Алена кралица

Осма глава

На верандата съм и гледам как мама се сбогува с брат ми Брий. Плаче, докато го прегръща силно и приглажда прясно подстриганата му коса. Шейд и Трами чакат да я подхванат, ако ѝ се подкосят краката. Знам, че и на тях им се иска да заплачат, като гледат как най-големият им брат тръгва, но заради мама се въздържат. До мен татко не казва нищо, само се взира в легионера. Дори в бронята си от стоманени плочки и непроницаем плат войникът изглежда дребен редом с брат ми. Брий може жив да го изяде, но не го прави. Не прави абсолютно нищо, когато легионерът го сграбчва за ръката, издърпвайки го от нас. Следва го сянка, впуска се да го преследва с ужасни тъмни криле. Светът се завърта шеметно около мен, а после падам.

Приземявам се година по-късно с крака, нагазили в жвакащата кал под къщата ни. Сега мама се е вкопчила в Трами и умолява легионера. Налага се Шейд да я отдръпне. Някъде Гиза плаче за любимия си брат. Татко и аз запазваме мълчание, пестейки сълзите си. Сянката се връща: този път кръжи като вихър около мен, затъмнява небето и слънцето. Стискам здраво очи, надявайки се, че ще ме остави на мира.

Когато ги отварям отново, съм в обятията на Шейд, прегръщам го възможно най-здраво. Още не се е подстригал и дългата му до брадичката кафява коса гъделичка темето ми. Когато се притискам към гърдите му, трепвам. Усещам остър бодеж в ухото и се дръпвам назад, видяла капки червена кръв по ризата на брат ми. С Гиза си пробихме ушите отново с мъничкия подарък, който Шейд ни остави. Предполагам, че не съм го направила както трябва, както бъркам във всичко, което правя. Този път усещам сянката, преди да я видя. И имам чувството, че е разгневена.

Извлича ме през шествие от спомени, до един – живи, все още зарастващи рани. Някои от тях са дори сънища. Не, кошмари са. Най-ужасните ми кошмари.

Около мен се материализира нов свят, оформя обвит в сенки пейзаж от дим и пепел. Задушливите земи. Никога не съм ходила там, но съм чувала достатъчно, за да си ги представя. Земята е равна, осеяна с кратери от хиляда падащи бомби. Войници в изпоцапани червени униформи се спотайват във всеки от тях като кръв, изпълваща рана. Нося се плавно през всички, докато оглеждам лицата и търся братята, които изгубих, отнети ми от дима и шрапнелите.

Пръв се появява Брий, борещ се с облечен в синьо езерняк в локва кал. Искам да му помогна, но продължавам да се нося, докато той се изгубва от погледа ми. После се появява Трами, наведен над ранен войник, опитвайки се да го предпази да не умре от кръвозагуба. Деликатните му черти, толкова подобни на тези на Гиза, са разкривени в агония. Никога няма да забравя крясъците от болка и безсилен гняв. Както и с Брий, не мога да му помогна.

Шейд чака в предните редици на строя, надминава дори най-храбрите воини. Стои на билото на един хребет, без да обръща внимание на бомбите или пушките, или армията на езерняците, която чака от другата страна. Дори има наглостта да ми се усмихне. Мога само да гледам, когато земята под краката му експлодира и го погубва в стълб от пушек и пепел.

– Спри! – успявам да изкрещя и посягам към дима, който някога беше брат ми.

Пепелта се оформя, образува отново сянката. Обгръща ме в тъмнина, докато отново ме залива вълна от спомени. Татко, завръща се у дома полумъртъв. Вземането на Килорн в армията. Ръката на Гиза. Те се сливат, вихър от твърде ярки цветове, който дразни очите ми. Нещо не е както трябва. Спомените се движат назад през годините, сякаш гледам живота си на пусната отзад напред лента. А после идват събития, които не е възможно да помня: как се уча да говоря, да ходя, малките ми братя, които ме прехвърлят помежду си, подавайки ме един на друг, докато мама ги хока. Това е невъзможно.

– Невъзможно – казва ми сянката. Гласът е толкова рязък, че се боя, че може да ми спука черепа. Падам на колене и се сблъсквам с нещо, което на допир е като бетон.

И после те изчезват. Братята ми, родителите ми, сестра ми, спомените ми, кошмарите ми, изчезват. Около мен се издигат бетон и стоманени решетки. Клетка.

С мъка се изправям на крака с една ръка, допряна до пулсиращата ми глава, докато нещата идват на фокус. Една фигура се взира към мен отвъд решетките. На главата ѝ блещука корона.

– Бих се поклонила, но може да падна – казвам на кралица Елара и незабавно ми се приисква да можех да си взема думите назад. Тя е Сребърна, не мога да ѝ говоря по този начин. Тя може да ме изпрати на позорния стълб, да ми отнеме дажбите, да ме накаже, да накаже семейството ми. Не, осъзнавам в нарастващия си ужас, тя е кралицата. Би могла просто да ме убие. Би могла да убие всички ни.

Тя обаче не изглежда оскърбена. Вместо това се ухилва. Залива ме вълна от гадене, когато срещам погледа ѝ, и отново се превивам надве.

– На мен това ми прилича на поклон – измърква тя, наслаждавайки се на болката ми.

Преборвам се със спазъма за повръщане и протягам ръка да сграбча решетките. Юмрукът ми се свива около студена стомана.

– Какво ми причинявате?

– Вече не кой знае какво. Освен това... – Тя посяга през решетките да ме докосне по слепоочието. Болката се утроява под пръста ѝ и аз падам върху решетките, оставайки в съзнание само колкото да се хвана за тях. – Това е, за да ти попречи да извършиш някоя глупост.

Сълзи парят очите ми, но аз ги прогонвам.

– Като например да застана на собствените си два крака? – успявам да процедя. От болка почти не мога да мисля, какво остава пък да се държа любезно, но все пак успявам да удържа една поредица от ругатни. За бога, Мер Бароу, дръж си езика.

– Като например да поразиш нещо с електрически удар – изсъсква тя.

Болката намалява, давайки ми достатъчно сили да се добера до металната пейка. Когато облягам глава на хладната каменна стена, думите ѝ проникват в съзнанието ми. Да поразиш с електричество.

Споменът проблясва през ума ми, връща се на назъбени парчета. Еванджелин, щитът от мълнии, искрите и аз. Не е възможно.

– Ти не си Сребърна. Родителите ти са Червени, ти си Червена и кръвта ти е червена – промърморва кралицата, разхождайки се с дебнеща походка пред решетките на клетката ми. – Ти си истинско чудо, Мер Бароу, невъзможно създание. Нещо, което дори не мога да проумея, а съм ви виждала всичките.

– Това сте били вие? – почти изпищявам и вдигам ръце да обвия отново главата си. – Били сте в ума ми? В спомените ми? В кошмарите ми?

– Ако познаваш страха на някого, значи познаваш самия него. – Тя примигва към мен, сякаш съм някакво глупаво създание. – И трябваше да разбера какво е това нещо, с което си имаме работа.

– Не съм някакво си нещо.

– Тепърва остава да се разбере какво си. Но бъди благодарна за едно, малко мълниеносно момиче – усмихва се подигравателно тя, допряла лице към решетките. Краката ми внезапно се вдървяват, изгубвайки всякаква чувствителност, сякаш съм седяла върху тях с цялата си тежест и са изтръпнали. Сякаш съм парализирана. В гърдите ми се надига паника, когато осъзнавам, че не мога дори да размърдам пръсти. Сигурно така се чувства татко, сломен и безполезен. Някак обаче успявам да се изправя, краката ми се задвижват сами, повеждат ме към решетките. От другата страна кралицата ме наблюдава. Миганията ѝ следват ритъма на стъпките ми.

Тя е внушител и си играе с мен. Вече съм достатъчно близо, тя улавя лицето ми в ръцете си. Изкрещявам, когато болката в главата ми се усилва многократно. Какво ли не бих дала сега за простичката участ на постъпването в армията.

– Ти направи това пред стотици Сребърни – хора, които ще задават въпроси, хора с власт – съска тя в ухото ми, противният ѝ сладникав дъх облива лицето ми. – Това е единствената причина, поради която си още жива.

Ръцете ми се свиват в юмруци и отново призовавам мълнията, но тя не идва. Кралицата знае какво правя и се разсмива весело. Звезди избухват зад очите ми, замъгляват зрението ми, но я чувам как си отива във вихър от шумоляща коприна. Зрението ми се връща точно навреме, за да видя как роклята ѝ изчезва зад един ъгъл, като ме оставя напълно сама в килията. Едва успявам да се добера обратно до пейката, надвивайки поредния пристъп на гадене.

Изтощението ме връхлита на вълни, започва в мускулите и попива в костите ми. Аз съм само едно човешко същество, а от човешките същества не се очаква да се справят с дни като днешния. Стреснато осъзнавам, че китката ми е гола. Червената лента е изчезнала, отнесена. Какво може да означава това? Сълзи парят очите ми, заплашват да се отронят, но няма да се разплача. Поне толкова гордост ми е останала.

Мога да се преборя със сълзите, но не и с въпросите. Нито със съмнението, зараждащо се в сърцето ми.

Какво става с мен?

Какво съм аз?

Когато отварям очи, виждам един офицер от Сигурността да се взира в мен от другата страна на решетките. Сребърните му копчета блестят на приглушената светлина, но са нищо в сравнение с отблясъка, който отскача от плешивата му глава.

– Трябва да съобщите на семейството ми къде съм – избълвам, рязко изправяйки се до седнало положение. Поне им казах, че ги обичам, спомням си, възкресила мислено последните ни моменти.

– Не трябва да правя нищо, освен да те заведа горе – отвръща офицерът, но не много грубо. Той е истински стълб от спокойствие. – Преоблечи се.

Внезапно осъзнавам, че от тялото ми още висят дрипите на полуизгоряла униформа. Офицерът посочва към спретната купчинка дрехи близо до решетките. Обръща се с гръб и ми осигурява някакво подобие на усамотение.

Дрехите са прости, но хубави, по-меки от всичко, което съм носила преди. Бяла риза с дълъг ръкав и черни панталони, и двете – украсени с по една сребърна ивица от всяка страна. Има и обувки: черни лъснати ботуши, които ми стигат до коленете. За моя изненада по дрехите няма дори един червен бод. Но не зная защо. Невежеството ми започва да се превръща в константа.

– Добре – промърморвам, като с усилие издърпвам нагоре по крака си и последната част от ботуша. Когато той се плъзва намясто, офицерът се обръща. Не чувам подрънкването на ключове, но пък не виждам и ключалка. Не съм сигурна как смята да ме пусне да изляза от килията си без врата.

Но вместо да отвори някаква скрита порта, ръката му се присвива и металните решетки се огъват и се отварят. Разбира се. Тъмничарят сигурно е...

– Магнитрон, да – казва той, като размърдва пръстите на ръката си. – И в случай че се чудиш, момичето, което едва не изпържи, е моя братовчедка.

Почти се задавям със следващата глътка въздух, без да знам как да отговоря.

– Съжалявам. – Прозвучава като въпрос.

– Съжалявай, че не я уцели – отвръща той без помен от шеговитост. – Еванджелин е кучка.

– Фамилна черта? – Устата ми се движи по-бързо от ума ми и аз ахвам, осъзнала какво съм казала току-що.

Офицерът не ме удря заради неуместните думи, макар че има пълно право да го стори. Вместо това лицето му се присвива в едва доловима усмивка.

– Предполагам, че ще разбереш – казва с омекнали черни очи. – Аз съм Лукас Самос. Последвай ме.

Не е нужно да питам, за да знам, че нямам друг избор по въпроса.

Той ме изкарва от килията и ме повежда нагоре по вито стълбище към поне дванайсет офицери от Сигурността. Без нито дума те ме обкръжават в добре отработена формация и ме заставят да тръгна с тях. Лукас остава до мен и марширува в такт с другите. Те държат в ръка пушките си, сякаш готови за битка. Нещо ми подсказва, че мъжете не са тук, за да ме защитават, а за да предпазят всички останали.

Когато стигаме до по-красивите горни нива, стъклените стени са странно черни. Затъмнени, казвам си, докато си спомням какво каза Гиза за Двореца на Слънцето. Диамантеното стъкло може да потъмнява по заповед, за да крие онова, което те не искат да се вижда. Очевидно аз попадам в тази категория.

Стреснато осъзнавам, че прозорците се променят не благодарение на някакъв механизъм, а с помощта на червенокоса жена офицер. Тя маха с ръка към всяка стена, покрай която минаваме, и някаква сила вътре в нея препречва светлината, замъглява стъклото с тънка сянка.

– Тя е повелител на сенките, умее да манипулира светлината – прошепва Лукас, забелязал изненадата ми.

Тук също има камери. По кожата ми полазват тръпки, когато усещам как електрическият им поглед пробягва по костите ми. Обикновено главата би ме заболяла под напора на толкова много електричество, но болката така и не идва. Нещо в щита ме е променило. Или може би той е освободил нещо, разкрил е част от мен, заключена от толкова отдавна. Какво съм аз?, ехти отново в главата ми, по-заплашително отпреди.

Едва когато минаваме през чудовищна двойна врата, електрическото усещане отминава. Очите не могат да ме видят тук. Помещението вътре би могло да побере десет пъти къщата ми заедно с подпорните стълбове и всичко останало. А точно срещу мен с огнен поглед, втренчен изгарящо в моя, е кралят, седнал върху трон от диамантено стъкло, издялан във форма на адски пламъци. Зад него един прозорец, изпълнен с дневна светлина, бързо почернява. Може би за последен път зървам слънцето.

Лукас и другите офицери ме извеждат с отсечени крачки напред, но не остават дълго. Само с един бърз поглед назад Лукас извежда останалите.

Кралят седи пред мен с кралицата, застанала от лявата му страна, а принцовете – от дясната. Отказвам да погледна към Кал, но знам, че той сигурно ме зяпа удивено. Забила съм поглед в новите си ботуши, съсредоточила съм се върху пръстите на краката си, за да не се предам на страха, който превръща тялото ми в олово.

– Нареждам ти да коленичиш – прошепва кралицата с глас, мек като кадифе.

Би трябвало да коленича, но гордостта ми отказва да ми позволи. Дори тук, пред Сребърни, пред краля, коленете ми не се прегъват.

– Няма – казвам и намирам сила да вдигна поглед.

– Харесва ли ти килията, момиче? – казва Тиберий, царственият му глас изпълва стаята. Заплахата в думите му е ясна като бял ден, но аз все още стоя. Той накланя глава и се взира в мен, сякаш съм някакъв чудат експеримент.

– Какво искате от мен? – успявам да изрека с усилие.

Кралицата се навежда до него:

– Казах ти, тя е Червена до мозъка на костите... – Но кралят я отпъжда като муха с едно махване на ръката. Тя нацупва устни и се дръпва назад със здраво сключени ръце. Така ѝ се пада.

– Това, което искам по отношение на теб, е невъзможно – казва троснато Тиберий. Гневният му поглед припламва, сякаш се опитва да ме изгори.

Спомням си думите на кралицата:

– Е, аз не съжалявам, че не можете да ме убиете.

Кралят се изкисква:

– Не казаха, че имаш бърз ум.

Облекчение нахлува в мен като хладен вятър през дървета. Смъртта не ме чака тук. Не още.

Кралят хвърля на масата тесте листове, всичките изписани. Най-горният лист съдържа обичайните сведения, включващи името ми, датата на раждане, родителите ми и кафявото петънце, което представлява кръвта ми. Там е и снимката ми, онази на личната ми карта. На нея се взирам надолу към себе си с отегчени очи, уморени от чакането за снимка. Как ми се иска да можех да скоча вътре в снимката, в момичето, чиито единствени проблеми бяха задължителната военна повинност и празният стомах.

– Мер Моли Бароу, родена на седемнайсети ноември 302 г. от Новата Ера, дъщеря на Даниел и Рут Бароу – рецитира Тиберий по памет и разголва живота ми. – Нямаш занятие и си определена за вземане в армията на следващия си рожден ден. Посещаваш училище нередовно, резултатите от академичните ти тестове са ниски и имаш списък от нарушения, заради които в повечето градове би се озовала в затвора. Кражба, контрабанда, съпротива при арест, ако трябва да споменем само няколко. Като цяло си бедна, груба, неморална, глупава, изпаднала, злобна, упорита и позор за селото си и за моето кралство.

Нужен ми е един миг да осъзная шока от грубите му думи, но когато успявам, не възразявам. Той е напълно прав.

– И все пак – продължава той и се изправя на крака. От толкова близо забелязвам, че короната му е смъртоносно остра. Върховете ѝ могат да убиват. – Ти си и нещо друго. Нещо, което не мога да проумея. Ти си и Червена, и Сребърна, чудато създание със смъртоносни умения, които не можеш да разбереш. Така че какво да правя с теб?

Мен ли пита?

– Бихте могли да ме пуснете да си вървя. Няма да кажа и дума.

Острият смях на кралицата ме прерязва:

– А Висшите династии? Дали те също ще си мълчат? Дали ще забравят малкото мълниеносно момиче в червена униформа?

Не. Никой няма да забрави.

– Знаеш какъв е съветът ми, Тиберий – добавя кралицата с очи, приковани върху краля. – И той ще реши и двата ни проблема.

Съветът сигурно е лош, лош за мен, защото Кал свива юмрук. Движението привлича погледа ми и аз най-накрая го поглеждам истински. Той остава неподвижен и мълчалив, както съм сигурна, че е обучен, но зад очите му гори огън. За момент среща погледа ми, но аз извръщам очи, преди да мога да го призова и да го помоля да ме спаси.

– Да, Елара – казва кралят, кимайки на съпругата си. – Не можем да те убием, Мер Бароу. – Все още не, увисва неизречено във въздуха. – Затова ще те скрием наблизо, на видно място, където можем да те наблюдаваме, да те пазим и да се опитаме да те проумеем.

Начинът, по който блестят очите му, ме кара да се чувствам като ястие, което всеки момент ще бъде погълнато.

– Татко? – думата се откъсва от устата на Кал, но брат му – по-бледият, по-слаб и строен принц – го сграбчва за ръката и го възпира да продължи протеста си. Успява да го успокои и Кал отново се връща в редицата.

Тиберий продължава, без да обръща внимание на сина си:

– Ти вече не си Мер Бароу, Червена, родом от Подпорите.

– Тогава коя съм? – питам с глас, треперещ от страх, мислейки си за всички ужасни неща, които могат да ми направят.

– Баща ти е бил Етан Титанос, военачалник от Железния легион, убит, когато си била малка. Един войник, мъж от Червените, те взел при себе си и те отгледал в нищета, като никога не ти разкрил кои са истинските ти родители. Израсла си с вярата, че си нищожество, а сега, благодарение на случайността, отново заемаш полагащото ти се място. Ти си Сребърна, дама от изгубена Висша династия, благородница с голяма власт и някой ден принцеса на Норта.

Колкото и да се опитвам, не успявам да сдържа едно изненадано прихване:

– Сребърна... принцеса?

Очите ми ме издават, политайки към Кал. Една принцеса трябва да се омъжи за принц.

– Ще се омъжиш за сина ми Мейвън и ще го сториш без нито една погрешна стъпка.

Кълна се, че чувам как челюстта ми се удря в пода. Ужасен, смущаващ звук се откъсва от устата ми, докато търся какво да кажа, но съм откровено останала без думи. Пред мен по-младият принц изглежда също толкова смутен и пелтечи точно толкова силно, колкото ми идва на мен. Този път е ред на Кал да го обуздае, макар че очите му са приковани върху мен.

Младият принц успява да си върне дар словото:

– Не разбирам – избухва той, отърсвайки се от Кал. Пристъпва с бързи крачки към баща си: – Тя е... защо... – Обикновено бих се обидила, но съм принудена да се съглася със съмненията на принца.

– Тихо – съска майка му. – Ще се подчиниш.

Той я оглежда кръвнишки от глава до пети – младият син, бунтуващ се срещу родителите си. Но изражението на майка му става сурово и принцът отстъпва, познавайки гнева и силата ѝ така добре, както ги познавам аз.

Гласът ми е слаб, едва доловим:

– Това изглежда малко... прекалено. – Просто няма друг начин да го опиша. – Не искате да ме превръщате в дама, още по-малко пък в принцеса.

Лицето на Тиберий се пропуква в мрачна усмивка. И неговите зъби, като на кралицата, са ослепително бели.

– О, искам и още как, скъпа моя. За първи път в елементарния си жалък живот имаш някаква цел. – Усещам язвителната реплика като плесница през лицето. – Ето ни в ранните етапи на един бунт със зле избран момент, с терористични групировки или борци за свобода, или както там, по дяволите, наричат себе си тези Червени идиоти, които взривяват разни неща в името на равенството.

– Алената гвардия. – Фарли. Шейд. В мига, щом името минава през ума ми, се моля кралица Елара да не наднича в главата ми. – Бомбардирали са...

– Столицата, да. – Кралят свива рамене, чешейки се по врата.

Годините ми в сенките са ме научили на много неща. Кой носи най-много пари, кой няма да те забележи и как изглеждат лъжците. Кралят е лъжец, осъзнавам, гледайки как се насилва да свие отново рамене. Опитва се да се държи пренебрежително и просто не му се получава. Нещо го кара да се плаши от Фарли, от Алената гвардия. Нещо много по-сериозно от няколко експлозии.

– И ти – продължава той, като се надвесва напред. – Може да успееш да ни помогнеш, за да не станат много повече.

Бих се разсмяла на глас, ако не бях толкова уплашена:

– Като се омъжа за... съжалявам, как ти беше името?

Бузите му побеляват – това, предполагам, е начинът, по който се изчервяват Сребърните. В края на краищата кръвта им е сребриста.

– Името ми е Мейвън – казва с мек и тих глас. Подобно на Кал и баща му косата му е лъскаво черна, но приликите свършват дотам. Докато те са широкоплещести и мускулести, Мейвън е слаб, с очи като бистра вода. – И все още не разбирам.

– Това, което баща ни се опитва да каже, е, че тя представлява благоприятна възможност за нас – казва Кал, намесил се, за да обясни. За разлика от този на брат му гласът на Кал е силен и властен. Това е гласът на крал. – Ако Червените видят нея, Сребърна по кръв, но Червена по природа, изправена редом с нас, могат да бъдат усмирени. Това е като вълшебна приказка – момиче от неблагороден произход, което се превръща в принцеса. Тя е тяхната героиня. Могат да се уповават на нея вместо на терористи. – А после с по-мек тон, но по-важно от всичко друго: – Тя ще отвлече вниманието им.

Но това не е вълшебна приказка, нито дори сън. Това е кошмар. Откъсват ме и ме заключват далече за останалата част от живота ми, принудена да се превърна в някой друг. Да бъда една от тях. Марионетка. Зрелище, за да поддържам хората щастливи, тихи и потъпкани.

– А ако скалъпим добре тази история, Висшите династии също ще бъдат удовлетворени. Ти си изгубената дъщеря на герой от войната. Каква по-голяма чест можем да ти окажем?

Срещам погледа му и го умолявам мълчаливо. Той ми помогна веднъж, може би ще го направи отново. Но Кал накланя глава ту на една, ту на друга страна, клатейки я бавно. Не може да ми помогне тук.

– Това не е молба, лейди Титанос – казва Тиберий. Използва новото ми име, новата ми титла. – Ще направите това и ще го направите както трябва.

Кралица Елара обръща бледите си очи към мен:

– Ще живееш тук, какъвто е обичаят за кралските годеници. Всеки ден ще минава по определено разписание, изготвено по мое усмотрение, и ще бъдеш обучавана в абсолютно всичко възможно, за да те направим... – тя търси думата, дъвчейки устната си – подходяща. – Не искам да зная какво означава това. – Ще бъдеш внимателно наблюдавана. От сега нататък ще живееш на ръба на острието. Една погрешна стъпка, една грешна дума и ще си изпатиш заради това.

Гърлото ми се стяга, сякаш усещам веригите, които кралят и кралицата обвиват около мен.

– Ами животът ми?

– Какъв живот? – злорадо пита Елара. – Момиче, та ти се намери в истинска мечта.

Кал стиска очи за миг, сякаш звукът от смеха на кралицата му причинява болка.

– Тя има предвид семейството си. Мер – момичето – има семейство.

Гиза, мама, татко, момчетата, Килорн – един откраднат живот.

– О, това ли – изсумтява презрително кралят, като се тръсва обратно в стола си. – Предполагам, че ще им отпуснем издръжка, за да ги накараме да си траят.

– Искам братята ми да бъдат върнати у дома от фронта. – Поне веднъж имам чувството, че съм казала нещо правилно. – И приятелят ми, Килорн Уорън. Не позволявайте на легионите да отведат и него.

Тиберий отговаря след по-малко от миг. Няколко Червени войници не значат нищо за него.

– Дадено.

Звучи по-малко като помилване и повече като смъртна присъда.