Алена кралица

Седма глава

Връщам се на платформата за слугите с усещане за празнота в стомаха. Каквото и щастие да съм изпитвала преди, то е напълно изчезнало. Не мога да се заставя да погледна назад, да го видя застанал там в хубави дрехи, окичен с панделки и медали, и с царственото излъчване, което мразя. Подобно на Уолш, той носи емблемата с пламтящата корона, но неговата е направена от тъмен кехлибар, диамант и рубин. Проблясва на фона на строгия черен цвят на униформата му. Вече ги няма опърпаните дрехи, които носеше снощи, използвани, за да се слее със селяни като мен. Сега изглежда като бъдещ крал от глава до пети, Сребърен до мозъка на костите. Само като си помисля, че му се доверих.

Другите слуги ми правят път и ме пускат да се затътря обратно до задните редици на опашката, докато ми се вие свят. Той ми намери тази работа, той ме спаси, спаси семейството ми – а е един от тях. Не просто един от тях, а по-лошо. Принц. Принцът. Човекът, когото всички в това чудовищно спираловидно каменно здание са дошли да видят.

– Всички вие дойдохте да засвидетелствате почит на сина ми и на кралството, и затова аз ви отдавам своята почит – прогърмява крал Тиберий и строшава мислите ми като стъкло. Вдига ръце, посочвайки с жест към множеството ложи, пълни с хора. Макар че полагам всички усилия да не откъсвам очи от краля, не мога да се сдържа и хвърлям поглед към Кал. Той се усмихва, но усмивката не стига до очите му.

– Зачитам правото ви да управлявате. Бъдещият крал, синът на моя син, ще бъде от вашето сребърно потекло, както и от моето. Кой ще предяви правото си?

Среброкосият патриарх излайва в отговор:

– Аз предявявам право на участие в Изпитанието на кралиците!

Из цялата спирала предводителите на различните династии крещят в един глас:

– Предявявам право на участие в Изпитанието на кралиците! – повтарят като ехо, спазвайки някаква традиция, която не разбирам.

Тиберий се усмихва и кимва:

– В такъв случай се започна. Лорд Провос, ако обичате.

Кралят се завърта намясто, поглеждайки към тези, които, предполагам, са Династията Провос. Останалите в спиралата проследяват погледа му: очите им се спират върху семейство, облечено в златисто с черни райета. Застаряващ мъж със сива коса, осеяна с бели ивици, пристъпва напред. В странните си дрехи има вид на оса, готова да жили. Когато присвива ръка, не зная какво да очаквам.

Внезапно платформата се накланя, измествайки се встрани. Не успявам да се сдържа и подскачам и едва не се блъсвам в прислужницата до мен, когато се плъзваме по невидима писта. Сърцето ми се качва в гърлото, докато гледам как останалата част от Спираловидната градина се върти. Лорд Провос е левитатор и движи постройката по предварително построени траверси само със силата на ума си.

Цялата конструкция се извърта под негова заповед, докато дъното на градината се разширява и се превръща в огромен кръг. По-ниските тераси се отдръпват назад, изравнявайки се с горните нива, и спиралата се превръща в масивен цилиндър, отворен към небето. Докато терасите се движат, подът се снижава и спира на близо двайсет фута под най-ниската ложа. Фонтаните се превръщат във водопади, изливащи се от върха на цилиндъра до най-долния край, където запълват дълбоки тесни езерца. Нашата платформа се плъзва и спира над ложата на краля, предоставяйки ни идеален изглед към всичко, включително пода далече отдолу. Това отнема по-малко от минута, докато лорд Провос преобразява Спираловидната градина в нещо много по-зловещо.

Но когато Провос сяда отново на мястото си, промяната още не е приключила. Жуженето на електричеството се усилва, докато започва да пука отвсякъде, карайки космите на ръцете ми да настръхнат. Пурпурно-бяла светлина блясва ослепително близо до дъното на градината, искряща от енергия от миниатюрни невидими точки в камъка. Никой Сребърен не се изправя да я овладее, както направи Провос с цялата арена. Осъзнавам защо. Това не е дело на някой Сребърен, а чудо на технологията, на електричеството. Мълния без гръм. Лъчите от светлина се кръстосват и пресичат, втъкавайки се в блестяща, ослепителна мрежа. Дори само гледката дразни очите ми, изпращайки остри кинжали от болка през главата ми. Представа нямам как могат да издържат другите.

Сребърните изглеждат впечатлени, заинтригувани от нещо, което не могат да контролират. Колкото до нас, Червените, ние зяпаме, напълно слисани.

Мрежата кристализира, докато електричеството се разпростира и разклонява. А после така внезапно, както е и започнал, шумът спира. Мълнията замръзва, втвърдява се във въздуха, създавайки прозрачен пурпурен щит между пода и нас. Между нас и онова, което може да се появи там, долу, каквото и да е то.

Умът ми работи бясно, питайки се за какво може да е нужен щит, направен от мълнии. Не и мечка или глутница вълци, или някой от редките горски зверове. Дори митичните създания, огромни котки или морски акули, или дракони не биха представлявали опасност за множеството Сребърни горе. А защо ще има зверове на Изпитанието на кралиците? Предполага се, че целта на тази церемония е да се избират кралици, а не да се водят битки с чудовища.

Сякаш в отговор на въпроса ми земята в кръга от статуи, сега представляваща малкия център на цилиндричния под, се разтваря широко. Без да мисля, се бутам напред, надявайки се да видя по-добре със собствените си очи. Останалите слуги се скупчват заедно с мен, опитвайки се да зърнат какви ужаси може да донесе тази стая.

Най-дребното момиченце, което съм виждала някога, се издига от тъмнината.

Надигат се насърчителни възгласи, докато династия в кафява коприна и червени скъпоценни камъни аплодира дъщеря си.

– Рор от Династията Рамбос – крещи семейството, оповестявайки името ѝ пред света.

Момичето, не повече от четиринайсетгодишно, се усмихва на семейството си. Тя е миниатюрна в сравнение със статуите, но ръцете ѝ са странно едри. Останалата част от тялото ѝ има вид, сякаш един по-силен полъх на вятъра може да я отвее. Тя обикаля кръга от статуи, вдигнала усмихнато лице. Погледът ѝ се спира върху Кал, искам да кажа принца, опитвайки се да го омае с очите си на кошута или като от време на време отмята медно русата си коса. Накратко, тя изглежда глупава. До момента, в който се приближава до солидна каменна статуя и отчупва главата ѝ с едно-единствено простичко плясване с длан.

Представителят на Династията Рамбос проговаря отново:

– Силноръка.

Под нас малката Рор унищожава вихрено пода, превръщайки статуите в купчини ситен прах, докато напуква земята под краката си. Тя е като земетресение в миниатюрен човешки образ, разбиваща всичко по пътя си.

Значи това е представяне на живи картини.

Жестока жива картина, целяща да изложи на показ красотата и блясъка – и силата на едно момиче. Най-талантливата дъщеря. Това е демонстрация на сила: да съберат принца с най-могъщото момиче, за да могат децата им да са най-силни от всички. И това продължава от стотици години.

Потръпвам при мисълта за силата, която се крие дори само в малкото пръстче на Кал.

Той ръкопляска вежливо, когато момичето Рамбос приключва демонстрацията си на организирано разрушение и се оттегля на спускащата се платформа. Династията Рамбос я насърчава с викове, докато изчезва.

Следва Херон от Династията Уел, дъщерята на моя управител. Тя е висока, с лице като на птицата, чието име носи.* Унищожената пръст се размества около нея, докато сглобява отново пода. Градински пазител, скандира семейството ѝ. Зеленопръста с умение да кара всичко зелено да расте. По нейна заповед дърветата израстват и се извисяват с едно мигване, короните им стържат щита от мълнии. Той заискрява там, където го докосват клоните, и подпалва свежите листа. Следващото момиче, нимфа от Династията Осанос, се представя на висотата на положението. Използвайки фонтаните водопади, тя облива контролирания горски пожар с ураган от бяла кипяща вода, оставяйки само овъглени дървета и обгорена земя.

Това продължава сякаш с часове. Всяко момиче се изправя да покаже на какво е способно и всяко открива все по-опустошена арена, но те са обучени да се справят с всичко. Варират по възраст и външност, но всички са ослепителни. Едно момиче, едва на дванайсет години, взривява всичко, до което се докосне, като някаква ходеща бомба. Заличителка, крещи семейството ѝ, описвайки силата ѝ. Докато унищожава без следа последните бели статуи, щитът от мълнии успява да удържи. Съска срещу огъня ѝ и шумът пищи в ушите ми.

Електричеството, Сребърните и виковете се сливат в ума ми, докато гледам как нимфи и зеленопръсти, суифти, силноръки, левитатори и сякаш още сто други видове Сребърни се перчат под щита. Неща, за които не съм и сънувала, че са възможни, се случват пред очите ми, докато момичета превръщат кожата си в камък или с крясъци разбиват стъклени стени. Сребърните са по-велики и по-силни, отколкото съм се опасявала, със сили, каквито дори не знаех, че съществуват. Как може тези хора да са реални?

Стигнах чак дотук и внезапно съм отново на арената и гледам как Сребърните демонстрират всичко, което ние не сме.

Искам да се дивя благоговейно, когато контролиращо създанията момиче анимос призовава хиляда гълъба да се спуснат от небето. Когато птиците падат надолу с главите в щита от мълнии, избухвайки в малки облаци от кръв, пера и смъртоносно електричество, благоговението ми се превръща в отвращение. Щитът заискрява отново, изгаряйки каквото е останало от птиците, докато заблестява като нов. Едва не повръщам при звука от аплодисментите, когато хладнокръвното момиче анимос се отпуска отново на пода.

Друго момиче, надявам се последното, се издига на арена, вече превърнала се в прах.

– Еванджелин от Династията Самос – изкрещява патриархът на среброкосото семейство. Говори сам и гласът му отеква из Спираловидната градина.

От наблюдателницата си забелязвам как кралят и кралицата сядат с малко по-изправени гърбове. Еванджелин вече е приковала вниманието им. В пълен контраст с тях Кал гледа надолу към ръцете си.

Докато другите момичета носеха копринени рокли, а няколко имаха странна позлатена броня, тази Еванджелин се извисява в екип от черна кожа. Жакет, панталони, ботуши, всичките – обковани с капси от твърдо сребро. Не, не сребро. Желязо. Среброто не е толкова матово или твърдо. Членовете на нейната династия, станали на крака, я приветстват с възгласи. Тя принадлежи към Птолемей и патриарха, но други също ликуват, други фамилии. Искат тя да бъде кралица. Тя е фаворитката. Тя отдава чест с два пръста, долепени до челото, първо на семейството си, а после към кралската ложа. Те връщат жеста, безсрамно и явно демонстрират предпочитанията си към тази Еванджелин.

Може би това прилича на Двубоите повече, отколкото си давах сметка. Само че вместо да показват на Червените къде ни е мястото, тук кралят показва на своите поданици, колкото и да са могъщи, къде е тяхното място. Йерархия в йерархията.

Толкова съм се вглъбила в изпитанията, че почти не забелязвам кога отново идва редът ми да прислужвам. Преди някой да успее да ме побутне в правилната посока, се отправям към една ложа, едва чувайки как патриархът на Самос проговаря. Магнитрон, счува ми се, че казва, но нямам представа какво означава.

Движа се през тесните коридори, които някога са били открити проходи, надолу към Сребърните, които искат да бъдат обслужени. Ложата е в дъното, но аз съм пъргава и стигам до тях почти за отрицателно време. Откривам един особено охранен клан, облечен в крещящо жълта коприна и ужасни пера: всички се наслаждават на грамадна торта. Ложата е осеяна с чинии и празни чаши и аз се залавям да ги разчистя с бързи и умели ръце. В ложата гърми видео екран, показващ Еванджелин, която, изглежда, стои неподвижна на пода.

– Какъв фарс е това – промърморва един от подобните на тлъсти жълти канарчета мъже, докато се тъпче лакомо. – Момичето Самос вече спечели.

Странно. Тя изглежда най-слаба и неубедителна от всички.

Трупам чиниите на купчина, но не откъсвам очи от екрана, гледам я как се движи с дебнеща походка по опустошения под. Не изглежда, че има с какво да работи, да покаже какво може да прави, но тя явно няма нищо против. Злобната ѝ ухилена гримаса е ужасна, сякаш е напълно убедена в собственото си великолепие. На мен не ми изглежда великолепна.

После железните капси по жакета ѝ се раздвижват. Понасят се плавно във въздуха, всяка – твърд кръгъл куршум от метал. Като изстрели от пистолет те се изстрелват с бясна скорост от Еванджелин, забивайки се в прахта и стените и дори в щита от мълнии.

Тя може да контролира метала.

Няколко ложи ѝ ръкопляскат, но тя далеч не е приключила. Остро скърцане и звънтене отеква нагоре към нас отнякъде дълбоко долу в основите на Спираловидната градина. Дори тлъстото семейство спира да яде, за да се огледа смутено наоколо. Объркани и заинтригувани са, но аз усещам вибрациите дълбоко под краката си. Знам, че трябва да се страхувам.

С разтърсващ земята шум метални тръби разцепват пода на арената, издигайки се далеч отдолу. Пробиват стените, обкръжавайки Еванджелин в разкривена корона от сребристосив метал. Тя има вид, сякаш се смее, но оглушителното хрущене на метала удавя гласа ѝ. От щита от мълнии се посипват искри и тя се предпазва със случайно попаднали ѝ парчета без никакво усилие. Накрая оставя метала да падне с ужасен трясък. Вдига очи към небето, към ложите горе. Устата ѝ е отворена широко, показвайки остри дребни зъби. Изглежда като гладен хищник.

Започва бавно лека промяна в баланса, докато цялата ложа се накланя. Чиниите се разбиват с трясък на пода, а стъклените чаши се търкулват напред, прекатурват се през парапета и се разбиват върху щита от мълнии. Еванджелин издърпва нашата ложа, огъва я напред, накланя ни. Сребърните около мен кряскат и дращят, аплодисментите им се превръщат в паника. Не са единствените – всяка ложа на нашия ред се движи с нас. Далече отдолу Еванджелин насочва движението с ръка, съсредоточено сбърчила чело. Подобно на Сребърните борци на ринга тя иска да покаже на света на какво е способна.

Това е мисълта в главата ми, когато жълто кълбо от кожа и окичени с пера дрехи се блъсва в мен, запращайки ме през парапета с остатъка от сребърните прибори.

Виждам само пурпурно, докато падам, щитът от мълнии се издига да ме посрещне. Съска от електричество и опърля въздуха. Едва имам време да се осъзная, но знам, че осеяното с жилки пурпурно стъкло ще ме опече жива, убивайки ме с електрически удар в червената ми униформа. Бас ловя, че Сребърните ще се разстроят само защото ще трябва да изчакат някой да ме изчисти.

Главата ми се удря силно в щита и пред очите ми изскачат звезди. Не, не звезди. Искри. Щитът си върши работата, обгръщайки ме с мълнии от електричество. Униформата ми гори, опърлена и пушеща, и очаквам да видя как същото става с кожата ми. Трупът ми ще мирише направо чудно. По някакъв начин обаче не чувствам нищичко. Сигурно съм обзета от толкова силна болка, че не мога да я почувствам.

Но мога да я почувствам. Усещам топлината на искрите, пробягващи нагоре-надолу по тялото ми, подпалвайки всеки нерв. Чувството обаче не е неприятно. Всъщност се чувствам... жива. Сякаш цял живот съм живяла в слепота, а сега съм отворила очи. Нещо се движи под кожата ми, но не са искрите. Поглеждам дланите си, ръцете си, дивейки се на мълнията, която се плъзга по мен. Платът изгаря, овъглен до черно от горещината, но кожата ми не се променя. Щитът продължава да се опитва да ме убие, но не може.

Всичко се обърка.

Жива съм.

Щитът изпуска черен дим, започва да се разцепва и напуква. Искрите са по-ярки, по-буйни, но отслабват. Опитвам се да се надигна, да се изправя на крака, но щитът се разтриса под мен и отново падам, претъркулвайки се.

Някак успявам да се приземя в купчина прах, която не е покрита от назъбен метал. Определено натъртена и с усещане на слабост в мускулите, но все още цяла. Униформата ми няма такъв късмет: едва се държи, овъглена и изпокъсана.

С мъка се изправям на крака, чувствайки как още парчета от униформата ми падат като люспи. Над нас шепоти и ахвания отекват из Спираловидната градина. Усещам всички очи, приковани върху мен, обгореното Червено момиче. Живият гръмоотвод.

Еванджелин се взира в мен с широко отворени очи. Изглежда гневна, объркана и изплашена.

От мен. По някакъв начин тя е изплашена от мен.

– Здрасти – казвам глупаво.

Еванджелин отговаря с вихрушка от метални отломки, всичките остри и смъртоносни, насочени към сърцето ми, докато раздират въздуха.

Без да мисля, рязко вдигам ръце, като се надявам да се спася от най-лошото. Вместо да уловя дузина назъбени остриета в дланите си, усещам нещо съвсем различно. Както с искрите преди, нервите ми пеят, оживени от някакъв вътрешен огън. Той се движи в мен зад очите ми, под кожата ми, докато чувствам нещо повече от себе си. После изригва от мен като чиста мощ и енергия.

Лъчът светлина, не, мълния, изригва от ръцете ми, пламтящ през метала. Парчетата свистят и димят, пръсвайки се в горещината. Падат на земята, без да причинят вреда, а мълнията избухва в далечната стена. Оставя димяща дупка, широка четири фута, и за малко не улучва Еванджелин.

Устата ѝ зяпва шокирано. Сигурна съм, че изглеждам по същия начин, докато се взирам в ръцете си, питайки се какво, да му се не види, ми се случи току-що. Високо горе сто от най-могъщите Сребърни си задават същия въпрос. Вдигам поглед и виждам, че всички надзъртат към мен.

Дори кралят се надвесва над ръба на ложата си с пламтяща корона, очертана като силует на фона на небето. Кал е точно до него и се взира надолу към мен с широко разтворени очи.

– Пазители.

Гласът на краля е остър като бръснач, изпълнен със заплаха. Внезапно червено-оранжевите униформи на Пазителите лумват като пламък от почти всяка ложа. Елитните стражи чакат нова дума, нова заповед.

Добра крадла съм, защото зная кога да бягам. Сега е един от тези моменти.

Преди кралят да успее да каже нещо, аз се стрелвам като мълния покрай зашеметената Еванджелин и се плъзвам напред с краката във все още отворения капак на пода.

– Заловете я! – ехти зад мен, докато се спускам в полумрака на помещението отдолу. В тавана се виждат дупки, пробити от летящите парчета метал на Еванджелин, и все още виждам Спираловидната градина. За мое удивление изглежда, сякаш конструкцията кърви, докато униформени Пазители се спускат от ложите си, до един по моите дири.

Няма време да мисля: всичко, което мога да направя, е да бягам.

Преддверието под арената се свързва с тъмен и пуст коридор. Подобни на кутии черни камери ме наблюдават, докато тичам с пълна скорост, завивам по друг коридор и по още един. Мога да ги почувствам, дебнещи като Пазителите, не толкова далече зад мен. Бягай, звучи отново и отново в главата ми. Бягай, бягай, бягай.

Трябва да намеря врата, прозорец, нещо, което да ми помогне да се ориентирам. Ако успея да изляза навън, може би на пазара, може и да имам шанс. Може би.

Първото стълбище, което откривам, води до дълъг огледален коридор. Но камерите са и там, кацнали в ъглите на таваните като огромни черни насекоми.

Залп от пушечна стрелба избухва над главата ми, принуждавайки ме да се смъкна на пода. Двама Пазители в униформи с цвета на огъня се втурват през едно огледало и се хвърлят към мен. Същите са като онези от Сигурността, казвам си. Просто слисани офицери, които не те познават. Те не знаят какво можеш да правиш.

Аз самата не знам какво мога да правя.

Те очакват да побягна, затова аз правя обратното – нападам и двамата. Пушките им са големи и мощни, но обемисти и тромави. Преди да успеят да ги вдигнат, за да стрелят, да ме прободат с щиковете или и двете, аз се свличам на колене върху гладкия мраморен под, плъзвайки се между двамата гиганти. Единият от тях крещи след мен, гласът му разбива друго огледало и то се пръсва в буря от стъкла. Докато успеят да сменят посоката, аз вече отново съм хукнала.

Когато най-сетне намирам прозорец, това е едновременно благословия и проклятие. Спирам с буксуване пред огромно диамантено стъкло с изглед към обширната гора. Ето я там, точно от другата страна, точно отвъд непробиваема стена.

Хубаво, ръце мои, сега може би е добър момент да си свършите работата. Не се случва нищо, разбира се. Нищо не се случва, когато имам нужда да се случи.

Ярка изгаряща горещина ме сварва неподготвена. Обръщам се и виждам приближаваща стена от червено и оранжево и знам – Пазителите са ме намерили. Но стената е гореща, потрепваща, почти солидна. Огън. И се задава право към мен.

Гласът ми е слаб, немощен, сломен, когато се засмивам на затрудненото си положение. О, страхотно.Обръщам се да побягна, но вместо това се сблъсквам с широка стена от черен плат. Яки ръце се обвиват около мен и ме задържат неподвижно, когато се опитвам да се извия и да се отскубна. Зашемети го, порази го с мълния, крещя мислено. Но не се случва нищо. Чудото няма да ме спаси отново.

Горещината се усилва, заплашва да смаже дробовете ми и да изкара въздуха от тях. Днес оцелях след мълния; не искам да си насилвам късмета с огън.

Но димът е това, което ще ме убие. Гъст и черен и прекалено силен, задушава ме. Пред очите ми се завъртат кръгове, а клепачите ми натежават. Чувам стъпки, крясъци, рев на бушуващ огън, докато светът притъмнява.

– Съжалявам – изрича гласът на Кал. Помислям си, че сънувам.