които говорят глупавите момичета. Гади ми се от самата мен, от онова, което допуснах да се случи – от онова, което исках да се случи. Макар че той се опитва да задържи погледа ми, аз извръщам очи към Еванджелин, увиснала на ръката му. Тя отново носи метал и успява да се усмихне самодоволно, без да помръдва устни.

– Ваши Величества – промърморва, снишавайки се във влудяващо съвършен реверанс.

Тиберий ѝ се усмихва – на нея, годеницата на сина му, после с плясък стоварва длан върху рамото на Кал.

– Само теб чакаме, синко – изкикотва се той.

Когато стоят един до друг, семейната прилика е неоспорима – същата коса, същите златисточервени очи, дори същата стойка. Мейвън наблюдава с меки и замислени сини очи, докато майка му продължава да го държи за ръката. С Еванджелин от едната страна и баща си от другата Кал не може да направи много повече, освен да срещне погледа ми. Кимва леко с глава и знам, че това е единственият поздрав, който заслужавам.

Въпреки украсите балната зала изглежда същата, както преди повече от месец, когато кралицата най-напред ме въвлече в този странен свят и името и самоличността ми бяха официално отнети. Тук ми нанесоха удар и сега е мой ред да отвърна на удара.

Тази вечер ще се лее кръв.

Но не мога да мисля за това сега. Трябва да стоя с другите, да говоря със стоте членове на двора, които чакат на опашка да си разменят няколко думи с кралските особи и една натрапена Червена лъжкиня. Очите ми пробягват надолу по редицата, търсейки набелязаните – мишените, предадени от Мейвън на Гвардията, искрите, които ще разпалят огън. Рейналд, полковника, Беликос и Птолемей. Среброкосия тъмноок брат на Еванджелин.

Той е един от първите, които ни поздравяват, застанал точно зад свирепия си баща, забързан към дъщеря си. Когато Птолемей се приближава към мен, се преборвам с порива да повърна. Никога не съм правила нещо толкова трудно, колкото това – да погледна в очите един ходещ мъртвец.

– Моите поздравления – казва той, с глас, твърд като скала. Ръката, която протяга, е също толкова твърда. Не носи военна униформа, а костюм от черен метал, който се съединява в гладки блестящи плочки. Той е воин, но не и войник. Като баща си преди него, Птолемей предвожда градската стража на Арчън, защитавайки столицата със своя собствена армия от офицери. Глава на змия, така го нарече Мейвън по-рано. Посечеш ли го, останалите ще умрат. Зорките му като на ястреб очи са приковани върху сестра му дори докато държи ръката ми. Пуска ме припряно, подминавайки бързо Мейвън и Кал, преди да прегърне Еванджелин в рядка демонстрация на привързаност. Изненадана съм, че глупавите им брони не се заклещват една за друга.

Ако всичко мине по план, той няма да прегърне сестра си никога повече. Еванджелин ще е изгубила брат точно като мен. Макар да познавам тази болка от личен опит, не мога да се заставя да изпитвам жал към нея. Особено не и както се е вкопчила в Кал. Изглеждат като пълни противоположности – той в простата си униформа, докато тя блести като звезда в рокля от остри шипове. Искам да я убия, искам да бъда нея. Но не мога да направя нищо по въпроса. Еванджелин и Кал не са проблемът ми тази вечер.

Когато Птолемей изчезва и преминават още хора със студени усмивки и студени думи, става по-лесно да забравя себе си. Следващите, които ни поздравяват, са Династията Айрал, водени от гъвкавите лениви движения на Ара, Пантерата. За моя изненада тя ми се покланя ниско с усмивка. Но в това има нещо странно, нещо, което ми подсказва, че знае повече, отколкото дава да се разбере. Отминава без нито дума, спестявайки ми нов разпит.

Соня е след баба си, върви подръка с друга мишена: Рейналд Айрал, нейния братовчед. Мейвън ми каза, че той е финансов съветник, гений, който осигурява средства за поддържането на армията чрез данъчни и търговски схеми. Ако той умре, умират и парите и следователно ще замре и войната. С радост ще заменя един събирач на данъци за това. Когато взема ръката ми, не мога да не забележа, че очите му са застинали, а ръцете му са меки. Тези ръце няма да докоснат моите никога повече.

Не е толкова лесно да пренебрегна полковник Макантос, когато се приближава. Белегът на лицето ѝ се откроява рязко, особено тази вечер, когато всички изглеждат толкова излъскани. Може и да не се интересува от Гвардията, но не вярва и на кралицата. Не беше готова да преглътне лъжите, с които захранваха нас, останалите.

Хватката ѝ е силна, когато се ръкува с мен; поне веднъж някой не се страхува, че ще се счупя като стъкло.

– Желая ви голямо щастие, лейди Марийна. Виждам, че той ви подхожда. – Посочва рязко с глава към Мейвън. – Не като натруфената Самос – добавя със закачлив шепот. – От нея ще излезе тъжна кралица, а от вас – щастлива принцеса, помнете ми думите.

– Запомнено – прошепвам. Успявам да се усмихна, макар че животът на полковника скоро ще приключи. Независимо колко любезности изрича, минутите ѝ са преброени.

Когато продължава към Мейвън, ръкува се с него и го кани да направи преглед на войските заедно с нея след около седмица, разбирам, че той е също толкова разстроен. След като тя си отива, ръката му се спуска към моята и я стиска окуражително. Знам, че съжалява, задето е посочил името ѝ, но подобно на Рейналд, подобно на Птолемей смъртта ѝ ще послужи за определена цел. В крайна сметка животът ѝ ще си струва всичко.

Следващата набелязана жертва идва отнякъде много по-надолу в редицата, от по-низша династия. Беликос Леролан има весела усмивка, кестенява коса и дрехи в багрите на залеза в тон с цветовете на неговата династия. За разлика от другите, които поздравих тази вечер, той ми се струва топъл и дружелюбен. Усмивката зад очите му е толкова истинска, колкото и ръкостискането му.

– За мен е удоволствие, лейди Марийна. – Той накланя глава, безупречно любезен. – С нетърпение очаквам да ви служа в продължение на много години.

Усмихвам се заради него, преструвайки се, че ще има много бъдещи години, но докато секундите се влачат, преструвката става все по-трудна за поддържане. Когато се появява съпругата му, повела две момчета близнаци, ми идва да изпищя. Едва четиригодишни и скимтящи като кученца, те се катерят по краката на баща си. Той се усмихва меко – тайна усмивка, запазена само за тях.

Дипломат, така го нарече Мейвън, посланик при нашите съюзници в Пиемонт, далече на юг. Без него връзките ни с онази страна и тяхната армия ще бъдат прерязани, принуждавайки Норта да се изправи сама срещу нашата червена зора. Той е още една жертва, която трябва да направим, още едно име, което да погубим. И е баща. Той е баща, а ние ще го убием.

– Благодаря, Беликос – казва Мейвън, като протяга ръка да се ръкува с него, стараейки се да отпрати семейство Леролан, преди да се намеся.

Опитвам се да кажа нещо, но мога да мисля единствено за бащата, когото се готвя да открадна от толкова малки деца. В дъното на ума си си спомням как Килорн плачеше, след като баща му умря. Той също беше малък.

– Бихте ли ни извинили за минута? – Гласът на Мейвън звучи далечен, когато проговаря. – Марийна все още привиква към дворцовите вълнения.

Преди да успея да хвърля поглед назад към обречения баща, Мейвън припряно ме отвежда. Няколко души ни зяпат и мога да почувствам как очите на Кал ни проследяват навън. Едва не се препъвам, но Мейвън ме крепи изправена, докато ме избутва на един балкон. Обикновено свежият въздух би ме разведрил, но се съмнявам, че нещо може да помогне сега.

– Деца. – Думите се изтръгват от мен. – Той е баща.

Мейвън ме пуска и аз се облягам тежко на парапета на балкона, но той не се отдръпва. На лунната светлина очите му приличат на лед, блестящи и гневно взрени в мен. Слага ръце от двете страни на раменете ми, хваща ме в капан и ме принуждава да слушам.

– Рейналд също е баща. Полковникът има собствени деца. Сега Птолемей е сгоден за момичето Хейвън. Всички те имат близки, всички имат някого, който ще скърби за тях. – Изрича с мъка думите: и той е също толкова раздвоен, колкото и аз. – Не можем да подбираме как да подпомогнем каузата, Мер. Длъжни сме да направим каквото можем, независимо от цената.

– Не мога да им причиня това.

– Мислиш, че аз искам да го направя? – прошепва той, лицето му е на сантиметри от моето. – Познавам всички тях и ме боли да ги предам, но трябва да се направи. Помисли си какво ще откупи техният живот, какво ще се постигне със смъртта им. Колко от твоите хора биха могли да бъдат спасени? Мислех, че разбираш!

Той се спира и стиска очи за момент. Когато се съвзема, вдига ръка към лицето ми, проследявайки очертанията на бузата ми с треперещи пръсти.

– Съжалявам, аз просто... – Гласът му пресеква. – Ти може и да не виждаш докъде ще доведе ставащото тази вечер, но аз мога. И знам, че то ще промени нещата.

– Вярвам ти – прошепвам и посягам да хвана ръката му в моята. – Просто ми се иска да не се налагаше да бъде така.

В балната зала опашката от хора намалява. Ръкостисканията и любезностите са приключили. Нощта е започнала истински.

– Но се налага, Мер. Кълна ти се, че именно това трябва да направим.

Колкото и да ме боли, колкото и силно да се присвива и да кърви сърцето ми, кимвам:

– Добре.

– Всичко наред?

За секунда гласът на Кал прозвучава странно и високо, но той прочиства гърло, докато се подава на балкона. Очите му се задържат за миг върху лицето ми:

– Готова ли си за това, Мер?

Мейвън отговаря вместо мен:

– Готова е.

Заедно се отдалечаваме от парапета, от нощта и от последната частица спокойствие, която може да имаме някога. Докато минаваме през сводестия вход, усещам съвсем леко докосване по ръката: Кал. Когато поглеждам назад, виждам, че още се взира с протегнати пръсти. Очите му са по-тъмни от всякога, кипящи от емоция, която не мога да определя. Но преди той да успее да проговори, Еванджелин се появява до него. Когато я хваща за ръката, съм принудена да откъсна очи.

Мейвън ни повежда към разчистеното място в центъра на балната зала.

– Това е трудната част – казва, опитвайки се да ме успокои.

Думите му ми действат донякъде и тръпките, които пробягват из тялото ми, намаляват.

Ние танцуваме първи – двамата принцове и техните годеници, пред всички. Поредната демонстрация на сила и мощ, излагане на показ на двете победили момичета пред всички семейства, които изгубиха. Точно сега това е последното нещо, което искам да правя, но е за каузата. Когато електронната музика, която мразя, засвирва с дрънчащ звук, осъзнавам, че поне разпознавам танца.

Мейвън изглежда шокиран, когато раздвижвам крака:

– Упражнявала си се?

С брат ти.

– Малко.

– Просто си пълна с изненади. – Той се засмива.

До нас Кал върти Еванджелин намясто. Изглеждат, както подобава на крал и кралица: царствени, студени и прекрасни. Щом очите на Кал срещат моите точно в момента, когато ръцете му се сключват около пръстите ѝ, изпитвам хиляда неща едновременно, нито едно от тях приятно. Но вместо да потъна в самосъжаление, се премествам по-близо до Мейвън. Той хвърля поглед надолу към мен с широко разтворени сини очи, докато музиката зазвучава по-силно. На няколко метра от нас Кал прави стъпките, водейки Еванджелин в същия танц, на който ме научи. Тя е много по-добра в него, изпълнена с грация и жестока красота. Отново имам чувството, че ще падна.

Въртим се по дансинга в такт с музиката, обкръжени от студени странични наблюдатели. Сега вече разпознавам лицата. Познавам династиите, цветовете, уменията, историите. От кого да се боя, кого да съжалявам. Те ни гледат с гладни очи и зная защо. Те мислят, че ние сме бъдещето – Кал и Мейвън, и Еванджелин, и дори аз. Мислят, че гледат крал и кралица, принц и принцеса. Но това е бъдеще, което не възнамерявам да позволя да се случи.

В моя съвършен свят Мейвън няма да е принуден да крие чувствата си, а аз няма да съм принудена да крия истинската си самоличност. Кал няма да има корона за носене, трон за опазване. Тези хора няма да имат повече стени, зад които да се крият.

Зората идва за всички вас.

Танцуваме на още две песни и други двойки се присъединяват към нас на дансинга. Вихърът от цветове ми пречи изобщо да зърна Кал и Еванджелин, докато ме обзема чувството, че двамата с Мейвън се въртим сами. За момент лицето на Кал се появява плавно пред мен, замествайки това на брат му, и си помислям, че съм в стаята, пълна с лунна светлина.

Но Мейвън не е Кал независимо колко много баща му би искал да бъде. Той не е войник, няма да бъде крал, но е по-храбър. И е готов да направи онова, което е правилно.

– Благодаря ти, Мейвън – прошепвам, гласът ми едва се чува над ужасната музика.

Не му се налага да пита за какво говоря.

– Никога не трябва да ми благодариш. – Гласът му е странно дълбок, почти пресекващ, докато очите му потъмняват. – За нищо.

По-близо съм до него от всякога, носът ми е на сантиметри от врата му. Чувствам как сърцето му бие под ръцете ми, удряйки като чук в такт с моето. Мейвън е истински син на майка си, каза веднъж Джулиан. Не би могъл да греши повече.

Мейвън успява да ни изведе до ръба на дансинга, сега претъпкан с въртящи се във вихъра на танца лордове и дами. Никой няма да забележи, че сме се отдръпнали.

– Нещо освежително? – промърморва един слуга, като протяга поднос с газираната златиста напитка. Точно се каня да го отпратя с махване на ръка, когато разпознавам тъмнозелените му очи.

Налага се да прехапя език, за да се въздържа да не изкрещя името му на глас. Килорн.

Странно, червената униформа му отива и поне веднъж е успял да почисти мръсотията от лицето си. Изглежда, че рибарят, когото познавах, е напълно изчезнал.

– Това нещо ми докарва сърбеж – промърморва под нос. Може би не напълно.

– Е, няма да си облечен в него още много дълго – казва Мейвън. – Всичко намясто ли е?

Килорн кимва, очите му се стрелкат из тълпата.

– Горе са готови.

Над нас Пазителите се струпват на една площадка, която обикаля цялата сграда, и се подреждат покрай стените. Но над тях в изваяните прозоречни ниши и балкончета близо до тавана сенките изобщо не са Пазители.

– Само трябва да дадеш сигнала. – Подава подноса и невинната чаша със златиста течност.

Мейвън се изпъва до мен и опира рамо в моето, за да ме подкрепи.

– Мер?

Сега е мой ред.

– Готова съм – промърморвам и си спомням плана, който Мевън ми прошепна преди няколко нощи. Треперейки, оставям познатото жужене на електричеството да потече през тялото ми, докато вече мога да почувствам как през главата ми преминава светлината на всяка лампа и камера. Вдигам чашата и отпивам голяма глътка.

Килорн побързва да вземе чашата обратно.

– Една минута. – Гласът му звучи толкова неумолим.

Изчезва с бързо дръпване на подноса, провирайки се през тълпата, докато вече не мога да го видя. Бягай, моля се и се надявам, че е достатъчно бърз. Мейвън също си отива, оставя ме да изпълнявам собствената му задача до майка му.

Отправям се към центъра на тълпата, макар че усещането за електричество заплашва да ме залее. Но още не мога да се освободя от него. Не и докато не започнат. Трийсет секунди.

Крал Тиберий се извисява застрашително пред мен и се залива от смях заедно с любимия си син. Изглежда, сякаш е на третата си чаша вино, и бузите му са се облели в сребриста руменина, докато Кал любезно отпива вода. Някъде от лявата ми страна чувам режещия смях на Еванджелин, вероятно тя е заедно с брат си. Из цялата стая четирима души поемат последния си дъх.

Оставям сърцето си да отброи онези последни секунди, отмервайки миговете с всеки удар. Кал ме забелязва през тълпата, отправя ми онази широка усмивка, която обичам, и понечва да тръгне към мен. Но той никога няма да стигне до мен, не и преди делото да бъде извършено. Светът забавя ход, докато вече усещам единствено стряскащата сила зад стените. Като на тренировките, като с Джулиан уча се да я контролирам.

Отекват четири изстрела заедно с четири ярки проблясъка от оръжията високо отгоре.

После се разнасят писъците.