Алена кралица

Седемнадесета глава

Категорично не – гръмко заявява Мейвън. – Тя тренира само от две седмици, ще я прекършиш.

В отговор Еванджелин просто свива рамене и позволява на ленива самодоволна усмивка да се издигне към чертите на лицето ѝ. Пръстите ѝ танцуват по бедрото ѝ и почти мога да ги почувствам като хищни нокти по кожата си.

– Е, и какво, ако го направи? – намесва се Соня и ми се струва, че за миг зървам в погледа ѝ нещо от баба ѝ. – Лечителите са тук.Нищо няма да стане. Освен това, ако ще тренира с нас, не е зле да го прави, както трябва, нали?

Нищо няма да стане, помислям си подигравателно. Нищо няма да стане, освен че кръвта ми ще бъде изложена на показ пред всички. Сърцето ми блъска глухо в главата, ритъмът му се забързва с всяка изминала секунда. Над главите ни светлините блестят ярко, осветявайки ринга; трудно ще е да се скрие кръвта ми и те ще ме видят такава, каквато съм в действителност. Червената, лъжкинята, крадлата.

– Бих искала да наблюдавам още известно време, преди да изляза на ринга, ако не възразявате – отвръщам, положила всички усилия да звуча като Сребърна. Вместо това гласът ми потреперва. Еванджелин долавя треперенето.

– Твърде си изплашена, за да се биеш? – предизвиква ме тя и прави лениво движение с ръка. Един от ножовете ѝ, малко оръжие, подобно на зъб от сребро, се завърта бавно около китката ѝ в открита заплаха. – Бедното малко мълниеносно момиче.

Да, иска ми се да изкрещя. Да, изплашена съм. Но Сребърните не признават такива неща. Сребърните си имат гордост, имат сила – и нищо друго.

– Когато се бия, възнамерявам да победя – казвам вместо това, запращайки собствените ѝ думи обратно в лицето ѝ. – Не съм глупачка, Еванджелин, и все още не мога да победя.

– Тренирането извън ринга може да те доведе само дотук, Марийна – измърква Соня, хванала се с радост за оправданието ми. – Не сте ли съгласен, инструкторе? Как може тя някога да очаква да спечели, ако не опитва?

Арвън знае, че в мен има нещо различно, причина за умението ми и силата ми. Но не може да проумее какво е и в погледа му проблясва любопитство. Той също иска да ме види на ринга. А единствените ми съюзници, Кал и Мейвън, си разменят разтревожени погледи, питайки се как да се придвижват по такъв несигурен терен. Не са ли го очаквали? Не са ли мислили, че ще се стигне дотук?

Или може би именно това ме е чакало през цялото време. Смърт при злополука на тренировка, още една лъжа, която кралицата да разказва, подобаваща смърт за момичето, чието място не е тук. Това е капан, в който влязох по своя воля.

Играта ще свърши. И всички, които обичам, ще са загубили.

– Лейди Титанос е дъщеря на мъртъв герой от войната и вие не можете да направите нищо, освен да я дразните – изръмжава Кал, хвърляйки кръвнишки погледи към момичетата. Те като че ли не забелязват, и почти се присмиват на неубедителната му защита. Може и да е роден боец, но е безпомощен, когато става въпрос за думи.

Соня се настървява още повече, лукавата ѝ природа взема връх. Докато Кал е воин на ринга, тя е войник на речта и извърта думите ми с плашеща лекота.

– Дъщерята на един военачалник би трябвало да се справя добре на ринга. Във всеки случай Еванджелин би трябвало да се страхува.

– Тя не е отгледана от военачалник, не ставай глупава... – подмята подигравателно Мейвън. Много по-добър е в подобни неща, но не мога да го оставя да ми печели битките. Не и с тези момичета.

– Няма да се бия – повтарям. – Предизвикай друг.

Щом Еванджелин се усмихва с бели и остри зъби, старите ми инстинкти прозвънват в ума ми като камбана. Едва имам време да се сниша, когато ножът ѝ прогаря въздуха, прерязвайки мястото, където беше вратът ми преди секунди.

– Предизвиквам теб – озъбва се тя и друг нож полита към лицето ми. Още се надигат от колана ѝ, готови да ме нарежат на лентички.

– Еванджелин, спри... – изкрещява Мейвън, а Кал ме издърпва на крака с пълни с тревога очи. Кръвта ми пее, изпълнена с адреналин, пулсът ми е толкова силен, че прошепнатите му думи едва не ми убягват.

– Ти си по-бърза. Не я оставяй да си отдъхне. Не се страхувай. – Друг нож проблясва покрай мен и този път се забива в земята в краката ми. – И не допускай да види кръвта ти...

Над рамото му Еванджелин се придвижва с дебнещи стъпки като хищна котка, с проблясваща буря от ножове в юмрука си. В този миг разбирам, че нищо и никой няма да я спре. Нито дори принцовете. И не мога да ѝ дам шанса да победи. Не мога да загубя.

От мен се откъсва мълния и се стрелва из въздуха по моя заповед. Удря я в гърдите, тя залита назад и се сблъсква с външната стена на арената. Но вместо да изглежда ядосана, Еванджелин ме гледа развеселено.

– Ще бъде бързо, малко мълниеносно момиче – изръмжава тя и избърсва тънка струйка сребърна кръв.

Навсякъде около нас другите ученици се дръпват назад, хвърляйки погледи между двете ни. Това може да е последният път, в който ме виждат жива. Не, помислям си отново, не мога да загубя. Фокусът ми се усилва, задълбочава усещането ми за мощ, докато то става толкова силно, че почти не забелязвам как стените се разместват около нас. С щракване Провос оформя отново арената, заключвайки ни заедно – Червено момиче и усмихващо се Сребърно чудовище.

Тя ми се ухилва от отсрещната страна и от пода се отделят тънки като бръснач парчета метал, оформени по нейна воля. Те се къдрят, потрепват и стържат в кошмар наяве. Обичайните ѝ ножове са изчезнали, захвърлени заради нова тактика. Металните създания, творения на ума ѝ, притичват по пода и спират в краката ѝ. Всяко има по осем оформени като бръснач крака, остри и жестоки. Те потръпват, докато чакат да бъдат пуснати на свобода, за да ме разсекат. Паяци. Ужасно пълзящо усещане боде кожата ми, сякаш вече са ме нападнали.

Искри оживяват в ръцете ми, танцуват между пръстите ми. Светлините потрепват, докато енергията в стаята попива в мен като вода, просмукваща се в гъба. Мощта препуска през мен, тласкана от собствените ми сили – и от нуждата ми. Няма да умра тук.

От другата страна на стената Мейвън се усмихва, но лицето му е бледо, изплашено. До него Кал не помръдва. Един войник не мигва, докато битката не бъде спечелена.

– Кой има надмощие? – пита инструктор Арвън. – Марийна или Еванджелин?

Никой не вдига ръка. Нито дори приятелите на Еванджелин. Вместо това местят втренчени погледи между нас, гледайки как способностите ни се усилват.

Усмивката на Еванджелин се стопява до злобно хилене. Свикнала е да бъде фаворизирана, да е онази, от която всички се страхуват. И сега е по-разгневена от всякога.

Отново светлините потрепват и ту гаснат, ту светват, докато тялото ми жужи като претоварена жица. В проблясващата тъмнина нейните паяци дращят по пода, металните им крака звънтят в ужасна хармония.

А после усещам единствено страх и сила и прилива на енергия във вените си.

Тъмнина и светлина експлодират напред-назад, потапят и двете ни в странна битка от потрепващи цветове. Мълнията ми избухва през мрака, мята пурпурни и бели ивици, докато се разбива из паяци на всяка крачка. Съветът на Кал отеква в главата ми и аз продължавам да се движа: никога не се задържам на едно и също място на пода достатъчно дълго, че Еванджелин да ме нарани. Тя лъкатуши през своите паяци, изплъзва се от искрите ми възможно най-умело. Назъбен метал замахва към ръцете ми, но коженият екип успява да удържи. Тя е бърза, но аз съм по-бърза въпреки паяците, които посягат с нокти около краката ми. За секунда вбесяващата ѝ сребриста плитка минава през върховете на пръстите ми, преди тя да се изплъзне отново. Но аз не ѝ позволявам да си отдъхне. Печеля.

През свистенето на метал и ликуващите участници в тренировката чувам как Мейвън реве към мен да я довърша. Светлините проблясват, правейки я трудно забележима, но за един кратък миг разбирам какво е да бъдеш една от тях. Да усещаш безусловно силата и мощта, да знаеш, че можеш да правиш нещо, което милиони не могат. Еванджелин се чувства така всеки ден, а сега е мой ред. Ще те науча какво е да познаеш страха.

В долната част на гърба ми се стоварва юмрук и изпраща стрелкаща болка из останалата част от тялото ми. Коленете ми се подгъват от агонията, която ме запраща на земята. Еванджелин спира за миг над мен, усмивката ѝ е обрамчена от завеса от разрошена сребриста коса.

– Както казах – изръмжава тя. – Бързо.

Краката ми се задвижват от само себе си, замахвайки в маневра, с която съм си служила в задните улички на Подпорите сто пъти. Дори върху Килорн един-два пъти. Стъпалото ми уцелва крака ѝ, помитайки, и тя рухва на пода до мен. Хвърлям се върху нея мигновено въпреки експлодиращата болка в гърба. Ръцете ми пращят от гореща енергия дори докато се сблъскват с лицето ѝ. Изгаряща болка пронизва кокалчетата на пръстите ми, но аз продължавам, защото копнея да видя сладка сребърна кръв.

– Ще ти се иска да е бързо – изревавам, връхлитайки върху нея.

Някак през натъртените си устни Еванджелин успява да се изсмее. Звукът се стопява, заместен от металическо скърцане. И навсякъде около нас повалените наелектризирани паяци трепват и оживяват. Металните им тела приемат нова форма, съединяват се при сглобките в гибелен димящ звяр.

Той се плъзга с изненадваща бързина и ме събаря от нея. Сега аз съм тази, която е притисната, гледайки нагоре към надигащите се и гърчещи се късчета метал. Искрите замират в ръцете ми, прогонени от страха и изтощението. Дори лечителите няма да могат да ме спасят след това.

Остър като бръснач крак се провлачва по лицето ми и пуска червена гореща кръв. Чувам се как пищя не от болка, а заради поражението. Това е краят.

А после буен огнен език събаря металното чудовище от мен, обгаря го и го превръща просто в овъглена черна купчина пепел. Силни ръце ме издърпват на крака, а после посягат към косата ми, премятат я през лицето ми, за да скрие червения отпечатък, който би могъл да ме издаде. Обръщам се и се притискам в Мейвън, позволявам му да ме отведе от тренировъчната зала. Всеки сантиметър от мен се тресе, но той ме поддържа стабилна и ми помага да се движа. Към мен се задава лечител, но Кал го отпраща, като скрива лицето ми от погледа му.

Преди вратата да се затръшне зад нас, чувам как Еванджелин крещи, а обичайно спокойният глас на Кал веднага изкрещява в отговор и я заглушава като рев на буря.

Гласът ми пресеква, когато най-после проговарям отново:

– Камерите, камерите виждат.

– Камерите се обслужват от Пазители, заклели се във вярност на майка ми: повярвай ми, не за тях трябва да се притесняваме – казва Мейвън накъсано. Стиска здраво ръката ми, сякаш се страхува, че може да ме отскубнат от него. Едва доловимо докосва лицето ми с ръка и бърше кръвта с ръкава си. Ако някой види...

– Заведи ме при Джулиан.

– Джулиан е глупак – промърморва той.

В далечния край на коридора се появяват фигури, двама шляещи се благородници, и той ме избутва в един сервизен коридор, за да ги избегнем.

– Джулиан знае коя съм – прошепвам в отговор и го сграбчвам. Когато хватката му се затяга, аз също затягам моята. – Джулиан ще знае какво да прави.

Мейвън поглежда надолу към мен, раздвоен, но накрая кимва. Докато стигнем жилището на Джулиан, кървенето вече е спряло, но лицето ми все още изглежда ужасно.

Джулиан отваря вратата при първото почукване в обичайния си неспретнат вид. За моя изненада се намръщва на Мейвън.

– Принц Мейвън – казва той, навеждайки се в скован, почти оскърбителен поклон. Мейвън не реагира, само ме бута покрай него в дневната оттатък.

Джулиан има две малки стаи, които заради тъмнината и застоялия въздух сякаш стават още по-малки. Завесите са спуснати, закривайки следобедното слънце, а подът е хлъзгав от купчини листове. В ъгъла къкри чайник върху електрическо парче метал, предназначено да служи вместо печка. Нищо чудно, че никога не съм го виждала извън уроците; изглежда, че тук има подръка всичко, което му трябва.

– Какво става? – пита той, като ни махва към два прашни стола. Очевидно не му идват много гости. Сядам, но Мейвън отказва и остава прав.

Отмятам завесата от коса и разкривам блестящото червено знаме на самоличността си.

– Еванджелин се увлече.

Джулиан пристъпва смутено, чувствайки се неудобно на собствените си два крака. Но причината да се гърчи от смущение не съм аз, а Мейвън. Двамата се гледат на кръв, ядосани един на друг заради нещо, което не разбирам. Най-сетне той насочва поглед обратно към мен:

– Не умея да лекувам рани по кожата, Мер. Най-доброто, което мога да направя, е да те почистя.

– Казах ти – обажда се Мейвън. – Той не може да направи нищо.

Устните на Джулиан се присвиват в озъбена гримаса.

– Намерете Сара Сконос – казва рязко той: челюстта му се стяга, докато чака Мейвън да се размърда. Никога не съм виждала Мейвън толкова ядосан, дори и на Кал. Но пък това, което се излива от Мейвън или Джулиан, не е гняв, а омраза. Те абсолютно се ненавиждат.

– Направете го, принце мой. – От устата на Джулиан титлата прозвучава като ругатня.

Мейвън най-сетне отстъпва и се измъква през вратата.

– За какво е всичко това? – прошепвам, като соча между Джулиан и вратата.

– Не сега – казва той и ми подхвърля бяла кърпа да се почистя. Тя се обагря в тъмночервено, докато кръвта ми съсипва плата.

– Коя е Сара Сконос?

Джулиан отново се поколебава:

– Лечителка на леки рани. Тя ще се погрижи за теб. – Той въздъхва. – И е моя приятелка. Дискретна приятелка.

Не знаех, че Джулиан има приятели отвъд мен и книгите си, но не го разпитвам.

Когато Мейвън се вмъква обратно в стаята няколко минути по-късно, вече съм успяла да почистя лицето си както трябва, макар че на допир още е лепкаво и подуто. Ще имам няколко синини, които да крия утре, а дори не искам да знам на какво прилича гърбът ми в момента. Внимателно докосвам нарастващата подутина на мястото, където Еванджелин ме удари с юмрук.

– Сара не е... – Мейвън прави пауза, обмисляйки думите си. – Не е човек, когото бих избрал за тази задача.

Преди да успея да попитам за причината, вратата се отваря и се показва жената, която предполагам, че е Сара. Тя влиза безмълвно, почти без да вдига очи. За разлика от другите, кръвните лечители Блонос, нейната възраст е демонстрирана гордо върху лицето ѝ във всяка бръчка и слабите ѝ хлътнали бузи. Изглежда приблизително на възрастта на Джулиан, но раменете ѝ са увиснали по начин, който ми подсказва, че животът ѝ се е сторил далеч по-дълъг.

– Приятно ми е да се запознаем, лейди Сконос. – Гласът ми е спокоен, сякаш питам какво е времето. Изглежда, че може би все пак запомням нещо от уроците по Протокол.

Но Сара не отговаря. Вместо това се свлича на колене пред стола ми и взема лицето ми в грубите си ръце. Докосването ѝ е хладно като вода върху слънчево изгаряне, а пръстите ѝ опипват дълбоката рана на бузата ми изненадващо нежно. Работи старателно, изцелявайки другите натъртвания по лицето ми. Преди да успея да спомена гърба си, тя плъзва ръка надолу към нараняването и нещо като успокояващ лед се просмуква през болката. Всичко свършва за няколко мига и се чувствам така, както когато най-напред дойдох тук. По-добре всъщност. Старите ми болежки и натъртвания са напълно изчезнали.

– Благодаря – казвам, но отново не получавам отговор.

– Благодаря ти, Сара – прошепва Джулиан и очите ѝ се стрелват към неговите в проблясване на сив цвят. Тя свежда леко глава в едва забележимо кимване. Той посяга напред, дланта му докосва ръката ѝ, докато ѝ помага да се изправи на крака. Двамата се движат като партньори в танц, заслушани в музика, която никой друг не чува.

Гласът на Мейвън рязко нарушава мълчанието им:

– Това е всичко, Сконос.

Мълчаливото спокойствие на Сара се стопява в едва прикрит гняв, когато се извърта и се измъква от хватката на Джулиан и се отправя към вратата тромаво като ранено животно. Вратата се затваря зад нея с трясък, разтърсвайки поставените в рамки карти в стъклените им затвори. Дори ръцете на Джулиан се тресат и треперят дълго след като си е отишла, сякаш още може да я почувства.

Той се опитва да го скрие, но не се получава: Джулиан е бил влюбен в нея някога, а може би дори все още е. Гледа към вратата като обсебен в очакване тя да се върне.

– Джулиан?

– Колкото по-дълго ви няма, толкова повече ще се разприказват хората – промърморва той и ни прави знак да си тръгваме.

– Съгласен съм. – Мейвън се отправя към вратата, готов да я отвори и да ме избута обратно навън.

– Сигурен ли си, че никой не е видял? – Ръката ми посяга към бузата, сега гладка и чиста.

Мейвън се поколебава, замислен:

– Никой, който би казал нещо.

– Тук тайните не остават дълго такива – промърморва Джулиан. Гласът му трепери от гняв, какъвто рядко съм долавяла у него. – Знаете това, Ваше Височество.

– Ти би трябвало да знаеш разликата между тайните – отвръща грубо Мейвън – и лъжите.

Ръката му се затваря около китката ми и ме издърпва обратно навън в коридора, преди да успея да си направя труда да попитам какво става. Не стигаме далече, когато една позната фигура ни спира.

– Неприятности, скъпи?

Кралица Елара, видение в коприна, се обръща към Мейвън. Странно, сама е, без Пазители, които да я охраняват. Очите ѝ се задържат за миг върху ръката му, все още в моята. Поне веднъж не усещам да се опитва да влезе насила в мислите ми. Точно в момента е влязла в главата на Мейвън, не в моята.

– Нищо, с което да не мога да се справя – казва Мейвън, затягайки хватката си върху мен, сякаш съм нещо като котва.

Тя повдига вежда, без да вярва и на една дума от това, което той казва, но не го разпитва. Съмнявам се, че всъщност разпитва някого – тя знае всички отговори.

– По-добре побързайте, лейди Марийна, или ще закъснеете за обяд – измърква тя, най-сетне насочвайки призрачните си очи към мен. А после е мой ред да се хвана здраво за Мейвън. – И внимавайте малко повече по време на тренировките. Червената кръв просто е много трудна за почистване.

– Вие сигурно знаете – отвръщам рязко, като си спомням Шейд. – Защото независимо колко старания полагате да я скриете, аз я виждам по целите ви ръце.

Очите ѝ се разтварят широко от изненада при изблика ми. Не мисля, че някой някога ѝ е говорил така, и това ме кара да се почувствам като завоевателка. Но чувството не продължава дълго.

Внезапно тялото ми се присвива конвулсивно назад и се блъсва силно в стената на коридора с отекващ силен удар. Тя ме кара да танцувам като марионетка на жестоко изпънати конци. Всички кости в тялото ми тракат, а вратът ми пука, блъскайки главата ми назад, докато виждам ледено сини звезди.

Не, не звезди. Очи. Нейните очи.

– Майко! – изкрещява Мейвън, но гласът му звучи далечно. – Майко, спри!

Една ръка се сключва около гърлото ми и ме задържа на място, докато контролът ми над собственото ми тяло отслабва. Дъхът ѝ, който лъхва лицето ми, е сладък, непоносимо сладък.

– Няма да ми говориш отново така – казва Елара твърде разгневена, за да си прави труда да шепне в главата ми. Хватката ѝ се затяга и не бих могла да се съглася с нея дори и да исках.

Защо просто не ме убие, питам се, докато се мъча да си поема дъх. Щом съм такова бреме, такъв проблем, защо просто не ме убие?

– Достатъчно – изревава Мейвън, горещината на гнева му пулсира из коридора. Дори през мъгливия мрак, който възпира зрението ми, го виждам как я издърпва от мен изненадващо силно и дръзко.

Властта на умението ѝ над мен се прекъсва, оставя ме да се отпусна тежко върху стената. Елара почти се препъва, замаяна от шока. Сега гневният ѝ поглед се насочва към Мейвън, към родния ѝ син, опълчващ се срещу нея.

– Върни се към разписанието си, Мер. – Той кипи от гняв, без да отмества очи от майка си. Не се съмнявам, че тя крещи в главата му, укорявайки го, задето ме е защитил.

– Върви!

Навсякъде около нас припуква горещина, излъчваща се от кожата ѝ, и за момент си спомням за сдържания нрав на Кал. Изглежда, че Мейвън също крие огън, още по-силен, и не искам да съм наоколо, когато избухне.

Докато се отдалечавам тромаво и се опитвам да оставя колкото може повече разстояние между себе си и кралицата, не успявам да се сдържа и поглеждам обратно към тях. Те се гледат втренчено – две пионки, заемащи позиция в игра, която не разбирам.

Обратно в стаята ми, камериерките чакат безмълвно с нова украсена с позлата рокля, преметната през ръцете им. Докато едната ме напъхва в ослепителната дреха от коприна и пурпурни скъпоценни камъни, другите оправят прическата и грима ми. Както обикновено, не продумват, макар че изглеждам трескава и неспокойна след такава сутрин.

Компанията по време на обяда е смесена. Обикновено жените се хранят заедно, за да обсъдят предстоящите сватби и всички глупави неща, за които си говорят богатите дами, но днес е различно. Отново сме на терасата с изглед към реката, червените униформи на слугите се носят плавно из тълпата, но има далеч повече военни униформи, откогато и да било преди. Изглежда, сякаш обядваме с цял легион.

Кал и Мейвън също са там, и двамата блестящи с медалите си, и се усмихват по време на любезния разговор, докато самият крал се ръкува с войниците. Всички войници са млади, в сиви униформи със сребърни отличителни знаци. Нищо подобно на опърпаните червени работни униформи, които брат ми и всички други Червени получават, когато ги вземат във войската. Тези Сребърни отиват на война, да, но не в истинските боеве. Те са синове и дъщери на важни хора и за тях войната е просто още едно място, което да посетят. Още една стъпка в обучението им. За нас, някога за мен, това беше улица без изход. Беше съдба.

Но все още трябва да изпълнявам дълга си, да се усмихвам и да се ръкувам с тях и да им благодаря за храбрата им служба. Всяка дума има горчив вкус, докато се налага да се отдръпна от тълпата в една ниша, наполовина скрита от растения. Шумът на тълпата все още се надига с пладнешкото слънце, но отново мога да дишам. Поне за секунда.

– Наред ли е всичко?

Кал стои над мен: изглежда разтревожен, но странно отпуснат. Харесва му да бъде близо до войниците; предполагам, че това е естествената му среда.

Макар че ми се иска да изчезна, гръбнакът ми се изправя.

– Не си падам по конкурсите за красота.

Той се намръщва:

– Мер, те отиват на фронта. Бих си помислил, че тъкмо ти би искала да ги изпратиш подобаващо.

Смехът избухва от мен като оръдейна стрелба:

– Коя част от живота ми те кара да мислиш, че ще ме е грижа за тези разглезени богати момчета, които тръгват на война, като че ли е някаква ваканция?

– Само защото са избрали да отидат, това не ги прави по-малко смели.

– Е, надявам се да им хареса и казармата, и припасите, и отпуските, и всички неща, които моите братя никога не получаваха. – Съмнявам се, че на тези доброволци някога ще им липсва дори едно копче.

Макар да има вид, че иска да ми се разкрещи, Кал преглъща порива. Сега, когато знам на какво е способен нравът му, съм изненадана, че изобщо може да се въздържа.

– Това е първият изцяло Сребърен легион, който отива в окопите – казва той с равен тон. – Потеглят да се бият с Червените, облечени като Червени, служещи заедно с Червени. Езерняците няма да разберат кои са, когато стигнат до Задушливите земи. А когато бомбите паднат, когато неприятелят се опита да разкъса линията, ще се изправи срещу нещо, което не е очаквал. Легионът на Сенките ще погуби всички тях.

Внезапно ми става едновременно горещо и студено:

– Оригинално.

Но Кал не злорадства. Вместо това изглежда тъжен.

– Ти ми даде идеята.

– Какво?

– Когато се озова на Изпитанието на кралиците, никой не знаеше какво да прави. Сигурен съм, че езерняците ще се почувстват по същия начин.

Въпреки че се опитвам да проговоря, не излиза нито звук. Никога не съм вдъхновявала каквото и да е, да не говорим за бойни маневри. Кал се взира в мен, сякаш иска да каже още нещо, но не проговаря. Никой от нас не знае какво да каже.

Едно момче от нашата група на обучението, тъкачът на ветрове Оливър, плесва Кал по рамото с длан, докато в другата стиска питие. Той също е в униформа. Заминава да се бие.

– Защо се криеш, Кал? – Той се киска, сочейки към тълпата около нас. – В сравнение с езерняците тази шайка ще е лесна!

Кал среща погледа ми, сребърна руменина обагря бузите му.

– Винаги бих предпочел да се бия с езерняците – отвръща той: очите му не се откъсват от моите нито за миг.

– Значи отиваш с тях?

Оливър отговаря вместо Кал, усмихвайки се прекалено широко за момче, което заминава на война.

– Да отива ли? – казва той. – Кал ни предвожда! Негов собствен легион, чак до фронта.

Бавно Кал се размърдва и се измъква от хватката на Оливър. Пияният тъкач на ветрове сякаш не забелязва и продължава да ломоти:

– Той ще бъде най-младият военачалник в историята и първият принц, който ще се сражава на бойните позиции.

И първият, който ще загине, прошепва един мрачен глас в главата ми. Противно на по-разумните си инстинкти протягам ръка да докосна Кал. Той не се отдръпва от мен, а ми позволява да го хвана за ръката. Сега не прилича на принц или на пълководец, нито дори на Сребърен, а на онова момче в бара, онова, което искаше да ме спаси.

Гласът ми е тих, но настойчив:

– Кога?

– Когато заминете за столицата, след бала. Вие ще отидете на юг – промърморва той, – а аз ще отида на север.

Студена шокова вълна на страх се разплисква из тялото ми, както когато Килорн най-напред ми каза, че отива да се бие. Но Килорн е риболовец, крадец, момче, което знае как да оцелява, как да се изплъзва през пролуките; не като Кал. Той е войник. Ще умре, ако се налага. Ще пролее кръвта си за своята война. И нямам понятие защо това ме плаши. Не мога да кажа защо ме е грижа.

– Ако Кал отиде на фронта, тази война най-сетне ще свърши. С Кал можем да победим – казва Оливър, хилейки се като глупак. Отново хваща Кал за рамото, но този път го отвежда обратно към празненството и ме изоставя.

Някой пъха студено питие в ръката ми и аз го пресушавам на една глътка.

– Ей, спокойно – промърморва Мейвън. – Още ли мислиш за тази сутрин? Никой не е видял лицето ти, питах Пазителите.

Но това е последното нещо, за което мисля, докато гледам как Кал се ръкува с баща си. Той залепва на лицето си блестяща усмивка, надявайки маска, през която само аз мога да видя.

Мейвън проследява погледа ми и мислите ми.

– Той искаше да направи това. Такъв беше изборът му.

– Това не означава, че трябва да ни харесва.

– Моят син военачалникът! – прогърмява крал Тиберий, гордият му глас прорязва глъчката на празненството. За секунда, когато притегля Кал до себе си, прегръщайки сина си с една ръка, забравям, че е крал. Почти разбирам нуждата на Кал да му угоди.

Какво бих дала, за да видя майка ми да ме гледа така по времето, когато не бях нищо повече от крадла? Какво бих дала сега?

Този свят е Сребърен, но е също и сив. Няма черно и бяло.

Когато някой почуква на вратата ми тази нощ дълго след вечеря, очаквам Уолш и нова чаша, съдържаща тайно послание, но вместо това там стои Кал. Без униформата или доспехите си, прилича на момчето, каквото е. Едва на деветнайсет на косъм от гибелта или величието, или и двете.

Присвивам се смутено в пижамата си и много ми се иска да имах халат.

– Кал? Какво ти трябва?

Той свива рамене и леко се ухилва.

– Еванджелин едва не те уби на ринга днес.

– Е, и?

– Така че не искам да те убие на дансинга.

– Пропуснала ли съм нещо? Ще се бием ли на бала?

Той се засмива и се обляга на рамката на вратата. Но краката му така и не стъпват в стаята ми, сякаш не може. Или не бива. Ще бъдеш съпруга на брат му. А той заминава на война.

– Ако умееш да танцуваш както трябва, няма да ти се наложи.

Спомням си как споменах, че не мога да танцувам дори от това да зависи животът ми, какво остава пък под ужасните напътствия на Блонос, но как може Кал да ми помогне с това? И защо би искал?

– Изненадващо добър учител съм – добавя той и се усмихва криво. Когато ми протяга ръка, тялото ми потръпва.

Знам, че не бива. Знам, че би трябвало да затворя вратата и изобщо да не се поддавам на това.

Но той заминава да се бие, може би да загине.

Трепереща, слагам ръка в неговата и го оставям да ме издърпа от стаята ми.