Алена кралица

Осемнадесета глава

По пода пада лунна светлина, достатъчно ярка, за да виждаме на нея. На сребристата светлина червената руменина на кожата ми едва се забелязва – изглеждам по същия начин като някоя Сребърна. По дървения под се разнася стържене на столове, докато Кал преподрежда дневната, разчиствайки място да се упражняваме. Помещението е уединено, но жуженето на камерите никога не е далече. Телохранителите на Елара наблюдават, но никой не идва да ни спре. Или по-скоро да спре Кал.

Той измъква от жакета си странно приспособление, малка кутия, и я поставя в средата на пода. Взира се в нея очаквателно, чакайки нещо.

– Това нещо може ли да ме научи да танцувам?

Той поклаща глава, все още усмихнат:

– Не, но ще помогне.

Внезапно от кутията избухва пулсиращ ритъм и осъзнавам, че това е високоговорител като онези на арената у дома. Само че този служи за музика, а не за битки. Живот, а не смърт.

Мелодията е лека и бърза като туптенето на сърце. Срещу мен Кал се усмихва по-широко, а кракът му потропва в такт. Не мога да устоя, пръстите на собствените ми крака се присвиват в тон с музиката. Толкова е енергична и весела, съвсем не като студената металическа музика от класната стая на Блонос или скръбните песни на родното ми място. Краката ми се плъзгат, докато се опитвам да си спомня стъпките, на които ме научи лейди Блонос.

– Не се тревожи за това, просто не спирай да се движиш. – Кал се засмива. Барабанен ритъм се издига над музиката и той се върти, тананикайки с него. За първи път изглежда така, сякаш на раменете му не лежи тежестта на цял трон.

Аз също го чувствам, когато страховете и тревогите ми изчезват, било то и само за няколко минути. Това е различен вид свобода като това да летим, яхнали мотоциклета на Кал.

Кал е много по-добър в танца от мен, но все пак изглежда като глупак; мога само да си представя колко ли идиотски вид имам аз. И въпреки всичко се натъжавам, когато песента свършва. Докато нотите затихват във въздуха, имам чувството, че падам обратно към реалността. Из тялото ми пропълзява студено разбиране; не би трябвало да съм тук.

– Това вероятно не е най-добрата идея, Кал.

Той накланя глава на една страна, приятно смутен:

– Защо не?

Наистина ще ме накара да го кажа.

– Не е редно да оставам насаме дори с Мейвън – изричам със запъване думите, чувствайки как се обливам в руменина. – Не знам дали е съвсем редно да танцувам с теб в тъмна стая.

Вместо да възрази, Кал само се засмива и свива рамене. Нова песен, по-бавна, с натрапчива мелодия изпълва стаята.

– Така, както аз виждам нещата, правя услуга на брат си. – После се ухилва лукаво: – Освен ако не искаш да го настъпваш цяла нощ?

– Умея отлично да си местя краката, много благодаря – казвам, скръствайки ръце.

Бавно, нежно той взема ръката ми.

– Може би на ринга – казва. – На дансинга – не чак толкова. – Свеждам поглед, за да гледам краката му, движещи се в такт с музиката. Той ме тегли със себе си, заставя ме да го следвам и въпреки всичките си старания, аз се препъвам и се блъскам в него.

Усмихва се, доволен да ми докаже, че греша. Той е войник по сърце, а войниците обичат да побеждават.

– Това е същият такт като на повечето песни, които ще чуеш на бала. Танцът е прост, лесен за научаване.

– Ще намеря някакъв начин да объркам нещата – промърморвам, позволявайки му да ме побутва по пода. Краката ни следват груб ритъм и аз се опитвам да не мисля за близостта му или за мазолите по ръцете му. За моя изненада на допир те са като моите, загрубели от дългогодишна работа.

– Може би – промърморва той. Вече изобщо не се смее.

Свикнала съм Кал да е по-висок от мен, но тази вечер изглежда по-дребен. Може би се дължи на тъмнината или може би – на танца. Струва ми се такъв, какъвто беше, когато го срещнах за пръв път: не принц, а обикновен човек.

Очите му се задържат за миг върху лицето ми и проследяват с поглед мястото, където беше раната ми.

– Мейвън хубаво те е „закърпил“. – В гласа му има странна горчивина.

– Беше Джулиан. Джулиан и Сара Сконос. – Макар че Кал не реагира така бурно като Мейвън, все пак челюстта му се стяга. – Вие двамата защо не я харесвате?

– Мейвън си има причини, основателни причини – измънква той. – Но не е моя работа да разказвам историята. И не че не харесвам Сара. Просто не... просто не обичам да мисля за нея.

– Защо? Какво ти е направила?

– Не на мен – въздъхва той. – Израсла е с Джулиан и с майка ми. – Снишава глас при споменаването на майка си. – Беше най-добрата ѝ приятелка. А когато тя почина, Сара не знаеше как да скърби. Джулиан беше съсипан, но Сара... – Той млъква, без да довърши, чуди се как да продължи. Стъпките ни се забавят и накрая спираме застинали, докато музиката отеква около нас.

– Не помня майка си – казва рязко, опитвайки се да обясни чувствата си. – Бил съм на по-малко от година, когато е починала. Знам само това, което ми разказваха баща ми и Джулиан. А никой от тях изобщо не обича да говори за нея.

– Сигурна съм, че Сара би могла да ти разкаже за нея, щом са били най-добри приятелки.

– Сара Сконос не може да говори, Мер.

– Изобщо ли?

Кал продължава бавно с равния спокоен тон, с който си служи баща му:

– Каза неща, които не биваше, ужасни лъжи, и беше наказана за това.

В тялото ми се просмуква ужас. Не може да говори.

– Какво каза?

В един миг Кал изстива под върховете на пръстите ми. Дръпва се назад, измъквайки се от обятията ми, докато музиката най-сетне замира. С бързи движения прибира в джоба си високоговорителя и само биенето на сърцата ни запълва тишината.

– Не искам да говоря повече за нея. – Диша тежко. Очите му изглеждат странно блеснали, стрелкащи се между мен и изпълнените с лунна светлина прозорци.

Нещо се присвива в сърцето ми, болката в гласа му ме наранява.

– Добре.

С бързи целеустремени стъпки той се отправя към вратата, сякаш полага големи усилия да не затича. Но когато се обръща отново, заставайки с лице към мен в отсрещния край на стаята, изглежда същият, както обикновено – спокоен, овладян, отчужден.

– Упражнявай стъпките си – казва. Прозвучава до голяма степен като лейди Блонос. – Утре по същото време. – А после си отива и ме оставя сама в стая, пълна с отгласи.

– Какво правя, по дяволите? – промърморвам само на себе си.

На половината път към леглото съм, когато осъзнавам, че в стаята ми има нещо много нередно: камерите са изключени. Нито една не бръмчи към мен, виждаща с електрически очи, записваща всичко, което правя. Но за разлика от прекъсването на електричеството преди, всичко друго около мен все още жужи. Електричеството още пулсира през стените към всяка стая освен моята.

Фарли.

Но вместо революционерката от тъмнината излиза Мейвън. Отмята завесите, пускайки в стаята достатъчно лунна светлина, за да виждаме.

– Късна нощна разходка? – казва с горчива усмивка.

Устата ми увисва отворена, докато се мъча да намеря думи:

– Знаеш, че не би трябвало да влизаш тук. – Насилвам се да се усмихна с надеждата да се успокоя. – Лейди Блонос ще бъде скандализирана. Ще накаже и двама ни.

– Стражите на майка ми ми дължат една-две услуги – казва той, като посочва към мястото, където са скрити камерите. – Блонос няма да има доказателства за обвинение.

По някакъв начин това не ме успокоява. Чувствам как по кожата ми пробягват тръпки. Не от страх обаче, а от очакване. Тръпките се задълбочават, наелектризирайки нервите ми като мълниите ми, докато Мейвън пристъпва с премерени крачки към мен.

Наблюдава изчервяването ми с чувство, което прилича на задоволство.

– Понякога забравям – промърморва, оставяйки едната си ръка да докосне бузата ми. Тя се задържа там, сякаш той може да почувства руменината, която пулсира във вените ми.

– Иска ми се да не се налагаше да те гримират всеки ден.

Кожата ми потръпва под пръстите му, но се опитвам да не обръщам внимание:

– Значи ставаме двама.

Устните му се извиват в опит да оформят усмивка, но тя просто не идва.

– Какво има?

– Фарли отново се свърза с нас. – Дръпва се назад и пъха ръце в джобовете си, за да скрие треперещите си пръсти. – Теб те нямаше.

Скапаният ми късмет.

– Какво каза тя?

Мейвън свива рамене. Отива до прозореца, взирайки се навън към нощното небе.

– През повечето време задаваше въпроси.

Мишени. Сигурно го е притискала отново, разпитвала го е за информация, която Мейвън не е искал да даде. От унило увисналите му рамене и от треперенето в гласа му се досещам, че е казал повече, отколкото е искал. Много повече.

– Кой? – Умът ми литва към многото Сребърни, които съм срещала тук; онези, които се държаха мило с мен по свой собствен начин. Дали някой от тях ще бъде принесен в жертва на нейната революция? Кой ще бъде набелязан?

– Мейвън, кого предаде?

Той се извърта рязко, в очите му проблясва ярост, каквато никога не съм виждала. За секунда се страхувам, че може да избухне в пламъци.

– Не исках да го правя, но тя е права. Не можем да си кротуваме, трябва да действаме. И ако това означава, че ще ѝ дам хора, ще го направя. Няма да ми хареса, но ще го направя. И съм го правил.

Подобно на Кал, той си поема треперлив дъх в опит да се успокои.

– Участвам в заседания на съвета с баща си за данъците, сигурността и отбраната. Знам чия липса ще бъде усетена от моите... от Сребърните. Дадох ѝ четири имена.

– Кои?

– Рейналд Айрал. Птолемей Самос. Елин Макантос. Беликос Леролан.

От гърдите ми се изтръгва въздишка, преди да усетя как кимвам. Смъртта на тези хора няма да бъде скрита. Братът на Еванджелин, полковникът – тяхната липса наистина ще се почувства.

– Полковник Макантос знаеше, че майка ти лъже. Знае за другите атаки...

– Тя командва половин легион и оглавява военния съвет. Без нея на фронта ще цари пълен безпорядък в продължение на месеци.

– На фронта? – Кал. Неговият легион.

Мейвън кимва.

– Баща ми няма да изпрати наследника си на война след това. Атака, толкова близо до дома ни – съмнявам се, че дори ще го пусне да излезе от столицата.

Значи нейната смърт ще спаси Кал. И ще помогне на Гвардията.

Шейд загина заради това. Сега неговата кауза е моя.

– С един куршум два заека – прошепвам и усещам как горещите сълзи започват да се ронят. Независимо колко трудно може да е всичко, готова съм да заменя живота ѝ за този на Кал. Готова съм да го направя хиляда пъти.

– Приятелят ти също е част от това.

Коленете ми треперят, но успявам да се задържа на краката си. Изпитвам ту гняв, ту страх, докато Мейвън обяснява плана с натежало закоравяло сърце.

– А ако се провалим? – питам, когато свършва, най-сетне изричайки на глас думите, които той отбягва.

Едва-едва поклаща глава:

– Това няма да стане.

– Но какво, ако все пак се провалим? – Не съм принц, животът ми не е бил вълшебен. Научила съм се да очаквам най-лошото от всичко и от всеки. – Какво ще стане, ако се провалим, Мейвън?

Дъхът му хрипти в гърдите, докато вдишва и се мъчи да остане спокоен:

– Тогава ще бъдем предатели и двамата. Изправени на съд за държавна измяна, осъдени и убити.

По време на следващия си урок с Джулиан не мога да се концентрирам. Не мога да се съсредоточа върху нищо, освен предстоящото. Толкова много неща могат да се объркат и толкова много е заложено на карта. Животът ми, този на Килорн, животът на Мейвън – всички си слагаме главите на дръвника заради това.

– Наистина не ми влиза в работата, но – започва Джулиан, и гласът му ме сепва – струваш ми се, ами, много привързана към принц Мейвън.

Едва не се засмивам от облекчение, но не мога да не се почувствам жегната в същото време. Мейвън е последният човек, за когото би трябвало да съм нащрек в тази змийска яма. Дори само от намека настръхвам.

– Аз съм сгодена за него – отвръщам, като полагам всички усилия да не се озъбя.

Но вместо да зареже темата, Джулиан се навежда напред. Ведрото му държание обикновено ме успокоява, само че днес е единствено вбесяващо.

– Просто се опитвам да ти помогна. Мейвън е истински син на майка си.

Този път наистина се тросвам:

– Не знаеш нищичко за него. – Мейвън е мой приятел. Мейвън рискува повече от мен. – Да съдиш за него по родителите му, е все едно да съдиш мен за кръвта ми. Само защото мразиш краля и кралицата, не означава, че можеш да мразиш и него.

Джулиан се взира в мен, погледът му е решителен и пълен с огън. Когато проговаря, гласът му прозвучава повече като ръмжене:

– Мразя краля, защото той не можа да спаси сестра ми, защото я замени с онази пепелянка. Мразя кралицата, защото тя съсипа Сара Сконос, защото взе момичето, което обичах, и го пречупи. Защото изтръгна езика на Сара. – А после по-ниско, като вопъл: – Тя имаше такъв прекрасен глас.

Залива ме вълна от гадене. Внезапно проумявам мъчителното мълчание на Сара, хлътналите ѝ бузи. Нищо чудно, че Джулиан накара нея да ме излекува; тя не би могла да каже на никого истината.

– Но – думите ми са немощни и дрезгави, сякаш на мен ми отнемат гласа – тя е лечителка.

– Лечителите на повърхностни рани не могат да се лекуват сами. А никой не би оспорил наложеното от кралицата наказание. Затова Сара трябва да живее така, опозорена, завинаги. – В гласа му отекват спомени, всеки един по-ужасен от предишния. – Сребърните не обръщат внимание на болката, но сме горди. Гордост, достойнство, чест – това са неща, които никоя способност не може да замени.

Колкото и ужасно да се чувствам заради Сара, не мога да не се боя за себе си. Изтръгнали са ѝ езика заради нещо, което е казала. Какво може да причинят на мен?

– Забравяш се, малко мълниеносно момиче.

Прозвището е като плесница през лицето ми: стряска ме и ме връща в реалността.

– Този свят не е твой. Това, че си се научила да правиш реверанси, не е променило този факт. Ти не разбираш играта, която играем.

– Защото това не е игра, Джулиан. – Бутам към него книгата със записките му и тикам списъка с имената на мъртвите в скута му. – Това е въпрос на живот и смърт. Не играя за трон или корона, или принц. Изобщо не играя. Аз съм различна.

– Такава си – промърморва той, като прокарва пръст по страниците. – И именно затова си застрашена от всички. Дори от Мейвън. Дори от мен. Всеки може да предаде всеки.

Умът му се отнася нанякъде и очите му се замъгляват. На тази светлина изглежда стар и посивял, един озлобен човек, преследван от призрака на мъртвата си сестра, влюбен в една сломена жена, принуден да обучава момиче, което не може да направи нищо, освен да лъже. Над рамото му зървам картата на онова, което е било някога, на предишния свят. Целият този свят е преследван от призраци.

А после идва най-ужасната мисъл, която ме е спохождала някога. Шейд вече е моят призрак. Кой друг ще се присъедини към него?

– Не се залъгвай, момичето ми – прошепва най-сетне той. – Играеш играта като нечия пионка.

Сърце не ми дава да споря. Мисли, каквото искаш, Джулиан. Няма да позволя на никого да ме заблуждава.

Птолемей Самос. Полковник Макантос. Лицата им танцуват в ума ми, докато двамата с Кал се въртим по пода на всекидневната. Тази вечер луната се смалява, изчезва, но надеждата ми никога не е била по-силна. Балът е утре, а след това, ами не съм сигурна по какъв път може да поемат нещата. Но ще бъде различен път, нов път, който да ни отведе към по-добро бъдеще. Ще има невинни жертви, наранявания и смърт, които не можем да избегнем, както се изрази Мейвън. Но ние знаем рисковете. Ако всичко мине по план, Алената гвардия ще е издигнала знамето си пред очите на всички. След атаката Фарли ще излъчи нов видео материал, излагайки подробно исканията ни. Равенство, права, свобода. В сравнение с всеобщ бунт звучи като добра сделка.

Тялото ми се накланя, люшва се към пода в бавна дъга, което ме кара да изпискам. Силните ръце на Кал се сключват около мен, издърпват ме с лекота обратно нагоре само за секунда.

– Съжалявам – казва, наполовина смутен. – Мислех, че си готова.

Не съм готова. Уплашена съм. Насилвам се да се засмея, да скрия онова, което не мога да му покажа.

– Не, аз съм виновна. Умът ми пак се отнесе нанякъде.

Той не се отказва лесно и накланя леко глава, поглеждайки ме в очите:

– Още ли се тревожиш за бала?

– Повече, отколкото можеш да си представиш.

– Стъпка по стъпка, това е най-добрият начин, по който можеш да действаш. – После се засмива тихо и отново се връщаме към упражняването на по-прости стъпки. – Знам, че е трудно за вярване, но и аз невинаги съм бил най-добрият танцьор.

– Колко шокиращо – отговарям и се усмихвам също като него. – Мислех си, че принцовете се раждат с умението да танцуват и да водят безсъдържателни разговори.

Той се подсмихва отново и ускорява темпото ни:

– Не и аз. Ако постигнех своето, бях все в гаража или в казармите, строях и се обучавах. Не като Мейвън. Той е два пъти повече принц, отколкото аз някога ще бъда.

Помислям си за Мейвън, за любезните му думи, съвършени обноски, безупречни познания за двора – всички неща, които се преструва, че е, криейки истинската си същност. Два пъти повече принц наистина.

– Но той винаги ще бъде само принц – промърморвам и почти скърбя при тази мисъл. – А ти ще бъдеш крал.

Гласът му се снишава в тон с моя и нещо тъмно засенчва погледа му. У него има тъга, която се усилва с всеки изминал ден. Може би не харесва войната толкова много, колкото си мисля.

– Понякога ми се иска да не се налагаше да бъде така.

Говори меко, но гласът му изпълва главата ми. Макар че балът се задава застрашително на утрешния хоризонт, откривам, че мисля повече за него и ръцете му и слабия мирис на дим от дърва, който сякаш следва Кал където и да отиде. Това ме кара да се сещам за топлина, за есен, за вкъщи.

Приписвам бързото биене на сърцето си на мелодията, музиката, която прелива от толкова много живот. По някакъв начин тази нощ ми напомня за уроците на Джулиан, разказите му за историята на света преди нашия. Това бил свят на империи, на поквара, на война – и повече свобода, отколкото съм познавала някога. Но хората от онова време вече са си отишли с разрушени мечти, съществуващи само в пушек и пепел.

Такава е природата ни, би казал Джулиан. Ние унищожаваме. Това е постоянна черта на вида ни. Независимо от цвета на кръвта, човек винаги ще загива.

Не разбрах онзи урок преди няколко дни, но сега, с ръцете на Кал в моите, докато ме насочва със съвсем леко докосване, започвам да виждам какво е имал предвид.

Мога да почувствам как падам.

– Наистина ли ще тръгнеш с легиона? – Дори думите ме карат да се страхувам.

Той едва кимва.

– Мястото на един военачалник е при войниците му.

– Мястото на един принц е при неговата принцеса. При Еванджелин – добавям забързано. Браво на теб, Мер, крещи умът ми.

Въздухът около нас се сгъстява от горещина, въпреки че Кал изобщо не помръдва.

– Мисля, че тя ще се справи. Не може да се каже, че е особено привързана към мен. На мен тя също няма да ми липсва.

Неспособна да срещна погледа му, се съсредоточавам върху онова, което е точно пред мен. За нещастие, по случайност това се оказват гърдите му и прекалено тънката риза. Над мен той си поема накъсано дъх.

После пръстите му се озовават под брадичката ми и накланят главата ми, за да го погледна в очите. Златен пламък потрепва в очите му.

– Ще ми липсваш, Мер.

Колкото и да искам да остана неподвижна, да спра времето и да оставя този миг да продължи завинаги, знам, че не е възможно. Независимо какво чувствам или мисля, Кал не е принцът, на когото съм обещана. Още по-важно: той е на погрешната страна. Той е мой враг. Кал е забранена територия.

Така че с колебливи неохотни стъпки се отдръпвам, измъквам се от хватката му и от кръга топлина, с която съм свикнала.

– Не мога – е всичко, което успявам да изрека, макар да знам, че очите ми ме издават. Дори сега усещам сълзи на гняв и съжаление, сълзи, които се зарекох да не проливам.

Но може би мисълта, че тръгва на война, е направила Кал дързък и безразсъден, какъвто не е бил никога преди. Хваща ме за ръка и ме придърпва към себе си. Предава единствения си брат. Аз предавам каузата си, Мейвън и самата себе си, но не искам да спра.

Всеки може да предаде всеки.

Устните му са върху моите, твърди, топли и настойчиви. Докосването е наелектризиращо, но не както съм свикнала. Тази искра не е разрушителна, а живителна.

Колкото и да искам да се отдръпна, просто не мога да го направя. Кал е като скален зъбер и аз се хвърлям от ръба, без да си правя труда да помисля какво би могло да причини това и на двама ни. Един ден той ще осъзнае, че съм негов враг, и всичко това ще бъде далечен спомен. Но все още не.