Алена кралица

Пета глава

Килорн ще ме намери, където и да се опитам да се скрия, затова продължавам да се движа. Спринтирам, сякаш мога да избягам от онова, което причиних на Гиза, от начина, по който предадох Килорн, от това как съсипах всичко. Но дори аз не мога да избягам от изражението в очите на майка ми, когато доведох Гиза до вратата. Видях сянката на безнадеждност да прекосява лицето ѝ и затичах, преди баща ми да успее да се появи в количката си. Не можех да се изправя лице в лице с двамата. Аз съм страхливка.

Затова тичам, докато вече не мога да мисля, докато всеки лош спомен избледнява, докато вече мога да чувствам само изгарящото усещане в мускулите си. Дори си казвам, че сълзите по бузите ми са капки дъжд.

Когато най-сетне забавям темпото, за да си поема дъх, съм извън селото, на няколко мили надолу по онзи ужасен северен път. През дърветата зад завоя проникват светлини, осветяващи странноприемница – една от многото по старите пътища. Претъпкана е както всяко лято, пълна със слуги и сезонни работници, които следват кралския двор. Те не живеят в Подпорите, не познават лицето ми, затова са лесна жертва за пребъркване на джобове. Правя го всяко лято, но Килорн е винаги с мен, усмихнат и навел глава към питието си, докато ме гледа как работя. Предполагам, че няма да виждам усмивката му още много дълго.

Надига се буен смях, когато няколко мъже излизат, препъвайки се, от странноприемницата, пияни и щастливи. Кесиите им с монети звънтят, натежали от дневната надница. Сребърни пари за това, че обслужват, усмихват се и се кланят на чудовища, облечени като благородници.

Днес причиних толкова много вреда, толкова много болка на онези, които обичам най-много. Би трябвало да се обърна и да се прибера у дома, да се изправя пред всички с поне малко смелост. Вместо това обаче се спотайвам в сенките на странноприемницата, доволна да съм сама в тъмнината.

Като че ли причиняването на болка е всичко, за което ме бива.

Не ми отнема дълго време да напълня джобовете на палтото си. Пияниците се измъкват навън на всеки няколко минути и аз се притискам към тях, залепила усмивка на лицето си, за да скрия ръцете си. Никой не забелязва, никого дори не го е грижа, когато се стопявам отново. Аз съм сянка, а никой не помни сенките.

Полунощ идва и отминава, а аз все така стоя в очакване. Луната над главата ми е ярко напомняне за времето, за това от колко време ме няма. Един последен джоб, казвам си. Още един и ще си тръгна. Повтарям си го през последния един час.

Не се замислям, когато излиза следващият посетител. Очите му са приковани към небето и той не ме забелязва. Прекалено лесно е да се пресегна, твърде лесно – да свия пръст като кука около вървите на кесията му с монети. Досега вече би трябвало да съм се научила, че нищо тук не е лесно, но метежът и празните очи на Гиза са ме накарали да претръпна.

Ръката му се сключва около китката ми, хватката му е здрава и странно гореща, докато ме издърпва напред от сенките. Опитвам се да се съпротивлявам, да се изплъзна и да побягна, но той е прекалено силен. Когато се завърта, огънят в очите му пробужда в мен страх – същия страх, който изпитах тази сутрин. Но посрещам с готовност всяко наказание, което може да му хрумне. Напълно го заслужавам.

– Крадла – казва той със странна изненада в гласа.

Примигвам към него и се боря с порива да се разсмея. Дори нямам сили да протестирам.

– Очевидно.

Той се взира в мен, оглеждайки подробно всичко – от лицето до износените ми ботуши. Огледът ме кара да се присвия смутено. След един дълъг миг той издишва тежко и ме пуска. Зашеметена, мога само да се взирам в него. Когато една сребърна монета се завърта във въздуха, едва се сещам да я уловя. Тетрарх. Сребърен тетрарх на стойност цяла една крона. Далеч повече от което и да е от откраднатите петачета в джобовете ми.

– Това би трябвало да е повече от достатъчно да се справиш – казва, преди да успея да реагирам. На светлината от странноприемницата очите му проблясват в златисточервено, цвета на топлината. Годините ми, прекарани в преценяване на хората, не ми изневеряват дори сега. Черната му коса е прекалено лъскава, кожата му – твърде бледа, за да е какъвто и да е друг освен слуга. Но телосложението му е повече като на дървосекач, с широки рамене и силни здрави крака. Освен това е млад, малко по-възрастен от мен, макар и не и наполовина толкова самоуверен, колкото би трябвало да бъде един деветнайсет или двайсетгодишен.

Би трябвало да му целуна ботушите, задето ме пусна да си вървя и ми даде такъв подарък, но любопитството ме надвива. Все така става.

– Защо? – Думата прозвучава твърдо и сурово. След ден като днешния как бих могла да бъда нещо друго?

Въпросът го изненадва и той свива рамене:

– Ти имаш по-голяма нужда от нея, отколкото аз.

Иска ми се да хвърля монетата обратно в лицето му, да му кажа, че мога да се грижа за себе си, но част от мен е по-благоразумна. На нищо ли не те научи днешният ден?

– Благодаря – насилвам се да изрека през стиснати зъби.

Той се засмива на неохотната ми благодарност:

– Не си прави труда. – После се раздвижва и пристъпва по-близо. Той е най-странният човек, когото съм срещала. – Живееш в селото, нали?

– Да – отвръщам, сочейки към себе си. Каква друга бих могла да бъда – с избледнялата си коса, мръсни дрехи и сломен поглед. Той е моята ярка противоположност: с хубава и чиста риза, а обувките му са от мека, отразяваща светлината кожа. Размърдва се под погледа ми, играейки си с яката. Карам го да се чувства неудобно.

Той побледнява на лунната светлина, очите му се стрелкат насам-натам.

– Харесва ли ти? – пита, отклонявайки се от темата. – Да живееш там?

Въпросът му почти ме кара да се засмея, но той не изглежда развеселен.

– Харесва ли се изобщо на някого? – отвръщам накрая и се чудя на какво, по дяволите, си играе.

Но вместо да отвърне бързо и сопнато, да се тросне, както би направил Килорн, той млъква. Мрачно изражение преминава по лицето му.

– Обратно ли се връщаш? – пита внезапно, посочвайки с жест надолу по пътя.

– Защо, да не те е страх от тъмното? – изричам провлачено, като скръствам ръце на гърдите си. Но дълбоко под лъжичката ме свива, питам се дали би трябвало да се страхувам. Той е силен, бърз е, а ти си съвсем сама тук.

Усмивката му се връща и утехата, която ми дава, е смущаваща.

– Не, но искам да съм сигурен, че ще си държиш ръцете намясто през остатъка от нощта. Не можем да допуснем целият бар да се изсипе навън, нали? Аз съм Кал, между другото – добавя, протягайки ръка да се ръкува с мен.

Не я поемам, спомняйки си пламтящата топлина на кожата му. Вместо това се отправям надолу по пътя с бързи и тихи стъпки. „Мер Бароу“, казвам му през рамо, но на дългите му крака не им отнема много време да ме настигнат.

– Е, винаги ли си толкова любезна? – упорства той и по някаква причина се чувствам до голяма степен като експеримент, подложен на оглед. Но студеното сребро в ръката ми ме кара да запазя спокойствие, напомня ми какво друго има той в джобовете си. Сребро за Фарли. Колко подобаващо.

– Господарите ти сигурно ти плащат добре, та носиш цели крони – отвръщам сопнато, надявайки се да го сплаша, за да зареже темата. Планът сработва прекрасно и той отстъпва.

– Имам добра работа – обяснява, но всъщност се опитва да се отърве от обясненията.

– Това прави един от нас.

– Но ти си...

– На седемнайсет – довършвам вместо него. – Все още ми остава известно време преди постъпването във войската.

Той присвива очи, стисва устни в мрачна линия. В гласа му се промъква твърда нотка, изостряйки думите му:

– Колко време?

– Все по-малко всеки ден. – Дори само от изричането на тези думи на глас ме заболяват вътрешностите. А Килорн има дори по-малко време от мен.

Думите ми заглъхват и той отново се взира, оглеждайки ме, докато вървим през гората. Погълнат от мисли.

– И няма работа – промърморва повече на себе си, отколкото на мен. – Няма начин да избегнеш военната повинност.

Объркването му ме смущава:

– Може би там, откъдето си ти, нещата са различни.

– Затова крадеш.

Крада.

– Това е най-доброто, което мога да направя – отронва се от устните ми. Отново си спомням, че причиняването на болка е единственото, за което ме бива. – Сестра ми обаче има работа. – Това се изплъзва от устните ми, преди да си спомня. Не, няма. Вече не. Заради теб.

Кал ме наблюдава как се боря с думите, докато се чудя дали да се поправя, или не. Едва успявам да запазя спокойно изражение, да се предпазя да не рухна изцяло пред един напълно непознат. Но той сигурно вижда какво се опитвам да скрия.

– Беше ли в Двореца днес? – Мисля, че вече знае отговора. – Метежите бяха ужасни.

– Наистина бяха. – Почти се задавям с думите.

– Ти да не би... – настоява той възможно най-тихо и спокойно. Това е все едно да пробиеш дупка в язовирна стена и всичко се излива. Не бих могла да възпра думите дори да исках.

Не споменавам Фарли или Алената гвардия, нито дори Килорн. Само че сестра ми ме вмъкна във Великолепната градина, за да ми помогне да открадна парите, от които имахме нужда, за да оцелеем. После разказвам за грешката на Гиза, за нараняването ѝ, какво означаваше това за нас. Какво причиних на семейството си. Какво причинявам: разочаровам майка си, излагам баща си, като крада от хората, които наричам своя общност. Тук, на пътя, заобиколена единствено от тъмнината, разказвам на един непознат колко съм ужасна. Той не задава въпроси дори когато думите ми звучат лишени от смисъл. Просто слуша.

– Това е най-доброто, което мога да направя – повтарям, преди гласът да ми изневери напълно.

После в крайчеца на окото ми блясва сребро. Той държи нова монета. На лунната светлина едва различавам очертанията на пламтящата корона на краля, щампована в метала. Когато я притиска в ръката ми, очаквам да почувствам отново топлината му, но той е изстинал.

Не ти искам съжалението, идва ми да изкрещя, но това би било глупаво. Монетата ще купи онова, което Гиза вече не може.

– Наистина ми е мъчно за теб, Мер. Нещата не би трябвало да бъдат такива.

Не мога да събера сили дори да се намръщя.

– Има и по-лош живот. Не ме съжалявай.

Той ме оставя досами селото и тръгвам покрай издигнатите върху подпори къщи сама. Нещо в калта и сенките смущава Кал и той изчезва, преди да успея да погледна назад и да благодаря на странния слуга.

Домът ми е тих и тъмен, но даже при това положение потръпвам от страх. От сутринта сякаш са минали сто години, част от друг живот, където бях глупава и себична и може би малко щастлива. Сега нямам нищо освен взет във войската приятел и счупените кости на сестра ми.

– Не бива да тревожиш така майка си – прогърмява към мен гласът на баща ми иззад един от подпорните стълбове. Не съм го виждала на земята от повече години, отколкото мога да си спомня.

Гласът ми изписква от изненада и страх:

– Татко? Какво правиш? Как... – Но той рязко забива палец през рамо към въжето на скрипеца, което виси от къщата. Използвал го е за първи път.

– Електричеството изгасна. Реших да погледна – казва той, кисел както винаги. Минава с количката си покрай мен и спира пред електрическото табло, закрепено с тръби в земята. Всяка къща има такова, регулиращо електрическия заряд, който поддържа светлините включени.

Татко хрипти тихо, гърдите му щракат с всяко вдишване. Може би сега Гиза ще бъде като него с ръка от преплетен метал, умът ѝ – разкъсан и огорчен от мисълта за онова, което е могло да бъде.

– Защо просто не използваш електрическите листчета, които ти донесох?

В отговор татко изважда от ризата си едно листче от дажбите и го пъха в кутията. Обикновено тя би заискрила и светнала, но не се случва нищо. Повредено.

– Няма полза – въздиша татко и се отпуска назад в стола си. Двамата се взираме в разпределителната кутия, без да можем да намерим думи, нямаме желание да помръднем, не искаме да се качваме обратно горе. Татко е избягал точно както аз, неспособен да остане в къщата, където мама със сигурност плаче над Гиза, ридаейки за изгубените мечти, докато сестра ми се опитва да не ревне заедно с нея.

Той потупва кутията, сякаш удрянето по проклетото нещо може внезапно да ни върне светлината, топлината и надеждата. Действията му стават по-тревожни, по-отчаяни, а от него се излъчва гняв. Не към мен или Гиза, а към света. Някога отдавна той ни наричаше мравки, Червени мравки, изгарящи в светлината на Сребърното слънце. Погубвани от величието на други, губещи битката за правото си да съществуваме, защото не сме специални. Ние не сме еволюирали като тях със сили и способности, каквито ограниченото ни въображение не може да си представи. Ние си останахме същите, заседнали в собствените си тела. Светът се промени около нас, а ние си останахме същите.

Тогава гневът нахлува и в мен, проклинам Фарли, Килорн, задължителната военна повинност, всяко дребно нещо, за което мога да се сетя. Металната кутия е хладна на пипане, отдавна изгубила топлината на електричеството. Но все още има вибрации дълбоко в механизма, очакващ да бъде включен отново. Вглъбявам се в опити да открия електричеството, да го върна и да докажа, че дори едно дребно нещо може да се оправи в един толкова погрешен свят. Нещо остро среща върховете на пръстите ми и кара тялото ми да подскочи стреснато. Оголена жица или неизправен ключ, казвам си. Чувството е като от боцване с карфица, като игла, пробождаща нервите ми, но болката така и не идва.

Над нас лампата на верандата оживява с бръмчене.

– Е, гледай ти – промърморва татко.

Извърта се в калта, придвижвайки се с количката обратно до скрипеца. Следвам го мълчаливо: не искам да отварям дума за причината и двамата толкова да се страхуваме от мястото, което наричаме дом.

– Никакво бягане повече – изрича едва чуто той, като се закопчава в скрипеца.

– Никакво бягане повече – съгласявам се най-вече заради себе си, а не заради него.

Скрипецът издава виещ звук от напрежението, докато го вдига на верандата. Аз съм по-бърза по стълбата, така че го чакам най-горе и безмълвно му помагам да се освободи от скрипеца.

– Проклето нещо – промърморва татко, когато най-после разкопчаваме и последната катарама.

– Мама ще се радва, че излизаш от къщата.

Татко ме поглежда остро, хващайки ръката ми. Макар че сега почти не работи, само поправя дреболии и дялка разни неща за децата, ръцете му още са груби и мазолести, сякаш току-що се е върнал от фронта. Войната никога не си тръгва.

– Не казвай на майка си.

– Но...

– Знам, че изглежда, сякаш е нищо, но е достатъчно важно. Тя ще го сметне за малка стъпка в голямо пътуване, разбираш ли? Първо излизам от къщата вечер, после през деня, после се разхождам с нея из пазара, все едно сме се върнали във времето преди двайсет години. После нещата си стават същите като преди. – Очите му потъмняват, докато говори, мъчейки се да запази тона си нисък и равен: – Никога няма да се оправя, Мер, никога няма да се почувствам по-добре. Не мога да я оставя да се надява на това, не и когато знам, че никога няма да се случи. Разбираш ли?

Прекалено добре, татко.

Той знае какво ми е причинила надеждата, и омеква:

– Иска ми се нещата да бяха различни.

– На всички ни се иска.

Въпреки сенките виждам счупената ръка на Гиза, когато се качвам на тавана. Обикновено тя спи на кълбо, свита под тънко одеяло, но сега лежи по гръб с ранената си ръка, повдигната върху купчина дрехи. Мама е наместила отново шината ѝ, подобрявайки жалките ми опити да помогна, и бинтовете са чисти. Не ми трябва светлина, за да знам, че клетата ѝ ръка е почерняла от синини. Тя спи неспокойно, тялото ѝ се мята, но ръката ѝ остава неподвижна. Боли я дори насън.

Иска ми се да посегна да я докосна, но как мога да компенсирам ужасните събития от деня?

Измъквам писмото на Шейд от малката кутия, където пазя всичките му писма. Ако не друго, това ще ме успокои. Шегите му, думите му, гласът му, затворен в страницата, винаги ме успокояват. Но докато преглеждам отново писмото, в стомаха ми като локва се събира чувство на ужас.

Червено като зората, пише в писмото. Ето го, ясно като бял ден. Думите на Фарли от видеоклипа ѝ, призивът на Алената гвардия с почерка на брат ми. Фразата е твърде странна, за да я пренебрегна, твърде необикновена, за да не ѝ обърна внимание. А следващото изречение, виждаме как слънцето изгрява по-ярко... Брат ми е умен, практичен. Не се интересува от изгреви или зазорявания, или от остроумни фрази. Надигам се, изгрявам, отеква в мен, но вместо гласът на Фарли в ума ми говори брат ми. Надигнете се, червени като зората.

По някакъв начин Шейд е знаел. Преди много седмици, преди излъчването на клипа на Фарли Шейд е знаел за Алената гвардия и се е опитал да ни каже. Защо?

Защото е един от тях.